Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

38
Сестричката

Йосарян маршируваше заднишком с пистолет на хълбока и отказваше да участвува в бойни полети. Маршируваше заднишком, защото, като вървеше, постоянно се въртеше като пумпал, за да се увери, че някой не го дебне отзад. Всеки звук зад гърба му беше знак да се пази, всеки човек, когото срещаше — възможен убиец. Държеше постоянно ръка върху дръжката на пистолета и не се усмихваше никому освен на Джоу Гладника. Беше казал на капитан Пилчард и капитан Рен, че вече няма да лети. Капитан Пилчард и капитан Рен не го включиха в разписанието за следващия полет и донесоха за случая в щаба на авиогрупата.

Полковник Корн се разсмя спокойно.

— Какво, дявол да го вземе, искате да кажете? Как така няма да лети вече? — запита той усмихнато, докато полковник Каткарт се сви в един ъгъл да размишлява върху зловещия смисъл на името Йосарян, което отново почваше да го тормози. — Защо няма да лети?

— Неговият приятел Нейтли беше убит в сблъскването над Специя. Може би затова.

— Какво си мисли, че е… Ахилес или що? — Полковник Корн остана доволен от сравнението и си взе бележка наум да го повтори в присъствие на генерал Пекъм. — Трябва да извършва полети. Той няма друг избор. Върнете се и му кажете, че ще ни докладвате, ако не промени решението си.

— Вече му казахме, сър. Без никакъв ефект.

— Какво казва майор Майор?

— Никога не виждаме майор Майор. Изглежда, че е изчезнал.

— Да можехме да изчезнеме този тип! — изтърси кисело полковник Каткарт от ъгъла. — Както изчезнаха онзи приятел Дънбар.

— О, има много други начини, по които можем да се справим с този случай — успокои го с увереност полковник Корн и отново се обърна към Пилчард и Рен. — Нека почнем с най-меките средства. Изпратете го в Рим на почивка за няколко дни. Може би смъртта на приятеля му действително му е подействувала.

Смъртта на Нейтли действително едва не уби Йосарян, защото, когато той съобщи новината на курвата на Нейтли в Рим, тя нададе пронизителен, сърцераздирателен писък и се опита да го убие с ножче за белене на картофи.

— Bruto! (звяр) — заяви тя, изпаднала в истеричен бяс, когато той изви ръката зад гърба й и започна постепенно да я усуква, докато ножчето падна на пода. — Bruto! Bruto! — Тя бързо издра лицето му с дългите нокти на свободната си ръка и разпра бузата му, като плюеше злобно в лицето му.

— Какво става с тебе? — писна той от пареща болка и смайване, като я оттласна от себе си чак до насрещната стена на стаята. — Какво искаш от мене?

Тя отново се нахвърли върху му, размахвайки юмруци, и разкървави носа му с един здрав удар, преди той да успее да сграбчи двете й китки и да я задържи. Косата й разярено се мяташе. Сълзи се лееха на поточета от святкащите й от омраза очи, докато ожесточено се бореше с него, обзета от безразсъдна ярост и изпълнена с бясна сила, ръмжеше, кълнеше го диво и пищеше „Bruto! Bruto!“ всеки път, щом той се опиташе да й обясни. Йосарян не очакваше такава сила у нея и за миг изгуби равновесие. Беше висока почти колкото него и в течение на няколко фантастични, изпълнени с ужас секунди, той беше сигурен, че в лудата си решителност тя ще го повали, ще го смаже на пода, безмилостно ще го разпори и нареже на парчета за някакво страхотно престъпление, което никога не е извършвал. Идеше му да извика за помощ, докато се бореха бясно с равни сили, сумтяха и пъхтяха, напрягайки вплетените си в мъртва хватка ръце. Най-после силата й се изчерпа, той можа да я отблъсне и започна да я придумва да го остави да й обясни всичко, като се кълнеше, че не е виновен за смъртта на Нейтли. Тя пак го заплю в лицето и той я блъсна силно настрани с отвращение, гняв и чувство за безсилие. Щом я пусна, тя веднага се хвърли да грабне ножчето от пода. Той скочи след нея и те няколко пъти се претърколиха един през друг на пода, преди той да успее да изтръгне ножчето за картофи от ръцете й. Когато Йосарян се изправяше с усилие на крака, тя се опита да го спъне и откъсна с нокти късче от глезена му. Раната го заболя адски. Подскачайки от болка, той пресече стаята и хвърли ножчето за картофи през прозореца. Въздъхна дълбоко от облекчение, като видя, че вече няма опасност.

