Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

18
Войникът, който виждаше всичко двойно

Йосарян дължеше доброто си здраве на упражненията, чистия въздух, задружната работа и доброто спортуване; и за първи път Йосарян откри болницата само за да се отърве от всички тях. Когато един следобед офицерът, завеждащ физическото възпитание в Лауъри Фийлд, заповяда на всички да се строят за гимнастика, редник Йосарян, вместо да влезе в строя, се представи в амбулаторията, оплаквайки се от болки в дясната страна.

— Разкарай се — каза дежурният доктор, който решаваше кръстословица.

— Не можем да го разкараме — каза ефрейторът. — Има ново нареждане за оплакващи се от коремни болки. Трябва да ги държим пет дни под наблюдение, защото много от тях умират, след като ги разкараме.

— Добре — измърмори недоволно докторът. — Дръж го пет дни под наблюдение и след това го разкарай.

Прибраха дрехите на Йосарян и го сложиха в едно отделение, където той беше много щастлив, когато никой наблизо не хъркаше. На сутринта един услужлив английски стажант-лекар влезе неочаквано да го запита как е черният му дроб.

— Струва ми се, че апендиксът ми ме мъчи — каза му Йосарян.

— Апендиксът ви не е в ред — заяви англичанинът със самодоволен авторитет. — Ако апендиксът ви е възпален, можем да го извадим и скоро-скоро да ви върнем в строя. Но елате при нас с чернодробни оплаквания и ще можете да ни мамите със седмици. Виждате ли, за нас черният дроб е голяма, страшна тайна. Ако някога сте яли черен дроб, ще разберете какво искам да кажа. Днес ние сме достатъчно сигурни, че черният дроб съществува, и имаме доста добра представа какво върши, когато върши това, което трябва да върши. Извън това ние сме в мрак. В края на краищата какво е черният дроб? Баща ми например умря от рак на черния дроб и през целия си живот, до момента на смъртта си, не е бил болен нито един ден. Никога не е почувствувал да го прещрака нещо. От една страна, това беше много лошо, тъй като мразех баща си. Изпитвах страст към майка ми, нали разбирате?

— Защо английски военен лекар е на служба тук? — пожела да узнае Йосарян.

Офицерът се изсмя.

— Ще ви обясня всичко, като ви видя утре сутрин. И хвърлете тази торба с лед, преди да умрете от пневмония.

Йосарян не го видя никога вече. Това беше една от най-симпатичните черти на всички доктори в болницата; той никога не видя нито един от тях повторно. Те идваха и си отиваха, просто изчезваха. На следния ден вместо английския стажант-лекар пристигнаха доктори, които той никога не бе виждал, и почнаха да го разпитват за апендикса му.

— Нищо му няма на моя апендикс — осведоми ги Йосарян. — Докторът вчера каза, че всичко е от черния ми дроб.

— Може би е от черния дроб — отговори побелелият офицер, който завеждаше отделението. — Какво показва кръвната картина?

— Не е правена кръвна картина.

— Да му се направи веднага. Не можем да си позволим да рискуваме с пациент в такова състояние. Не трябва да падне отговорността върху нас, в случай че умре. Той записа нещо на листа, закачен с кламер за една подложка, и се обърна към Йосарян:

— Междувременно продължавайте да държите торбичката с лед на корема си. Това е много важно.

— Нямам торбичка с лед.

— Е, тогава трябва да си сложите. Тук някъде трябва да има торбичка с лед. И веднага обадете някому, ако болката стане непоносима.

Десет дни по-късно нова група доктори донесе лоши новини на Йосарян: той бил в отлично здраве и трябвало да бъде изписан. Спаси го в последния миг един пациент от другата страна на пътеката, който започна да вижда всичко двойно. Без всякакво предупреждение пациентът седна в леглото си и изкрещя:

— Виждам всичко двойно!

Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна. Доктори се притекоха от всички страни, носейки игли, лампички, тръбички, гумени чукчета и подобни на гребени инструменти с трептящи зъбци. Докараха сложни апарати на колелца. Тялото на пациента не стигаше за толкова хора, специалистите се блъскаха грубо и сърдито на опашката и рязко викаха на колегите си отпред да дадат възможност и на тях да се доближат. Един полковник с широко чело и очила с рогови рамки бързо постави диагноза.

— Менингит е — извика той натъртено, като махаше с ръка, за да върне назад останалите. — Макар че и Господ вижда, че няма ни най-малко основание да се мисли така.

— Тогава защо избрахте менингит? — запита един майор и се закикоти сладко. — Защо не, да речем, остър нефрит?

— Защото съм специалист по менингити, затова. Защото не съм специалист по остри нефрити — възрази полковникът. — И няма да го отстъпя без борба на никого от вас, които кълвете бъбреци. Аз пристигнах пръв.

Накрая всички доктори постигнаха съгласие. Съгласиха се, че нямат представа от какво страда войникът, който вижда всичко двойно, откараха го на количка в една стая в коридора и поставиха под карантина за две седмици всички останали в отделението.

Празникът на благодарността дойде и мина, докато Йосарян беше още в болницата. Единственото лошо нещо по време на празника беше пуйката, която им сервираха на обед, но дори и тя беше доста добра. Това беше най-разумното чествуване на празника в живота му досега и той тайно положи клетва в бъдеще винаги да прекарва Празника на благодарността в тихото убежище на някоя болница. Но още на следната година той наруши святата си клетва, като прекара празника в една хотелска стая, водейки интелектуални разговори с жената на лейтенант Шайскопф, която за случая бе сложила кучешката марка за самоличност на Дори Дъз и която с надути, изтъркани фрази го поучаваше и мъмреше, загдето гледа така равнодушно и цинично на Празника на благодарността, макар че и тя самата също като него не вярвала в Бога.

— Сигурно съм не по-малко атеистка от тебе — теоретизираше тя с явно самохвалство. — Но дори аз смятам, че има много неща, за които трябва да бъдем благодарни, и че не би трябвало да се срамуваме да покажем благодарността си.

— Посочи едно-единствено нещо, заради което трябва да бъда благодарен подразни я той без особен интерес.

— Ами… — Жената на лейтенант Шайскопф се замисли и за миг замълча колебливо, докато обмисли отговора си. — Заради мен.

— Е, хайде, хайде — присмя й се той.

Тя вдигна вежди изненадано.

— Не си ли благодарен, че ме имаш? — попита тя. Намръщи се кисело, гордостта й бе уязвена. — Не съм толкова примряла да правя любов с тебе, нали знаеш — каза му тя с чувство на хладно достойнство. — Мъжът ми командува цяла ескадрила курсанти, които безкрайно ще се радват да правят любов с жената на командира си само защото това им се вижда по-пикантно.

Йосарян реши да промени темата на разговора.

— Сега променяш темата на разговора — възрази той дипломатично. — Ловя се на бас, че мога да посоча по две неща, поради които човек се чувствува нещастен, срещу всяко нещо, за което казваш, че трябва да сме благодарни.

— Бъди благодарен, че ме имаш — настояваше тя.

— Благодарен съм, гълъбче. Но съм също и дяволски нещастен, че не мога още веднъж да имам Дори Дъз. Или стотиците други момичета и жени, които ще видя и пожелая през краткия си живот и с които няма да мога да легна нито веднъж.

— Бъди благодарен, че си здрав.

— Ядосвай се, че няма винаги да бъдеш здрав.

— Радвай се дори, че си жив.

— Трови се при мисълта, че един ден ще умреш.

— Но нещата могат да вървят много по-зле! — извика тя.

— Но биха могли да вървят безкрайно по-добре — отговори той разгорещено.

— Ти посочваш само едно нещо — възмути се тя. — А каза, че можеш да посочиш две.

