Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

6
Джоу Гладника

Джоу Гладника бе извършил петдесет полета, но това не помагаше. Беше напълнил торбите си и чакаше да бъде изпратен у дома си. Нощем имаше зловещи кошмари и пищеше пронизително, така че събуждаше всички в ескадрилата освен Хъпъл, петнадесетгодишния пилот, който се бе изкарал по-възрастен, за да може да постъпи във войската, и живееше заедно с котката си в една палатка с Джоу Гладника. Хъпъл спеше леко, но все пак твърдеше, че никога не чувал Джоу Гладника да пищи нощем. Джоу Гладника беше болен.

— Та какво от това? — изръмжа доктор Данийка обидено. — Нагласил си бях работата, казвам ти. Изкарвах петдесет хилядарки годишно и почти цялата сума минаваше без данъци, тъй като карах пациентите си да ми плащат в брой. Най-силният професионален съюз беше зад гърба ми. И виж какво стана. Тъкмо бях започнал истински да трупам пари, взеха та измислиха фашизма и започна такава ужасна война, че дори и мен ме засегна. Иде ми да се разсмея, когато чуя някой, като Джоу Гладника да пищи цяла нощ, та да ти проглуши ушите. Наистина би трябвало да се смея. Той бил болен. А мисли ли си той как се чувствувам аз?

Джоу Гладника беше твърде много затънал в собствените си нещастия, за да го е грижа как се чувствува доктор Данийка. Тормозеха го шумовете например. Дори и малък шум го вбесяваше и той ругаеше и крещеше до пресипване, щом Арфи, пуфкайки с лулата си, почнеше да цъка през пълната си със слюнка уста, или когато Ор се заловеше да поправя нещо, или Макуот да пляска всяка карта, която обръщаше, когато раздаваше на тридесет и едно или на покер, или когато, обикаляйки тромаво наоколо, Добз се блъснеше в нещо така, че му изтракваха зъбите. Джоу Гладника беше пулсираща, настръхнала, движеща се маса от оголени нерви. Равномерното цъкане на часовника в тиха стая беше истинско мъчение за уязвимия му мозък.

— Слушай, момче — обясняваше той сурово на Хъпъл късно една вечер. — Ако искаш да живееш в тази палатка, ще правиш като мен. Всяка вечер трябва да завиваш ръчния си часовник в няколко чифта вълнени чорапи и да го държиш на дъното на сандъка си в другия край на палатката.

Хъпъл предизвикателно издаде напред долната си челюст, за да покаже, че няма да позволи на Джоу Гладника да го командува и след това направи точно това, което му бе заповядано.

Джоу Гладника беше нервно, мършаво, нещастно същество с безплътно лице и сивкава, опъната върху костите кожа, под която в почернелите кухини около очите му трептящи венички се гърчеха като отрязани късове от змийчета — унило, надупчено лице, почерняло от грижи като покрит със сажди, изоставен миньорски град. Джоу Гладника ядеше ненаситно, постоянно гризеше ноктите си, заекваше, задъхваше се, сърбеше го, потеше се, устата му бе пълна със слюнки и вечно тичаше като бесен от място на място с един много сложен, черен фотоапарат, с който постоянно се опитваше да снима голи момичета. Но снимките му никога не излизаха. Винаги забравяше или да сложи филм в апарата, или да щракне светкавицата, или да махне капака на обектива. Не е лесно човек да убеди голи момичета да позират, но Джоу Гладника беше вещ в тези работи.

— Аз голям човек — викаше той. — Аз фотограф от списание „Лайф“! Голям снимка на голяма корица. Si, si, si! Холивудска звезда! Multi dinero! Multi разводи! Multi чукане по цял ден.