— Сега, моля ти се, остави ме да ти обясня — започна да я придумва той със зрял, разумен, сериозен глас.

Тя го ритна в слабините. Ударът изкара всичкия въздух от корема му. Надавайки писклив вой, той рухна на пода и се преви на две със свити колене, сгърчен в агония, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш се напъва да повърне. Курвата на Нейтли избяга от стаята. Олюлявайки се, Йосарян се изправи на крака точно в момента, когато тя се втурна обратно в стаята с дълъг нож за рязане на хляб. Тревожен стон на изненада се изтръгна от устата му. Като прикрепяше с две ръце наранените си, парещи, тупащи от болка вътрешности, той се хвърли с цялата си тежест в пищялите й, така че краката й се хлъзнаха назад и тя, премятайки се през главата му, падна на пода по лакти с грозен глух звук. Ножът отхвърча настрани и той го запрати под леглото. Тя опита да се мушне под леглото, за да го вземе, но Йосарян я сграбчи за лакътя и я изправи. Отново се опита да го ритне в слабините, но той я оттласна от себе си, като я изпсува здравата. Тя се блъсна в стената и изгубвайки равновесие, падна и разби един стол, който събори тоалетната масичка. Всички гребени, четки за коса и бурканчета с помада по нея изтрещяха на пода, а на другия край на стаята една картина в рамка падна на земята и стъклото й се разби.

Тя запрати един тежък пепелник по главата му и когато се нахвърли отгоре му, Йосарян сви юмрук да й нанесе удар в стомаха, но се уплаши да не би да я удари много зле. Искаше да я чукне ловко точно във върха на челюстта и да избяга от стаята, но поради провисналата й коса целта не се виждаше ясно и той просто отскочи настрани, като я блъсна, за да й помогне да префучи покрай него. Тя се тресна здраво в насрещната стена. Сега му препречваше пътя към вратата.

Хвърли по него една голяма ваза. След това се приближи с пълно винено шише и така го удари право в слепоочието, че го зашемети и той падна на едно коляно. Ушите му пищяха и цялото му лице изтръпна. Чувствуваше се повече объркан, отколкото изплашен или вбесен. Чувствуваше се неловък, защото тя всеки миг можеше да го убие. Просто не разбираше какво става. Нямаше представа какво трябва да направи, но знаеше, че трябва да се спаси и когато я видя да вдига шишето, за да го цапне повторно, той се метна напред и я удари с глава в корема, преди тя да му нанесе удар. Нападението му бе така стремително, че той я изтласка назад, докато коленете й се огънаха на ръба на леглото и тя се повали по гръб върху дюшека, а Йосарян падна между разкрачените й крака и се просна отгоре й. Тя заби нокти във врата му и започна да го дере, но той продължи постепенно да се изкачва по гъвкавите, пълни хълмчета и издатини на закръгленото й тяло, докато я покри напълно и я укроти с тежестта си, като същевременно пръстите му настойчиво преследваха мятащата се ръка на момичето, докато стигнаха до виненото шише и го изтръгнаха от ръката му. Тя не преставаше да рита, да кълне и да го драска ожесточено. Опита се да го ухапе жестоко, изтеглила назад грубите си, чувствени устни и оголила зъби като бесен, всеяден звяр. Понеже сега лежеше победена, той почна да мисли как може да избяга от нея, без да се изложи на опасност от нападение в гърба. Чувствуваше вътрешната страна на нейните съпротивляващи се, напрегнати бедра и колене, които притискаха единия му крак и се въртяха около него. Еротични мисли започнаха да го смущават и той се засрами от себе си. Усещаше сластната плът на нейното кораво, младо женско тяло, което се напрягаше и блъскаше под него като влажна, разливаща се, прелестна, упорита маса, усещаше корема й и топлите й, живи, гъвкави гърди, буйно щръкнали нагоре към него като сладко и заплашително изкушение. Дъхът й го изгаряше. Внезапно той си даде сметка, че макар и бурните, поривисти гърчове под него да не бяха намалели ни най-малко, тя вече не се бореше — с трепет разбра, че вече не се бие, а без угризения надига таза си срещу него с първичен, мощен, възторжен, инстинктивен ритъм на еротична жар и несдържаност. Той ахна изненадан и възхитен. Лицето й, което му се виждаше красиво като разцъфнало цвете, бе изкривено от друг вид мъчение, тъканите й бяха спокойно подути, полузатворените й очи бяха замъглени и невиждащи, обезсилени и премалели от желание.