— И не ми казвай, че Бог действува по тайнствени пътища — продължи Йосарян, без да обръща внимание на възражението й. — Няма нищо тайнствено тука. Той изобщо не действува. Просто си играе. Или пък ни е напълно забравил. За какъв бог ми говорите вие всички — един дръвник, един недодялан, некадърен, празноглав, надут дървеняк и селяндур. Боже Господи, какво уважение може да имате към едно върховно същество, което намира за необходимо да включи в божественото си сътворение явления като храчки и наядени зъби? Каква мисъл, дявол да го вземе, се е въртяла в неговия извратен, зъл, мръсен ум, когато е отнел на старите хора способността да владеят дебелото си черво? Защо, по дяволите, изобщо е създал болките?

— Болките? — Жената на лейтенант Шайскопф се нахвърли победоносно на думата „болки“. — Болките са полезни симптоми. Болките ни предупреждават за опасности, които заплашват тялото ни.

— А кой е създал опасностите? — запита Йосарян. Той се изсмя язвително. — О, той наистина е проявил милост към нас, когато е създал болките! Защо не е употребил някакъв звънец, за да ни предупреди, или някой от небесните си хорове? Или някаква система от сини и червени неонови лампички точно в средата на челото на всеки човек? Всеки фабрикант на автоматични грамофони, който има за две пари ум, би могъл да направи нещо подобно. Защо Господ да не може?

— Хората щяха да изглеждат много глупави, ако се разхождаха с червени неонови лампички на челото.

— Те, разбира се, изглеждат прекрасни сега, когато се гърчат в агония или са затъпени от морфин, нали? Какъв колосален, безсмъртен некадърник! Когато вземеш предвид благоприятния случай и мощта, която е притежавал, за да свърши цялата работа, и после погледнеш тая глупава, грозна каша, която е забъркал, неговата очевидна некадърност е почти потресаваща. Явно е, че никога не се е разписвал на ведомост. Ами че никой бизнесмен, който се уважава, не би взел такъв мърляч дори за разсилен!

Лицето на жената на лейтенант Шайскопф бе добило пепелив цвят от възмущение и тя го гледаше втренчено и разтревожено.

— Ти не би трябвало да говориш така за него, мили — предупреди го тя неодобрително с тих и неприязнен глас. — Той може да те накаже.

— Не ме ли наказва достатъчно и сега? — изсумтя злобно Йосарян. — Знаеш ли, не трябва да оставим да му се размине безнаказано всичкото зло, което ни е причинил. Някой ден ще ми плати за всичко. Знам кога. Когато дойде Страшният съд. Да, него ден ще застана доста наблизо, за да мога да се пресегна, да сграбча това селяндурче за врата и…

— Млъкни! Млъкни! — изпищя внезапно жената на лейтенант Шайскопф и го заблъска несръчно по главата с юмруци. — Млъкни!

Йосарян вдигна ръка и се сниши, за да се защити от ударите, докато тя, изпаднала в женска ярост, го удряше в течение на няколко секунди. После решително я хвана за китките и леко я притисна на леглото.

— Защо, дявол да го вземе, се вълнуваш толкова? — попита я той с тон на весело разкаяние. — Мислех, че не вярваш в Бога.

— Не вярвам — проплака тя и се обля в сълзи. — Но онзи бог, в който не вярвам, е добър бог, справедлив бог, милостив бог. Той не е такъв зъл и глупав бог, какъвто го изкарваш.

Йосарян се изсмя и пусна ръцете й.

— Нека си разрешим взаимно по-голяма верска свобода — предложи й любезно той. — Ти няма да вярваш в който си искаш бог, и аз няма да вярвам в който си искам бог. — Спогодихме ли се?

Това беше най-нелогичният Празник на благодарността, който той си спомняше да е празнувал някога, и мислите му се върнаха с копнеж към спокойната четиринадесетдневна карантина в болницата предната година, но дори и тази идилия бе завършила на трагична нота — той беше още в добро здраве, когато карантинният период изтече и му казаха, че ще го изпишат и пратят на война. Когато чу лошата новина, Йосарян седна на леглото си и изкрещя:

— Виждам всичко двойно.

