Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

22
Кметът Майлоу

При този именно полет Йосарян изгуби самообладание. Йосарян загуби самообладание при полета над Авиньон, защото на Сноуден му изтекоха червата, защото него ден техен пилот беше Хъпъл, а той беше само петнадесетгодишен, и втори пилот бе Добз, който беше още по-лош от него и искаше Йосарян да се присъедини към един заговор за убийство на полковник Каткарт. Хъпъл беше добър пилот — Йосарян знаеше това, — но бе хлапак, пък и Добз нямаше доверие в него и измъкна ненадейно лоста за управление от ръцете му, след като хвърлиха бомбите — просто побесня, извъртя самолета и го хвърли гибелно надолу с неописуемо смразяващ вой, който раздираше ушите и, смразяваше сърцата и от който слушалките на Йосарян се откъснаха от жиците, а той самият увисна в носа на самолета с глава, притисната до покрива на кабината.

— О, Боже! — изпищя беззвучно Йосарян, когато усети, че падат. — О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! — крещеше той умолително през устни, които не можеха да се отворят, докато самолетът падаше, а той самият висеше безтегловно, опрял теме о покрива на самолета. Най-после Хъпъл успя да издърпа лоста обратно и изправи самолета в безумния, скалист, объркан каньон от трещящ противовъздушен огън, от който се бяха измъкнали и от който сега трябваше отново да избягат. Почти веднага усетиха глух удар и една дупка, широка колкото голям юмрук, се отвори в плексигласовата обшивка. Йосарян почувствува, че бузите го засърбяват от забитите в тях дребни бляскави късчета стъкло. Нямаше кръв.

— Какво стана? Какво стана? — извика той и цял се разтрепера, когато не можа да чуе собствения си глас; уплаши се от празното мълчание на микрофона. Тъй ужасен беше, че почти не можеше да мръдне и се свиваше като мишка в капан, опрял колене и ръце на пода; чакаше и не смееше да диша, докато най-после зърна лъскавия цилиндричен щекер на слушалките си да се люлее напред-назад пред очите му и го натика обратно в контакта с разтреперани ръце. — О, Боже! — продължаваше да пищи той и ужасът му не намаляваше, докато флакът трошеше и пръсканията на снарядите никнеха като гъби наоколо му. — О, Боже!

Добз плачеше, когато Йосарян натика щекера в микрофона и вече можеше да чува.

— Помогнете му, помогнете му — хлипаше Добз. — Помогнете му, помогнете му!

— Кому да помогнем, кому? — извика Йосарян в отговор. — Кому да помогнем?

— На командира, на командира — изкрещя Добз. — Той не отговаря. Помогнете на командира, помогнете на командира!

— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Аз съм командирът. Нищо ми няма, нищо ми няма.

— Тогава помогнете на него, помогнете на него — ридаеше Добз. — Помогнете му, помогнете му.

— Кому да помогнем? Кому да помогнем?

— На стрелеца — молеше Добз. — Помогнете на стрелеца.

— Студено ми е! — хленчеше Сноуден безсилно по микрофона с тънък, жален, агонизиращ глас. — Моля ви се, помогнете ми! Студено ми е.

Йосарян изпълзя през прохода, изкачи се над вместилището за бомбите, влезе в задната кабина на самолета, където Сноуден лежеше ранен на пода, осветен от жълто петно слънчева светлина, и умираше от студ до новия заден стрелец, който бе изпаднал в пълно безсъзнание.

Добз беше най-лошият пилот на света и съзнаваше това; този мъжествен младеж беше истинска развалина и постоянно се опитваше да убеди началниците си, че вече е негоден да пилотира, но никой от началниците му не искаше да го слуша и тъкмо в деня, когато броят на бойните полети бе повишен на шестдесет, Добз се промъкна в палатката на Йосарян, докато Ор търсеше навън някакъв уплътнител, и му разкри плана си да убие полковник Каткарт. Нужна му бе помощта на Йосарян.

— Искаш да го убием преднамерено? — възрази Йосарян.

— Точно така — съгласи се Добз с оптимистична усмивка, насърчен от това, че Йосарян веднага схвана положението. — Ще го застреляме с люгера, който донесох от Сицилия; никой не знае, че имам такъв пистолет.

— Струва ми се, че не мога да извърша такова нещо — заключи Йосарян, след като мълчаливо обмисля идеята известно време.

Добз беше учуден.

— А защо не?

— Слушай. Нищо не би ме зарадвало повече, отколкото да видя този кучи син със счупен врат или убит в самолетна злополука, или пък някой друг да го застреля. Но мисля, че аз самият не бих могъл да го убия.