— Caro, пошепна тя дрезгаво, сякаш от дълбочините на спокоен, сладострастен унес. — Оооо, caro mio!

Той погали косата й. С дива страст тя мушна устата си в лицето му. Облиза врата му. Обви го с ръце и го притисна до себе си. Той почувствува как възторжено се влюбва все повече в нея, докато тя го целуваше непрекъснато с устни, които пущаха пара, които бяха мокри и меки, които му шепнеха с обожание някакви ниски, несвързани звуци в забрава и опиянение. И докато едната галеща ръка се плъзгаше ловко надолу под колана на панталона му, другата тайно и предателски опипваше пода, търсейки ножа, който най-после намери. Той се спаси в последния миг. Още искаше да го убие! Йосарян беше поразен и смаян от нейната безчестна хитрост, извъртя ножа от китката й и го захвърли настрани. Скочи от леглото и се изправи на крака. Лицето му бе пламнало от объркване и разочарование. Не знаеше дали да хукне през вратата и да избяга на свобода, или да се отпусне на леглото, за да прави любов с нея, и малодушно да се остави на милостта й. Тя не му даде възможност да направи нито едното, нито другото, защото ненадейно избухна в сълзи. Това съвсем го зашемети.

Сега тя плачеше само от скръб, дълбока, съсипваща, смирена скръб, забравяйки всичко наоколо си. Както седеше, навела буйната си, горда, красива глава с отпуснати рамене и унил дух, отчаяният й вид предизвикваше състрадание. Сега беше невъзможно човек да се усъмни в страданието й. Дълбоки, мъчителни ридания я задавяха и разтърсваха. Тя вече не съзнаваше, че той е до нея, вече не се интересуваше от нищо. Йосарян би могъл да излезе напълно безопасно от стаята и да си отиде. Но реши да остане, за да я утеши и да й помогне.

— Стига, стига — подканваше я той, мърморейки едва разбираемо, сложил ръка на раменете й. Спомни си с болезнена тъга колко омаломощен и онемял се бе чувствувал в самолета на връщане от Авиньон, когато Сноуден не преставаше да хленчи, че му е студено, че му е студено, и единственото, което Йосарян можеше да му отговори, беше: „Хайде, хайде. Хайде, хайде.“ — Стига, стига — повтори той сега състрадателно. — Стига, стига.

Тя си почиваше, облегната на него, и плака, докато, изглежда, нямаше вече сили да плаче. Не го погледна нито веднъж, като престана да плаче, и той й подаде кърпичката си. Обърса бузите си със слаба, учтива усмивка и му подаде обратно кърпичката, пошепвайки: „Grazie, grazie“, с кротко, моминско благоприличие и после, без никакъв знак за промяна в настроението й, внезапно се нахвърли да му издере очите с нокти. Удари го с двете си ръце и нададе победоносен писък.

— А! Assasino! — изкрещя тя и радостно изтича през стаята да вземе ножа за хляб и да го довърши.

Полуослепен, той се изправи и залитайки, изтича след нея. Някакъв шум зад него го накара да се обърне. Свят му се зави от ужас пред това, което видя. Сестричката на курвата на Нейтли — не друг, а тъкмо тя се намери — тичаше след него с дълъг нож за хляб в ръка!

— О, не! — изохка той, изтръпнал от ужас, и изби ножа от ръката й с рязък удар върху китката. Дойде му до гуша от тези нелепи и непонятни схватки. Отде да знае кой още може да се втурне през вратата пак с някой дълъг нож за хляб и затова той вдигна сестричката на курвата на Нейтли, хвърли я върху курвата на Нейтли и побягна от стаята, от апартамента, надолу по стълбите. Двете момичета го подгониха през хола. Както тичаше, той разбра по тропота им, че те изостават все повече зад него, докато най-после стъпките им съвсем заглъхнаха. Чу ридания точно над себе си. Погледна нагоре в шахтата на стълбището и зърна курвата на Нейтли, която се бе отпуснала на едно стъпало и плачеше, закрила лицето си с ръце, докато нейната дива, неукротима сестричка се бе опасно навела над перилата и му крещеше щастливо: „Bruto, Bruto“, като размахваше към него ножа за хляб, сякаш беше някаква нова, интересна играчка, която тя охотно би привела в действие.

