Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 129 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

8
Лейтенант Шайскопф

Дори и Клевинджър не разбираше как Майлоу може да направи това, а Клевинджър знаеше всичко. Клевинджър знаеше всичко за войната, освен защо Йосарян трябва да умре, докато на ефрейтор Снарк е позволено да живее, или защо ефрейтор Снарк трябва да умре, докато на Йосарян е позволено да остане жив. Войната беше мръсна и кална работа и Йосарян спокойно би могъл да живее без нея, да живее може би вечно. Само част от неговите сънародници биха дали живота си, за да я спечелят, и той нямаше амбициите да бъде между тях. Да умреш или да не умреш — това беше въпросът и Клевинджър се чувствуваше смазан, когато се опитваше да намери отговора. Историята не изискваше преждевременната смърт на Йосарян, справедливостта можеше да бъде задоволена и без нея, прогресът не бе обвързан с нея и победата не зависеше от нея. Да умират хора — това е необходимост, но кои хора да умрат — това зависи от обстоятелствата; а Йосарян бе готов да бъде жертва на каквото и да било освен на обстоятелствата. Водеше се война. Почти единственото добро нещо, което Йосарян можеше да види в нея, беше, че тя плащаше добре и освобождаваше децата от зловредното влияние на родителите им.

Клевинджър знаеше всичко това, защото Клевинджър беше гений с туптящо сърце и бледно лице. — Той беше мислеща личност — дългурест, недодялан, трескав, с жадни очи. Като студент в Харвард печелеше награди за отличен успех почти по всички предмети и единствената причина, поради която не спечели награди абсолютно по всичко, беше, че прекалено много време отделяше да подписва петиции, да разпространява петиции, да се обявява против петиции, да участвува в клубовете за разисквания, да напуща клубове за разисквания, да присъствува на младежки конгреси, да се мъчи да осуети други младежки конгреси и да организира студентски комитети в защита на уволнени професори. Всички бяха съгласни, че Клевинджър сигурно ще напредне в академичния свят. С една дума, Клевинджър беше един от онези хора с много голяма интелигентност и никакъв разум и всички знаеха това освен малцина, но и те скоро го откриха.

Накратко казано, беше глупак. На Йосарян той напомняше онези портрети, които висят в музеите за модерно изкуство, на които и двете очи са на едната страна на лицето. Разбира се, това беше илюзия, породена от склонността на Клевинджър да гледа втренчено в едната страна на въпроса и изобщо никога да не вижда другата му страна. Политически той беше хуманист, който наистина различаваше левицата от десницата и беше доста неудобно притиснат между тях. Постоянно защищавате своите приятели комунисти пред враговете си от десницата и своите приятели десничари пред своите врагове комунисти; и двете групи дълбоко го ненавиждаха и никога не го защитаваха пред никого, защото го смятаха за глупак.

Той беше много сериозен, ревностен и добросъвестен глупак. Невъзможно бе човек да отиде на кино с него, без след това да не бъде въвлечен в спор за съпреживяване, за Аристотел, за универсални понятия, идейно съдържание и дълга на киното като форма на изкуството в едно материалистическо общество. Момичетата, които той водеше на театър, трябваше да чакат до първия антракт, за да разберат от него дали гледат хубава или лоша пиеса, и веднага научаваха това. Той беше войнствуващ идеалист, който водеше кръстоносен поход срещу расовия фанатизъм, като припадаше при всяка негова проява. Знаеше всичко за литературата, освен как да извлича удоволствие от нея.

Йосарян се мъчеше да му помогне.

— Не ставай глупак — съветваше го той, когато и двамата бяха курсанти в Санта Ана, Калифорния.

— Ще му кажа — настояваше Клевинджър, когато двамата седяха високо на трибуните и гледаха надолу към помощния учебен плац, където лейтенант Шайскопф ходеше напред-назад, побеснял като някакъв Крал Лир, само че без брада.

— Защо на мен? — ридаеше лейтенант Шайскопф.

— Трай си, идиот! — съветваше Йосарян доброжелателно приятеля си.

— Ти не знаеш какво говориш — възразяваше Клевинджър.

— Зная достатъчно, за да си мълча, идиот такъв. Лейтенант Шайскопф си скубеше косата и скърцаше със зъби. Гумените му бузи се тресяха от пристъпи на мъка. Той имаше да се справя с цяла ескадрила курсанти с нисък дух, които маршируваха отвратително на парадите всяка неделя следобед. Духът им беше нисък, защото не искаха да маршируват на паради всяка неделя следобед и защото лейтенант Шайскопф бе определил курсанти измежду тях да ги командуват, вместо да им разреши сами да изберат помежду си кой да ги командува.