— Той би те убил — настояваше Добз. — Всъщност ти именно ми каза, че той иска да ни убие, като ни праща на бойни полети толкова дълго.

— Но аз мисля, че не бих могъл да го убия. И той има право да живее.

— Няма право, щом се опитва да отнеме на тебе и на мене правото да живеем. Какво става с тебе? — Добз беше смаян. — Чувал съм те да убеждаваш Клевинджър в същото нещо. И виж какво се случи с него. Право в онзи облак.

— Престани да крещиш, чуваш ли? — изшътка му Йосарян.

— Не крещя! — изкрещя Добз още по-силно, с лице, зачервено от революционна жар. Очите му бяха налети със сълзи, носът му течеше и треперещата му вишневочервена долна устна беше покрита с капчици пяна. — В групата трябва да е имало близо сто души, които бяха изкарали по петдесет и пет полета, когато той вдигна броя на шестдесет. Трябва да е имало още стотина като тебе, на които им е оставало да изкарат още по няколко, за да стигнат петдесет и пет. Ще избие всички ни, ако го оставим вечно да кара така. Трябва да го убием.

Йосарян кимна безизразно, без да се обвърже.

— Мислиш ли, че няма да ни пипнат?

— Всичко съм обмислил. Аз…

— Не крещи, за Бога.

— Не крещя. Всичко съм…

— Ще престанеш ли да крещиш?

— Всичко съм обмислил — пошепна Добз, като сграбчи края на леглото на Ор с две ръце, защото не можеше да се сдържи да не ги размахва, при което кокалчетата на пръстите му побеляха. — В четвъртък сутрин, когато той трябва да се върне от оная негова дяволска къща в планината, ще се промъкна през гората до острия завой на пътя и ще се скрия в храстите. Там той трябва да намали скоростта, а аз ще наблюдавам пътя в двете посоки, за да се уверя, че няма никой наблизо. Когато го видя, че иде, ще избутам един голям пън на пътя, за да го накарам да спре джипа. Тогава ще изскоча от храстите с люгера и ще стрелям в главата му, докато го убия. Ще закопая люгера, ще се върна през гората в лагера и ще си гледам работата като всички други. Къде може да има засечка?

Йосарян следеше внимателно всяка фраза на плана.

— А с какво участвувам аз? — запита той озадачен.

— Не бих могъл да го свърша без тебе — обясни Добз. — Ти си ми нужен, за да ми кажеш „карай“. Йосарян не вярваше на ушите си.

— Това ли е всичко, което искаш от мене? Само да ти кажа „карай“?

— Само за това си ми нужен — отговори Добз. — Само ми кажи „карай“ и аз сам ще му пръсна черепа в други ден. — От вълнение той заговори по-бързо и отново повиши глас. — Понеже сме се заловили с тая работа, бих искал да застрелям и полковник Корн в главата, макар че ми се ще да пощадя майор Данби, ако нямаш нищо против. След това ще убия също Апълби и Хавърмайър и като свърша с тях, бих искал да убия и Макуот.

— Макуот ли? — извика Йосарян и почти подскочи от ужас. — Макуот е мой приятел. Какво искаш от Макуот?

— Не знам — призна Добз с объркан и смутен израз. — Просто помислих, че щом убием Апълби и Хавърмайър, все едно, можем да убием и Макуот. Не искаш ли да убием Макуот?

Йосарян взе твърдо становище.

— Слушай, мога да продължа да се интересувам от тази работа, ако престанеш да крещиш за нея по целия остров и ако имаш предвид само полковник Каткарт. Но ако искаш да правиш кървава баня, остави ме на мира.

— Добре, добре — опита се да го успокои Добз. — Само полковник Каткарт. Да го направя ли? Кажи ми „карай“. Йосарян поклати глава.

— Мисля, че не бих могъл да ти кажа „карай“.

Добз обезумя.

— Аз съм готов на отстъпки — молеше той горещо. — Не е нужно да ми казваш карай, само ми кажи, че е добра идея. Окей? Добра идея ли е?

Йосарян пак поклати глава.

— Щеше да бъде чудесна идея, ако беше я осъществил, без дори да ми кажеш. Сега е вече много късно. Струва ми се, че не мога да ти кажа нищо. Дай ми малко време. Може да си променя мнението.

— Тогава ще бъде много късно.