Йосарян се бе отървал, но продължаваше тревожно да поглежда назад през рамо, както вървеше по улицата. Минувачите се втренчваха странно в него и това го правеше още по-неспокоен. Вървеше нервно забързан и се чудеше какво има във външния му вид, което привлича вниманието на всички. Когато докосна едно болезнено място на челото си, пръстите му станаха лепкави от кръв и той разбра. Избърса лицето и врата си с носната си кърпичка. Където и да натиснеше, на кърпата се явяваха нови червени петна. Отвсякъде течеше кръв. Побърза да влезе в зданието на Червения кръст, слезе два етажа надолу по стръмните стълби от бял мрамор и влезе в тоалетната, където изчисти със сапун безбройните си видими рани, проми ги със студена вода, оправи яката на ризата си и вчеса косата си. Никога не бе виждал тъй натъртено и изподрано лице като това, което мигаше срещу него в огледалото със замаян и изплашен израз. Какво, дявол да го вземе, искаше тя от него?

Когато той излезе от тоалетната, курвата на Нейтли го нападна из засада. Беше клекнала до стената, близо до началото на стълбата, и връхлетя отгоре му като ястреб, стиснала в юмрука си блестящ сребърен нож за рязане на месо. Той отслаби силата на удара, като посрещна ръката й с лакът, и след това я удари с юмрук точно в челюстта. Тя обърна очи. Улови я, преди да се строполи, и леко я сложи на земята. След това изтича нагоре по стълбите, изхвърча навън от сградата и прекара следващите три часа да търси по целия град Джоу Гладника, за да може да се махне от Рим, преди тя пак да го е открила. Не се чувствуваше напълно в безопасност, докато самолетът не отлетя. Когато се приземиха в Пианоза, курвата на Нейтли, предрешена като механик, чакаше с ножа си за рязане на месо точно на мястото, където спря самолетът, и когато тя, обута с обувки с подметки от гьон и високи токове, замахна да забие ножа в гърдите му, той се спаси благодарение на чакъла, по който се плъзнаха обувките й. Поразен, Йосарян я издърпа в самолета и я държа неподвижна на пода, притиснал и двете й ръце, докато Джоу Гладника се обади по радиото на контролната кула и поиска разрешение да се върне в Рим. На летището в Рим Йосарян я изхвърли на пистата и Джоу Гладника отлетя веднага за Пианоза, без дори да угаси моторите си. Едва дишайки, Йосарян разглеждаше внимателно и предпазливо всяка фигура, докато двамата с Джоу Гладника вървяха през лагера на ескадрилата към палатките си. Джоу Гладника го поглеждаше втренчено със странен израз.

— Сигурен ли си, че не си си въобразил цялата история? — запита колебливо Джоу Гладника след известно време.

— Да съм си я въобразил? Ами нали беше с мен? Нали — току-що я откара в Рим?

— Може би и аз съм си въобразил цялата история. Защо иска да те убие?

— Никога не ме е харесвала. Може би защото му разбих носа или защото само аз бях пред нея, когато чу новината. Мислиш ли, че ще се върне?

Вечерта Йосарян отиде в офицерския клуб и остана там много до късно. Когато наближи палатката си, той се озърташе, търсейки курвата на Нейтли. Спря, когато я видя, че се крие в храстите край палатката, стиснала в ръка голям готварски нож и облечена като пианозки селянин. Стъпвайки на пръсти, Йосарян я заобиколи безшумно и я сграбчи отзад.

— Caramba! — възкликна тя разярена и започна да се блъска като дива котка, докато той я вмъкна в палатката и я хвърли на земята.

— Хей, какво става? — запита сънливо един от съквартирантите.

— Дръж я, докато се върна — заповяда му Йосарян, издърпа го от леглото му, тласна го отгоре й и хукна навън. — Дръж я.

— Оставете ме да го убия и аз ще се начукам с всички вас — предложи тя.

