Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

21
Генерал Дрийдъл

Полковник Каткарт изобщо не мислеше нищо за свещеника, а бе се заплел в един съвършено нов, заплашителен, свой собствен проблем: Йосарян.

Йосарян! От самия звук на това отвратително, грозно име кръвта му се смразяваше и дъхът му мъчително секваше. Първия път, когато свещеникът спомена името Йосарян, то прозвуча като съдбоносен гонг. Щом вратата се затвори и ключалката щракна, целият унизителен спомен за голия човек в строя се изсипа като водопад върху му и го заля с оскърбителен, задушаващ порой от парливи подробности. Той започна да се поти и да трепери. Разкриваше се някакво злокобно и невероятно съвпадение, което беше толкова сатанинско по своите последици, че не можеше да не представлява най-грозно предзнаменование. Името на човека, който стоеше гол в строя него ден, за да бъде награден от генерал Дрийдъл с особения орден за храброст, също беше Йосарян! И сега имаше опасност един летец на име Йосарян да създава неприятности по въпроса за шестдесетте бойни полета, които той бе заповядал на летците от своята част да достигнат. Полковник Каткарт се питаше мрачно дали това е същият Йосарян.

Той бавно се изправи на крака с израз на непоносима мъка и започна да се разхожда из кабинета си. Чувствуваше се в допир с тайнственото. Голият човек в строя — призна той унило пред себе си — беше наистина позорно петно за него. Петно беше и злоумишленото преместване на бомбардировъчната линия преди полета над Болоня и седемдневното закъснение да се разруши мостът при Ферара, макар че разрушаването на моста при Ферара беше в края на краищата истинско похвално постижение — припомни си той с радост, въпреки че загубата на един самолет там при повторното нападение — спомни си той обезсърчено — беше още едно позорно петно, макар да беше спечелил още едно наистина похвално постижение, като успя да издействува орден за командира на самолета, който му бе спечелил позорното петно, връщайки се обратно и прелетявайки повторно над целта. Името на този щурман — внезапно си спомни той, отново потресен от изумление — беше също Йосарян! Станаха трима! Воднистите му очи изскочиха от орбитите си от учудване и разтревожен, той рязко се обърна назад, за да види какво става зад гърба му. Преди минута в живота му нямаше никакъв Йосарян; сега те се умножаваха като таласъми. Опита се да си наложи спокойствие. Йосарян не беше често срещано име, може би нямаше трима души, които се казват Йосарян, а само двама, а може би дори има само един Йосарян. Но това всъщност нямаше никакво значение! Все пак полковникът се намираше в сериозна опасност. Интуицията му го предупреждаваше, че се приближава към някаква неразгадаема огромна космична развръзка, и неговата широка, месеста, грамадна фигура изтръпна от главата до краката при мисълта, че този Йосарян — който и да се окажеше той в края на краищата — бе предопределен да стане оръдие на възмездието.

Полковник Каткарт не беше суеверен, но вярваше в предзнаменования. Той веднага седна отново на писмената си маса и написа една загадъчна бележка в бележника си, за да се занимае незабавно с цялата тази подозрителна история с Йосаряновците. Написа напомнителната си бележка с едър, решителен почерк, като я допълни и заостри с редица шифровани препинателни знаци, после подчерта с две черти цялото послание към себе си, така че то доби следния вид:

Йосарян! ! (?) !

Когато свърши, полковникът се облегна назад, много доволен от себе си за бързата мярка, която бе взел, за да посрещне злокобната криза. Йосарян — самият вид на името го караше да тръпне. В него имаше буквата р. Не можеше да не бъде подривно име. Просто приличаше на думата подривен. Приличаше и на думите — бунтовен и коварен, а също и на социалист, подозрителен, фашист и комунист. Беше отвратително, чуждо, отблъскващо име, което просто не вдъхваше доверие. Ни най-малко не приличаше на чистите, отсечени, почтени американски имена като Каткарт, Пекъм и Дрийдъл.

Полковник Каткарт стана бавно и пак започна да се върти из кабинета си. Почти несъзнателно взе един домат от едно от буретата и лакомо отхапа от него. Веднага изкриви лице и хвърли останалата част от домата в кошчето. Полковникът не обичаше доматчета дори когато бяха негови собствени, а тези дори не бяха негови собствени. Бяха купени на разни пазари из Пианоза от полковник Корн под разни имена, закарани посред нощ в селската къща на полковника горе в планината и пренесени долу в щаба на авиогрупата на следващата сутрин, за да бъдат продадени на Майлоу, който плати доста изгодна цена на полковник Каткарт и полковник Корн. Полковник Каткарт често се питаше дали това, което вършат с доматите, е законно, но полковник Корн каза, че е законно, и полковник Каткарт си наложи да не размишлява много често по този въпрос. Нямаше също начин, по който да разбере дали и притежанието на къщата в планината беше законно, или не, тъй като полковник Корн бе уредил всичко сам. Полковник Каткарт не знаеше дали е собственик или наемател на къщата, от кого я беше придобил и колко е струвала, ако изобщо е струвала нещо. От тях двамата само полковник Корн беше юрист и щом полковник Корн го уверяваше, че измамите, изнудванията, спекулациите с валута, обсебването и укриването на доходи, за да не се плащат данъци, са законни, полковник Каткарт не беше склонен да спори с него.