Йосарян продължаваше да клати глава. Добз бе разочарован. Той поседя малко с гузен вид, после скочи внезапно на крака и изтрополя навън: бе решил да се нахвърли още веднъж здравата върху доктор Данийка и да издействува да бъде зачислен към земния персонал. Залитна на излизане, събори умивалника на Йосарян и се препъна в петролната тръба на печката, която Ор още не бе изкарал. Доктор Данийка издържа на нападението от ругатни, заплахи и жестове, като многократно кимаше нетърпеливо, и най-после изпрати Добз в амбулаторната палатка да опише симптомите си на Гюс и Уес, които боядисаха устните му в мораво с разтвор от ген-циан-виолет веднага щом заговори. Боядисаха в мораво също и пръстите на краката му и щом пак отвори уста да протестира, му наляха очистително в гърлото и го отпратиха.

Добз беше в още по-лошо състояние и от Джоу Гладника, който поне можеше да участвува в бойни полети, когато нямаше кошмари. Добз беше почти толкова болен, колкото Ор, който със своето смахнато, конвулсивно кикотене и тракащи изкривени зъби изглеждаше щастлив като недорасла, радостно пърхаща чучулига. Изпратиха го на почивка с Майлоу и Йосарян в Кайро за яйца и вместо яйца Майлоу купи памук, а призори отлетя за Истанбул със самолет, напълнен до стрелковите качулки с екзотични паяци и неузрели банани. Ор беше от най-грозните изроди, които Йосарян бе виждал някога, но и един от най-привлекателните. Имаше грубо издялано, издуто лице, със светлокафяви очи, изскочили от орбитите си като две еднакви половинки на кафяви стъклени топчета, и гъста, къдрава, пъстра коса, която се събираше в кичур на върха на главата му подобно на напомадена островърха къщичка за кученца. Почти всеки път, когато излетеше, флакът го сваляше във водата или му откъсваше единия мотор и когато тръгнаха за Неапол, а кацнаха в Сицилия, той задърпа като дивак Йосарян за лакътя да потърсят десетгодишния сводник и комбинатор с пура в устата и двете му дванадесетгодишни девствени сестри, които ги чакали в града пред хотела, където имало място само за Майлоу. Йосарян беше непреклонен и се дърпаше от Ор, загрижено и смаяно втренчил поглед в Етна вместо във Везувий, и се чудеше какво правят в Сицилия вместо в Неапол, докато Ор се кискаше, пелтечеше, обхванат от похотливо вълнение, и го молеше настоятелно да тръгне с него след десетгодишния сводник и комбинатор и двете му дванадесетгодишни девствени сестри, които не бяха нито девствени, нито сестри, а всъщност бяха двадесет и осем годишни.

— Върви с него — заповяда лаконично Майлоу на Йосарян. — И не забравяй поръчението си.

— Добре — отстъпи Йосарян с въздишка, спомняйки си поръчението. — Но нека поне да се опитам първо да си намеря стая в някой хотел, та да мога да си отспя после.

— Ще си отспиш при момичетата — отвърна Майлоу със същия заговорнически израз. — Не забравяй поръчението си.

Но Йосарян и Ор изобщо не можаха да поспят, тъй като се озоваха притиснати в едно двойно легло с двете дванадесетгодишни, двадесет и осем годишни, проститутки, които се оказаха мазни и тлъсти и постоянно ги будеха през цялата нощ, искайки да си разменят партньорите. Йосарян възприемаше всичко така смътно, че не обърна внимание на бежовия тюрбан на тлъстата, която все го избутваше от леглото; тя остана с тюрбана на глава до късно сутринта, когато десетгодишният сводник и комбинатор с тънката кубинска пура в уста, воден от някаква жестока прищявка, го дръпна от главата й пред хората и изложи на ярката сицилийска дневна светлина ужасния й, неправилен, гол череп. Отмъстителни съседи й бяха обръснали косата до блестящата кожа, защото била спала с германци. Момичето изпищя, обхванато от женско възмущение, и се заклати комично бързо след десетгодишния сводник и комбинатор, като нейният страховит, отвратителен, изнасилен череп нелепо се клатушкаше подобно на гнусна, обезцветена дрипа около странната, тъмна брадавица на лицето й. Никога в живота си Йосарян не бе виждал толкова гола глава. Сводникът въртеше на пръста си тюрбана като някакъв трофей и отскачайки крачка по крачка от протегнатите й пръсти, описваше изкусителен танталов кръг по площада, натъпкан с хора, които ревяха от смях и сочеха подигравателно Йосарян, когато Майлоу, стъпвайки с едри крачки, пристигна с мрачен израз на нетърпение, изписан на лицето му, и неодобрително присви устни пред това неприлично зрелище, излагащо на показ толкова порок и лекомислие. Майлоу настояваше веднага да заминат за Малта.

— Спи ни се — хленчеше Ор.

