Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

3
Хавърмайър

Всъщност, когато Йосарян се завърна от болницата, наоколо нямаше никого освен Ор и мъртвеца в палатката на Йосарян. Мъртвецът в палатката на Йосарян беше голяма напаст и Йосарян не го обичаше, макар никога да не го бе виждал. По цял ден киснеше при него и това дразнеше Йосарян толкова много, че той ходи няколко пъти в канцеларията да се оплаква на сержант Таузър, а сержантът отказваше да приеме, че мъртвецът някога е съществувал, което, разбира се, сега вече беше вярно. Още по-безплодни бяха опитите му да се обърне направо към майор Майор, дългия и кокалест командир на ескадрилата, който приличаше на Хенри Фонда в диво състояние и винаги скачаше през прозореца на канцеларията си, щом Йосарян изблъскаше сержант Таузър и влезеше насила, за да му говори по въпроса. Не беше лесно да се живее с мъртвеца в палатката на Йосарян. Той безпокоеше дори Ор, с когото също не беше лесно да се живее: в деня, когато Йосарян се върна, Ор се занимаваше с кранчето, което подхранваше с нафта печката, изработена от него, докато Йосарян беше в болницата.

— Какво правиш? — попита Йосарян предпазливо, когато влезе в палатката, макар че изведнъж видя всичко.

— Кранчето — каза Ор. — Опитвам се да го поправя.

— Моля ти се престани — каза Йосарян. — Нервираш ме.

— Когато бях дете — отвърна Ор, — по цял ден ходех с киселици в бузите. По една във всяка буза.

Йосарян остави чантата, от която бе започнал да вади тоалетните си принадлежности, и се изправи, обзет от подозрение. Мина една минута.

— Защо? — бе най-после принуден да запита той.

Ор се закиска победоносно.

— Защото са по-добри от дивите кестени — отговори той.

Ор бе коленичил на пода на палатката. Работеше, без да спира, разглобяваше кранчето, нареждаше всичките мънички части, броеше ги внимателно и после разглеждаше безкрайно дълго всяка от тях, сякаш никога не бе виждал нищо подобно в живота си. След това сглобяваше наново целия механизъм и отново го разглобяваше, сглобяваше, разглобяваше безкрайно — без да загуби търпение или интерес, без признак на умора, без изгледи, че някога ще свърши. Йосарян го наблюдаваше как човърка и бърника и беше сигурен, че ще бъде принуден да го убие, ако не спре. Очите му се насочиха към ловджийския нож, който мъртвецът бе метнал на рамката на мрежата против комари в деня, когато пристигна. Ножът висеше до празния пистолетен кобур на мъртвия — Хавърмайър беше откраднал пистолета.

— Когато не можех да намеря киселици — продължи Ор, — използувах диви кестени. Дивите кестени са приблизително със същия размер като киселиците и всъщност имат по-добра форма, макар че формата няма никакво значение.

— Защо ходеше с киселици в бузите? — попита отново Йосарян. Това питах аз.

— Защото имат по-добра форма от дивите кестени — отговори Ор. — Нали току-що ти казах.

— Защо изобщо си ходел с неща в устата си, кучи сине със зли очи и технически способности? — изруга го одобрително Йосарян.

— Не ходех с нещо в бузите. Ходех с киселици в бузите. Като не можех да намеря киселици, ходех с диви кестени в бузите.

Ор се изкикоти. Йосарян реши да си затваря устата и наистина я затвори. Ор чакаше. Йосарян чака още по-дълго.

— По една във всяка буза — каза Ор.

— Защо?

— Защо кое? — подскочи Ор.

Йосарян поклати глава усмихнато и не пожела да отговори.

— Има нещо странно в този клапан — разсъждаваше Ор на глас.

— Какво му е странното? — попита Йосарян.

— Защото исках…

Йосарян вече разбра.

— Исусе Христе! Защо искаше…

— … бузи като ябълки.

— … бузи като ябълки? — попита Йосарян.

— Исках бузи като ябълки — повтори Ор. Още като дете исках някой ден да имам бузи като ябълки и реших да държа киселици в устата си, докато бузите ми станат като ябълки. Ей Богу, упорствувах и най-после стана. Успях, като ходех по цял ден с киселици в бузите. — Той пак се закиска. — По една във всяка буза.