Малко жени, където и да било, биха могли да устоят на такова хитро ухажване. Проститутките скачаха охотно на крака и заставаха в каквито и фантастични пози да ги накараше да заемат. Жените убиха Джоу Гладника. Неговият отклик към жените като полови същества беше неистово обожание и идолопоклонство. Те бяха прекрасните, утоляващи, влудяващи прояви на великото чудо, средства за удоволствие, прекалено мощни, за да бъдат измерени, прекалено жарки, за да бъдат понесени, и прекалено изящни, за да бъдат използувани от мъжете, тези долни и недостойни същества. Той можеше да разтълкува присъствието на тяхната голота в ръцете си само като някаква космическа грешка, която бързо ще бъде поправена, и винаги се чувствуваше принуден да ги използува плътски както може, в беглите мигове, с които смяташе, че разполага, преди някой да го усети и да му ги отнеме. Никога не можеше да реши дали да ги такова, или да ги фотографира, тъй като бе открил, че е невъзможно да върши двете неща едновременно. Всъщност той си даваше сметка, че е почти невъзможно да направи нито едното, нито другото тъй преплетени и объркани бяха неговите способности за действие от натрапчивата мисъл да бърза, която постоянно го държеше във властта си. Снимките никога не излизаха и Джоу Гладника никога не влизаше. Странното беше, че в гражданския живот Джоу Гладника действително беше фотограф на списание „Лайф“.

Сега той беше герой, най-големият герой на въздушните войски — мислеше си Йосарян, защото бе извършил повече бойни полети от всички други герои във въздушните войски. Шест пъти бе достигал определения брой бойни полети. Джоу Гладника изпълни определения брой полети още по времето, когато двадесет и пет полета бяха достатъчни, за да си събере багажа, да напише радостни писма до близките си и да започне весело да преследва сержант Таузър, за да го пита дали е пристигнала заповед да бъде върнат обратно в Щатите. Докато чакаше, той по цял ден обикаляше около входа на щабната палатка и подхвърляше гръмки остроумия на всеки, който минеше покрай него, наричайки на шега сержант Таузър „мръсен кучи син“ винаги когато сержантът се покажеше от канцеларията.

Джоу Гладника беше свършил двадесет и петте си полета през седмицата, когато бе извършен десантът при Салерно; по това време Йосарян лежеше в болницата, защото бе хванал трипер при един нисък полет в храстите върху едно момиче от женския спомагателен корпус — бяха ходили до Маракеш със снабдителния самолет. Йосарян направи всичко възможно, за да настигне Джоу Гладника и почти го настигна, като за шест дни извърши шест полета, но двадесет и третият му полет беше до Арецо, където убиха полковник Невърз, и това беше най-високият брой, до който стигна, за да си осигури връщането в Щатите. На следния ден пристигна полковник Каткарт, сияещ и изпълнен с дръзка гордост, стегнат в нова униформа и снаряжение, и ознаменува поемането на поста си, като повиши броя на необходимите полети от двадесет и пет на тридесет. Джоу Гладника разопакова багажа си и поправи написаните радостни писма до близките си. Престана да преследва весело сержант Таузър. Намрази сержант Таузър, струпа върху него всичката вина и изля върху му цялата си отрова, макар да знаеше, че сержант Таузър няма нищо общо с пристигането на полковник Каткарт, нито със забавянето на заповедите за заминаване, които, ако бяха пристигнали седем дни по-рано, щяха да го спасят; и пет пъти оттогава му се случи същото.

Джоу Гладника не можеше вече да понася напрежението, породено от постоянното чакане на заповеди за заминаване. Винаги щом завършеше необходимия брой полети, той рухваше и бързо се превръщаше в развалина. Всеки път, когато го зачисляха към земния персонал, той устройваше голямо угощение за малкия кръг приятели, които имаше. Чупеше шишетата уиски, които бе успял да купи при своите четиридневни ежеседмични обиколки с куриерския самолет, смееше се, пееше, въртеше се и крещеше в някакво тържество на пиян екстаз, докато най-после не можеше да стои буден, отпущаше се тихо и задремваше. Щом Йосарян, Нейтли и Дънбар го сложеха в леглото, той започваше да пищи в съня си. На сутринта излизаше от палатката си със страшен, изтощен вид, измъчен от угризения — проядена черупка на човешка сграда, която застрашително се люлееше и всеки миг можеше да рухне.