— Сами сте си виновни — смъмри фарисейски Майлоу и двамата. — Ако бяхте прекарали нощта в стаята си в хотела вместо в компанията на тези безнравствени момичета, днес щяхте да се чувствувате така добре, както се чувствувам аз.

— Ти ни каза да отидем с тях — възрази Йосарян с обвинителен тон. — При това нямахме и стая. Само ти можа да получиш стая.

— И това не беше по моя вина — обясни високомерно Майлоу. — Как можех да зная, че всички купувачи ще бъдат в града за реколтата на нахута?

— Знаел си — обвиняваше го Йосарян. — Това обяснява защо сме тук, в Сицилия, вместо в Неапол. Сигурно вече си напълнил целия самолет с нахут, дявол да го вземе!

— Шшшт! — предупреди го Майлоу, хвърляйки многозначителен поглед към Ор. — Не забравяй задачата си.

Когато пристигнаха на летището, за да отлетят за Малта, бомбеното вместилище, задната кабина, опашката на самолета и по-голямата част от стрелковата куличка бяха напълнени с крини нахут.

Задачата на Йосарян беше да не остави Ор да види откъде Майлоу купува яйца, въпреки че Ор беше член на синдиката на Майлоу и имаше дял в него. Йосарян разбираше, че задачата му е безсмислена, тъй като беше общоизвестно, че Майлоу купува яйца в Малта за седем цента едното и ги продава на столовете по пет цента.

— Просто нямам вяра в него — размишляваше на глас Майлоу в самолета, кимайки назад към Ор, който се бе сгушил като навито въже върху крините с нахут и измъчен от безсъние, се опитваше да заспи. — Предпочитам да купувам яйца, когато той не се върти наоколо, не искам да знае търговските ми тайни. Какво друго не ти е ясно?

Йосарян седеше до него като помощник-пилот.

— Не ми е ясно защо купуваш яйцата по седем цента едното и ги продаваш по пет цента.

— За да изкарам печалба.

— Че как можеш да изкараш печалба? Губиш по два цента на яйце.

— Печеля по три цента и четвърт на яйце, като ги продавам по четири цента и четвърт едното на хората в Малта, от които ги купувам по седем цента едното. Разбира се, не аз печеля. Синдикатът печели. И всички имат дял.

Йосарян почувствува, че почва да разбира.

— И хората, на които продаваш яйцата по четири цента и четвърт едното, печелят по два цента и три четвърти на яйце, когато ти ги купуваш обратно по седем цента едното. Така ли е? Тогава защо не продаваш яйцата направо на себе си и не отстраниш хората, от които ги купуваш?

— Защото аз съм хората, от които ги купувам — обясни Майлоу. — Печеля по три цента и четвърт на яйце, когато ги продавам на себе си, и по два цента и три четвърти, когато ги купувам обратно от себе си. Това прави обща печалба от шест цента на яйце. Губя само когато ги продавам на столовете по пет цента парчето. По този начин мога да изкарам печалба, като ги купувам по седем цента и ги продавам по пет цента едното. Плащам само по един цент яйцето, когато ги купувам от селяните в Сицилия.

— В Малта — поправи го Йосарян. — Купуваш яйцата си в Малта, а не в Сицилия.

Майлоу се изкикоти гордо.

— Не купувам яйца в Малта — призна той със слаб израз на прикрито задоволство; това беше единственото отклонение от израза на трудолюбие и сдържаност, което Йосарян бе някога виждал у него. — Купувам ги в Сицилия по един цент парчето и тайно ги пренасям в Малта за продан по четири цента и половина, за да вдигна цената на яйцата до седем цента едното, когато хората дойдат да търсят яйца в Малта.

— Защо отиват хората за яйца в Малта, щом са толкова скъпи там?

— Защото винаги са ходили.

— Защо не търсят яйца в Сицилия?

— Защото никога не са купували яйца там.

— Ама наистина не разбирам. Защо не продаваш на столовете яйцата по седем цента едното вместо по пет цента?

— Защото тогава столовете няма да имат нужда от мен. Всеки може да купи яйца по седем цента едното, щом се продават по седем цента.

— А защо не те заобикалят и не купят яйца от тебе направо в Малта по четири цента и четвърт едното?

— Защото няма да им продам.

— Защо няма да им продадеш?

— Защото няма толкова голяма печалба. Поне по този начин мога да изкарам малко и за себе си като посредник.

— Значи изкарваш печалба за себе си — заяви Йосарян.

— Разбира се, че изкарвам. Но всичко отива за синдиката. И всички имат дял. Не разбираш ли? Точно както с доматите, които продавам на полковник Каткарт.