— Защо искаше да имаш бузи като ябълки?

— Не исках да имам бузи като ябълки. Исках големи бузи. Не държах много на цвета, но исках да бъдат големи. Постигнах го точно както онези луди, за които четем, че стискат гумени топки по цял ден само за да им станат силни ръцете. Всъщност и аз бях един от тия побъркани. И аз ходех по цял ден с гумени топки в ръцете.

— Защо?

— Защо кое?

— Защо ходеше по цял ден с гумени топки в ръцете?

— Защото гумените топки… — каза Ор.

— … са по-добри от киселиците ли?

Ор се изкикоти и поклати глава.

— Носех ги, за да запазя доброто си име, в случай че някой ме хване с киселици в бузите. Понеже държах гумени топки в ръцете, можех да отрека, че има киселици в бузите ми. Винаги когато някой ме попиташе защо ходя с киселици в бузите, аз просто си отварях ръцете и му показвах, че ходя с гумени топки, а не с киселици, и че те са в ръцете ми, а не в бузите ми. Това беше хубава история. Но никога не знаех дали са ме разбрали, тъй като е много мъчно да накараш хората да те разберат, когато им говориш с две киселици в бузите си.

На Йосарян му беше доста трудно да проумее думите му и се питаше дали Ор не му говори, като завира върха на езика си в една от ябълковите си бузи.

Йосарян реши да не произнася нито дума повече. Щеше да бъде безполезно. Той познаваше Ор и знаеше, че няма никаква вероятност да научи от него защо е искал да има големи бузи. Нямаше полза да го пита, както нямаше полза и когато го питаше защо оная курва го биеше по главата с обувката си оная сутрин в Рим в тесния вестибюл пред отворената врата на стаята на малката сестра на курвата на Нейтли. Тя беше високо, снажно момиче с дълга коса, със страстни сини вени, които се събираха нагъсто под шоколадовата кожа — там, където плътта е най-нежна: ругаеше го, пищеше и подскачаше високо във въздуха с босите си крака, за да го удря все по темето с острия ток на обувката си. И двамата бяха голи и вдигаха врява, която събра всички в апартамента — надойдоха в хола да гледат, като всяка двойка бе застанала на вратата на спалнята си. Всички бяха голи, с изключение на една стара жена с пуловер и престилка, която цъкаше неодобрително, и развратния, разпуснат старец, който кукуригаше гръмогласно и весело през цялото време, изпълнен с някаква жадна и екзалтирана радост. Момичето пищеше, а Ор се кикотеше. Всеки път, щом тя го удареше с тока на обувката си, Ор се кискаше още по-шумно и това я вбесяваше още повече, така че скачаше все по-високо, за да го удари още веднъж по тиквата, и през това време нейните чудесни пълни гърди се издигаха във вестибюла като знаменца, издути от силен вятър, а ханшовете и силните й бедра се въртяха насам-натам като някакво страхотно изобилие. Тя пищеше и Ор се кикотеше до момента, когато тя изпищя и му нанесе силен, зашеметяващ удар в сляпото око, който го накара да престане да се кикоти и го изпрати в болницата на носилка, с дупка на главата, която не беше много дълбока, и със съвсем слабо сътресение на мозъка, поради което той не участвува в бойни действия само дванадесет дена.

Никой не можа да открие какво се бе случило, нито дори кукуригащият старец и кудкудякащата баба, които бяха в състояние да открият всичко, което ставаше в този обширен и безкраен бардак с многобройни стаи от двете страни на тесните коридори, които излизаха в противоположни посоки от просторния салон със спуснати завеси на прозорците и една-единствена лампа. След това всеки път, когато срещнеше Ор, тя вдигаше полите си над опънатите си бели еластични гащи, подигравайки му се просташки, изпъчваше стегнатия си заоблен корем към него, като го ругаеше презрително, и после избухваше в дрезгав смях, когато видеше, че той се киска страхливо и се крие зад гърба на Йосарян. Това, което бе направил, или се бе опитал да направи, или пък не бе успял да направи зад затворената врата на стаята на по-малката сестра на курвата на Нейтли, продължаваше да бъде тайна. Момичето не искаше да каже на курвата на Нейтли, нито на някоя от другите курви, нито на Нейтли, нито на Йосарян. Ор можеше да каже какво се бе случило, но Йосарян бе решил да не го пита повече.