Кошмарите му се явяваха с астрономическа точност всяка нощ, която той прекарваше в ескадрилата, през цялото мъчително изпитание, докато не участвуваше в бойни полети и чакаше да пристигнат заповедите за отзоваване, които никога не пристигаха. Някои впечатлителни хора от ескадрилата, като Добз и капитан Флум, бяха тъй дълбоко разстроени от кошмарните писъци на Джоу Гладника, че и те сами почнаха да имат кошмари и да пищят нощем, и пронизителните мръсни псувни, които крещяха всяка нощ, всеки от своето място в лагера, звучаха романтично в мрака като любовни обаждания на пойни птички с мръсни души. Полковник Корн взе решителни мерки, за да спре това, което му се струваше начало на нездрава тенденция в ескадрилата на майор Майор. Решението, което той намери, бе да нареди на Джоу Гладника да поема куриерския самолет веднъж седмично, с което той го отдалечаваше от лагера в течение на четири нощи, и това лекарство, подобно на всички лекарства на полковник Корн, се оказа успешно.

Всеки път, когато полковник Каткарт увеличаваше броя на полетите и връщаше Джоу Гладника в строя, кошмарите преставаха и Джоу Гладника се възвръщаше към нормалното си състояние на ужас с усмивка на облекчение на лицето. Йосарян четеше сбръчканото лице на Джоу Гладника като заглавие във вестник. Положението бе добро, когато Джоу Гладника изглеждаше зле; и беше страшно, когато Джоу Гладника изглеждаше добре. Обратните реакции на Джоу Гладника бяха любопитно явление за всекиго освен за самия него; той упорито отричаше съществуването им.

— Кой сънува? — отговори той, когато Йосарян го запита какво сънува.

— Джоу, защо не отидеш да поговориш с доктор Данийка? — съветваше го Йосарян.

— Защо да ходя при доктор Данийка? Не съм болен.

— А твоите кошмари?

— Нямам никакви кошмари — излъга Джоу Гладника.

— Може би той ще ти помогне да се отървеш от тях.

— Не е лошо да имаш кошмари — отговори Джоу Гладника. — Всички хора имат кошмари.

Йосарян реши, че го е хванал.

— Всяка нощ ли? — попита той.

— Че защо пък не всяка нощ? — отвърна Джоу Гладника.

Изведнъж всичко стана ясно. Наистина, защо ли пък не всяка нощ? Имаше смисъл да плаче от болка всяка нощ. У него имаше повече здрав смисъл, отколкото у Апълби, който държеше прекалено педантично на правилниците и който, след като Йосарян и той бяха престанали да си говорят, заповяда на Крафт да заповяда на Йосарян да вземе атебриновите си хапчета, когато летяха над океана. Джоу Гладника проявяваше повече здрав смисъл и от Крафт, който сега беше мъртъв намери края си над Ферара, изхвърлен безцеремонно от избухващия мотор, когато Йосарян прекара повторно звеното си от шест самолета над целта. Авиогрупата не бе успяла да удари моста при Ферара, след като го бомбардира седем дни наред; при положение, че разполагаше с мерни прибори, които можеха да пратят бомбите в буре за туршия от четиридесет хиляди фута височина. Цяла седмица бе изминала, откакто полковник Каткарт доброволно се бе нагърбил да разруши моста със своите летци за двадесет и четири часа. Крафт беше мършаво, кротко момче от Пенсилвания, което искаше всички да го обичат, а му беше съдено да не постигне дори това толкова смирено и унизително желание. Вместо да бъде обичан, той лежеше мъртъв, кървава обгоряла останка върху жестоката грамада, и никой не чу гласа му в онези последни ценни мигове, когато самолетът, останал с едно крило, полетя отвесно надолу. Живя невинно през краткия си живот и след това падна в пламъци над Ферара на седмия ден, когато Господ си почиваше и когато Макуот завиваше обратно, а Йосарян го насочваше към целта за втора бомбардировка, защото Арфи се бе побъркал и Йосарян не можа да пусне бомбите си първия път.