— Искам някой да ми каже — умоляваше ги с молитвен глас лейтенант Шайскопф. — Искам да ми се каже, ако аз имам някаква вина.

— Той иска някой да му каже — рече Клевинджър.

— Той иска всички да мълчат, идиот такъв — отговори Йосарян.

— Не го ли чу? — спореше Клевинджър.

— Чух го — отвърна Йосарян. — Чух го много високо и много ясно да казва, че иска всички да си стискаме устата, ако си знаем интереса.

— Няма да ви наказвам — кълнеше се лейтенант Шайскопф.

— Ето, казва, че няма да ме накаже — рече Клевинджър.

— Ще те скопи — каза Йосарян.

— Кълна се, че няма да ви накажа — каза лейтенант Шайскопф. Ще бъда благодарен на онзи, който ми каже истината.

— Ще те намрази — каза Йосарян. — До смъртния си час ще те мрази.

— Лейтенант Шайскопф беше завършил ШИПЗО[1] и бе доста доволен, че войната избухна, защото тя му даваше възможност да носи офицерска униформа всеки ден и да казва „войници“ с отсечен, военен глас на тълпите момчета, които попадаха в лапите му всеки два месеца на път за кланицата. Той беше един честолюбив лейтенант Шайскопф, без чувство за хумор, който трезво се справяше с отговорностите си и се усмихваше само когато някой офицер, негов съперник от базата на въздушните сили в Санта Ана, се разболееше от някаква хроническа болест. Имаше слабо зрение и страдаше от хроничен синузит и поради това войната му се струваше особено интересна — за него нямаше опасност да бъде изпратен на фронта. Най-хубавото нещо у него беше жена му и най-хубавото нещо у жена му беше приятелката й Дори Дъз, която правеше любов винаги когато имаше възможност. Тя беше от женския корпус и жената на лейтенант Шайскопф обличаше униформата й всяка събота и неделя и я събличаше всяка събота и неделя, за всеки курсант от ескадрилата на съпруга й, който пожелаеше да легне с нея.

Дори Дъз беше дребно живо курве, което най-много обичаше да прави любов в бараки за инструменти, в телефонни будки, съблекални по игрищата и чакални за автобуси. Малко неща не бе опитала и още по-малко не би опитала. Беше безсрамна, стройна и агресивна. Разбиваше самочувствия с дузини и караше мъжете да ги е яд на себе си на следната сутрин за начина, по който ги бе намерила, използвала и захвърлила. Йосарян бе влюбен в нея. Тя представляваше един чудесен задник и за нея Йосарян беше просто задоволителен, но нищо повече. Той обичаше да усеща как под кожата мускулите й пружинират навсякъде, където я пипаше — единствения път, когато тя му позволи. Йосарян обичаше Дори Дъз толкова много, че не можеше да не се хвърля страстно всяка седмица върху съпругата на лейтенант Шайскопф, за да си отмъсти на лейтенант Шайскопф за начина, по който той си отмъщаваше на Клевинджър.

Жената на лейтенант Шайскопф си отмъщаваше на лейтенант Шайскопф за някакво негово незабравимо престъпление, което тя вече не можеше да си спомни. Тя беше пълничко розово булче, което четеше добри книги и постоянно убеждаваше Йосарян да не бъде толкова „буржоа“, като не произнасяше звука „р“. Винаги имаше някаква добра книга подръка дори, когато лежеше в леглото без нищо друго върху си освен Йосарян и металната марка за самоличност на Дори Дъз. Тя отегчаваше Йосарян, но той беше влюбен и в нея също. Беше луда и бе избрала математиката за главен предмет, когато следваше в търговското училище в Хуортън, но не можеше да преброи до двадесет и осем всеки месец, без да загази.

— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на Йосарян всеки месец.

— Ти си се побъркала — отговаряше той.

— Наистина ти казвам, бебе — настояваше тя.

— И аз наистина ти казвам.

— Миличък, пак ще имаме бебе — казваше тя на мъжа си.

— Нямам време — измърморваше кисело лейтенант Шайскопф. — Не знаеш ли, че имаме парад.