— Искаш ли да знаеш защо исках да имам големи бузи? — запита Ор.

Йосарян не отвори уста.

— Спомняш ли си — каза Ор — онзи път в Рим, когато онова момиче, което не може да те търпи, ме удряше по главата с тока на обувката си? Искаш ли да знаеш защо ме удряше?

Невъзможно бе да си представи човек какво е направил той, та да я ядоса дотолкова, че тя да го блъска по главата петнадесет-двадесет минути, без при това да я ядоса достатъчно, за да го хване за глезените и да разбие черепа му в стената. Тя несъмнено беше достатъчно висока и Ор беше несъмнено достатъчно нисък. Ор имаше издадени напред зъби и изпъкнали очи, които подхождаха на големите му бузи: беше дори по-дребен от младия Хъпъл, които живееше от онази страна на железопътната линия, където не му беше мястото, в палатка, построена в административната зона, в същата палатка, в която Джоу Гладника крещеше насън всяка нощ.

Административната зона, в която Джоу Гладника бе построил палатката си по погрешка, се намираше в средата на лагера, между изкопа с ръждясалите железопътни релси и килнатия черен, асфалтиран път. Всички можеха да хванат момичета по този път, ако им обещаеха, че ще ги заведат където те искат — яки, млади, грознички, захилени момичета с липсващи зъби, които можеш да откараш встрани от пътя и да лежиш с тях в буйната трева; това правеше и Йосарян, щом му се удадеше случай, но много по-рядко от Джоу Гладника, който можеше да намери джип, но не знаеше да кара и затова молеше Йосарян да му помогне. Палатките на войниците от ескадрилата се намираха от другата страна на пътя, покрай откритото кино, в което нищо неподозиращи войски се сблъскваха вечер на сгъваемия екран за забавление на обречените на смърт. Същия следобед в това кино пристигна още една група артисти, изпратена от ООЗВ!

Трупата на ООЗВ беше изпратена от генерал П. П. Пекъм, който бе преместил главната си квартира в Рим и не се бе сетил да направи нищо по-добро, докато интригантствуваше срещу генерал Дрийдъл. Генерал Пекъм беше генерал, за когото спретнатостта наистина значеше много. Той беше пъргав, приветлив и много взискателен генерал, който знаеше обиколката на екватора и винаги пишеше „усилен“ вместо „увеличен“. Беше голям гад и никой не знаеше това по-добре от генерал Дрийдъл, вбесен от последната директива, с която генерал Пекъм изискваше всички палатки на Средиземноморския боен театър да бъдат построени в успоредни редици, като входовете бъдат гордо обърнати към паметника на Уошингтън. На генерал Дрийдъл, командир на бойна част, това му се виждаше съвсем лайнарска история. Освен това съвсем не беше работа, дявол да го вземе, на генерал Пекъм как са построени палатките в авиокрилото на генерал Дрийдъл. Тогава между тези двама големи началници избухна бесен спор за компетентност, който бе решен в полза на генерал Дрийдъл от бившия ефрейтор Уинтъргрийн, той се занимаваше с пощата в щаба на Двадесет и седма въздушна армия. Уинтъргрийн реши изхода на спора, като хвърляше всички съобщения на генерал Пекъм в кошчето. Намираше ги прекалено многословни. Схващанията на генерал Дрийдъл, изложени в по-малко претенциозен стил, харесваха на бившия ефрейтор Уинтъргрийн и той ги препращаше надлежно, съблюдавайки най-старателно съответните устави. Генерал Дрийдъл спечели победата поради липса на противник.

За да възстанови това, което бе загубил от престижа си, генерал Пекъм започна да изпраща повече актьорски трупи, отколкото дотогава, и възложи на полковник Каргил задачата да осигури достатъчно възторжен прием на артистите.

