Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

36
Избата

Смъртта на Нейтли едва не уби свещеника. Военният свещеник Шипман седеше в палатката си, сложил очилата си за четене, и се занимаваше с книжата си, когато телефонът иззвъня и от летището му съобщиха за сблъскването на двата самолета във въздуха. Стомахът му мигновено се сви. Когато сложи слушалката обратно, ръката му трепереше. Другата му ръка също се разтрепера. Катастрофата беше огромна, умът му просто не можеше да я възприеме. Дванадесет души убити — какво страхотно нещо, колко ужасно! Уплахата му растеше. Инстинктивно се помоли Йосарян, Нейтли, Джоу Гладника и другите му приятели да не са между жертвите, после, разкаян, се упрекна, тъй като да се моли за техния живот, означаваше да се моли за смъртта на младежи, които дори не познаваше. Беше вече много късно да се моли, но това беше единственото, което знаеше да прави. Сърцето му тупаше силно с шум, който сякаш идваше извън него, и той разбра, че никога вече няма да седне на зъболекарски стол, няма да зърне хирургически инструмент, няма да присъствува на автомобилна катастрофа или да чуе крясък нощем, без да изпита същото бурно сърцебиене и същия страх, че може да умре. Никога няма да види юмручен бой, без да се страхува, че ще припадне и ще си разбие черепа на тротоара, или ще получи смъртоносен разрив на сърцето, или мозъчен кръвоизлив. Питаше се дали някога ще види отново жена си и трите си малки деца. Питаше се дали изобщо трябва да види отново жена си, след като капитан Блак му бе внушил силни съмнения във верността и характера на жените. Имаше толкова много мъже, мислеше си той, които биха могли да се окажат по-задоволителни сексуално от него. Сега, когато мислеше за смърт, винаги мислеше за жена си, а когато мислеше за жена си, винаги мислеше, че ще я загуби.

След минута свещеникът се почувства достатъчно силен, за да стане и отиде с мрачна неохота до съседната палатка при сержант Хуиткоум. Тръгнаха с джипа на сержант Хуиткоум. Свещеникът стисна ръцете си в юмруци, за да не треперят, както лежаха в скута му. Стискаше зъби и се мъчеше да не слуша как сержант Хуиткоум с ликуващо чуруликане коментира трагичното събитие. Дванадесет убити значеше дванадесет клиширани съболезнователни писма, които могат да бъдат изпратени наведнъж на роднините им, с подписа на полковник Каткарт, и това даваше на сержант Хуиткоум надежда, че ще може да прокара в „Сатърди Ивнинг Поуст“ статия за полковник Каткарт навреме, за да излезе във великденския брой.

На летището царуваше тежко мълчание; като безмилостно, нелепо заклинание то сковаваше всяко движение и държеше в плен единствените същества, които биха могли да го нарушат. Свещеникът беше обзет от някакво чувство на страхопочитание. Никога до тогава не бе усещал такава дълбока, ужасяваща тишина. Почти двеста души, уморени, измъчени, унили, събрани в мрачна, неподвижна маса, стояха, държейки сгънатите си парашути, пред бараката за инструктаж с безсмислено втренчени очи и извили глави под различни ъгли, зашеметени и подтиснати. Сякаш не желаеха да си отидат, сякаш не можеха да се движат. Свещеникът отчетливо и остро възприемаше лекия шум, който правеха стъпките му, докато се приближаваше. Очите му бързо, трескаво търсеха през неподвижния лабиринт от отпуснати фигури. Най-сетне с огромна радост зърна Йосарян, но миг след това бавно разтвори уста, обхванат от непоносим ужас, когато забеляза Йосаряновия изразителен, унил, мрачен вид — изглеждаше упоен от дълбоко отчаяние. Веднага разбра, че Нейтли е мъртъв, и пронизан от остра болка, отблъсна тази мисъл, разтърсвайки глава с негодуваща и умолителна гримаса. Ударът го вцепени. Ридание се изтръгна от гърдите му. Краката му останаха без кръв, стори му се, че ще падне. Нейтли беше мъртъв. Всяка надежда, че може би греши, бе разбита от звука на името на Нейтли — то сега се отделяше все по-ясно от почти недоловимия ромон на шепнещи гласове, за които той внезапно си даде сметка. Нейтли беше мъртъв; момчето е било убито. Скимтящ звук се надигна в гърлото на свещеника и челюстта му се разтрепера. Очите му се напълниха със сълзи, той плачеше. Тръгна на пръсти към Йосарян, за да оплаква мъртвия с него и да сподели безмълвната му скръб. В този миг една ръка сграбчи грубо лакътя му и рязък глас запита:

— Свещеник Шипман?