Щом видяха, че има момиче в палатката, и другите съквартиранти скочиха от леглата си и се опитаха да я накарат да се чука най-напред с тях, а в това време Йосарян изтича да извика Джоу Гладника, който спеше като младенец. Йосарян вдигна котката на Хъпъл от лицето на Джоу Гладника и го събуди, като разтърси рамото му. Джоу Гладника се облече бързо. Този път те насочиха самолета на север, далеч зад неприятелските линии в Италия. Когато дойдоха над равна местност, закачиха един парашут на курвата на Нейтли и я избутаха през люка. Йосарян беше сигурен, че най-после се е отървал от нея и се чувствуваше облекчен. Както наближаваше палатката си в Пианоза, една фигура се изправи в мрака до самата пътечка и той припадна. Когато се свести, бе седнал на земята и чакаше тя да забие ножа, почти доволен, че най-после смъртоносният удар ще му донесе спокойствие. Вместо това една приятелска ръка му помогна да стане на крака. Беше пилот от ескадрилата на Дънбар.

— Как я караш? — запита пилотът с шепот.

— Доста добре — отговори Йосарян.

— Видях те, че падна. Помислих, че ти се е случило нещо.

— Струва ми се, че припаднах.

— Носи се слух в нашата ескадрила, че си им казал, че вече няма да участвуваш в бойни полети.

— Истина е.

— После дойдоха от щаба на групата и ни казаха, че не било вярно, само си се пошегувал.

— Лъжа е.

— Мислиш ли, че ще ти се размине?

— Не знам.

— Какво ще ти направят?

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще те предадат на военен съд за дезертьорство в лицето на неприятеля?

— Не знам.

— Дано да ти се размине — каза пилотът от ескадрилата на Дънбар и изчезна в сенките. — Обади се да кажеш как караш.

Йосарян погледа втренчено след него няколко секунди и продължи към палатката си.

— Пет! — чу той няколко крачки по-нататък. Беше Апълби, който се криеше зад едно дърво. — Как я караш?

— Доста добре — каза Йосарян.

— Чух да казват, че щели да те заплашат с военен съд за дезертиране в лицето на неприятеля. Но че нямало да те предадат на съда, защото не били сигурни, че имат право. И защото можело да се изложат пред новите началства. Освен това ти си още доста голям герой, загдето прелетя два пъти над моста при Ферара. Май си най-големият герой, когото имаме сега в групата. Помислих си, че може би трябва да знаеш, че те само блъфират.

— Благодаря, Апълби.

— Само по тази причина заговорих, за да те предупредя.

— Ценя жеста ти.

От стеснение Апълби почна да рови пръстта с токовете си.

— Съжалявам, че се бихме в офицерския клуб, Йосарян.

— Остави това.

— Но не почнах аз. Май че вината бе на Ор, той ме удари в лицето с хилката за пинг-понг. Защо ли ме удари?

— Защото ти печелеше играта.

— Че не трябваше ли да печеля? Нали това се цели? Но понеже сега е мъртъв, май че няма значение дали аз съм по-добър на пинг-понг от него, или не, нали?

— Май че няма.

— И се извинявам за ония атебринови хапчета, когато пътувахме за Европа. Щом искаш да хванеш малария, сигурно си е твоя работа, нали?

— Нищо, няма значение.

— Но аз само исках да си изпълня дълга. Изпълнявах заповеди. Винаги са ме учили да изпълнявам заповеди.

— Нищо, нищо. Няма значение.

— Знаеш ли, аз казах на полковник Корн и на полковник Каткарт, че според мен не трябва да те карат да летиш още, щом не искаш, и те ми казаха, че са разочаровани от мен.

Йосарян се усмихна с унила веселост.

— Сигурно са разочаровани.

— Е, все ми е едно. Брей, ти вече имаш седемдесет и един полета! Би трябвало да е достатъчно. Мислиш ли, че ще ти се размине безнаказано?

— Не.

— Хей, ами че ако оставят да ти се размине, ще трябва да оставят и на всички останали да им се размине, когато и те откажат да летят, нали?

— Затова не могат да ме оставят ненаказан.

— Какво мислиш, че ще направят?

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще се опитат да те изправят пред военен съд?

— Не знам.

— Страх ли те е?

— Да.

— Ще продължиш ли да летиш?

— Не.