Но в авиогрупата на Йосарян нямаше никакъв възторг. В авиогрупата на Йосарян имаше само постоянно увеличаващ се брой войници и офицери, които по няколко пъти на ден тържествено се отправяха към сержант Таузър, за да питат дали са пристигнали заповедите за връщането им в Щатите. Това бяха хора, изкарали своите петдесет полета. Сега такива имаше повече, отколкото на времето, когато Йосарян беше отишъл в болницата, и те все още чакаха. Тревожеха се и си гризяха ноктите. Бяха гротескни, приличаха на никому ненужни младежи по време на стопанска криза. Движеха се настрани като криви раци. Чакаха да се получат заповедите от щаба на Двадесет и седма въздушна армия, с които ги пращаха да служат в Щатите, където няма опасност за живота им. И докато чакаха, нямаше какво да правят, освен да се тревожат, да си гризат ноктите и да ходят тържествено по няколко пъти на ден при сержант Таузър, за да питат дали са пристигнали заповедите, с които ги изпращат в Щатите.

Беше въпрос на надпревара и те си даваха сметка за това, защото от горчив опит знаеха, че полковник Каткарт може всеки момент да повиши броя на изискваните полети. Не можеха да направят нищо, освен да чакат. Само Джоу Гладника намираше какво да прави, щом завършеше полетите си. Той имаше кошмари, от които крещеше нощем, и печелеше битки с юмруци срещу котката на Хъпъл. На всяко представление, уредено от ООЗВ, сядаше с фотоапарата си на първия ред и се опитваше да направи снимки под полата на русата певица с едри гърди, облечена в обшита с пайети рокля, която всеки миг можеше да се пръсне от опъване. Снимките никога не излизаха.

Полковник Каргил който винаги оправяше белите на генерал Пекъм, беше енергичен червендалест мъж. Преди войната беше жив, брутален и агресивен търговски директор, който пипаше здраво. Беше крайно некадърен търговски директор. Полковник Каргил беше толкова невъзможен търговски директор, че неговите услуги се търсеха много от фирми, които искаха да установят загуби, за да намалят данъците си. По целия цивилизован свят, от Батъри Парк до Фултън Стрийт, той беше известен като човек, на когото може да се разчита за бързо намаление на данъка. Заплатата му беше висока, защото често пъти е трудно да се стигне до фалит. Трябваше да почне от върха и с труд да слиза надолу, обаче имайки съчувствуващи приятели във Вашингтон, не беше лесна работа да се губят пари. Затова бяха нужни месеци усилена работа и грижливо объркване на планирането. Човек може да обърква, да дезорганизира, да пресмята погрешно и да пропуща всичко, да създава всякакви каши и тъкмо когато смята, че е обмислил всичко, правителството може да му даде някое езеро или гора, или петролно находище и да развали цялата работа. Дори при такива затруднения можеше да се разчита на полковник Каргил да съсипе и най-процъфтяващото предприятие. Той беше човек, който сам си бе пробил път в живота и не дължеше никому своята липса на успех.

— Войници — започна полковник Каргил пред ескадрилата на Йосарян, като отмерваше грижливо паузите си. — Вие сте американски офицери. Офицерите от никоя друга армия на света не могат да кажат това за себе си. Помислете върху това!

Сержант Найт помисли върху това и после учтиво уведоми полковник Каргил, че той говори на войниците и че офицерите го чакат на другата страна на лагера. Полковник Каргил му благодари отривисто и сияейки от самодоволство, тръгна през зоната. Чувствуваше се горд, понеже забеляза, че двадесет и деветте месеца военна служба не бяха притъпили неговия гений за некадърност.

— Войници — започна той своята реч към офицерите, като грижливо отмерваше паузите си, — вие сте американски офицери. Офицерите от никоя друга войска на света не могат да кажат това за себе си. Помислете върху това! Почака един миг, за да им позволи да помислят върху думите му. Тези хора са ваши гости! — извика той внезапно. Те са пропътували над три хиляди мили, за да дойдат да ви забавляват. Как ще се чувствуват те, ако никой не желае да отиде да ги гледа? Какво ще стане с техния дух? Вижте, офицери, не се касае за кожата на задника ми. А за тази жена, която днес иска да свири на акордеон пред вас, и е достатъчно стара, за да ви бъде майка. Как бихте се чувствували вие, ако вашата собствена майка изминеше над три хиляди мили, за да свири на акордеон пред поделения, които не искат да я слушат? Как ще се чувствува момчето, син на тази стара акордеонистка, когато то порасне и научи това? Ние всички знаем отговора на този въпрос. Обаче, офицери, не ме разбирайте зле. Посещението е всъщност напълно доброволно. Аз ще бъда последният полковник, който би ви заповядал да отидете на това представление, уредено от ООЗВ, и да се забавлявате, но сега желая всеки един от вас, който не е достатъчно болен, за да бъде в болница, да отиде на това представление на ООЗВ веднага и да се забавлява. Това е заповед!