Той се обърна изненадано и се озова пред дебел, бояк полковник с голяма глава, мустаци и гладка румена кожа. Никога преди не бе виждал този човек.

— Да. Какво има?

Пръстите така стискаха ръката му, че свещеникът усети силна болка и напразно се опита да се отскубне.

— Елате с мен.

Свещеникът се отдръпна назад уплашен и смутен.

— Къде? Защо? Кой сте вие изобщо?

— Най-добре ще направите да тръгнете с нас, отче — каза напевно с почтително тъжен глас един мършав, майор с лице на ястреб. — Ние сме служебни лица. Искаме да зададем някои въпроси.

— Какви въпроси? Какво има?

— Нали вие сте свещеник Шипман? — запита дебелият полковник.

— Този е — отговори сержант Хуиткоум.

— Вървете с тях — извика капитан Блак на свещеника с враждебен и презрително-подигравателен тон. — Ако си знаете интереса, ще влезете в колата.

Няколко чифта ръце непротивостоимо теглеха свещеника. Искаше да извика за помощ към Йосарян, но той беше твърде далече, за да го чуе. Някои от хората, които бяха наблизо, започнаха да го гледат с нарастващо любопитство. Свещеникът обърна настрани лице, пламнал от срам, и се остави да го вкарат в задната част на щабната кола, където го поставиха да седне между тлъстия полковник с едрото, червено лице и кокалестия, мазен, унил майор. Той автоматично протегна ръце, питайки се за миг дали не искат да му сложат белезници. Един друг офицер беше вече седнал на предното място. Висок войник от военната полиция със свирка на врата и бял шлем на главата седна зад кормилото. Свещеникът не посмя да вдигне очи, докато затворената кола не излезе с люшкане от летището и бързо въртящите се колела не застенаха по неравния асфалтиран път.

— Къде ме карате? — запита той с глас, премалял от страх и чувство за виновност, все още със сведени очи. Мина му през ума, че го задържат, защото е виновен за самолетната злополука и смъртта на Нейтли. — Какво съм направил?

— Я си затваряй мръсната уста. Ние ще задаваме въпроси, а не ти — каза полковникът.

— Не му говорете така — каза майорът. — Не е необходимо да се проявява неуважение.

— Тогава ти му кажи да си затваря мръсната уста, защото ние ще задаваме, въпроси, а не той.

— Отче, моля ви се, затваряйте си мръсната уста, защото ние ще задаваме въпроси, а не вие — подкани го съчувствено майорът. — Ще бъде по-добре за вас.

— Не е нужно да ми казвате „отче“ — каза свещеникът. — Аз не съм католик.

— И аз не съм католик — каза майорът. — Просто защото съм много набожен човек, обичам да казвам „отче“ на всички свещеници.

— Той дори не вярва, че има атеисти в окопите — присмя му се полковникът и смушка свойски свещеника в ребрата. — Хайде, господин свещеник, кажете му. Има ли атеисти в окопите?

— Не знам, сър — отвърна свещеникът. — Никога не съм бил в окоп.

Офицерът, който седеше отпред, бързо извъртя глава със заядлив израз.

— Никога не сте били и в отвъдния свят, нали? Но знаете, че има отвъден свят, нали?

— Или не знаете? — запита полковникът.

— Много тежко престъпление сте извършили, отче — каза майорът.

— Какво престъпление?

— Още не знаем — каза полковникът. — Но ще открием. И сме сигурни, че е много тежко.

При щаба на авиогрупата колата се отби от пътя, изскърцвайки с гуми и намалявайки малко скоростта, заобиколи паркинга и спря зад сградата. Тримата офицери и свещеникът слязоха. Вървейки един след друг, те го заведоха по една разклатена дървена стълба в избата и го вкараха във влажна, мрачна стая с нисък циментов таван и неизмазани каменни стени. Във всички ъгли имаше паяжини. Огромна стоножка притича през стаята да се скрие зад водопроводната тръба. Сложиха свещеника да седне на нетапициран стол с права облегалка, който стоеше зад малка, гола маса.