— Които купуваш — поправи го Йосарян. — Ти не продаваш домати на полковник Каткарт и полковник Корн. Купуваш домати от тях.

— Не, продавам им — поправи го Майлоу. — Аз пускам на пазара моите домати по цяла Пианоза под чуждо име, така че полковник Каткарт и полковник Корн да могат да ги закупят от мен под чужди имена по четири цента единият и да ми ги продадат обратно на следния ден за синдиката по пет цента единият. Изкарват печалба по един цент на домат, а аз печеля по три цента и половина на парче и всеки има сметка.

— Всеки освен синдиката — изсумтя Йосарян. — Синдикатът плаща пет цента на парче за домати, които ти струват само половин цент единият. Как печели синдикатът?

— Когато аз печеля, и синдикатът печели — обясни Майлоу, — защото всички имат дял. И синдикатът си осигурява помощта на полковник Каткарт и полковник Корн, така че те ме пущат да обикалям както сега. Ще видиш каква голяма печалба означава това след петнадесет минути, когато кацнем в Палермо.

— В Малта — поправи го Йосарян. — Сега летим за Малта, а не за Палермо.

— Не, за Палермо летим — отговори Майлоу. — Има един износител на цикория в Палермо, когото трябва да видя за минутка по една пратка гъби за Берн, които били повредени от плесен.

— Майлоу, как го правиш? — запита Йосарян със смях, смаян и възхитен. — Натоварваш самолет за едно място и после отлиташ за друго. Не вдигат ли врява хората от контролните кули по летищата?

— Те всички са членове на синдиката — каза Майлоу. — Знаят, че каквото е добро за синдиката, е добро и за страната, защото това е пружината на Чичо Сам. Хората по контролните кули също имат дялове и затова винаги трябва да вършат каквото могат, за да помогнат на синдиката.

— Аз имам ли дял?

— Всеки има дял.

— Има ли дял Ор?

— Всеки има дял.

— А Джоу Гладника? И той ли има дял?

— Всеки има дял.

— Брей, дявол да го вземе! — каза замислен Йосарян, комуто идеята за дялове направи дълбоко впечатление за първи път.

Майлоу се обърна към него и в очите му проблесна някаква палавост.

— Имам безпогрешен план да измамя федералното правителство с шест хиляди долара. Можем да изкараме по три хиляди долара всеки без никакъв риск за тебе или за мене. Интересуваш ли се?

— Не.

Майлоу погледна Йосарян с дълбоко вълнение.

— Това ми харесва у тебе — възкликна той. — Ти си честен! Ти си единственият от всички, които познавам, комуто наистина мога да вярвам. Затова искам да се постараеш да ми помагаш повече. Наистина бях разочарован от тебе, когато се юрна вчера с ония две уличници в Катания.

Йосарян втренчи в Майлоу поглед, изпълнен с насмешливо недоверие.

— Майлоу, ти ми каза да тръгна с тях. Не си ли спомняш?

— Вината не е моя — отговори Майлоу с достойнство. — Трябваше по някакъв начин да се освободя от Ор, щом влязохме в града. Съвсем различно ще бъде в Палермо. Когато кацнем в Палермо, искам вие двамата с Ор да тръгнете с момичетата още от летището.

— Какви момичета?

— Обадих се по радиото и наредих един четиригодишен сводник да достави на теб и Ор две осемгодишни девственици, които са наполовина испанки. Той ще чака на летището с лимузина. Веднага се качи на нея, щом слезеш от самолета.

— Дума да не става — каза Йосарян, като поклати глава. — Ще отида да спя.

Майлоу побледня от възмущение; тънкият му дълъг нос потрепваше между черните вежди и щръкналите оранжевокафяви мустаци като бледия тънък пламък на свещ.

— Йосарян, спомни си задачата си — припомни му той почтително.

— По дяволите задачата ми — отговори с безразличие Йосарян. — И по дяволите и синдиката, макар че имам дял в него. Не искам никакви осемгодишни девственици, дори и да са наполовина испанки.

— Не те упреквам. Но тези осемгодишни девственици са всъщност на тридесет и две години. И не са наистина наполовина испанки, а само една трета.

— Не обичам девственици.

— Но те не са и девственици — продължи да го убеждава Майлоу. — Едната, която избрах за тебе, е била женена за кратко време за възрастен учител, който спял с нея само в неделен ден, така че тя не е изхабена почти никак.

Но и Ор беше сънлив, затова той и Йосарян останаха в колата до Майлоу, когато влязоха в Палермо и откриха, че в хотела няма място за тях и — нещо още по-важно — че Майлоу бил кмет на града.