— Май че ще трябва да се върнем, нали? — бе казал Макуот мрачно по микрофона.

— Май че ще трябва — отговори Йосарян.

— Така ли? — каза Макуот.

— Да.

— Е, какво пък — запя Макуот, — по дяволите.

И те се върнаха, докато самолетите от другите звена кръжаха в далечината, вън от всяка опасност, а долу всички бълващи оръдия на дивизията „Херман Гьоринг“ сега бълваха снаряди само по тях.

Полковник Каткарт беше храбър и никога не се колебаеше да изпрати доброволно хората си към всяка цел, която можеше да се намери. За неговата дивизия никоя цел не бе прекалено опасна, тъй както за Апълби никой удар не бе труден за спасяване на масата за пинг-понг. Апълби беше добър пилот и имаше свръхчовешки способности за пинг-понг — макар да имаше мухи в очите, никога не губеше нито една точка. Двадесет и един сервиса бяха достатъчни за Апълби да посрами който и да е противник. Неговите подвизи на масата за пинг-понг бяха легендарни. Апълби печелеше всички игри, които започваше, до онази нощ, когато Ор, който се бе напил здравата с джин, спука челото на Апълби с ракетата, защото Апълби забиваше обратно топката при всеки от първите пет сервиса на Ор. Ор захвърли ракетата си, скочи на масата, направи тичешком голям скок и удари Апълби с двата си крака право в лицето. Настана истински пандемониум. На Апълби му беше нужна почти цяла минута, докато се откачи от блъскащите ръце и крака на Ор. Но най-после той успя да изпълзи настрани и да се изправи на крака. Ор обаче увисна под него, заловил се с една ръка за предницата на ризата му и извил другата си ръка, свита в юмрук, за да го удари и довърши окончателно, когато, в същия миг Йосарян изскочи напред, хвана Ор и го издърпа настрани. Това беше нощ на изненади за Апълби, който беше не по-малко едър от Йосарян и силен колкото него. Апълби замахна с всичка сила и стовари на Йосарян юмрук, който вля в жилите на Бял Полуовес такава радостна възбуда, че той се обърна и прасна полковник Мудъс в носа с юмрук, при което генерал Дрийдъл толкова се разнежи и зарадва, че извика на полковник Каткарт да изхвърли военния свещеник от офицерския клуб и заповяда да преместят вожда Бял Полуовес в палатката на доктор Данийка, където можеше да бъде денонощно под медицински грижи, така че винаги да е в достатъчно добро състояние, за да може пак да смачка носа на полковник Мудъс, щом му заповяда генерал Дрийдъл. Понякога генерал Дрийдъл идваше нарочно от щаба на авиокрилото, придружен от полковник Мудъс и болничната сестра, само за да види как вождът Бял Полуовес ще разбие носа на зет му.

Вождът Бял Полуовес би предпочел да остане в ремаркето, в което живееше с капитан Флум, мълчаливия потиснат офицер, който завеждаше службата „Връзки с печата“ и през по-голямата част от вечерите си промиваше снимките, които бе направил през деня, за да бъдат изпратени на следната сутрин заедно с неговите рекламни съобщения до вестниците. Всяка вечер капитан Флум прекарваше колкото можеше по-дълго в своята тъмна стаичка и след това лягаше на леглото си с кръстосани пръсти, поставил заешки крак на врата си като талисман, и се мъчеше с всички сили да не заспи. Той живееше в смъртен страх от вожда Бял Полуовес. Капитан Флум бе преследван от натрапчивата мисъл, че някоя нощ вождът Бял Полуовес ще се приближи на пръсти до леглото му, когато той е заспал дълбоко, и ще му пререже гърлото от едното ухо до другото. Тази идея бе вдъхната на капитан Флум от самия вожд Бял Полуовес, който една нощ отиде на пръсти до леглото му, тъкмо когато капитанът задремваше и изсъска злокобно, че някоя нощ, когато той, капитан Флум, е заспал дълбоко, вождът Бял Полуовес ще му пререже гърлото от едното ухо до другото. Капитан Флум се вледени и широко разтворените му очи се втренчиха в пияните очи на вожда Бял Полуовес, които блестяха само на няколко инча от лицето му.