Лейтенант Шайскопф държеше много да печели паради и да изправи Клевинджър пред дисциплинарния съд, задето заговорничи и проповядва да бъдат свалени командуващите курсанти, които лейтенант Шайскопф беше определил. Клевинджър беше бунтар и многознайко. Лейтенант Шайскопф знаеше, че Клевинджър може да направи още поразии, ако не бъде следен. Вчера бе случаят с командуващите курсанти; утре може да бъде целият свят. Клевинджър имаше ум, а лейтенант Шайскопф беше забелязал, че хора с ум са склонни да станат доста хитри понякога. Такива хора са опасни и дори новите командуващи курсанти, за чието избиране бе допринесъл Клевинджър, охотно даваха изобличаващи показания срещу него. Делото срещу Клевинджър беше започнато и приключено. Единственото нещо, което липсваше, беше това, в което можеха да го обвинят.

Не можеше да бъде нещо, което е във връзка с парадите, защото Клевинджър гледаше на парадите почти толкова сериозно, колкото и самият лейтенант Шайскопф. Курсантите излизаха на парад рано следобед и пипнешком се строяваха в редица по дванадесет пред казармите. Стенейки още от препиването предната вечер, те куцаха в крак и отиваха до определеното им място на главния учебен плац, където заедно с курсантите от другите шестдесет — седемдесет ескадрили стояха неподвижно в жегата час-два, докато достатъчен брой от тях припаднат, та да може да почне парадът. На края на плаца чакаше цяла редица линейки и групи санитари с носилки, снабдени с портативни радиоприемници. На покривите на линейките стояха наблюдатели. Един счетоводител записваше бройките. Цялата тази фаза на парада бе контролирана от военен лекар с усет за сметководство, който проверяваше пулса на курсантите и следеше цифрите на счетоводителя. Щом се съберяха достатъчно припаднали курсанти в линейките, военният лекар даваше знак на капелмайстора да започне и да завърши парада. Една след друга ескадрилите маршируваха по плаца, завиваха тромаво пред трибуната, маршируваха по плаца и се връщаха в казармите си.

Всяка от маршируващите ескадрили получаваше оценка, докато преминаваше пред трибуната, където един шишкав полковник с големи дебели мустаци седеше заобиколен от другите офицери. Най-добрата ескадрила от всяко авиокрило печелеше жълто знаменце на прът — съвсем безполезна награда. Най-добрата ескадрила от цялата база печелеше червено знаменце на по-дълъг прът, което имаше още по-малка стойност, тъй като прътът беше по-тежък и беше по-голяма беля да се мъкне цяла седмица, докато друга ескадрила го спечели на следващата неделя. Йосарян намираше, че е глупаво да се дават знаменца, като награди. Те не бяха придружени нито с парични награди, нито с класови привилегии. Подобно на олимпийските медали и тенисните трофеи, те обозначаваха, че техният притежател е извършил по-добре от всички други нещо, от което никой няма никаква полза.

Самите паради изглеждаха също така нелепи. Йосарян мразеше парадите. Парадите са толкова войнствени. Мразеше ги, не искаше да ги чува, не искаше да ги гледа, ядосваше се, когато заради тях той, пък и цялото движение по улицата трябваше да спре. Мразеше да участвува в тях. Достатъчно лошо беше да си курсант в авиацията, за да маршируваш като пехотинец в мъчителната горещина всяка неделя следобед. Достатъчно лошо беше да бъде човек курсант в авиацията, защото сега вече беше ясно, че войната няма да свърши, преди да завърши обучението. Преди всичко това беше единственото съображение, поради което той бе постъпил като доброволец в школата за запасни офицери. Като войник, който се е квалифицирал за обучение в авиационно училище, той имаше много седмици пред себе си, докато го включат в някой клас, след това още много седмици, докато стане командир-щурман, и после още много седмици тактическо обучение, преди да бъде готов за изпращане на фронта. Тогава изглеждаше немислимо, че войната може да трае толкова дълго, защото бяха му казали, че Бог е на негова страна и че Бог, както също му бяха казали, може да извърши всичко, което иска. Но войната съвсем не бе свършила, а неговото обучение наближаваше края си.