Всичко, което полковник Каткарт знаеше за къщата в планината, беше, че той притежава такава къща, и го беше яд на това. Никога не се отегчаваше така, както през онези два-три дни в седмицата, които прекарваше там, но те бяха необходими, за да се поддържат слуховете, че тази влажна каменна селска къща, в която духаше отвсякъде, е някакъв златен дворец на плътски наслади. Офицерските клубове навсякъде се вълнуваха от смътни истории, разказвани от осведомени хора, за пищни, потулени пиянски и любовни оргии там и за тайни, интимни нощи на екстаз, опиянение с най-красивите, най-примамливите, най-бързо възбужданите и най-лесно удовлетворяваните италиански куртизанки, филмови актриси, модели и графини. Но такива интимни нощи на опиянение и потайни пиянски или любовни оргии никога не ставаха там. Биха могли и да станат, ако или генерал Дрийдъл, или генерал Пекъм бяха проявили интерес да участвуват в оргии с него, но нито единият, нито другият проявяваха такъв интерес, а полковникът, разбира се, нямаше намерение да пилее време и сили, за да ухажва красиви жени, освен ако това би му донесло някаква материална облага.

Полковникът се плашеше от самотните нощи в селската къща и от скучните дни, в които не се случваше нищо. Много по-весело беше, когато се върнеше в щаба на авиогрупата, където всяваше страх у всички, от които не се боеше. Във всеки случай — както постоянно му напомняше полковник Корн — не се създава престиж, ако притежаваш къща в планината, а никога не я използуваш. Всеки път, когато отиваше с джипа в селската си къща, полковник Каткарт бе в потиснато настроение и окайваше съдбата си. Носеше със себе си ловна пушка и прекарваше еднообразни часове там, като стреляше по птици и по дребните домати, които растяха в запуснати лехи и чието обиране създаваше прекалено големи грижи.

Измежду онези офицери, към които полковник Каткарт все пак намираше за благоразумно да проявява уважение, той броеше и майор … де Къвърли, макар че това нито му беше приятно, нито беше уверен, че се налага. За него майор … де Къвърли бе такава голяма загадка, каквато бе за майор Майор и за всички други, които го бяха наблюдавали. Полковник Каткарт нямаше представа какво поведение да възприеме — дали да гледа на него отвисоко, или да се държи почтително. Майор … де Къвърли бе само майор, макар че беше къде-къде по-стар от полковник Каткарт; същевременно толкова хора се отнасяха към майор … де Къвърли с такова дълбоко и боязливо почитание, че полковник Каткарт подозираше, че всички те може би знаят нещо. Майор … де Къвърли бе застрашителна, непонятна фигура, от която нервите му настръхваха и към която дори полковник Корн проявяваше предпазливост. Всички се бояха от него и никой не знаеше защо. Никой дори не знаеше малкото име на майор … де Къвърли, защото никой никога не бе имал смелостта да го попита за името му. Полковник Каткарт знаеше, че майор … де Къвърли бе заминал, и се радваше, че го няма, докато се сети, че майор … де Къвърли може да е заминал за някъде, за да заговорничи срещу него. Тогава той пожела майор … де Къвърли да си бъде в ескадрилата, където му беше мястото, така, че да може да бъде наблюдаван.

След малко стъпалата му го заболяха от дългото ходене напред-назад из стаята. Той отново седна на писалищната си маса и реши да се отдаде на зряла и системна преценка на цялото военно положение. С деловия вид на човек, които умее да се справя с всяка задача, той измъкна един голям, бял блокнот, тегли една отвесна черта по средата и една хоризонтална към горния край на листа, така че го раздели на две еднакво широки полета. Спря за миг, отдаден на критични размишления. После се преви над масата си и в началото на лявата колона написа с разкривен ситен почерк: „Позорни петна!!!“. Над дясното поле написа: „Похвални постижения!!!!!!“. Облегна се отново назад, за да разгледа таблицата си от обективна перспектива. След няколко секунди на тържествено обмисляне той внимателно облиза върха на молива и с напрегнати паузи написа в графата „Позорни петна!!!“:

Ферара

Болоня (бомбардировъчна линия, преместена по време на)

Спортното стрелбище

Гол човек в строя (след Авиньон).

После добави:

Отравяне на храната (по време на Болоня)

Мучене (епидемия на) по време на инструктажа преди Авиньон.

Добави още:

Свещеникът (навърта се всяка вечер около офицерския клуб).

Реши да бъде милосърден към свещеника, въпреки че не го харесваше, и под думите „Похвални постижения!!!!!“ написа:

Свещеникът (навърта се всяка вечер около офицерския клуб).

Следователно двете вписвания относно свещеника се обезсилваха едно друго. Наред с „Ферара“ и „Гол човек в строя (след Авиньон)“ той написа:

Йосарян!