— Моля, настанете се удобно, господин свещеник — покани го сърдечно полковникът, като запали един ослепителен прожектор и го насочи право в лицето на свещеника. Остави на масата два месингови бокса и кутия кибрит. — Отпуснете се.

Очите на свещеника изскочиха невероятно от орбитите си. Зъбите му тракаха и той усети, че крайниците му съвсем изнемощяват. Беше безсилен. Можеха да правят каквото искат с него, даде си сметка той. Тези брутални хора могат да го пребият още тук, в избата, и никой няма да се намеси да го спаси освен може би набожния и симпатичен майор с остри черти, който завъртя крана на умивалника, оставяйки го да капе шумно, и се върна при масата, за да сложи парче тежък гумен маркуч до месинговите боксове.

— Всичко ще бъде наред, господин свещеник — каза насърчително майорът. — Няма от какво да се страхувате, ако не сте виновен. От какво се боите? Не сте виновен, нали?

— Обаче той е виновен — обади се полковникът. — Ужасно е виновен.

— Виновен в какво? — изрече умолително свещеникът, който се чувствуваше все по-слисан и не знаеше към кого от тримата офицери да се обърне за милост. Третият офицер не носеше никакви отличителни знаци и се спотайваше мълчаливо встрани. — Какво съм направил?

— Това именно ще открием сега — отговори полковникът и бутна един бележник и молив през масата. — Напишете си името, моля. Със собствения си почерк.

— Със собствения си почерк?

— Точно така. Къде да е на страницата. — Когато свещеникът се подписа, полковникът взе бележника и го постави редом с лист хартия, който бе извадил от някаква папка. — Виждаш ли? — каза той на майора, който бе дошъл до него и тържествено надзърташе през рамото му.

— Не е същият почерк — съгласи се майорът.

— Казах ти, че той го е направил.

— Какво съм направил?

— Господин свещеник, това е голям удар за мен — каза майорът с обвинителен, дълбоко нажален тон.

— Кое е голям удар?

— Нямам думи да ви кажа колко съм разочарован от вас.

— Защо? — настояваше крайно възбудено свещеникът. — Какво съм направил?

— Ей затова — отвърна майорът с израз на разочарование и отвращение, като захвърли на масата бележника, на който свещеникът беше написал името си. — Това не е вашият почерк.

Свещеникът премигна от смайване.

— Но разбира се, че е моят почерк.

— Не, не е вашият почерк, господин свещеник. Пак лъжете.

— Но аз току-що го написах! — извика свещеникът вбесен. — Вие видяхте, че го пиша.

— Тъкмо там е работата — отговори майорът с горчивина. — Видях, че го пишете. Не можете да отречете, че сте го написали. Човек, който лъже за собствения си почерк, ще лъже за всичко.

— Но кой лъже за собствения ми почерк? — попита свещеникът, забравяйки страха си в прилив на гняв и възмущение, които внезапно се надигнаха в гърдите му. — Да не сте полудели или що? За какво говорите вие двамата?

— Искахме от вас да напишете името си със собствения си почерк. А вие не го написахте.

— Разбира се, че го написах. С чий почерк съм го написал, ако не с моя собствен?

— С чужд почерк.

— Чий почерк?

— Тъкмо това ще открием сега — заплаши го полковникът.

— Говорете, господин свещеник.

Свещеникът гледаше ту единия, ту другия, съмнение и истерия се надигаха у него.

— Това е моят почерк — твърдеше той страстно. — Какво друго е мой почерк, ако не това.

— Ето какво — отговори полковникът. И с твърде високомерен вид той подхвърли на масата фотокопие от военно писмо, преснето от микрофилм, в което всичко бе зачеркнато освен обръщението „Мила Мери“ и на което цензуриращият офицер бе написал „Копнея неутешимо за теб. Р. О. Шипман, военен свещеник, Армия на Съединените щати“. Полковникът се усмихна презрително, наблюдавайки как лицето на свещеника става вишневочервено. — Е, господин свещеник? Знаете ли кой е написал това?

Свещеникът помисли няколко секунди, преди да отговори; беше познал Йосаряновия почерк.

— Не.

— Можете да четете, нали — настояваше язвително полковникът. — Който го е писал, е сложил името си.

— Моето име е написано тук.

— Значи вие сте го писали.

— Не съм го писал аз. Пък и това не е моят почерк.

