Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

4
Доктор Данийка

Джоу Гладника беше побъркан и никой не знаеше това по-добре от Йосарян, който направи всичко възможно, за да му помогне. Но Джоу Гладника не искаше да слуша Йосарян. Просто не искаше да го слуша, защото мислеше, че Йосарян е луд.

— А защо трябва да те слуша? — запита доктор Данийка, без да вдигне очи към Йосарян.

— Защото има грижи.

Доктор Данийка изсумтя презрително.

— Мисли си, че има грижи? А КАКВО да кажа аз? Доктор Данийка продължаваше да говори бавно, с нотки на мрачен присмех в гласа си. — О, не се оплаквам. Знам, че се води война. Знам, че много хора ще трябва да страдат, за да я спечелим. Но защо аз трябва да бъда един от тях? Защо не мобилизират някои от ония стари доктори, дето дърдорят по събрания за големите жертви, които медицинската професия е готова да направи. Аз не искам да правя жертви. Искам да правя пари.

Доктор Данийка беше много спретнат, чист човек, за когото най-приятният начин да прекара времето си бе да седи нацупен. Имаше мургава кожа и дребно, умно, навъсено лице с тъжни торбички под двете очи. Той постоянно се тревожеше за здравето си и почти ежедневно отиваше да му премерят температурата в амбулаторията, където двама войници бяха всъщност поели цялата работа сами и вършеха това така делово, че на доктора почти не му оставаше да върши друго, освен да седи на слънце със запушен нос и да се чуди за какво толкова се тревожат хората. Техните имена бяха Гюс и Уес и те бяха успели да въздигнат медицината в точна наука. Всички войници и офицери, които на сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура над сто и два градуса[1], бяха изпращани бързо в болницата. На всички, които при сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура под сто и два градуса, освен на Йосарян, те боядисваха венците и пръстите на краката мораво с генцианова тинктура и им даваха очистително, за да го хвърлят в храстите. На всички онези, които при сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура точно сто и два градуса, казваха да дойдат след един час, за да им премерят температурата отново. Йосарян, който имаше температура сто и един градуса, можеше да отиде в болницата когато пожелае, защото не се боеше от тях.

Системата работеше чудесно за всички, особено за доктор Данийка — по този начин той имаше всичкото време, което му бе нужно, за да наблюдава как старият майор … де Къвърли хвърля конски подкови в частното си игрище, построено специално за тази цел, като все още носеше върху едното си око прозрачната превръзка, която доктор Данийка бе изработил за него от парче целулоид, откраднато от прозореца на канцеларията на майор Майор, преди месеци, когато майор … де Къвърли се завърна от Рим с повредена роговица на окото, след като бе наел там два апартамента за офицерите и войниците, които те да използуват по време на отпуските си. Доктор Данийка почна да ходи в амбулаторията едва откакто започна всеки ден да чувствува, че е много болен, и оставаше там само колкото да бъде прегледан от Гюс и Уес. Те никога не можаха да открият у него нещо, което да не е в ред. Температурата му беше винаги деветдесет и шест градуса и осем десети, което за тях беше напълно задоволително, щом той не възразяваше. Но доктор Данийка възразяваше. Той почваше да губи доверие в Гюс и Уес и смяташе да ги върне обратно в шофьорския взвод и да ги замести с някого, който може да открие, че у него нещо не е в ред.

Доктор Данийка бе лично запознат с известен брой неща, които съвсем не бяха в ред. Освен за здравето си той се тревожеше за Тихия океан и за прелетените часове. Здравето беше нещо, за което никой не може да бъде сигурен достатъчно дълго време. Тихият океан беше водна повърхност, заградена от всички страни от елефантиазис и други страхотни болести, където той можеше внезапно да бъде преместен, ако някога предизвика недоволството на полковник Каткарт, като прехвърли Йосарян към земния персонал. Прелетените часове бяха времето, което трябваше да прекара в полети всеки месец, за да получи надбавки. Доктор Данийка не обичаше да лети. В самолета се чувствуваше като в затвор. В един самолет няма абсолютно никакво място, където можеш да отидеш, освен в друга част на самолета. Доктор Данийка беше чувал, че хора, които обичат да се качват в самолет, всъщност дават отдушник на подсъзнателно желание да се изкачат обратно в майчината си утроба. Това му го бе казал Йосарян, който направи така, че доктор Данийка да получава надбавки за летене, без някога да се връща в утробата на майка си. Йосарян придумваше Макуот да вписва името на доктор Данийка в бордовия дневник в графата за тренировъчни полети или за пътувания до Рим.

— Нали разбираш тия работи — го беше придумвал доктор Данийка, като му намигваше хитро със заговорнически вид. — Защо да рискува човек, когато може да не рискува?

— Разбира се — съгласяваше се Йосарян.