Наред с „Болоня (бомбардировъчна линия, преместена по време на)“, „Отравяне на храната (по време на Болоня)“ и „Мучене (епидемия на) по време на инструктажа преди Авиньон“ той написа с едър, решителен почерк:

?

Всички вписвания, отбелязани с „?“, трябваше да бъдат разследвани незабавно, за да се установи дали Йосарян е играл някаква роля в тях.

Внезапно ръката му се разтрепера и той не бе вече в състояние да пише. Изправи се на крака ужасен, чувствувайки се мазен и лепкав. Спусна се към отворения прозорец да вземе свеж въздух. Погледът му падна на спортното стрелбище и той се люшна назад с остър, отчаян вик, бясно оглеждайки с луди, трескави очи стените на кабинета си, сякаш там гъмжеше от Йосаряновци.

Никой не го обича. Генерал Дрийдъл го мрази, макар че генерал Пекъм го харесва, въпреки че не може да бъде сигурен, тъй като полковник Каргил, помощникът на генерал Пекъм, несъмнено има свои собствени амбиции и вероятно саботира действията му пред генерал Пекъм при всеки удобен случай. Единственият добър полковник освен мен — реши той — е мъртвият полковник. Единственият полковник, в когото имаше доверие, беше полковник Мудъс, но дори и той имаше влияние пред тъста си. Майлоу, разбира се, бе най-похвалното му постижение, макар че бомбардировката на авиогрупата от самолетите на Майлоу беше вероятно ужасно позорно петно за него, въпреки че Майлоу бе успял да потуши всички протести, като разкри огромната чиста печалба, която синдикатът бе реализирал от сделката с неприятеля, и да убеди всекиго, че бомбардирането на американски войници и самолети е било в действителност похвален и много доходен удар от страна на частното предприятие. Полковникът не се чувствуваше сигурен за Майлоу, защото други полковници се опитваха да го примамят. Освен това полковник Каткарт все още имаше в частта си този противен велик вожд Бял Полуовес, който, както твърдеше този противен капитан Блак, бил наистина отговорен за преместването на бомбардировъчната линия по време на Знаменитата обсада на Болоня. Полковник Каткарт харесваше великия вожд Бял Полуовес, защото великият вожд Бял Полуовес продължаваше да разбива носа на този противен полковник Мудъс винаги щом се напиеше и полковник Мудъс беше наблизо. Щеше му се великият вожд Бял Полуовес да смачка и тлъстото лице на полковник Корн. Полковник Корн беше един противен, хитър всезнайко. Някой в щаба на Двадесет и седма въздушна армия му имаше карез и връщаше обратно всеки негов доклад, придружен винаги с унищожително мъмрене, затова полковник Корн бе подкупил един способен деловодител в щаба, на име Уинтъргрийн, да открие кой връща докладите му. Загубата на самолета над Ферара при повторното нападение не беше в негова полза — трябваше да си признае той, — нито пък изчезването в облаците на другия самолет, който той дори не бе записал! Замечтан, полковник Каткарт се опита да си спомни дали Йосарян не бе изчезнал с този самолет в облака, но си даде сметка, че Йосарян не може да е изчезнал с този самолет в облака, щом се върти наоколо и създава такива истории, загдето трябва да извърши още някакви си пет глупави бойни полета.

Може би да се извършат шестдесет полета е твърде много за хората — разсъждаваше полковник Каткарт, — щом Йосарян възразява срещу тях, но тогава си спомни, че като принуждава своите летци да извършват повече полети, отколкото летците от други части, той си осигурява едно много осезаемо постижение. Както полковник Корн често забелязваше, с такива командири на авиогрупи, които формално изпълняват задълженията си, войната само се протака и за да привлече вниманието върху началническите си способности, от един командир се изисква някакъв драматичен жест, като например да накара своята група да извърши повече бойни полети от коя да е друга бомбардировъчна група. Разбира се, никой от генералите не изглеждаше да възразява срещу това, което той вършеше, макар че, доколкото можеше да открие, то не им правеше особено впечатление. Затова той почна да мисли, че може би шестдесет бойни полета далеч не са достатъчни и че трябва веднага да увеличи броя им на седемдесет, осемдесет, сто или дори на двеста, триста, шест хиляди!