— Тогава сте се подписали с чужд почерк — възрази полковникът, като вдигна рамене. — Само това значи.

— О, смешна работа! — изкрещя свещеникът, внезапно загубвайки всяко търпение. Страшно разярен, той скочи на крака със стиснати юмруци. — Няма повече да търпя това! Чувате ли? Дванадесет души бяха току-що убити и аз нямам време за тия глупави въпроси. Нямате никакво право да ме държите тук и аз няма вече да понасям това.

Без да каже дума, полковникът го блъсна силно в гърдите и го свали обратно на стола. Внезапно свещеникът отново се почувствува слаб и много уплашен. Майорът грабна гумения маркуч и започна заканително да пляска с него по разтворената си длан. Полковникът вдигна кибритената кутия, извади една клечка и я опря в драскалото, очаквайки със заплашителен поглед някакъв нов признак на непокорство у свещеника. Свещеникът беше блед и тъй вцепенен, че не можеше да пошавне. Най-после ярката светлина на прожектора го накара да се обърне настрани; шумът от капещата вода от крана стана по-силен и непоносимо го дразнеше. Искаше да му кажат какво искат, за да може да признае. Чакаше напрегнато, когато по знак, даден от полковника, третият офицер тръгна бавно от стената и седна на масата, на няколко инча от свещеника.

Лицето му бе безизразно, очите проницателни и студени.

— Угаси светлината — каза той през рамо с нисък, спокоен глас. — Много ме дразни.

Свещеникът му благодари с лека усмивка.

— Благодаря, сър. И този капещ кран, моля ви.

— Оставете крана — каза офицерът. — Той не ми пречи. Издърпа малко крачолите на панталона си, сякаш за да не развали острите им ръбове. — Господин свещеник — попита той небрежно, — от какво изповедание сте?

— Анабаптист съм, сър.

— Това е доста подозрителна религия, нали?

— Подозрителна? — запита свещеникът с невинно изумление. — Защо, сър?

— Ами аз не зная нищо за нея. Ще признаете това, нали? Това не я ли прави доста подозрителна?

— Не знам, сър — отговори дипломатично свещеникът, заеквайки смутено. Липсата на отличителни знаци го объркваше и той дори не беше сигурен дали трябва да го нарича „сър“. Кой е той? И какво право има да го разпитва?

— Господин свещеник, аз съм учил някога латински. Смятам, че е честно да ви предупредя, преди да ви задам следващия въпрос. Не значи ли думата анабаптист просто, че вие не сте баптист?

— О, не, сър. Значи много повече от това.

— Баптист ли сте?

— Не, сър.

— Значи не сте баптист, нали?

— Моля?

— Не виждам защо се препирате с мен по този въпрос. Вече си признахте. Сега, господин свещеник, това, дето твърдите, че не сте баптист, не ни казва наистина нищо за това, което сте, нали? Вие може да сте каквото и да е или който и да е. — Той леко се наведе напред и в държането му пролича нещо хитро и знаменателно. — Вие бихте могли да бъдете дори Уошингтън Ървинг, нали? — добави той.

— Уошингтън Ървинг — повтори изненадано свещеникът.

— Хайде, Уошингтън — намеси се раздразнено снажният полковник, — защо не си признаете всичко? Ние знаем, че сте откраднали едно доматче.

След миг свещеникът се съвзе от изненадата и се закикоти облекчено.

— О, това ли било! — възкликна той… — Сега почвам да разбирам. Аз не съм откраднал този домат, сър. Полковник Каткарт ми го даде. Можете да го питате, ако не ми вярвате.

Една врата се отвори в другия край на стаята и полковник Каткарт влезе в избата, сякаш изскочи от някакъв долап в стената.

— Здравейте, господин полковник. Господин полковник, той твърди, че вие сте му дали онзи домат. Дадохте ли му го?

— Защо ще му давам домат? — отговори полковник Каткарт.

— Благодаря ви, господин полковник. Това е всичко.

— Приятно ми беше, господин полковник — отвърна полковник Каткарт и излезе от избата, като затвори вратата след себе си.

— Е, господин свещеник? Какво ще кажете сега?

— Даде ми го! — изсъска свещеникът с шепот, който беше едновременно и пламенен, и боязлив. — Той ми го даде!

— Да не би да наричате един висш офицер лъжец, господин свещеник? Защо един висш офицер ще ви дава домат? Затова ли сте се опитали да го дадете на сержант Хуиткоум? Защото този домат е бил горещ?