Лейтенант Шайскопф копнееше отчаяно да спечели състезанията по маршировка, висеше до среднощ в стремежа си да ги подготви по-добре, а жена му го чакаше в леглото, изпълнена с любовна страст, като прелистваше любимите си пасажи от Крафт-Ебинг. Той четеше книги по маршировка. Нареждаше цели кутии шоколадени войници, докато се стопяха в ръцете му, и после придвижваше в редици по дванадесет комплект пластмасови каубои, които бе купил от една фирма по пощата под чуждо име и държеше заключени денем, за да не ги види никой. Упражненията на Леонардо по анатомия се оказаха необходими. Една вечер той почувствува нужда от жив модел и заповяда на жена си да марширува из стаята.

— Гола ли? — попита тя с надежда.

Лейтенант Шайскопф раздразнено се плесна с ръце по челото. Голямо нещастие в живота му бе, че веригите на брака са го свързали с тази жена, неспособна да погледне по-далеч от собствените си мръсни полови желания и да види титаничните усилия да се достигне непостижимото, на което един благороден мъж може героично да се посвети.

— Защо никога не ме биеш? — намуси се тя една вечер.

— Защото нямам време — сряза я той нетърпеливо. — Нямам време. Не знаеш ли, че имаме парад?

Той наистина нямаше време. Беше вече неделя и му оставаха още само седем дни да се приготви за следния парад. Нямаше представа къде му отива времето. Лейтенант Шайскопф се класира последен на трите последни парада и това му създаде много лоша слава. Той обмисляше най-различни начини и средства, за да поправи положението, и дори бе готов да закове дванадесетте души във всяка редица на греда от сух дъбов материал, със сечение два на четири инча, за да не се изкривяват редиците. Планът не беше изпълним, защото беше невъзможно да се направи завой от деветдесет градуса, без да се заковат никелирани панти в кръста на всеки курсант, а лейтенант Шайскопф съвсем не беше уверен, че ще може да получи толкова много никелирани панти от интендантството, нито че ще може да си осигури съдействието на хирурзите в болницата.

В неделята, която дойде, след като лейтенант Шайскопф последва съвета на Клевинджър и остави курсантите да изберат неколцина помежду си, които да ги командуват, ескадрилата спечели жълтото знаменце. Лейтенант Шайскопф беше толкова въодушевен от това неочаквано постижение, че прасна жена си по главата с пръта на знамето, когато тя се опита да го дръпне в леглото, за да отпразнуват събитието, като покажат презрението си към половите нрави на дребната буржоазия в западната цивилизация. Следната неделя ескадрилата спечели червеното знаме и лейтенант Шайскопф бе извън себе си от възхищение. Последната неделя неговата ескадрила влезе в историята, като спечели червеното знаменце две седмици подред! Сега лейтенант Шайскопф бе достатъчно уверен в способностите си, за да направи голямата изненада. През време на своите обширни проучвания той бе открил, че ръцете на маршируващите, вместо да се люлеят свободно, както беше общоприето по онова време, никога не би трябвало да се отдалечават повече от три инча от средата на бедрото, което всъщност значеше, че те едва се размахваха.

Приготовленията на лейтенант Шайскопф бяха грижливи и тайни. Всички курсанти от ескадрилата му бяха заклети да пазят тайна и репетираха посред нощ на спомагателния учебен плац. Маршируваха в черната като катран нощ и слепешката се блъскаха един в друг, но не изпадаха в паника и се научиха да маршируват, без да махат ръце. Първата мисъл на лейтенант Шайскопф бе да поиска от един свой приятел от тенекеджийската работилница да забие клинчета от никелова сплав в бедрените кости на всички курсанти и да ги свърже с китките им чрез три инча дълги медни жички, но нямаше време — никога нямаше достатъчно време, а освен това мъчно можеше да се намери хубава медна жица във военно време. Той си спомни също, че ако бъдат така свързани, курсантите няма да могат да падат, както му е редът, в течение на внушителната церемония на припадъците, която предшествуваше парада, и че невъзможността да се припада, както се следва, може да се отрази на оценката на частта като цяло.

Цяла седмица той се кикотеше в офицерския клуб, като се мъчеше да сдържи възторга си. Най-близките му приятели се губеха в догадки.

— Чудя се какво ли е намислила Лайняната глава — каза лейтенант Енгъл.

На въпросите на колегите си лейтенант Шайскопф отговаряше с многозначителна усмивка.

— Ще разберете в неделя — обещаваше им той. — Ще научите.