Разбира се, за него би било много по-добре, ако служеше при приветлив и изискан началник като генерал Пекъм, отколкото при недодялан и безчувствен началник като генерал Дрийдъл, защото генерал Пекъм имаше достатъчно проницателност, ум и престижа на възпитаник на стар университет, за да оцени истинската му стойност и да се радва на компанията му, макар че генерал Пекъм никога с нищо не бе показал, че го цени или че се радва на компанията му. Полковник Каткарт се смяташе достатъчно схватлив, за да разбере, че видими признаци на признание на чужди качества никога не са необходими между изтънчени и самоуверени хора като него и генерал Пекъм, които поради вродено взаимно разбиране можеха да изпитват симпатия един към друг от разстояние. Достатъчно беше, че са еднакъв тип хора и той знаеше, че за производството му е нужно само да изчака тактично подходящия момент, макар че самоуважението на полковник Каткарт бе силно накърнено, когато забеляза, че генерал Пекъм никога не търси нарочно компанията му и не прави по-големи усилия да блесне пред полковник Каткарт с епиграмите и начетеността си, отколкото пред когото и да било другиго, който се случеше достатъчно близо, за да може да го чуе, дори и да беше някой прост войник. Или полковник Каткарт не бе успял да се сближи с генерал Пекъм, или генерал Пекъм не беше блестящият, проницателен, напредничав интелектуалец, за какъвто се представяше, и всъщност именно генерал Дрийдъл беше чувствителен, очарователен, блестящ, светски човек и под негово началство той сигурно би бил много по-добре. Изведнъж полковник Каткарт изгуби абсолютно всяка представа какво е положението му пред когото и да било и започна да блъска звънеца с юмрук, за да повика полковник Корн да дойде тичешком в кабинета му да го увери, че всички го обичат, че Йосарян е плод на въображението му и че той е постигнал чудесен успех във великолепната и храбра кампания, която водеше, за да стане генерал.

Всъщност полковник Каткарт нямаше абсолютно никакви изгледи да стане генерал. Преди всичко поради бившия ефрейтор Уинтъргрийн, който също искаше да стане генерал и който винаги изопачаваше, унищожаваше, отхвърляше или изпращаше, където не трябва, всички писма на полковник Каткарт, всички писма до него или в които ставаше дума за негови заслуги. Освен това вече имаше един генерал — генерал Дрийдъл, който знаеше, че генерал Пекъм е хвърлил око на службата му, но не знаеше как да се справи с него.

Генерал Дрийдъл, командирът на авиокрилото, беше прям, набит, широкоплещест човек, малко над петдесетте. Носът му беше широк и сплеснат и подпухналите му, на белезникави бучки клепачи обграждаха с тлъстина малките му сиви очи като с ореол. Водеше със себе си една медицинска сестра и зет си и когато не пиеше прекалено много, проявяваше склонност към дълго и досадно мълчание. Генерал Дрийдъл бе пропилял прекалено много от времето си да служи добре във войската и сега беше вече твърде късно. Нови групировки, нови центрове на влияние се бяха създали без него и сега той се чудеше как да се справи с тях. В моменти, когато не се самонаблюдаваше, неговото сурово и навъсено лице се отпущаше и вземаше мрачен и загрижен израз на поражение и разочарование. Генерал Дрийдъл пиеше много. Настроенията му бяха произволни и непредвидими. „Войната е ад!“ — заявяваше често той, пиян или трезвен, и наистина мислеше така, макар че това не му пречеше да печели добри пари от нея и да вкара зет си в бизнеса, въпреки че те двамата постоянно се караха.

— Този негодник — често сумтеше презрително генерал Дрийдъл, оплаквайки се от зет си всекиму, който се случеше да стои до него на извития бар в офицерския клуб — дължи на мен всичко, което има. Аз го създадох, този мръсен кучи син! Не му стига умът, за да напредне сам в живота.

— Мисли си, че всичко знае — отвръщаше нацупено полковник Мудъс пред своите слушатели на другия край на бара. — Не търпи критика и не приема съвети.

— Само знае съвети да дава — изсумтяваше рязко генерал Дрийдъл. — Ако не бях аз, щеше да бъде ефрейтор.

Генерал Дрийдъл беше винаги придружен от полковник Мудъс и медицинската сестра, която имаше такъв прелестен задник, какъвто тези, които я виждаха, не бяха виждали дотогава. Медицинската сестра на генерал Дрийдъл беше бузеста, ниска и руса. Имаше пълнички бузки с трапчинки, весели сини очи и спретната, къдрава, вдигната нагоре коса. Усмихваше се на всички и никога не говореше, освен когато я заговореха. Гърдите й бяха напращели, кожата й светла. Никой не можеше да й устои и мъжете внимателно я избягваха. Беше сочна, сладка, покорна и няма; всички лудееха по нея, освен генерал Дрийдъл.

— Трябва да я видите гола — кикотеше се генерал Дрийдъл, като се давеше от възхищение, докато сестрата стоеше гордо усмихната до рамото му. — В стаята ми в щаба на крилото тя има униформа от вишнева коприна, която е толкова пристегната, че зърната на гърдите й стърчат като черни череши. Майлоу ми намери плата. Толкова й е опъната униформата, че под нея няма място нито за гащи, нито за сутиен. Карам я да я облича някои вечери, когато Мудъс е в квартирата ми, само за да го подлудя. — Генерал Дрийдъл се изсмиваше дрезгаво. — Би трябвало да видите какво става в тази нейна блуза, когато пристъпва от един крак на друг. Изкарва му ума. Ако го хвана, че се докосва до нея или до някоя друга жена, веднага ще го разжалвам, това сладострастно копеле, редник ще го направя и ще го бутна наряд в кухнята цяла година.