— Какво значение има дали съм в самолета, или не?

— Никакво значение.

— Разбира се, точно това искам да кажа и аз — казваше доктор Данийка. — За да се върти светът, трябва му малко смазка. Едната ръка мие другата. Разбираш ли какво искам да кажа? Ти ще чешеш моя гръб, аз ще чеша твоя.

Йосарян разбираше какво иска да каже доктор Данийка.

— Не това исках да кажа — рече доктор Данийка, когато Йосарян започна да му чеше гърба. — Аз говоря за сътрудничество. За услуги. Ти ще ми направиш услуга и аз ще ти направя услуга. Разбра ли?

— Направи ми една услуга — помоли му се Йосарян.

— Няма да стане — отговори доктор Данийка. У доктор Данийка имаше нещо изплашено и свито, когато седеше унило на слънце пред палатката си. Седеше там толкова често, колкото му бе възможно, обут в кафявозеленикави летни панталони и лятна риза с къси ръкави, която бе избеляла и станала почти антисептично сива от ежедневното пране, на което я подлагаше. Приличаше на човек, който веднъж е замръзнал от ужас и след това никога не е могъл да се размрази напълно. Седеше сгушен, вдигнал тесните си рамена почти до ушите си, и разтриваше задната част на голите си мишци със загорелите си от слънцето ръце с лъскави, сребристи нокти, сякаш му беше студено. Всъщност той беше човек, изпълнен с много топлота и състрадание и постоянно му бе жал за самия него.

— Защо пък аз? — беше вечното му оплакване и въпросът беше напълно уместен.

Йосарян знаеше, че това е уместен въпрос, защото събираше уместни въпроси и ги бе използувал, за да разстройва просветните събрания, които Клевинджър някога водеше две вечери седмично в палатката на капитан Блак от разузнаването заедно с очилатия ефрейтор, за когото всички знаеха, че вероятно е подривен елемент. Капитан Блак знаеше, че той е подривен елемент, защото носеше очила и употребяваше думи като панацея и утопия и защото не одобряваше Адолф Хитлер, който се бореше така успешно срещу противоамериканската дейност в Германия. Йосарян присъствуваше на просветните събрания, тъй като искаше да открие защо толкова много хора така упорито се мъчат да го убият. Неколцина други също се интересуваха и когато Клевинджър и ефрейторът с подривни намерения свършиха и направиха грешката да попитат дали има въпроси, въпросите се оказаха многобройни и на висота:

— Кой е Испания?

— Защо е Хитлер?

— Кога е прав.

— Къде беше онзи приведен и побелял старец, когото наричах татко, когато въртележката се повреди?

— Как беше асът в Мюнхен?

— Хо-хо, бери-бери.

— Глупости!

Тези въпроси заваляха като град и тогава Йосарян зададе въпроса, на който нямаше отговор:

— Къде са сноудените от миналата година? Въпросът ги обърка, защото Сноуден беше убит над Авиньон, когато Добз полудя във въздуха и изтръгна лоста за управление от ръцете на Хъпъл.

Ефрейторът се престори, че не разбира.

— Какво? — попита той.

— Къде са сноудените от миналата година?

— Май че не разбирам.

— Ou sont les neiges d’antan?[2] — каза Йосарян, за да го улесни.

— Parlez en anglais[3], за Бога рече ефрейторът. — Je ne parle pas francais[4].

— И аз не говоря френски — отговори Йосарян, който беше готов да го преследва през всички думи на света, за да измъкне, ако може, някакво сведение, но Клевинджър се намеси, блед, слаб, задъхан, и сълзи блеснаха като влажен слой върху хлътналите му очи.

В щаба на дивизията се разтревожиха, защото не можеше да се предвиди какво могат да измислят хората, щом веднъж се почувствуват свободни да задават каквито си щат въпроси. Полковник Каткарт изпрати подполковник Корн да сложи край на тази история и подполковник Корн успя да се справи със задачата си, като установи правило за задаване на въпроси. Правилото на подполковник Корн беше гениално хрумване, както той сам обясни в доклада си до полковник Каткарт. Според правилото на подполковник Корн можеха да задават въпроси само онези, които не задават въпроси. Скоро единствените хора, които присъствуваха, бяха онези, които никога не задаваха въпроси, и събранията въобще бяха прекратени, тъй като Клевинджър, ефрейторът и подполковник Корн се съгласиха, че не е възможно, нито е необходимо да се възпитават хора, които никога не питат за нищо.

Полковник Каткарт и подполковник Корн живееха и работеха в сградата на дивизионния щаб както всички членове на щаба, с изключение на военния свещеник. Сградата на щаба беше огромна, ветровита, остаряла постройка, изградена от ронлив червен камък, и имаше громолящи водопроводни тръби. Зад сградата се намираше модерното стрелбище с устройство за изхвърляне на глинени панички, което беше построено от полковник Каткарт изключително за забавление на офицерите от авиогрупата и където сега благодарение на генерал Дрийдъл всички строеви офицери и войници трябваше да прекарват най-малко осем часа месечно.