На следната неделя лейтенант Шайскопф разкри своята епохална изненада със самоувереността на опитен импресарио. Той не каза нищо, докато другите ескадрили минаваха пред трибуните в изкривени редици по обичайния си начин. Той не се издаде дори когато първите редици на неговата ескадрила се показаха, марширувайки, без да махат ръце, и когато се чуха първите разтревожени и задъхани ахкания на смаяните му колеги. Той се въздържаше дори до момента, когато шишкавият полковник с големите дебели мустаци диво се нахвърли върху му с лице, мораво от възмущение, и едва тогава даде обяснението, което го направи безсмъртен.

— Погледнете, господин полковник — обяви той. — Не махат с ръце!

И пред замрялата от страхопочитание публика той започна да раздава заверени фотостатични копия от никому неизвестния правилник, върху който бе изградил незабравимия си триумф. Това бе най-светлият час в живота на лейтенант Шайскопф. Разбира се, той спечели състезанието, без да прави нищо повече, и получи завинаги червеното флагче, като по този начин въобще прекрати неделните маршировки, тъй като хубави червени флагчета се намираха също така трудно, както добра медна жица. Лейтенант Шайскопф бе произведен старши лейтенант Шайскопф и започна бързо да напредва в кариерата. Малцина бяха онези, които не го приветствуваха като истински военен гений заради важното му откритие.

— Този лейтенант Шайскопф! — забеляза лейтенант Травърз. — Истински военен гений.

— Да, наистина е гений — съгласи се лейтенант Енгъл. — Жалко само, че този глупак не бие жена си.

— Не виждам какво общо има това с успеха му — отвърна хладно лейтенант Травърз. — Лейтенант Бимиз прекрасно бие с камшик госпожа Бимиз винаги когато имат полово сношение, и въпреки това той не може да направи нищо на парадите.

— Аз говоря за побой — възрази лейтенант Енгъл. — Кого го е грижа за парадите.

Всъщност освен лейтенант Шайскопф никой не даваше пукната пара за парадите и най-малко от всички шишкавият полковник с големите дебели мустаци, който беше председател на дисциплинарния съд и който започна да реве и ругае Клевинджър, щом Клевинджър влезе плахо в стаята, за да каже, че е невинен по обвинението, което лейтенант Шайскопф бе предявил срещу него. Полковникът удари тъй силно с юмрук по масата, че си нарани ръката, още повече се разяри срещу Клевинджър, повторно удари с юмрук по масата и още по-силно и още повече си натърти ръката. Лейтенант Шайскопф загледа Клевинджър зверски, със свити устни, покрусен от лошото впечатление, което Клевинджър правеше.

— След шестдесет дни ще се биеш срещу швабите — изрева полковникът с големите дебели мустаци. — И сигурно си мислиш, че това е някакъв голям майтап…

— Не мисля, че е майтап, сър — отвърна Клевинджър.

— Не ме прекъсвай!

— Тъй вярно, сър.

— И казвай „сър“, когато прекъсваш — заповяда майор Меткаф.

— Тъй вярно, сър.

— Не ти ли казах току-що да не прекъсваш? — запита хладно майор Меткаф.

— Но аз не ви прекъсвам, сър — възрази Клевинджър.

— Прекъсваш ме и не каза „сър“. Прибави това към обвиненията срещу него — заповяда майор Меткаф на ефрейтора, който знаеше стенография. — Не казва „сър“ на началниците си, когато не ги прекъсва.

— Меткаф — каза полковникът, — вие сте ужасен глупак. Знаете ли това?

Майор Меткаф запреглъща с усилие.

— Да, сър.

— Тогава си затваряйте глупавата уста. Говорите безсмислици.

Дисциплинарният съд се състоеше от трима души: шишкавия полковник с големите, дебели мустаци, лейтенант Шайскопф и майор Меткаф, който се мъчеше да си изработи стоманен поглед. Като член на дисциплинарния съд, лейтенант Шайскопф беше един от съдиите, който щеше да разгледа делото по същество, тъй като обвинението бе предявено от прокурора. Лейтенант Шайскопф беше също така и прокурор. Клевинджър имаше за защитник един офицер. Този офицер беше лейтенант Шайскопф.