— Защо? — успя да изграчи най-после капитан Флум.

— А защо не? — бе отговорът на вожда Бял Полуовес. Всяка нощ след това капитан Флум се насилваше да лежи буден колкото е възможно по-дълго. В своите усилия той бе безкрайно много улеснен от кошмарите на Джоу Гладника. Слушайки напрегнато маниашкия вой на Джоу Гладника нощ след нощ, капитан Флум така го намрази, че започна да желае вождът Бял Полуовес да отиде на пръсти някоя нощ до леглото на Джоу Гладника и да разреже гърлото му от едното ухо до другото. В действителност капитан Флум спеше като пън през повечето нощи и само сънуваше, че е буден. Така убедително сънуваше, че лежи буден, щото всяка сутрин се събуждаше с напълно изчерпани сили и отново заспиваше.

Вождът Бял Полуовес бе почти обикнал капитан Флум, откакто той се преобрази тъй удивително. Капитан Флум си бе легнал нея вечер като жизнерадостен екстроверт и на следната сутрин стана от леглото като мрачен интроверт; вождът Бял Полуовес с гордост смяташе новия капитан Флум за свое творение. Той никога не бе имал намерение да разреже гърлото на капитан Флум от едното ухо до другото. Тази заплаха произхождаше от навика му да се шегува, както бяха шеги и идеите му да умре от пневмония, да разбие носа на полковник Мудъс и да кани доктор Данийка на индианска борба. Единственото, което вождът Бял Полуовес искаше да направи, когато всяка вечер се връщаше, препъвайки се в тъмната палатка, бе да легне веднага да спи, но заради Джоу Гладника това често бе невъзможно. Кошмарите на Джоу Гладника правеха вожда Бял Полуовес нервен и той често желаеше да отиде на пръсти до палатката на Джоу Гладника, да вдигне котката на Хъпъл от лицето му и да му разреже гърлото от едното ухо до другото, така че всички в лагера с изключение на капитан Флум да могат да изкарат един хубав сън.

Макар че вождът Бял Полуовес продължаваше да разбива носа на полковник Мудъс за удоволствие на генерал Дрийдъл, той все още бе отритнат от всички. Отритнат от всички бе и майор Майор, командирът на ескадрилата, който откри това в същия момент, когато научи, че е станал командир на ескадрилата от полковник Каткарт, чийто подскачащ джип изтрещя в лагера в деня, когато майор Дюлут бе убит над Перуджа. Полковник Каткарт рязко натисна педала, спирачките изскърцаха и той спря на няколко инча от железопътния изкоп, който отделяше носа на колата от неравното баскетболно игрище на другата страна, от което майор Майор бе изгонен в края на краищата с ритници, тласъци, камъни и юмруци от войниците, които почти бяха станали негови приятели.

— Вие сте новият командир на ескадрилата — му изрева полковник Каткарт от другата страна на изкопа. — Но не си мислете, че това значи нещо, защото нищо не значи. Всичко, което значи, е, че вие сте новият командир на ескадрилата.