— Надявам се, че ще се отървеш безнаказано — пошепна Апълби убедено. — Наистина се надявам.

— Благодаря, Апълби.

— И на мен не ми е много приятно да участвувам в толкова бойни полети сега, когато изглежда, че май сме спечелили войната. Ще ти обадя, ако чуя нещо.

— Благодаря, Апълби.

— Хей — извика един приглушен, заповеднически глас от обезлистените, високи до кръста храсти, които растяха на туфа до палатката му, след като Апълби си отиде. Беше Хавърмайър, който се криеше там клекнал и дъвчеше захаросани фъстъци. Пъпките и широките му мазни пори на лицето изглеждаха като люспи. — Как я караш? — запита той, когато Йосарян отиде при него.

— Доста добре.

— Ще участвуваш ли в още полети?

— Не.

— Ами ако се опитат да те принудят?

— Няма да ги оставя.

— Страх ли те е?

— Да.

— Ще те предадат ли на военен съд?

— Вероятно ще се опитат.

— Какво каза майор Майор?

— Майор Майор го няма.

— Изчезнали ли са го?

— Не знам.

— Какво ще правиш, ако решат да те изчезнат?

— Ще се опитам да им попреча.

— Предложиха ли ти някаква спогодба или нещо друго, ако се съгласиш да летиш?

— Пилчард и Рен казаха, че ще наредят така, та да участвувам само в безопасни полети.

Хавърмайър се оживи.

— Хей, ами това изглежда много добра сделка. Аз самият не бих имал нищо против такава сделка. Сигурно веднага си приел.

— Отказах.

— Глупост си направил. — Тъпото, безизразно лице на Хавърмайър се набръчка от смайване. — Я виж ти, ами че такава сделка не е много честна спрямо останалите, нали? Ако ти участвуваш само в безопасни полети, значи някои от нас ще трябва да летят вместо теб на опасните полети, нали?

— Точно така.

— Слушай, това не ми харесва! — възкликна Хавърмайър с негодувание, като се изправи с юмруци на кръста. — Никак не ми харесва. Значи те са готови да ми го зачукат царски само защото ти си такъв бъзливец, че не смееш вече да участвуваш в бойни полети, а?

— Разправяй се с тях — каза Йосарян и бдително сложи ръка на пистолета си.

— Не, не те упреквам — каза Хавърмайър, — макар че не си ми приятен. Знаеш ли, и аз много не се радвам, че трябва да участвувам в още много полети. Няма ли начин и аз да се измъкна?

Йосарян се захили иронично и каза на шега:

— Запаши си един пистолет и тръгни да маршируваш с мен.

Хавърмайър замислено разтърси глава.

— Виж, това не бих могъл да направя. Мога да опозоря жена си и малкия, ако се държа като страхливец. Никой не обича страхливците. Освен това аз искам да остана в запаса, когато свърши войната. Получаваш петстотин долара годишно, ако останеш в запаса.

— Тогава продължавай да летиш.

— Да, май че ще трябва. Слушай, мислиш ли, че има някаква вероятност да те извадят от строя и да те върнат в Щатите?

— Не.

— Но ако те върнат и ти позволят да вземеш още един човек със себе си, ще избереш ли мене? Не вземай хора като Апълби. Вземи мене.

— Че защо, дявол да го вземе, ще ми позволят такова нещо?

— Не знам. Но ако ти позволят, спомни си, че аз пръв съм те помолил, а? И ми се обади да кажеш как я караш. Ще те чакам тук в тия храсти всяка вечер. Ако не ти направят нищо лошо, може би и аз ще откажа да летя. Окей?