В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните участъци на тялото му.

Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи, нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки, изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка, за да ги гледа в периферията на зрителното си поле.

Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право пред Йосарян и запита:

— Колко пръста виждате?

— Два — каза Йосарян.

— Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.

— Два — каза Йосарян.

— А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.

— Два — каза Йосарян.

Цялото лице на доктора засия от усмивка.

— Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. — Наистина вижда всичко двойно!

Откараха Йосарян върху носилка на колелца в стаята, където лежеше другият двойник, който виждаше всичко двойно, и карантинираха останалите болни в отделението за още петнадесет дена.

— Виждам всичко двойно! — извика войникът, който виждаше всичко двойно, когато докараха Йосарян в стаята му.

— Виждам всичко двойно! — му извика Йосарян също така гръмогласно, като му намигна тайно.

— Стените! Стените! — извика другият войник. — Бутнете стените назад!

— Стените! Стените! — извика Йосарян. — Бутнете стените назад!

Един от докторите се престори, че бута стените назад.

— Достатъчно далече ли е сега?

Войникът, който виждаше всичко двойно, кимна уморено и отново се отпусна на леглото си. Йосарян също кимна уморено, като гледаше даровития си другар по стая с голямо смирение и възхищение. Ясно му беше, че пред него лежи истински майстор. Очевидно даровитият му другар по стая беше личност, която трябва да се изучава и на която трябва да се подражава. През нощта даровитият другар по стая умря и Йосарян реши, че вече достатъчно му е подражавал.

— Виждам всичко единично! — извика той бързо. Нова група специалисти, въоръжени с инструменти, изтрополя до леглото му, за да открие дали това е истина.

— Колко пръста виждате? — запита шефът им, вдигайки един пръст.

— Един.

Докторът вдигна два пръста.

— Колко пръста виждате сега?

— Един.

Докторът вдигна десет пръста.

— А колко сега?

— Един.

Докторът се обърна смаян към другите доктори.

— Вижда всичко единично! — възкликна той. — Съвсем го оправихме.

— И тъкмо навреме — съобщи докторът, с когото Йосарян след това се озова насаме, висок, приятен човек, с тяло като торпедо, с небръсната кестенява брада и пакет цигари в джоба на ризата, които той безгрижно палеше една от друга, както се бе облегнал на стената. — Дошли са някои роднини да ви видят. О, не се тревожете — добави той със смях. — Не са ваши роднини. Те са бащата, майката и братът на онова момче, което умря. Пътували са чак от Ню Йорк да видят умиращия войник и вие сте ни най-подръка.

— Какво говорите? — запита Йосарян подозрително. — Аз не умирам.

— Разбира се, че умирате. Всички умираме. Къде, по дяволите, мислите, че сте се запътили?

— Но те не са дошли да видят мен — възрази Йосарян. — Дошли са да видят сина си.

— Ще трябва да се задоволят с каквото намерят. Колкото се отнася до нас, един умиращ младеж е толкова добър или толкова лош, колкото който и да е друг. За научния работник всички умиращи младежи са равни. Искам да ви направя едно предложение. Вие ще се съгласите те да влязат и да ви погледат няколко минути, а аз няма да кажа никому, че лъжете и си измисляте симптоми на чернодробно страдание. Йосарян се отдръпна от доктора още повече.

— Значи знаехте за това?

— Разбира се, че знаех. Имайте все пак малко доверие в нас. — Докторът се закикоти любезно и запали нова цигара. — Как очаквате някой да вярва, че страдате от черен дроб, щом при всеки удобен случай стискате гърдите на сестрите? Ще трябва да се откажете от половите си желания, ако искате да убедите хората, че черният ви дроб е болен.

— Страшно висока цена, за да си спасиш живота. Защо не ме издадохте, щом сте знаели, че се преструвам?