И полковник Каткарт потегли с рев тъй внезапно, както бе пристигнал, завивайки рязко с джипа така, че яростно въртящите се колела изхвърлиха струя ситен пясък в лицето на майор Майор. Майор Майор остана като вцепенен от тази новина. Стоеше онемял, дълъг и тромав, стиснал протритата баскетболна топка в дългите си ръце, докато семената на омразата, посети тъй бързо от полковник Каткарт, се вкореняваха у войниците наоколо му, с които играеше баскетбол и с които се бе сприятелил дотолкова, доколкото изобщо някой някога се бе сприятелявал с него. Бялото на замислените му очи се разшири и замъгли, копнеещите му устни напразно се бореха с познатата, непреодолима самота, която се понесе наоколо му като задушаваща мъгла.

Подобно на всички други офицери в щаба на авиогрупата, с изключение на майор Данби, полковник Каткарт бе пропит с демократичен дух: той вярваше, че всички хора са създадени равни и затова с еднаква жар презираше всички хора извън щаба на авиогрупата. Въпреки това той вярваше в хората си. Както често им казваше в бараката за инструктаж, той смятал, че тяхното поделение било най-малко с десет полета по-напред от която и да било друга въздушна част и ги уверяваше, че онзи, който не споделя доверието му към тях, ще види дявол по пладне. Обаче единственият начин, по който те можеха да видят дявол по пладне, бе — както Йосарян откри, когато отлетя до щаба на армията, за да говори с бившия ефрейтор Уинтъргрийн — да извършат още десет полета над определения брой.

— Пак не разбирам — протестираше Йосарян. — Вярно ли ми е казал доктор Данийка, или не?

— Колко каза той?

— Четиридесет.

— Данийка е казал истината — съгласи се ефрейтор Уинтъргрийн. — Колкото се отнася до щаба на Двадесет и седма въздушна армия, ти трябва да извършиш само четиридесет полета.

Йосарян тържествуваше.

— Тогава мога направо да замина за Щатите, нали? Имам четиридесет и осем полета.

— Не, не можеш — поправи го ефрейтор Уинтъргрийн. — Да не си полудял или що?

— Защо да не мога?

— Параграф 22.

— Параграф 22 ли? — Йосарян беше зашеметен. Какво общо има параграф 22 с това, дявол да го вземе?

— Параграф 22 — отговори търпеливо доктор Данийка, когато Джоу Гладника докара Йосарян обратно в Пианоза — гласи, че винаги трябва да правиш това, което ти заповядва командирът.

— Но в щаба на Двадесет и седма въздушна армия ми казват, че щом имам четиридесет полета, мога да си замина за Щатите.

— Те обаче не твърдят, че трябва да постъпиш именно така. А правилниците гласят, че трябва да се подчиняваш на всяка заповед. Ето къде е засечката. Дори ако полковникът нарушава заповедта на Двадесет и седма въздушна армия, като те кара да извършиш още полети, ти все пак трябва да летиш, иначе си виновен — неизпълнение на заповед. И тогава щабът на Двадесет и седма въздушна армия ще те нагази здравата.

Йосарян отпусна рамене, смазан от разочарование.

— Значи наистина ще трябва да извърша петдесет полета, а? — каза той нажалено.

— Петдесет и пет — поправи го доктор Данийка.

— Какви петдесет и пет?

— Полковникът сега иска всички вие да извършите по петдесет и пет полета.

Джоу Гладника въздъхна дълбоко с облекчение, когато чу думите на доктор Данийка и се захили. Йосарян хвана Джоу Гладника за врата и го накара да отлети с него право при бившия ефрейтор Уинтъргрийн.

— Какво ще ми направят — попита той с доверителен тон — ако откажа да летя.

— Вероятно ние ще те разстреляме — отговори бившият ефрейтор Уинтъргрийн.

— „Ние“ ли? — извика изненадано Йосарян. Какво искаш да кажеш с това „ние“? Откога си на тяхна страна?

— Ако ще те разстрелват, на чия страна очакваш да бъда? — възрази бившият ефрейтор Уинтъргрийн.

Йосарян изтръпна. Полковник Каткарт пак бе повдигнал духа му.