Йосарян стреляше по глинените панички, но никога не улучваше. Апълби стреляше по паничките и винаги умерваше. Йосарян не го биваше да стреля по панички, както не го биваше и в хазартните игри. Не можеше никога да спечели пари на комар. Дори когато мамеше, пак не можеше да спечели, защото хората, които мамеше, винаги бяха по-големи майстори в маменето. Това бяха две разочарования, с които той се бе примирил: никога нямаше да стане стрелец на панички и никога нямаше да спечели пари.

„Необходимо е да имаш ум, за да не печелиш пари — писа веднъж полковник Каргил в едно от своите проповеднически окръжни, които редовно съчиняваше и разпространяваше с подписа на генерал Пекъм. — Всеки глупак днес може да спечели пари и повечето глупаци наистина печелят. Но какво да кажем за хората с дарование и ум. Посочете ми като пример поне един поет, който трупа пари.“

— Т. С. Елиът — каза бившият ефрейтор Уинтъргрийн в стаичката си, където разпределяше писмата на щаба на Двадесет и седма въздушна армия, и тръшна телефонната слушалка, без да си каже името.

В Рим полковник Каргил остана смаян.

— Кой беше? — запита генерал Пекъм.

— Не знам — отговори полковник Каргил.

— Какво искаше?

— Не знам.

— Е, какво каза?

— Т. С. Елиът — уведоми го полковник Каргил.

— Какво е това?

— Т. С. Елиът — повтори полковник Каргил.

— Само „Т. С…“ ли?

— Да, сър. Само това каза. Само „Т. С. Елиът.“

Какво ли значи това! — разсъждаваше генерал Пекъм. Полковник Каргил също се чудеше. Т. С. Елиът размишляваше генерал Пекъм. Т. С. Елиът — повтори полковник Каргил със същата погребална озадаченост.

След миг генерал Пекъм направи усилие да се съвземе и мазна, блага усмивка се появи на лицето му. Изразът му бе хитър, израз на обигран човек. Само очите му блестяха злонамерено.

— Наредете да ме свържат с генерал Дрийдъл — каза той на полковник Каргил. — Но той да не знае кой се обажда. Полковник Каргил му подаде слушалката.

— Т. С. Елиът — каза генерал Пекъм и затвори телефона.

— Кой беше? — попита полковник Мудъс.

Генерал Дрийдъл в Корсика не отговори. Полковник Мудъс беше зет на генерал Дрийдъл и по настояване на жена си генерал Дрийдъл го бе взел във военния бизнес въпреки своето мнение за него. Генерал Дрийдъл загледа полковник Мудъс със спокойна омраза. Той не можеше да търпи зет си, който беше негов адютант, и затова постоянно се въртеше наоколо му. Навремето той се бе противопоставил на женитбата на дъщеря си с полковник Мудъс, защото не обичаше да присъствува на сватби. Със заплашително, загрижено и намръщено лице генерал Дрийдъл отиде до огледалото в кабинета си, в което можеше да се огледа цял, и втренчи поглед в набитото си отражение. Той имаше посивяла глава с широко чело, желязносиви кичури над очите си и тъпа войнствена челюст. Генералът потъна в дълбокомислени разсъждения върху тайнственото съобщение, което току-що бе получил. Изразът на лицето му бавно се смекчаваше от някакво хрумване и той присви устни със злобно задоволство.

— Свържи ме с Пекъм — каза той на полковник Мудъс. — Но този тип да не знае кой се обажда.

— Кой беше? — запита полковник Каргил в Рим.

— Същото лице — отвърна генерал Пекъм и в гласа му несъмнено прозвуча следа от тревога. — Сега пък мене преследва.

— Какво искаше?

— Не знам.

— Какво каза?

— Същото нещо.

— Т. С. Елиът ли?

— Да, Т. С. Елиът. Само това каза.

У генерал Пекъм проблесна надежда.

— Може би е някакъв нов шифър или нещо като парола. Защо не накарате някого да провери в свързочния отдел, за да видим дали не е нов шифър или нещо такова, или пък някаква парола?

От свързочния отдел отговориха, че Т. С. Елиът не е нито нов шифър, нито парола.

Следващата идея на полковник Каргил бе:

— Може би трябва да телефонирам на щаба на Двадесет и седма въздушна армия, за да видим дали там не знаят нещо по тази работа. Там има един деловодител на име Уинтъргрийн, с когото аз съм близък. Той именно ми даде сведения, че нашата проза е прекалено многословна.