— Не, не, не — протестираше свещеникът, като се питаше отчаяно защо не могат да го разберат. — Предложих го на сержант Хуиткоум, защото не го исках.

— Защо сте го откраднали от полковник Каткарт, щом не сте го искали?

— Не съм го откраднал от полковник Каткарт.

— Тогава защо сте толкова виновен, щом не сте го откраднали?

— Аз не съм виновен.

— Тогава защо ще ви разпитваме, щом не сте виновен?

— О, не зная — изпъшка свещеникът, като кършеше пръсти в скута си и клатеше наведената си угрижена глава. — Не зная.

— Той си мисли, че имаме време за губене — изсумтя майорът.

— Господин свещеник — поде, без да бърза, офицерът, който не носеше отличителни знаци, като вдигна един жълт, изписан на пишеща машина лист от отворената папка, — тук има декларация, подписана от полковник Каткарт, който твърди, че вие сте откраднали този домат от него. — Той постави листа върху папката с изписаната страна отдолу и взе втори лист от нея. — А тук имаме нотариална клетвена декларация от сержант Хуиткоум, в която той заявява, че разбрал, че доматът е откраднат, от начина, по който вие сте се опитвали да му го натрапите.

— Кълна се в Бога, не съм го откраднал — молеше се свещеникът почти през сълзи, изпълнен с тревога. — Давам свещена дума, че това не беше откраднат домат.

— Господин свещеник, вярвате ли в Бога?

— Да, сър, разбира се, че вярвам.

— Странно, господин свещеник — каза офицерът, като извади от папката друг жълт, изписан на пишеща машина лист, — защото в ръцете си имам друга декларация от полковник Каткарт, в която той заявява под клетва, че вие сте се отказали да сътрудничите с него, за да се уреди четенето на молитви в бараката за инструктаж преди всеки боен полет.

За миг свещеникът погледна озадачено, но веднага след това бързо си припомни и кимна.

— О, това е съвсем вярно, сър — обясни охотно той. — Полковник Каткарт сам се отказа от идеята си, щом си даде сметка, че и войниците се молят на същия бог като офицерите.

— Отказал ли се е? — възкликна офицерът недоверчиво.

— Какви глупости! — заяви червендалестият полковник и рязко се извъртя настрани с достойнство и досада.

— Да не би да очаква, че ще повярваме това? — извика с недоверие майорът.

Офицерът без отличителни знаци се захили кисело.

— Не прекалявате ли, господин свещеник — запита той със снизходителна и враждебна усмивка.

— Но, сър, това е истината! Кълна се, че е истина!

— Не виждам какво значение има дали е така, или не — каза офицерът равнодушно и пак протегна ръка настрана към отворената папка, пълна с книжа. — Господин свещеник, казахте ли, че вярвате в Бога, в отговор на въпроса ми? Не си спомням.

— Да, сър, така казах, сър. Аз наистина вярвам в Бога.

— Тогава това е наистина много странно, господин свещеник, аз имам тук друга клетвена декларация от полковник Каткарт, който заявява, че вие някога сте му казали, че атеизмът не е противозаконен. Спомняте ли си да сте правили пред някого подобно изявление?

Свещеникът кимна без никакво колебание, чувствувайки се сега на здрава почва.

— Да, сър, казвал съм такова нещо. Казах го, защото е вярно. Атеизмът не е противозаконен.

— Но това още не ви дава основание да го казвате, господин свещеник — смъмри го хапливо офицерът, като се намръщи и взе друг изписан на пишеща машина лист от папката. — А тук имаме още една клетвена декларация от сержант Хуиткоум, който казва, че сте се противопоставяли на плана му да се изпращат съболезнователни писма с подписа на полковник Каткарт до близките на убити или ранени в сражение. Вярно ли е това?

— Да, сър, противопоставях се — отговори свещеникът. — И се гордея с това. Тези писма са неискрени и нечестни. Единствената им цел е да донесат слава на полковник Каткарт.

— Че какво от това? — възрази офицерът. — Те все пак са утеха и облекчение за семействата, които ги получават, нали? Господин свещеник, аз просто не мога да разбера насоката на вашите разсъждения.

Свещеникът бе притиснат о стената и не можеше да намери отговор. Наведе глава, езикът му се върза, чувствуваше се крайно наивен.