Всичко това много объркваше Клевинджър, който се разтрепери от страх, когато полковникът скочи на крака, избухна като някакво гигантско оригване и го заплаши, че ще разпори вонящото му малодушно тяло и ще го разкъса на парчета. Един ден, марширувайки към класната стая, той се бе препънал. На следния ден срещу него бе повдигнато редовно обвинение, загдето разкъсва редиците, когато е в строя, за предумишлено насилие, безогледно поведение, вялост, измяна, провокаторство, загдето се прави на голям умник и слуша класическа музика и т.н. С една дума, искаха да му наложат най-тежките наказания по всички точки на обвинението. Той стоеше изплашен пред шишкавия полковник, който още веднъж изрева, че след шестдесет дни той ще се бие срещу швабите, и го запита как би му се харесало, ако го изхвърлят от училището и го изпратят на Соломоновите острови да погребва трупове. Клевинджър учтиво отговори, че няма да му хареса; той беше такъв глупак, че предпочиташе да стане труп, отколкото да погребва трупове. Полковникът седна, облегна се назад и внезапно успокоен, предпазливо му заговори с подкупваща учтивост.

— Какво сте искали да кажете — запита той бавно, когато сте казали, че не можем да ви накажем.

— Кога, сър?

— Аз задавам въпросите. Вие само ще отговаряте.

— Тъй вярно, сър. Аз…

— Да не сте си мислили, че сме ви довели тук да задавате въпроси, и аз да ви отговарям?

— Не, сър. Аз…

— За какво сме ви довели тук?

— За да отговарям на въпроси.

— Съвършено вярно — изрева полковникът. И сега ще почнете да отговаряте, преди да съм счупил глупавата ви глава. Точно какво, дявол да ви вземе, сте искали да кажете, копеле такова, когато сте казали, че не можем да ви накажем?

— Струва ми се, че никога не съм заявявал подобно нещо, сър.

— Говорете по-високо, моля. Не можах да ви чуя.

— Да, сър. Аз…

— Ще говорите ли по-високо, моля? Не мога да ви чуя.

— Да, сър. Аз…

— Меткаф.

— Заповядайте, сър.

— Нали ти казах да си затваряш глупавата уста.

— Да, сър.

— Тогава си затваряй глупавата уста, когато ти кажа да си затваряш глупавата уста. Разбра ли? Ще говорите ли по-високо, моля? Не мога да ви чуя.

— Да, сър. Аз…

— Меткаф, на твоя крак ли съм стъпил?

— Не, сър. Трябва да е кракът на лейтенант Шайскопф.

— Не е моят крак каза лейтенант Шайскопф.

— Тогава може би е моят — каза майор Меткаф.

— Дръпнете го!

— Да, сър. Но най-напред вие трябва да дръпнете вашия крак, сър. Вие сте стъпили на моя крак.

— Какво, казваш ми да си махна крака?

— Не, сър. О, не, сър.

— Тогава си дръпни крака и си затваряй глупавата уста. Говорете по-високо, моля. Не можах да ви чуя.

— Тъй вярно, сър. Казах, че не съм казвал, че не можете да ме накажете.

— За какво собствено говорите, дявол да ви вземе?

— Отговарям на въпроса ви, сър.

— Какъв въпрос?

— „Точно какво, дявол да ви вземе, сте искали да кажете, копеле такова, когато сте казали, че не можем да ви накажем?“ — рече ефрейторът, който знаеше стенография, четейки от стенограмата си.

— Много добре — каза полковникът. — Точно какво искахте да кажете, дявол да ви вземе?

— Не съм казвал, че не можете да ме накажете, сър.

— Кога? — запита полковникът.

— Кога какво, сър?

— Пак ми задавате въпроси.

— Виноват, сър. Май че не разбирам въпросите ви.

— Кога не сте казали, че не можем да ви накажем? Не разбирате ли въпроса ми?

— Не, сър, не разбирам.

— Вие вече ни казахте това. Сега отговорете на въпроса ми.

— Но как мога да ви отговоря?

— Пак ми задавате въпроси.

— Виноват, сър. Но аз не зная как да отговоря. Никога не съм казвал, че не можете да ме накажете.

— Сега ни казвате кога сте го казали. Аз ви питам кога не сте го казали.

Клевинджър пое дълбоко дъх.

— Аз винаги не съм казвал, че не можете да ме накажете, сър.

— Сега отговаряте много по-добре, мистър Клевинджър, макар че това е безсрамна лъжа. Снощи в нужника, не сте ли пошепнали, че ние не можем да ви накажем, на онзи мръсен кучи син, който никак не ни харесва? Как му беше името?

— Йосарян, сър — каза лейтенант Шайскопф.

— Да, Йосарян. Вярно. Йосарян. Йосарян ли? Това ли му е името? Йосарян. Какво е това име Йосарян, дявол да го вземе?

Лейтенант Шайскопф знаеше фактите наизуст.