През цялата следваща вечер хора постоянно изскачаха пред него от мрака, за да го попитат как я кара, и с уморени, смутени лица го молеха да им довери тайните си на основание на някакво скрито и болнаво родство, което той и не подозираше, че съществува. Летци от ескадрилата, които едва познаваше, изскачаха пред него изневиделица, както си вървеше, и го питаха как я кара. Дори хора от други ескадрили идваха един по един да се скрият в тъмнината и после изведнъж да изскочат. Където и да отидеше след залез слънце, навсякъде някой го дебнеше из засада, скачаше и го питаше как я кара. Хора изскачаха иззад дървета, из храсти, от канавки и високи бурени, иззад ъглите на палатките и калниците на паркирани коли. Дори един от съквартирантите му изскочи да го пита как я кара и го увещаваше после да не казва на другите съквартиранти, че го е питал. Йосарян се приближаваше към всеки крайно предпазлив и кимащ силует, като слагаше ръка на пистолета си, тъй като никога не знаеше дали сянката, която му вика „пет!“, няма коварно да се превърне в курвата на Нейтли или, още по-лошо — в някакъв агент на надлежно установената власт, който да му стовари безжалостно някоя сопа по главата и да го онесвести. Започна да изглежда, като че ли те ще трябва да направят нещо подобно. Не искаха да го предадат на военния съд за дезертьорство в лицето на неприятеля, защото на сто тридесет и пет мили от неприятеля едва ли би могло да се нарече „в лицето на неприятеля“ и защото Йосарян беше онзи, който в края на краищата разруши моста при Ферара, като прелетя два пъти над целта и уби Крафт — той почти винаги забравяше Крафт, когато броеше мъртвите, които бе познавал. Но трябваше да му направят нещо и всички мрачно чакаха да видят какво ужасно нещо ще бъде то.

Денем всички го избягваха, дори Арфи, и Йосарян разбра, че събрани заедно и на дневна светлина, те са много по-различни, отколкото сами и в тъмнина. Не се интересуваше от тях, когато обикаляше наоколо заднишком, с ръка на пистолета, и очакваше най-последните ласкателства, заплахи и примамки от щаба на дивизията, щом капитаните Пилчард и Рен се върнеха с колата от някое бързо съвещание на полковник Каткарт и полковник Корн. Джоу Гладника рядко се мяркаше наоколо и единственият друг човек, който го заговаряше, беше капитан Блак. Винаги когато му се обадеше, той му викаше „Старо пиратско знаме“ с весел, подигравателен глас, а когато се върна от Рим към края на седмицата, му каза, че курвата на Нейтли била изчезнала. На Йосарян му дожаля, усети как болка на копнеж и угризение прободе сърцето му. Тя му липсваше.

— Изчезнала? — отекна той глухо.

— Да, изчезнала е. — Капитан Блак се изсмя. Вечно сълзящите му очи се бяха свили от умора и по слабото му, заострено лице бе набола рядка, червеникаворуса четина. Той разтърка торбичките под очите си с юмруци. — Смятах между другото да се позабавлявам с тая глупава женска, понеже така и така съм в Рим, само колкото да си припомня доброто старо време. Знаеш, само колкото да накарам оня хлапак Нейтли да се обърне в гроба си, ха-ха-ха! Помниш ли как го тормозех? Но къщата е празна.

— Не ти ли казаха нещо за нея? — помъчи се да изкопчи още нещо Йосарян, който непрекъснато мислеше за момичето, питаше се дали то страда и почти се чувствуваше самотен и изоставен без нейните ожесточени и неукротими нападения.

— Няма никого там — възкликна весело капитан Блак. Мъчеше се да накара Йосарян да разбере. — Не разбираш ли? Всички са изчезнали. Цялата къща е разбишкана.

— Изчезнали?

— Да, изчезнали са. Изхвърлили ги направо на улицата.

Капитан Блак отново се изкикоти от сърце и от радост острата му адамова ябълка заподскача нагоре-надолу на мършавата шия. — Заведението е празно. Военната полиция разбишкала целия апартамент и изгонила курвите. Да се пукнеш от смях, а?

Йосарян се изплаши и започна да трепери.

— Защо са направили това?

— Защо да не го направят? — отговори капитан Блак с темпераментен жест. — Изритали ги право на улицата. Как ти харесва това? Цялата банда.

— А какво е станало със сестричката?

— Изхвърлена е на улицата — засмя се капитан Блак. — Изхвърлили я заедно с другите жени. Право на улицата.

— Ама тя е още дете! — възрази страстно Йосарян. — Не познава никой друг в града. Какво ще стане с нея?

— Какво ме е грижа, дявол да го вземе — отвърна капитан Блак, като равнодушно повдигна рамене. После зяпна внезапно към Йосарян с изненадано лице и хитър блясък на възбудено любопитство в очите. — Слушай, какво ти става? Ако знаех, че толкова ще се отровиш от тая новина, веднага щях да дойда да ти я кажа, та да се спукаш от яд. Хей, къде отиваш? Върни се! Ела тука да се пукнеш от яд!