Йосарян се почувствува почти достатъчно болен, за да се върне в болницата, и се почувствува дори още по-болен след три бойни полета, когато доктор Данийка пак поклати меланхолично глава и отказа да го прехвърли към земния персонал.

— Мислиш си, че имаш неприятности! — смъмра го наскърбено доктор Данийка. — А какво да кажа аз? Хранех се с фъстъци цели осем години, докато учех медицина. След фъстъците ядях само храна за котки в кабинета си, докато си създам достатъчно клиентела, за да си посрещна разноските. И тогава, тъкмо когато предприятието най-после започна да носи приход, взеха, че ме мобилизираха. Не разбирам защо се оплакваш.

Доктор Данийка беше приятел на Йосарян и бе готов да направи почти нищо, което е във възможностите му, за да му помогне. Йосарян слушаше много внимателно, докато доктор Данийка му разказваше че полковник Каткарт, командира на тяхната авиогрупа, който желае да стане генерал, за генерал Дрийдъл, командира на авиокрилото, и медицинската сестра на генерал Дрийдъл, и за всички други генерали в щаба на Двадесет и седма въздушна армия, които настоявали да се изискват само по четиридесет бойни полета от всеки летец.

— Защо просто не се усмихнеш и не престанеш да се тревожиш? — посъветва той Йосарян с мрачно лице. — Бъди като Хавърмайър.

Йосарян изтръпна при това име. Хавърмайър летеше винаги във водещ бомбардировач и никога не лавираше, насочвайки се към целта, като по този начин увеличаваше опасността за всички, които бяха в една формация с него.

— Хавърмайър, защо никога не маневрираш, дявол да те вземе? — питаха го те побеснели след всеки полет.

— Хей, момчета, оставете капитан Хавърмайър на мира — намесваше се полковник Каткарт. — Този дявол е най-добрият командир на водещ самолет.

Хавърмайър се захилваше, кимаше с глава и почваше да обяснява как правел куршуми дум-дум, като ги изрязвал с ловджийски нож, преди да почне да стреля по полските мишки в палатката си нощем. Хавърмайър беше наистина най-добрият командир на водещ самолет между тях, но той винаги летеше в права посока и на същата височина през целия път от изходния пункт до целта, и дори отвъд целта, докато не видеше как падащите бомби се удрят в земята и избухват, пръскайки ярки оранжеви отблясъци под развихрения плащ от дим, прах и отломки, които бликаха като гейзери в бесни, огромни сиво-черни вълни. Хавърмайър държеше тези обикновени смъртни хора сковани от напрежение в шестте самолета, които летяха равномерно и спокойно и представляваха лесно уязвима цел, докато той следеше с дълбок интерес падането на бомбите през покрития с плексиглас нос на самолета и даваше на германските артилеристи долу всичкото време, което им бе необходимо, за да поставят мерниците, да се премерят и да дръпнат спусъците или каишките, или лостовете, или каквото, дявол да го вземе, там дърпаха, когато искаха да избият хора, които не познаваха.

Хавърмайър беше командир на водещ бомбардировач, който никога не пропускаше целта. По-рано и Йосарян беше командир на водещ самолет, но го понижиха, защото вече не даваше пукната пара дали е улучил целта, или не. Той беше решил да живее вечно и да си спаси кожата дори с риск на живота си: всеки път, когато излиташе, единствената му задача беше да се приземи жив.