— Това е името на Йосарян, сър — обясни той.

— Да, изглежда, че това му е името. Пошепнали ли сте вие на Йосарян, че не можем да ви накажем?

— О, съвсем не, сър. Аз му пошепнах, че вие не бихте могли да ме считате за виновен…

— Може да съм глупав — прекъсна го полковникът, — но не мога да доловя разликата. Изглежда, че съм доста глупав, защото не мога да доловя разликата.

— Аз…

— Вие сте дрънкало и кучи син. Никой не ви е искал да давате пояснения, а вие ми давате пояснения. Аз изказах едно твърдение, а не исках пояснения. Вие сте дрънкало и кучи син, нали?

— Съвсем не, сър.

— Не ли? Значи, ме наричате мръсен лъжец?

— О, съвсем не, сър.

— Тогава сте дрънкало и кучи син, нали?

— Съвсем не, сър.

— Искате да се заяждате с мене ли?

— Съвсем не, сър.

— Вие дрънкало и кучи син ли сте?

— Съвсем не, сър.

— Дявол да ви вземе, наистина искате да се заяждате с мене. Още малко, и ще скоча през тази голяма дебела маса да ви разпоря вонящото страхливо тяло и да ви разкъсам на парчета.

— Разпорете го, разпорете го! — извика майор Меткаф.

— Меткаф. Ти си вонящ кучи син. Не ти ли казах да си затваряш вонящата, страхлива, глупава уста.

— Да, сър. Виноват, сър.

— Тогава затваряй си устата.

— Аз само исках да се науча, сър. Човек може да се научи само когато се опитва.

— Кой казва това?

— Всички казват това, сър. Дори лейтенант Шайскопф го казва.

— Казваш ли го?

— Да, сър — каза лейтенант Шайскопф. — Но всички го казват.

— Е, Меткаф, постарайте се да си затворите глупавата уста и може би по този начин ще се научите как да я затваряте. Чакайте, докъде бяхме стигнали? Прочети ми последния ред.

— „Прочети ми последния ред“ — прочете ефрейторът, който знаеше стенография.

— Не моя последен ред, глупако! Последния ред на някого другиго — изкрещя полковникът.

— „Прочети ми последния ред“ — прочете ефрейторът.

— И това е моят последен ред! — изпищя полковникът и лицето му стана мораво от гняв.

— О, не, сър — поправи го ефрейторът. — Това е моят последен ред. Аз току-що ви го прочетох. Не си ли спомняте, сър? Само преди един миг го прочетох.

— О, Господи! Прочети ми неговия последен ред, глупако! Хей, как ти беше името, дявол да те вземе!

— Попинджей, сър.

— Е, ти ще бъдеш следният, Попинджей. Щом свърши неговото дело, и твоето ще почне. Разбра ли?

— Тъй вярно, сър. В какво ще бъда обвинен?

— Какво значение има това, дявол да те вземе? Чухте ли какво ме пита? Ще научиш, Попинджей. На минутата, щом свършим с Клевинджър, ще научиш. Курсант Клевинджър, какво… вие сте курсант Клевинджър, а не Попинджей?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Какво…

— Аз съм Попинджей, сър.

— Попинджей, милионер ли е баща ти или е член на Сената?

— Съвсем не, сър.

— Тогава си тръгнал нагоре по лайняна река без гребла. Баща ти не е генерал, нито висш чиновник, нали?

— Съвсем не, сър.

— Много добре. Какво работи баща ти?

— Той умря, сър.

— Много добре. Ти наистина си тръгнал по реката, Попинджей. Наистина ли Попинджей ти е името? Какво е това име Попинджей, дявол да го вземе? Не ми харесва.

— Това е името на Попинджей, сър — обясни лейтенант Шайскопф.

— Е, какво, не ми харесва това име, Попинджей, и просто не ми се чака, ще ми се да скоча да ти разпоря вонящото страхливо тяло и да те разкъсам на парчета. Курсант Клевинджър, повторете, моля ви се, дявол да го вземе, това, което сте пошепнали или не сте пошепнали на Йосарян късно снощи в нужника.

— Тъй вярно, сър. Казах, че вие не бихте могли да ме считате за виновен…

— Ще почнем от тук. Какво точно искахте да кажете, курсант Клевинджър, когато казахте, че не можем да ви считаме за виновен?

— Аз не казах, че не можете да ме считате за виновен, сър.

— Кога?