— Защо да ви издам, дявол да го вземе? — запита докторът, като трепна изненадано. — Ние всички участвуваме в тия измами. Винаги съм готов да подам ръка за помощ на някой събрат от общия заговор да си спасим живота, ако и той е готов да направи същото за мен. Тези хора са дошли отдалеч и аз не бих искал да ги разочаровам. У мен има някаква сантименталност към старите хора.

— Но те са дошли да видят сина си.

— Дошли са твърде късно. Може би няма и да забележат разликата.

— Ами ако се разплачат?

— Вероятно ще се разплачат. И това е една от причините, поради които са дошли. Аз ще подслушвам пред вратата и ще вляза да ги прекъсна, ако положението стане много напечено.

— Изглежда ми доста щура работа — разсъждаваше Йосарян на глас. — А защо изобщо искат да гледат как умира синът им?

— Никога не съм могъл да разбера това — съгласи се докторът, — но винаги искат да гледат. Е, какво ще кажете? Единственото, което трябва да направите, е да полежите тук няколко минути и да умрете мъничко. Толкова много ли се иска от вас?

— Добре — отстъпи Йосарян. — Щом е само за няколко минути и понеже обещавате да стоите зад вратата. — Той се въодушеви от ролята си. — Слушайте, защо не ме увиете с превръзки, та да прави по-силно впечатление?

— Чудесна идея! — похвали го докторът.

Увиха Йосарян с превръзки. Група санитари поставиха жълтокафяви транспаранти на двата прозореца и ги спуснаха до долу, за да потопят стаята в потискащ здрач. Йосарян предложи да поставят букети и докторът изпрати един санитар да търси цветя; донесоха две малки увехнали китки, които издаваха силна, противна миризма. Когато всичко бе подредено, казаха на Йосарян да се върне в леглото и да си легне. След това въведоха посетителите.

Посетителите влязоха колебливо, сякаш чувствуваха, че се натрапват, стъпваха на пръсти и в облещените им очи се четеше смирено извинение: най-напред опечалените майка и баща, а след тях братът — набит, широкоплещест моряк с намръщено лице. Мъжът и жената влязоха в стаята, вървейки вдървено един до друг, сякаш изскочили направо от познат, макар и езотеричен дагеротип на стената. И двамата бяха ниски, изсъхнали и внушителни. Изглеждаха направени от желязо и стари, тъмни дрехи. Жената имаше дълго, овално, умислено лице с цвят на печена умбра; острата й прошарена черна коса бе вчесана пуритански назад на съвършено прав път, без никакви къдрици, букли или украса. Устата й беше тъжна, набръчканите й устни — стиснати навъсено. Бащата стоеше съвсем скован и изглеждаше странен в двуредния си костюм с подплата на раменете, който беше много тесен за него. Той беше широкоплещест и мускулест в малък мащаб и имаше на сбръчканото си лице великолепно извити сребърни мустаци. Очите му бяха влажни, клепачите набръчкани и той явно се чувствуваше ужасно неудобно, както бе застанал тромаво, държейки с двете си яки селски ръце периферията на черната си плъстена шапка пред широките ревери на дрехата си. Бедността и тежкият труд бяха оставили жестоки следи по лицата и на двамата. Братът изглеждаше, като че ли търси да се сбие с някого. Кръглата му бяла моряшка шапка беше дръзко килната, ръцете му бяха стиснати в юмруци и той гледаше кръвнишки всичко в стаята, като се мръщеше с болезнена непримиримост.

Тримата заскърцаха напред, като се държаха близо един до друг — безшумно погребално шествие. Напредваха със сантиметри, почти в крак, докато стигнаха до леглото и се спряха, вперили поглед в Йосарян. Настъпи жестока и мъчителна тишина, която заплашваше да трае вечно. Най-после Йосарян не можа да издържи по-дълго и се окашля. Старецът заговори пръв.

— Изглежда ужасно — каза той.

— Болен е, татко.

— Джузепе — обади се майката, седнала на един стол и сключила ръце на скута си.

— Казвам се Йосарян — каза Йосарян.

— Казва се Йосарян, мамо. Йосарян, не ме ли познаваш? Аз съм брат ти Джон. Не знаеш ли кой съм?