— Нарочно я държи при себе си само за да ме подлуди — оплакваше се обидено полковник Мудъс на другия край на бара. — В щаба тя има една униформа от вишнева коприна, която е толкова прилепнала, че зърната на гърдите й стърчат като черни череши. Отдолу няма място дори за гащи и сутиен. Само да чуете как шумоли тая коприна, когато тя пристъпва от крак на крак! Но ако се завъртя около нея или около кое да е друго момиче, той веднага ще ме разжалва, редник ще ме направи и ще ме бутне наряд цяла година в кухнята. Тя ми изкарва ума.

— Той не е спал с жена, откакто отплувахме от Щатите — доверяваше на слушателите си генерал Дрийдъл и четвъртитата му посивяла глава се тресеше от садистичен смях при тази демонична мисъл. — Това е една от причините, поради които никога не го изпущам от очи, само за да не може да хване жена. Можете ли да си представите какво изживява този нещастен кучи син?

— Не съм лягал с жена, откакто отплувахме от Щатите — хленчеше сълзливо полковник Мудъс. — Можете ли да си представите какво съм изживял?

Когато беше недоволен от някого, генерал Дрийдъл можеше да бъде така неумолим, както беше с полковник Мудъс. Не бе склонен към преструвки, такт и лицемерие; веруюто му като професионален военен беше единно и кратко: смяташе, че младите хора, които получават заповеди от него, трябва да бъдат готови да пожертвуват живота си за идеалите, стремежите и личните схващания на старците, от които той получаваше заповеди. За него личността на всеки негов офицер или войник се състоеше само от военни стойности. Всичко, което изискваше от тях, бе да вършат работата си; извън това можеха да правят каквото си искат. Бяха напълно свободни да решат — както полковник Каткарт беше свободен да реши — да принуждават хората си да извършват по шестдесет бойни полета или пък да застанат голи в строя, ако пожелаят, въпреки, че гранитната челюст на генерал Дрийдъл увисна при тази гледка и той закрачи с диктаторска походка и отиде чак до края на редицата, та да се увери, че там наистина има човек, чието единствено облекло бяха пантофите му и който беше застанал мирно в строя, очаквайки да получи орден от него. Генерал Дрийдъл онемя. На полковник Каткарт му прилоша, когато зърна Йосарян, а полковник Корн пристъпи зад него и стисна здраво ръката му над лакътя. Настъпи странно мълчание. От морето духаше постоянен топъл вятър и една стара кола, пълна с гнила слама, се показа и затрополи по шосето, теглена от черно магаре. Селянинът, който караше колата, нахлупил шапка с увиснала периферия и облечен в избелели кафяви работни дрехи, не обърна никакво внимание на тържествената военна церемония, която се извършваше в малката нива от дясната му страна.

Най-после генерал Дрийдъл проговори.

— Върни се в колата — каза рязко той през рамо на медицинската сестра, която го следваше, докато той минаваше пред редицата. Сестрата заситни усмихнато към кафявата щабна кола, спряна на двадесетина ярда оттам, до края на правоъгълната горска поляна. Генерал Дрийдъл изчака, докато вратата на колата се затръшна, и тогава попита. — Кой е този?

Полковник Мудъс провери в списъка си.

— Това е Йосарян, татко. Получава авиаторски кръст за храброст.

— Брей, дявол да го вземе! — измърмори генерал Дрийдъл и червендалестото му монолитно лице се развесели и омекна. — Защо не сте облечен, Йосарян?

— Не искам да се обличам.

— Как да разбирам това? Защо, по дяволите, не искате да се обличате?

— Просто не искам да се обличам, сър.

— Защо не е облечен? — попита през рамо генерал Дрийдъл полковник Каткарт.

— Тебе пита — пошепна отзад полковник Корн на полковник Каткарт през рамото му, като го ръгна остро с лакът в гърба.

— Защо не е облечен? — запита полковник Каткарт, като се обърна към полковник Корн с израз на остра болка и нежно разтърка мястото, където полковник Корн го бе сръгал.

— Защо не е облечен? — попита полковник Корн капитан Пилчард и капитан Рен.

— Един член на екипажа беше убит в неговия самолет над Авиньон миналата седмица, кръвта му изпръскала Йосарян от главата до краката — отговори капитан Рен — и той се заклел никога вече да не облича униформа.

— Един член от екипажа бил убит в неговия самолет миналата седмица над Авиньон и кръвта му изпръскала Йосарян от главата до краката — докладва полковник Корн направо на генерал Дрийдъл. — Униформата му още не е донесена от пране.

— Къде му са другите униформи?

— И те са на пране.

— А защо не носи долни дрехи? — запита генерал Дрийдъл.

— И долните му дрехи са на пране — отговори полковник Корн.

— Види ми се, че глупости дрънкате — заяви генерал Дрийдъл.

— Глупости са, сър — обади се Йосарян.

— Бъдете спокоен, сър — обеща полковник Каткарт на генерал Дрийдъл, хвърляйки заплашителен поглед на Йосарян. — Давам ви честна дума, че този офицер ще бъде строго наказан.

— Какво, по дяволите, ме е грижа дали ще бъде наказан, или не? — отвърна генерал Дрийдъл изненадан и раздразнен. — Тъкмо е спечелил орден. Ако иска да го получи, без да облича никакви дрехи, какво ви влиза на вас в работата?