Необикновеното, невероятно посрещане на Майлоу започна още на летището, където няколко цивилни работници, които го познаха, почтително спряха работата си и го загледаха с израз на сдържан изблик на въодушевление и обожание. Новината за пристигането му го бе изпреварила в града и предградията, през които префучаха с малкия открит камион, бяха вече изпълнени с приветствуващи го граждани. Йосарян и Ор, озадачени и онемели от смущение, се притиснаха по-близо до Майлоу, за да се чувствуват по-сигурни.

Вътре в града, както камионът забавяше ход и се движеше все по-бавно, приближавайки към центъра, посрещането на Майлоу ставаше още по-шумно. Малки момченца и момиченца в нови дрехи бяха пуснати от училище и наредени по тротоарите, размахваха флагчета. Сега Йосарян и Ор занемяха напълно. Улиците бяха претъпкани с радостни тълпи и над тях висяха огромни знамена с лика на Майлоу. За тези портрети Майлоу бе позирал в износена селска риза с висока кръгла яка и неговото добросъвестно, бащинско лице с непокорни мустаци изразяваше търпимост и сила, докато разединените му, всезнаещи очи гледаха втренчено простолюдието. Инвалиди, които не можеха да стоят на крака, му пращаха въздушни целувки от прозорците. Месари и бакали, както бяха запасани с престилки, възторжено го приветствуваха от тесните врати на магазините си. Тубите на духовата музика, ревяха. Тук-там някой падаше и тълпата го стъпкваше до смърт. Хълцащи стари жени бясно се трупаха една през друга, около бавно напредващия камион, за да докоснат рамото на Майлоу или да стиснат ръката му. Майлоу понасяше бурното чествуване благосклонно и доброжелателно. Отвръщаше с галантен жест на всеки, който му махаше, и щедро хвърляше шепи обвити в станиол бонбони и „целувки Хърши“ на ликуващото множество. Редица яки момчета и момичета подскачаха зад камиона, заловени за ръце, и с пресипнали гласове и изцъклени от обожание очи скандираха: „Майлоу! Майлоу! Майлоу! Майлоу!“

Сега, тъй като тайната бе вече разкрита, Майлоу се отпусна с Йосарян и Ор и пищно се наду с огромна, плаха гордост. Бузите му добиха цвят на сурово месо. Майлоу бил избран за кмет на Палермо, както и на близките селища Карина, Монреале, Багерия, Термини Имерезе, Чефали, Мистрета и Никозия, защото внесъл уиски в Сицилия.

Йосарян се смая.

— Толкова ли много обичат уиски тукашните хора?

— Никак не пият уиски — обясни Майлоу. — Уискито е доста скъпо, а тукашните хора са много бедни.

— Тогава защо внасяш уиски в Сицилия, щом никой не го пие?

— За да повдигна цената. Докарвам тук уиски от Малта, за да имам по-големи възможности за печалба, когато го продам обратно на себе си за сметка на някой друг. Създадох нов голям бизнес тук. Днес Сицилия е третият най-голям вносител на уиски в света и затова ме избраха за кмет.

— А можеш ли да ни намериш стая в някой хотел, щом си толкова голям майстор? — измърмори недоволно и нахално Ор с едва разбираем от умора глас.

— Точно това ще направя ей сега — обеща с тон на разкаяние Майлоу. — Наистина съжалявам, загдето забравих да се обадя по радиото и да запазя стаи за двама ви. Елате в бюрото ми и аз веднага ще говоря с помощник-кмета по въпроса.

Бюрото му се помещаваше в една бръснарница, а помощник-кметът се оказа топчест бръснар, от чиято раболепна уста сърдечните поздравления се лееха така изобилно, както пяната, която той направи в паничката, преди да започне да бръсне Майлоу.

— Е, Виторио — каза Майлоу, като се отпусна лениво на един от бръснарските столове на Виторио. — Как вървяха този път работите в мое отсъствие?

— Много тъжно беше, синьор Майлоу, много тъжно. Но сега, като се върнахте, хората пак са много щастливи.

— Учудих се на големите тълпи. А как така всички хотели са пълни?

— Ами че много хора дойдоха от други градове да ви видят, синьор Майлоу. Пък в града са надошли и всички купувачи за разпродажбата на артишо.

Ръката на Майлоу се издигна отвесно като орел и спря бръснарската четка на Виторио.

— Какво е това артишо? — полюбопитствува той.

— Артишо ли, синьор Майлоу? Артишо е един много вкусен зеленчук, който всички обичат. Трябва да го опитате, докато сте тук, синьор Майлоу. Ние отглеждаме най-доброто артишо на света.