— Разбира се, че знам. Ти си брат ми Джон.

— Позна ме! Татко, той знае кой съм. Йосарян, татко е тук. Кажи „здравей“ на татко.

— Здравей, татко! — каза Йосарян.

— Здравей, Джузепе.

— Името му е Йосарян, татко.

— Просто не мога да дойда на себе си, толкова зле изглежда — каза бащата.

— Много е болен, татко. Докторът казва, че ще умре.

— Не знаех дали да вярвам на доктора, или не — каза бащата, — нали знаеш колко нечестни са тия хора.

— Джузепе — повтори майката с мек, съкрушен глас, изпълнен с няма тревога.

— Казва се Йосарян, мамо. Той вече не помни много добре. Как се отнасят тука с теб, момче? Достатъчно добре ли се отнасят с тебе?

— Достатъчно добре — каза му Йосарян.

— Добре тогава. Тук ти струваш колкото всеки друг, макар че си италианец. И ти имаш права.

Йосарян трепна и затвори очи, за да не гледа брат си Джон. Започна да му призлява.

— Виж сега колко зле изглежда — забеляза бащата.

— Джузепе — каза майката.

— Мамо, той се казва Йосарян — прекъсна я нетърпеливо братът. — Не можеш ли да си спомниш?

— Нищо, нищо — прекъсна го Йосарян. — Може да ме нарича Джузепе, ако иска.

— Джузепе — му каза тя.

— Не се тревожи, Йосарян — каза братът. — Всичко ще се нареди.

— Идва ли свещеник? — поиска да узнае братът.

— Да — излъга Йосарян и пак трепна.

— Много добре — реши братът. — Стига да ти дават това, което ти се полага. Дойдохме чак от Ню Йорк. Страхувахме се, че няма да стигнем навреме.

— Навреме за какво?

— Да те видим, преди да умреш.

— Какво значение има това?

— Не искахме да умреш сам.

— Че какво значение има това?

— Сигурно почва да бълнува — каза братът. — Все едно и също повтаря.

— Наистина много странно — отвърна старецът. — Винаги съм мислил, че името му е Джузепе, а сега откривам, че името му е Йосарян. Това е наистина много странно.

— Мамо, ободри го — подкани братът. — Кажи му нещо да го развеселиш.

— Джузепе…

— Не е Джузепе, мамо. Йосарян.

— Е, какво значение има това? — отвърна майката със същия печален тон, без да вдигне очи. — Той умира.

Подутите й очи се напълниха със сълзи и тя се разплака, както се люлееше бавно напред-назад на стола си, отпуснала в скута ръце като паднали пеперуди. Йосарян се боеше, че тя ще почне да вие. Бащата и братът също заплакаха. Йосарян внезапно си спомни защо всички плачат и също се разплака. Един доктор, когото Йосарян не беше виждал никога, влезе в стаята и вежливо каза на посетителите, че трябва да си вървят. Бащата се изправи официално, за да каже „довиждане“.

— Джузепе — започна той.

— Йосарян — поправи го синът.

— Йосарян — каза бащата.

— Джузепе — поправи го Йосарян.

— Ти скоро ще умреш.

Йосарян отново заплака. Докторът му хвърли зверски поглед от дъното на стаята и Йосарян престана да плаче. Бащата продължи тържествено с наведена глава.

— Когато говориш с онзи човек горе — каза той, — искам да му кажеш нещо от моя страна. Кажи му, че не е право хората да умират, когато са млади. Сериозно говоря. Кажи му, че ако изобщо трябва да умират, нека умират, когато остареят. Искам да му кажеш това. Мисля, че не знае, че не е право, защото се смята, че е добър, а така е вървяло дълго, дълго време. Окей?

— И не позволявай никому да те разкарва нагоре-надолу — посъветва го братът. — На небето ти ще струваш колкото всеки друг, макар да си италианец.

— Обличай се с топли дрехи — каза майката, която, изглежда, разбираше от тия работи.