Червендалестият дебел полковник пристъпи напред, вдъхновен от нова мисъл.

— Защо не му пръснем черепа на този идиот? — подхвърли той с истински възторг.

— Да, можем да му пръснем черепа, нали? — съгласи се майорът с лице на ястреб. — Той е само анабаптист.

— Не, трябва първо да го признаем за виновен — предупреди ги офицерът без отличителни знаци, като вдигна вяло ръка да ги спре. Той се плъзна по масата, стъпи на пода и застана срещу свещеника, като постави двете си длани на масата. Изразът на лицето му беше мрачен и много строг, прям и заплашителен. — Господин свещеник — заяви той със заповедническа твърдост. — Ние ви обвиняваме официално, че сте Уошингтън Ървинг и че сте си позволявали капризни и непозволени волности при цензурирането на писма на офицери и войници. Признавате ли се за виновен, или не?

— Не се признавам за виновен, сър.

Свещеникът облиза засъхналите си устни със засъхналия си език и седнал на ръба на стола, с опънати нерви, се наведе напред.

— Виновен е — каза полковникът.

— Виновен е — каза майорът.

— Значи е виновен — забеляза офицерът без отличителни знаци и написа нещо на един лист в папката. — Господин свещеник — продължи той, като вдигна глава, — ние ви обвиняваме също в престъпления и нарушения, за които още не знаем. Признавате ли се за виновен, или не?

— Не знам, сър. Как мога да кажа, щом не ми съобщавате какви са тези престъпления?

— Как можем да ги съобщим, щом сами не знаем.

— Виновен е — реши полковникът.

— Разбира се, че е виновен — съгласи се майорът. — Щом са негови престъпления и нарушения, той трябва да ги е извършил.

— Значи е виновен — каза напевно офицерът без отличителни знаци и отиде към стената. — Той е изцяло ваш, господин полковник.

— Благодаря ви — похвали го полковникът. — Добра работа свършихте. — Обърна се към свещеника и каза: — Окей, господин свещеник, край. Вървете на разходка. Свещеникът не го разбра.

— Какво искате да направя?

— Тръгвайте, разкарайте се, казах ви! — изрева полковникът, като сърдито метна пръст през рамо. — Махайте се оттук, дявол да ви вземе!

Свещеникът беше поразен от тези думи и войнствения им тон. За свое голямо учудване и смущение той се почувствува разочарован, че го освобождават.

— Няма ли да ме накажете? — запита той изненадано и заядливо.

— Съвършено сте прав, дявол да го вземе, разбира се, че ще ви накажем. Но няма да ви оставим да се навъртате тук, докато решаваме как и кога да ви накажем. Затова тръгвайте, хайде, поемайте пътя.

Свещеникът стана нерешително и пристъпи няколко крачки към вратата.

— Свободен ли съм да си отида?

— Засега сте свободен. Но не се опитвайте да напуснете острова. Имаме личния ви номер, господин свещеник. Знайте, че ви следим денонощно.

Немислимо беше, че ще го пуснат да си отиде. Свещеникът вървеше предпазливо към изхода, очаквайки всеки момент някой властен глас да му заповяда да се върне или да бъде спрян на място от тежък удар по рамото или по главата. Не направиха нищо да го спрат. Намери пътя си през тъмните, влажни коридори със застоял въздух и излезе на стълбите. Олюляваше се и се задъхваше, когато се изкачи и се озова на чист въздух. В момента, в който се почувствува на свобода, чувство на съкрушително оскърбление завладя цялото му същество. Беше разярен, по-разярен от ужасите, преживени този ден, отколкото когато и да било през живота си. Премина бързо през обширния, кънтящ хол на зданието, обзет от парещо, отмъстително негодувание. Няма вече да търпи, си каза той, просто вече няма да търпи това. Когато стигна до входа, зърна полковник Корн, който ситнеше нагоре по широкото стълбище, и се зарадва на щастливата случайност. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне, и храбро тръгна напред да го пресрещне.

— Господин полковник, няма вече да търпя това — заяви той с буйна решителност и обезсърчен видя как полковник Корн продължи да се изкачва с малки, бързи стъпки по стълбите, без дори да го забележи.

— Полковник Корн!

Тантурестата, отпусната фигура на висшия офицер се спря, обърна се и бавно заситни надолу.

— Какво има, господин свещеник?