— Така ли? Как се продава артишото тази година?

— Изглежда, не е добра година за артишо. Реколтата беше много слаба.

— Наистина ли? — каза Майлоу замислено и изхвърча навън, плъзвайки се от стола си така бързо, че бръснарската кърпа на райета, която бе сложил, задържа няколко секунди очертанията на тялото му, преди да рухне. Докато Йосарян и Ор изтичат до вратата, Майлоу бе изчезнал.

— Следващият — излая припряно помощник-кметът. — Кой е следващият?

Йосарян и Ор излязоха обезсърчени от бръснарницата. Изоставени от Майлоу, те се тътреха бездомни всред ликуващите тълпи, напразно търсейки място да поспят. Йосарян бе на края на силите си. Тъпа, изтощителна болка го щракаше в главата и той се дразнеше от Ор, който бе намерил отнякъде две киселици, сложил ги бе в уста и си вървеше така, докато Йосарян не забеляза и не го накара да ги извади. Тогава Ор намери отнякъде два диви кестена и ги налапа, но Йосарян ги откри и му кресна троснато да извади киселиците от устата си. Ор се захили и му отговори, че това не са киселици, а диви кестени и че не са в устата му, а в ръцете му, но Йосарян не можа да разбере нито дума от това, което казваше, поради кестените в устата му, но все пак го накара да ги извади. Хитро пламъче блесна в очите на Ор. Той разтърка рязко челото си с кокалчетата на пръстите си, подобно на човек, вцепенен от алкохол, и се закиска похотливо.

— Спомняш ли си онова момиче… — прекъсна думите си, за да се изкикоти пак. — Спомняш ли си онова момиче, което ме удряше по главата с обувката в онзи апартамент в Рим, когато и двамата бяхме голи? — запита той с израз на хитро очакване. Почака, докато Йосарян кимна предпазливо. — Ако ме оставиш отново да сложа кестените в устата си, ще ти кажа защо ме удряше. Приемаш ли такава спогодба?

Йосарян кимна и Ор му разказа цялата фантастична история защо голото момиче в апартамента на курвата на Нейтли го удряло по главата с обувката си, но Йосарян не можа да разбере нито дума, понеже Ор отново бе сложил кестените в устата си. Йосарян, вбесен от тази шега, ревеше от смях, но най-после, когато се стъмни, не им оставаше друго, освен да се навечерят в един мръсен ресторант, където им поднесоха някакво воднисто ядене, и да отидат на автостоп до летището, където легнаха да спят на студения метален под в самолета. Въртяха се, мятаха се и измъчено пъшкаха, докато след по-малко от два часа шофьорите на камионите се разкрещяха и мъкнейки щайги, пълни с артишо, ги изгониха навън, за да натоварят машината. Заваля проливен дъжд. Когато камионите си тръгнаха, Йосарян и Ор бяха вир-вода, но не можеха да направят нищо друго, освен да се проврат обратно в самолета и да се сгушат като зъзнещи кучета между блъскащите ги ръбове на щайгите с артишо, с които призори Майлоу отлетя за Неапол и които размени срещу канела на кори, карамфил, ванилия на зърна и нелющен чер пипер; последните той незабавно пренесе на юг, в Малта, където, както се оказа, бил помощник на главния губернатор. И в Малта нямаше стая за Йосарян и Ор. В Малта Майлоу беше сър майор Майлоу Майндърбайндър и имаше на свое разположение грамадна канцелария в сградата на главния губернатор. Махагоновото му бюро беше огромно. В едно пано на облицованите с дъб стени, между кръстосани британски знамена, висеше драматичен, внушителен фотопортрет на сър майор Майлоу Майндърбайндър в парадната униформа на Кралския уелски стрелкови полк. На снимката мустаците му бяха подстригани и тънки, брадичката му бе строго изваяна и очите — остри като бодли. Заради търговията с яйца, която развил в Малта, му била дадена титлата сър, бил произведен майор от Кралския уелски стрелкови полк и назначен за помощник главен губернатор на Малта. Той великодушно разреши на Йосарян и Ор да прекарат нощта на дебелия килим в канцеларията му, но скоро след като си отиде, се появи един часови с бойна униформа, изгони ги с натъкнат на пушката нож от сградата и капнали от умора, те взеха такси — навъсеният шофьор ги оскуба — и пак отидоха да спят в самолета, който сега беше натоварен с пробити чували от зебло, пълни с какао и прясно смляно кафе и миризмата беше толкова силна, че когато рано на следната сутрин Майлоу, свеж и бодър, пристигна с кола, карана от шофьор, той ги завари да повръщат неудържимо върху шасито на самолета. После отлетяха за Оран, където в хотела пак нямаше стая за Йосарян и Ор и където Майлоу беше вицешах. Той имаше на свое разположение разкошен апартамент в оранжево-розовия дворец, но на Йосарян и Ор не разрешиха да влязат с него в двореца, защото бяха християни, тоест неверници. На вратата те бяха спрени от стражата — бербери с гаргантюански ръст и с ятагани в ръце, които ги прогониха оттам. Ор говореше гъгниво и кихаше — хванал бе хрема, която ужасно го измъчваше. Широкият гръб на Йосарян бе превит и го болеше. Беше готов да извие врата на Майлоу, но Майлоу беше вицешах на Оран и личността му беше свещена. Майлоу беше не само вицешах на Оран, но, както се оказа по-късно — и халиф на Багдад, имам на Дамаск и шейх на Арабия. Майлоу беше бог на царевицата, бог на дъжда и бог на ориза в изостанали области, където такива примитивни богове се почитат от невежи и суеверни хора и където — както той сега с прилична скромност намекваше, големи издялани образи на мустакатото му лице можели да се видят над примитивни каменни жертвеници, обагрени с човешка кръв. Където и да кацнеха, той бе приветствуван с почит; триумфални овации се носеха от град в град, докато най-после се върнаха обратно по изминатия път през Близкия изток и стигнаха в Кайро; там Майлоу завладя пазара на памука, който никой не искаше да купи, и бързо се озова пред разорение. В Кайро най-после се намери хотелска стая за Йосарян и Ор. Имаше меки легла с дебели, бухнали възглавници и чисти, свежи чаршафи. Имаше долапи със закачалки за дрехите им. Имаше вода да се измият. Йосарян и Ор киснаха до почервеняване вкиснатите си, вмирисани тела в пускащата пара вана и след това излязоха с Майлоу от хотела и отидоха да ядат скариди и филе миньон в един много добър ресторант, в чието преддверие имаше телекс, който тъкмо в момента, когато Майлоу питаше оберкелнера каква е тази машина, започна да съобщава последните цени на египетския памук. Майлоу никога не си бе представял, че може да съществува такава красива машина.