— Кога какво, сър?

— Пак ли започвате да ме разпитвате, дявол да ви вземе?

— Съвсем не, сър. Виноват, сър.

— Тогава отговорете на въпроса ми. Кога не сте казали, че не можем да ви считаме за виновен.

— Късно снощи в нужника, сър.

— Това ли е единственият път, когато не сте го казвали?

— Съвсем не, сър. Аз винаги не съм казвал, че вие не можете да ме считате за виновен, господин полковник. Това, което казах на Йосарян, беше…

— Никой не ви пита какво сте казали на Йосарян. Питаме ви какво не сте му казали. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава да продължим. Какво сте казали на Йосарян?

— Казах му, сър, че вие не бихте могли да ме считате за виновен по обвинението, което е отправено срещу мен, и да останете верни на принципите на…

— На какво? Пак почнахте да мънкате. Престанете да мънкате.

— Тъй вярно, сър.

— И измънквайте „сър“, когато мънкате.

— Меткаф, копеле такова!

— Тъй вярно, сър — измънка Клевинджър. — На правосъдието, сър. Че не бихте могли да ме считате…

— Правосъдие ли? — Полковникът беше поразен. Какво е правосъдие?

— Правосъдие е, сър…

— Това не е правосъдие — каза подигравателно полковникът и заудря пак по масата с голямата си тлъста ръка. — Това е Карл Маркс. Аз ще ви кажа какво е правосъдие. Правосъдие е коляното в корема направо от пода в зъбите нощем тайно с вдигнат нож долу в склада с боеприпаси на бойния кораб с пясъчен чувал по главата тихомълком в тъмнината без никакво предупреждение. Въжето около врата. Правосъдие е да пипаме здраво и да се бием с швабите. Пистолета от кобура и стреляме. Разбрахте ли?

— Съвсем не, сър.

— Стига сте ми викали „сър“.

— Тъй вярно, сър.

— И казвайте „сър“, когато не казвате „сър“ — заповяда майор Меткаф.

Клевинджър беше виновен, разбира се. Иначе нямаше да бъде обвиняем, и тъй като единственият начин да се докаже това беше да го признаят за виновен, техният патриотичен дълг им налагаше да го признаят за виновен. Той беше осъден на петдесет и седем наказателни обиколки. Попинджей беше затворен, за да му се даде урок, а майор Меткаф бе изпратен на Соломоновите острови да погребва трупове. Една наказателна обиколка беше петдесет минути маршировка всяка събота пред сградата на военната полиция с пълно снаряжение на гърба и празна пушка на рамо.

Всичко това много объркваше Клевинджър. Ставаха много странни неща, но най-странното за Клевинджър беше омразата, жестоката, неприкрита, неумолима омраза на членовете на дисциплинарния съд, чиито непримирими лица бяха покрити с глечта на корава отмъстителност, която злобно тлееше като неугасими въглени в присвитите им очи. Клевинджър беше зашеметен, когато откри това. Да можеха, щяха да го линчуват. Те бяха трима възрастни мъже, а той бе просто момче, мразеха го и желаеха смъртта му. Мразеха го още преди да дойде, мразеха го, докато беше там, мразеха го, след като напусна и след като се разделиха един от друг и отидоха към самотата си, злобно отнасяйки със себе си омразата си като някакво свидно съкровище.

Предната вечер Йосарян бе направил всичко, което можеше, за да го предупреди.

— Нямаш никакви изгледи да се измъкнеш, момче, му бе казал той мрачно. — Те мразят евреите.

— Но аз не съм евреин — отговори Клевинджър.

— Това няма да има значение — обеща му Йосарян и той бе прав. — Те гонят всички.

Клевинджър се сви пред тяхната омраза като пред заслепяваща светлина. Тези трима мъже, които го мразеха, говореха същия език като него и носеха същата униформа, но гледайки техните неспособни на обич лица, неизменно сгърчени в жестока враждебност, той моментално разбра, че никъде по света — нито във всички фашистки танкове, самолети или подводници, нито в бункерите зад картечниците, минохвъргачките и бълващите пламък огнепръскачки, нито дори между изкусните мерачи на елитната противовъздушна дивизия „Херман Гьоринг“, нито между зловещите им съучастници във всички бирхалета в Мюнхен и навсякъде другаде — нямаше хора, които да го мразят повече.

Бележки

[1] ШИПЗО — школа за извънвойскова подготовка на запасни офицери. — Б.пр.