— Полковник Корн, искам да говоря с вас за тазсутрешната злополука. Това беше нещо ужасно, ужасно!

Полковник Корн помълча един миг, гледайки свещеника, и искрица на цинична веселост блесна в очите му.

— Да, господин свещеник, разбира се, ужасно беше — каза той най-после. — Не знам как ще докладваме случая, без да се изложим.

— Не ме интересува това — смъмри го твърдо свещеникът без никакъв страх. — Някои от тези дванадесет души бяха вече изкарали седемдесетте си полета.

Полковник Корн се изсмя.

— Щеше ли да бъде по-малко трагично, ако те всички бяха нови хора? — запита той язвително.

Свещеникът пак бе поставен натясно. Като че ли на всяка стъпка се сблъскваше с тази неморална логика, която го объркваше. Когато продължи, той беше вече по-малко уверен в себе си и гласът му трепереше:

— Сър, просто несправедливо е да се карат хората от тази авиогрупа да извършват по осемдесет полета, когато в другите групи летците се връщат в Щатите след петдесет и пет.

— Ще проучим този въпрос — каза полковник Корн отегчено и без да прояви интерес, си тръгна. — Adios padre!

— Какво значи това? — извика настойчиво свещеникът с писклив глас.

Полковник Корн се спря, лицето му доби неприятен израз и той слезе едно стъпало по-надолу.

— Това значи, че ще помислим по този въпрос, padre — отговори той хапливо и презрително. — Нали не бихте искали да свършим нещо, без да го обмислим?

— Не, сър, струва ми се, че не бих искал. Но вие вече сте мислили, нали?

— Да, padre, мислихме. И за да ви зарадваме, ще мислим още и вие ще бъдете първият, комуто ще кажем, щом стигнем до някакво решение. А сега adios.

Полковник Корн се обърна бързо и изтича нагоре по стълбите.

— Полковник Корн! — извика свещеникът така, че полковникът се спря отново.

Той извърна бавно глава към свещеника с навъсен и нетърпелив израз. Думите бликнаха като буен поток от устата на свещеника:

— Сър, моля ви да ми разрешите да отнеса въпроса до генерал Дрийдъл. Искам да предява протеста си в щаба на авиокрилото.

Дебелите, тъмни бузи на полковник Корн се издуха неочаквано от напиращ смях и мина един миг, преди той да отговори.

— Много добре, padre — отговори той със злорада веселост, като се мъчеше да изопне чертите на лицето си. — Давам ви разрешение да говорите с генерал Дрийдъл.

— Благодаря ви, сър. Честно е, струва ми се, обаче да ви предупредя: смятам, че имам известно влияние пред генерал Дрийдъл.

— Много любезно от ваша страна да ме предупредите, padre. И аз смятам, че е честно да ви предупредя, че няма да намерите генерал Дрийдъл в щаба на авиокрилото. — Полковник Корн се захили лукаво и после избухна в тържествуващ смях. — Генерал Дрийдъл изхвърча, padre, и генерал Пекъм му седна на мястото. Имаме нов командир на авиокрилото.

Свещеникът беше зашеметен.

— Генерал Пекъм!

— Точно така, господин свещеник. Имате ли влияние пред него?

— О, аз дори не познавам генерал Пекъм — възнегодува жаловито свещеникът.

Полковник Корн пак се разсмя.

— Много лошо, господин свещеник, защото полковник Каткарт го познава много добре. — Полковник Корн се кикоти непрекъснато с тържествуваща наслада няколко секунди и после рязко спря. — Впрочем, padre — каза той със строг предупредителен глас, мушкайки свещеника с пръст в ребрата, — край на играта между вас и доктор Стъбз. Много добре знаем, че той ви е пратил да се оплаквате тук.

— Доктор Стъбз? — Свещеникът, смаян, разтърси глава в знак на протест. Не съм и виждал доктор Стъбз, господин полковник. Бях доведен тук от трима непознати офицери, които без никакво право ме откараха в избата да ме разпитват и оскърбяват.

Полковник Корн пак мушна свещеника в ребрата.

— Вие знаете много добре, че доктор Стъбз е казвал на хората в своята ескадрила, че не са длъжни да извършват повече от седемдесет бойни полета. — Той се изсмя грубо. — Е, padre, ще трябва да извършват повече от седемдесет полета, защото преместваме доктор Стъбз на Тихоокеанския боен театър. И така, adios, padre. Adios.