— Точно така мисля и аз, сър — обади се като ехо полковник Каткарт с гръмко въодушевление и обърса челото си с една влажна бяла кърпичка. — Но бихте ли казали това, сър, дори в светлината на скорошната инструкция на генерал Пекъм по въпроса за подходящото военно облекло в бойната зона?

— Пекъм ли? — Лицето на генерал Дрийдъл се помрачи.

— Да, сър — каза раболепно полковник Каткарт. — Генерал Пекъм дори препоръчва да задължаваме летците да носят парадна униформа, когато извършват бойни полети, за да правят добро впечатление на неприятеля, когато ги свалят.

— Пекъм ли? — повтори генерал Дрийдъл, като продължаваше да присвива очи от смайване. — Но какво общо има с това Пекъм, дявол да го вземе?

Полковник Корн отново смушка с лакът полковник Каткарт.

— Абсолютно нищо общо няма, сър — отговори изискано полковник Каткарт, като трепна от страшна болка и внимателно разтърка мястото, където полковник Корн го бе ръгнал. — И тъкмо затова аз реших да не предприемам нищо, преди да имам случай да разисквам въпроса с вас. Ще трябва да пренебрегнем инструкцията, нали, сър?

Генерал Дрийдъл пренебрегна всъщност него и като му обърна гръб със съкрушително презрение, подаде на Йосарян кутийката с ордена.

— Повикай моето момиче от колата — заповяда той кисело на полковник Мудъс и навел глава, изчака да се върне медицинската сестра.

— Обади се веднага в канцеларията да унищожат заповедта, с която тъкмо бях наредил на летците да носят връзки, когато излитат на бойни полети — припряно прошепна полковник Каткарт на полковник Корн, говорейки с крайчеца на устата си.

— Казвах ти да не я издаваш — изкикоти се полковник Корн. — Но ти просто не искаш да ме слушаш.

— Шшт! — прошепна предупредително полковник Каткарт. — Какво ми направи на гърба, Корн, дявол да те вземе?

Полковник Корн отново се изкикоти.

Медицинската сестра на генерал Дрийдъл винаги го следваше, където и да отидеше, дойде с него дори в бараката за инструктаж тъкмо преди нападението на Авиньон и застана на края на подиума с глупавата си усмивка и униформата си от розово и зелено, цъфнала като плодороден оазис до рамото на генерал Дрийдъл. Йосарян я погледна и се влюби отчаяно. Смелостта му се стопи и той почувствува някаква вътрешна празнота и вцепенение. Седеше облян в хладна пот от желание и както гледаше пълните й червени устни и бузите й с трапчинки и слушаше как майор Данби описва с монотонния си, поучителен, бръмчащ глас силното съсредоточение на противовъздушните батареи, което ги очаква в Авиньон, изведнъж изстена, обхванат от дълбоко отчаяние при мисълта, че може би никога вече няма да види тази прелестна жена, с която не бе разменил и една дума и която тъй прочувствено обичаше. Вторачил в нея очи, той трепереше и жадуваше, изпълнен с болка, страх и желание. Тъй красива беше! Обожаваше мястото, на което тя стоеше. Той облиза изсъхналите си, жадуващи устни с лепнещ език и смазан от мъка, изстена повторно, достатъчно високо този път, за да привлече сепнатите изпитателни погледи на насядалите наоколо по редиците грубо сковани дървени пейки летци, облечени в комбинезони от шоколадов цвят с пришити на тях бели парашутни ремъци. Нейтли, разтревожен, бързо се обърна към него.

— Какво има? — прошепна той. — Какво става?

Йосарян не го чу. Призляваше му от страст, беше хипнотизиран от съжаления. Медицинската сестра на генерал Дрийдъл бе само малко бузеста и неговите сетива бяха преситени от жълтото сияние на косата й, от неусетния натиск на нейните меки, къси пръсти, от закръгленото, невкусено изобилие на моминските й гърди под розовата, широко отворена отпред военна блуза, от вълнистите, зрели, сливащи се и триъгълник линии на корема и бедрата й, обути в прилепнали, гладки, тъмнозелени офицерски панталони от габардин. Той я пиеше с очи ненаситно от главата до боядисаните нокти на краката. Искаше му се никога да не я загуби.

— Оооооооооооо — изстена той пак и този път неговият трептящ, проточен вой развълнува цялата барака. Вълна от изумление и тревога заля офицерите на подиума и дори майор Данби, който бе почнал да сверява часовниците, се разсея за миг, както броеше секундите, и едва не почна да брои отново. Нейтли проследи пронизващия поглед на Йосарян по дългата дървена барака, докато достигна до медицинската сестра на генерал Дрийдъл. Разтрепера се и побледня, когато отгатна какво смущаваше Йосарян.

— Престани! Чуваш ли? — предупреди го Нейтли със свиреп шепот.

— Оооооооооооооооооооооо — изстена Йосарян за четвърти път, този път достатъчно високо, за да го чуят ясно всички.