— Тъй ли? — възкликна той, когато оберкелнерът завърши обясненията си. И как се продава египетският памук? Оберкелнерът му каза и Майлоу закупи цялата реколта. Но Йосарян далеч не се изплаши толкова от египетския памук, който Майлоу закупи, колкото от кичурите зелени банани, които Майлоу бе зърнал на местния пазар, когато влизаха с колата в града, и страховете му се оказаха основателни, тъй като Майлоу го разтърси и го събуди, както бе заспал дълбоко тъкмо след полунощ, и тикна под носа му един наполовина обелен банан. Йосарян едва се сдържаше да не се разхълца.

— Опитай го — настояваше Майлоу, като следваше с банана въртящото се сгърчено лице на Йосарян.

— Майлоу, копеле такова — стенеше Йосарян. — Трябва да поспя малко.

— Изяж го и ми кажи дали е хубав — упорствуваше Майлоу. — И не казвай на Ор, че съм ти го дал без пари. Накарах го да плати два пиастра за банана, който му дадох.

Йосарян покорно изяде банана и след като каза на Майлоу, че е добър, затвори очи, но Майлоу отново го разтърси и му нареди да се облече колкото може по-бързо, защото веднага щели да заминат за Пианоза.

— Ти и Ор трябва да натоварите бананите на самолета веднага — обясни той. — Човекът каза да се пазите от паяци, когато вдигате кичурите.

— Не може ли да почакаме до сутринта, Майлоу? — молеше се Йосарян. — Трябва да поспя малко.

— Те узряват много бързо — отговори Майлоу — и нямаме нито минута за губене. Помисли си само колко щастливи ще бъдат хората от ескадрилата, когато получат тези банани.

Но хората от ескадрилата никога не видяха нито един от тези банани, защото в Истанбул за бананите имаше добър пазар, а в Бейрут кимионът беше много евтин и с него те отлетяха за Бенгази, след като продадоха бананите, и когато шест дни по-късно потеглиха стремглаво за Пианоза, самолетът бе натоварен с най-хубави бели яйца от Сицилия, за които Майлоу казваше, че са от Египет, и ги продаде на офицерските столове само по четири цента едното, така че всички командуващи офицери в синдиката го умоляваха да побърза да се върне в Кайро, за да закупи още кичури зелени банани и да ги продаде в Турция срещу кимион, който се търсеше в Бенгази. И всички имаха дял от сделката.