Бившият ефрейтор Уинтъргрийн каза на Каргил, че в щаба на Двадесет и седма въздушна армия няма никакви сведения за Т. С. Елиът.

— Как е нашата проза напоследък? — реши се да попита полковник Каргил, докато бившият ефрейтор Уинтъргрийн беше на телефона. — Сега е много по-добра, нали?

— Все още е прекалено многословна — отвърна бившият ефрейтор Уинтъргрийн.

— Не бих се изненадал, ако се окаже, че генерал Дрийдъл стои зад цялата работа — призна най-после генерал Пекъм. — Спомняте ли си какво направи той със спортното стрелбище?

Генерал Дрийдъл бе заповядал частното стрелбище на полковник Каткарт да бъде отворено за всички строеви офицери и войници в авиогрупата. Генерал Дрийдъл искаше неговите хора да прекарват толкова време в стрелба по панички, колкото позволяваха стрелбището и разписанието за полетите. Осем часа месечно стрелба по панички беше отлична тренировка за тях. Така се научаваха да стрелят по панички.

Дънбар обичаше да стреля по глинени панички, защото мразеше всяка минута, прекарана по този начин, а така времето течеше бавно. Беше пресметнал, че един час, прекаран на стрелбището с паничките в компанията на хора като Хавърмайър и Апълби, бе равно на единадесет пъти по седемнадесет години.

— Струва ми се, че си побъркан. — По такъв начин Клевинджър беше отговорил на откритието на Дънбар.

— Кой се интересува от това? — възрази Дънбар.

— Аз действително мисля така — настояваше Клевинджър.

— Кой дава пет пари? — отговори Дънбар.

— Наистина мисля така. Аз дори отивам дотам да призная, че животът изглежда по-дълъг, ако… — … е по-дълъг, ако…

— … е по-дълъг… Е, по-дълъг, ли? Добре, е по-дълъг, ако е изпълнен с периоди на скука и неудобство, защ…

— Отгатни колко по-бързо? — запита внезапно Дънбар.

— Ъ?

— Минават — обясни Дънбар.

— Кои?

— Годините.

— Годините?

— Годините — рече Дънбар. — Годините, годините.

— Клевинджър, защо не оставиш Дънбар на мира? — намеси се Йосарян. — Не си ли даваш сметка колко му струва това?

— О, дребна работа — каза Дънбар великодушно. — Имам няколко десетилетия в повече, които мога да пожертвувам. Знаеш ли за колко време изтича една година?

— А и ти млъкни — каза Йосарян на Ор, който беше започнал да се киска.

— Аз само си мислех за онова момиче — каза Ор. — Онова момиче в Сицилия. Онова момиче в Сицилия с плешивата глава.

— Добре ще направиш да млъкнеш — предупреди го Йосарян.

— Ти си виновен — каза Дънбар на Йосарян. — Защо не го оставиш да се кикоти, щом му се ще? По-добре да се кикоти, отколкото да говори.

— Добре. Карай, кискай се, щом искаш.

— Знаеш ли за колко време изтича една година? — повтори Дънбар на Клевинджър. — Толкова дълго. — Той щракна с пръсти. — Преди една секунда ти постъпваше в университета с дробове, пълни с чист въздух. Днес си старец.

— Старец ли? — запита Клевинджър озадачено. — Какви ги говориш?

— Старец си.

— Аз не съм стар.

— Ти си на два пръста от смъртта всеки път, щом излиташ. Колко по-стар можеш да бъдеш на твоята възраст? Преди половин минута ти постъпваше в гимназията и един разкопчан сутиен беше толкова близо до тебе, колкото надеждата ти да влезеш в рая. Само една пета от секундата преди това беше момченце с лятна ваканция от два месеца и половина, която траеше сто хиляди години и все пак се свършваше прекалено скоро. Фър! Преминават бързо като ракети. Как другояче можеше да забавиш времето, дявол да го вземе? Когато свърши, Дънбар беше почти ядосан.

— Е, може би е вярно — съгласи се неохотно Клевинджър с понижен тон. — Може би един дълъг живот трябва да бъде изпълнен с много неприятни неща, за да изглежда дълъг. Но в такъв случай кой ще желае дълъг живот?

— Аз! — му каза Дънбар.

— Защо? — попита Клевинджър.

— Че какво друго има на този свят?

Бележки

[1] Равно на 39 градуса по Целзий. — Б.пр.

[2] Ou sont les neiges d’antan? (фр.). — Къде е ланският сняг? — стих от френския поет Вийон. Йосарян цитира английския превод на този стих, за да употреби думата сняг (snow), която е първата сричка от името на загиналия Сноуден. — Б.пр.

[3] Говорете на английски (фр.). — Б.пр.

[4] Аз не говоря френски (фр.). — Б.пр.