— Полудял ли си? — изсъска яростно Нейтли. Ще загазиш.

— Оооооооооооооооооооооо — отговори Дънбар на Йосарян от другия край на бараката.

Нейтли позна гласа на Дънбар. Сега положението стана неудържимо: той се обърна настрана и тихо изстена.

— Ооооооооооооооооооооо — изстена Дънбар в отговор.

— Ооооооооооооооооооооо — изстена високо Нейтли вбесен, когато си даде сметка, че и той сам е току-що изстенал.

— Ооооооооооооооооо — изстена отново Дънбар към него.

— Ооооооооооооооооо — присъедини се някой нов от другия край на бараката и косата на Нейтли се изправи.

Йосарян и Дънбар отговориха на стенанието, докато Нейтли се свиваше и напразно търсеше някоя дупка, където да се скрие, като завлече и Йосарян със себе си. Тук-таме някои се мъчеха да задушат смеха си. Някакъв свръхестествен подтик завладя Нейтли и той нарочно изстена, щом настана затишие. Един нов глас отговори. Ароматът на непокорството предизвикваше приятна възбуда и Нейтли умишлено изстена, щом успя да издебне една пауза. Още един глас се обади като ехо. Бараката кипеше и непротивостоимо се превръщаше в лудница. Надигаше се тайнствена глъчка от много гласове. Крака стържеха по пода, неща почнаха да падат от ръцете на летците — моливи, сметала, чанти за карти, дрънкащи стоманени шлемове. Мнозина, които не стенеха, сега се кикотеха открито и никой не можеше да каже докъде би могъл да стигне неорганизираният бунт от стенания, ако сам генерал Дрийдъл не се бе заел да го потуши. Той застана решително в средата на подиума точно пред майор Данби, който най-сериозно бе навел глава, все още съсредоточен над ръчния си часовник, и броеше:

— Двадесет и пет секунди… двадесет… петнадесет… Едрото, червено, заповедническо лице на генерал Дрийдъл, изкривено от смайване, бе сковано от страхотна решителност.

— Край, момчета! — заповяда кратко той. Очите му блестяха укорително и четвъртитата му челюст бе твърдо стисната; това беше всичко. — Бойна част командувам — каза им строго той, когато бараката притихна напълно и всички летци по пейките се свиха овчедушно — и никакви стенания повече няма да има в групата, докато аз съм командир. Ясно ли е?

Беше ясно на всички освен на майор Данби, който все още гледаше съсредоточено ръчния си часовник и броеше секундите на глас:

— … четири… три… две… една… нула — извика майор Данби и вдигна тържествуващо очи само за да открие, че никой не го слушаше и ще трябва да започне отново. — Ооо-оооо — изстена той разочарован.

— Какво беше това? — изрева генерал Дрийдъл, не вярвайки на ушите си, и обхванат от кръвожадна ярост, се извъртя мигновено към майор Данби, който, ужасен и объркан, се олюля назад, сви се от страх и започна да се поти. — Кой е този офицер?

— М-майор Данби, сър — заекна полковник Каткарт. — Началник на моя оперативен отдел.

— Изведете го навън и го застреляйте — заповяда генерал Дрийдъл.

— Ккак, сър?…

— Казах: изведете го навън и го застреляйте. Не чувате ли?

— Тъй вярно, сър — отговори живо полковник Каткарт и преглъщайки с мъка, се обърна рязко към шофьора и метеоролога си: — Изведете навън майор Данби и го застреляйте.

— К-как, сър? — запънаха се шофьорът и метеорологът.

— Казах, изведете навън майор Данби и го застреляйте — отряза полковник Каткарт. — Не чувате ли?

Двамата млади лейтенанти кимнаха тъпо и зашеметени един към друг с израз на безволева съпротива, като всеки от тях чакаше другия да започне процедурата по извеждането и разстрелването на майор Данби. Дотогава нито единият, нито другият бяха извеждали навън майор Данби да го застрелват. Пристъпваха на няколко инча към майор Данби от двете му страни. Майор Данби бе побелял от страх. Внезапно краката му се подкосиха и той започна да пада. Двамата лейтенанти отскочиха към него и го хванаха под ръка, за да не се строполи на пода. Понеже сега вече държаха майор Данби, останалото изглеждаше лесно, но нямаше пистолети. Майор Данби се разплака. На полковник Каткарт му идеше да изтича до него и да го утеши, но не искаше да се покаже мекошав пред генерал Дрийдъл. Спомни си, че Апълби и Хавърмайър винаги носеха при полета автоматични пистолети калибър 0,45, и започна да оглежда редиците на летците, за да ги открие.

Щом майор Данби се разплака, полковник Мудъс, който стоеше настрана и ужасно се колебаеше, не можа да се сдържи повече и пристъпи нерешително към генерал Дрийдъл със сладникавия вид на човек, който се жертвува за другите.

— Струва ми се, че би трябвало да почакаш един момент, татко — подхвърли той колебливо. — Мисля, че не можеш да го застреляш.

Тази намеса вбеси генерал Дрийдъл.

— Кой, дявол да го вземе, казва, че не мога да го застрелям? — прогърмя той войнствено с глас, достатъчно висок, за да разтърси цялата сграда. С пламнало от смущение лице полковник Мудъс се наведе и му прошепна нещо на ухото.

— Защо, дявол да го вземе, да не мога? — кресна генерал Дрийдъл. Полковник Мудъс му прошепна още нещо. — Искаш да кажеш, че не мога да застрелям всекиго, когото поискам? — попита генерал Дрийдъл с непримиримо възмущение. Полковник Мудъс продължи да шепне и генерал Дрийдъл, заинтересован, наостри уши. — Факт ли е това? — попита той и яростта му притихна, укротена от любопитството.

— Да, татко. Боя се, че е така.

— Ти сигурно си мислиш, че си страшно умен, а? — нахвърли се внезапно върху му генерал Дрийдъл.

Полковник Мудъс отново се зачерви.

— Не, татко, не е…

— Добре, пуснете този непокорен кучи син — изгърмя генерал Дрийдъл, като се отдръпна огорчен от зетя си и излая кисело към шофьора и метеоролога на полковник Каткарт: — Но го изхвърлете от бараката и не го пускайте да влезе. И да продължим този дяволски инструктаж, преди да е свършила войната. Никога не съм виждал такава некадърност!

Полковник Каткарт кимна вдървено към генерал Дрийдъл и даде знак на хората си бързо да изтласкат майор Данби навън, макар че нямаше кой да продължи инструктажа. Всички зяпнаха един към друг в тъпо недоумение. Генерал Дрийдъл почервеня от ярост, като видя, че нищо не става. Полковник Каткарт нямаше понятие какво трябва да направи. Тъкмо щеше да застене на глас и полковник Корн го спаси, като пристъпи напред и се зае с инструктажа. Полковник Каткарт въздъхна с огромно, сълзливо облекчение, почти смазан от силно чувство на признателност.

— Сега, момчета, ще си синхронизираме часовниците — почна бързо полковник Корн с рязък заповеднически тон, като обръщаше очи към генерал Дрийдъл, сякаш флиртуваше с него. — Ще си синхронизираме часовниците веднъж и само веднъж. И ако този единствен път синхронизирането не излезе успешно, генерал Дрийдъл и аз ще искаме да узнаем защо не е излязло. Ясно ли е? Метна отново очи към генерал Дрийдъл, за да се увери, че номерът му минава. — Сега нагласете часовниците си на девет и осемнадесет.

Полковник Корн синхронизира часовниците без никаква спънка и продължи, изпълнен с увереност. Съобщи паролата на деня и направи преглед на атмосферните условия, проявявайки живо своите бляскави, многостранни познания, като през две-три секунди хвърляше коси самодоволни погледи на генерал Дрийдъл, за да получи още по-голямо насърчение от отличното впечатление, което виждаше, че прави. Със сияещо лице той се перчеше и превземаше, разхождаше се гордо и суетно по платформата и разпалвайки се, даде повторно паролата, след което с лекота вмъкна едно насърчително слово какво е значението на моста при Авиньон за спечелването на войната и че дълг на всеки летен, участвуващ в полета, е да постави любовта към родината над живота си. Когато вдъхновяващото слово завърши, той пак съобщи паролата, наблегна на ъгъла, под който ще се приближат до целта, и отново направи преглед на атмосферните условия. Той наистина бе завладял аудиторията си.

В съзнанието на полковник Каткарт бавно изплува някаква смътна мисъл; когато тя се уясни напълно, той бе поразен. Гледаше как полковник Корн подло и предателски си плете кошницата и челюстта му увисваше все повече. Почти се страхуваше от това, което щеше да чуе, когато генерал Дрийдъл се приближи към него и шепнейки достатъчно гръмко, за да бъде чут в цялата барака, запита:

— Кой е този?

Полковник Каткарт отговори, обхванат от мрачни предчувствия, и тогава генерал Дрийдъл сложи ръка до устата си и пошепна нещо, от което лицето на полковник Каткарт пламна от огромна радост. Полковник Корн видя това и потръпна, обхванат от неудържим възторг. Дали генерал Дрийдъл не го е произвел веднага пълен полковник? Не можеше по-дълго да издържи напрежението. С един майсторски цветист израз той завърши инструктажа и се обърна, очаквайки да бъде обсипан с пламенни поздравления от генерал Дрийдъл, който обаче вече излизаше от сградата, без да се обърне назад, като водеше след себе си медицинската сестра и полковник Мудъс. Полковник Корн беше зашеметен от тази разочароваща гледка, но само за миг. Очите му откриха полковник Каткарт, който все още стоеше като в унес, изправен и захилен; изтича ликуващ към него и започна да го дърпа за лакътя.

— Какво каза за мене? — запита той възбудено, изпълнен с възторг на гордо и блажено предчувствие. — Какво каза генерал Дрийдъл?

— Питаше за името ти.

— Чух това, чух това. Но какво каза за мен? Какво каза…

— Каза, че му се гади, като те гледа.