Летците обичаха да летят след Йосарян, който префучаваше над целта, като всеки път се приближаваше от различна посока и на различна височина, изкачваше се и пикираше така стръмно, завиваше и лъкатушеше така рязко, че пилотите от другите пет самолета едва можеха да летят в строй с него. Вземаше хоризонтално положение само за две-три секунди, докато хвърли бомбите, а след това внезапно излиташе право нагоре с убийствено ревящи мотори и промъквайки се през мръсносивия бараж на флака[1], така бясно въртеше самолета си на всички страни, че шестте самолета скоро се разхвърчаваха по цялото небе като молитви, отправени към Бога. В такива моменти германските изтребители биха могли да ги съборят като зрели круши, но Йосарян не се тревожеше, защото вече нямаше германски изтребители, а той не искаше да има наоколо си експлодиращи самолети. Само когато целият Sturm und Drang[2] останеше назад, той уморено отмяташе шлема от изпотената си глава и преставаше да крещи заповеди на Макуот, който държеше лостовете за управление, и който в такъв момент не можеше да измисли нищо по-умно от това да се пита къде са паднали бомбите.

— Всички бомби хвърлени — съобщаваше сержант Найт, който седеше отзад.

— Ударихме ли моста? — питаше Макуот.

— Не можах да видя, сър. Тук отзад така се люшках насам-натам, че не можах да видя. Сега всичко е покрито с дим и не мога нищо да видя.

— Хей, Арфи, улучихме ли целта?

— Каква цел? — казваше капитан Ардварг, пълничкия щурман, който пушеше лула, объркан от купчината карти, които бе разхвърлял до Йосарян в носа на самолета. — Мисля, че не сме още стигнали до целта. Стигнали ли сме?

— Йосарян, попаднаха ли бомбите в целта?

— Какви бомби? — отговаряше Йосарян, който единствено се интересуваше от флака.

— Е, какво пък — запяваше Макуот, — кой дава пет пари. Йосарян не даваше пукната пара дали е улучил целта, или не, стига само Хавърмайър или някой друг командир на водещ бомбардировач да я улучеше, така че да не трябва да се връщат отново. От време на време някой кипваше достатъчно, за да удари един юмрук на Хавърмайър.

— Казах ви да оставите капитан Хавърмайър на мира — предупреждаваше ги ядосано полковник Каткарт. — Нали ви казах, че той е най-добрият ни командир на водещ бомбардировач.

При намесата на полковника Хавърмайър се захилваше и тикаше още една шепа захаросани фъстъци в устата си.

Хавърмайър бе станал много изкусен в нощна стрелба по полски мишки с пистолета, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. Слагаше за примамка захарна пръчка и предварително се премерваше в тъмнината, чакайки да чуе как мишката гризе, сложил пръста на другата си ръка в примката на връвта, която бе прекарал от рамката на противокомарната мрежа до ключа на голата крушка над главата си. Връвта беше опъната като струна на банджо и най-слабото подръпване запалваше крушката, която с внезапния си блясък заслепяваше разтрепераната жертва. Хавърмайър прихваше победоносно, гледайки как дребният бозайник замръзва на мястото си, върти изплашените си очи и обезумял търси да открие врага си. Хавърмайър чакаше, докато очите на животното срещнат погледа му, после се изсмиваше гръмко и едновременно дръпваше спусъка. В същия миг тлъстото космато тяло се разхвърчаваше по цялата палатка с отекващ трясък и предаваше плахата си душа на създателя си.

Късно една вечер Хавърмайър стреля по една мишка, което накара Джоу Гладника да хукне навън, както беше бос, и крещейки с пискливия си глас, да изпразни пистолета си в палатката на Хавърмайър, да се спусне тичешком по единия склон на изкопа, да се изкачи по другия и да изчезне изведнъж в един от тесните окопи, които се бяха появили като по вълшебство до всяка палатка на сутринта след онази нощ, когато Майлоу Майндърбайндър бомбардира лагера на ескадрилата. Това се случи точно преди да се зазори, по време на знаменитата обсада на Болоня, когато неми мъртъвци изпълниха нощните часове подобно на живи духове и на Джоу Гладника му бе изхвръкнал умът, защото пак беше изкарал предписания брой полети и не фигурираше в списъка на летците. Когато го измъкнаха от влажното дъно на тесния окоп, Джоу Гладника бръщолевеше несвързано за змии, плъхове и паяци. Другите светнаха с фенерчетата си надолу в окопа, за да проверят. Нямаше нищо на дъното освен няколко инча застояла дъждовна вода.

— Виждате ли? — викаше Хавърмайър. Нали ви казах? Нали ви казах, че е луд.

Бележки

[1] Зенитна артилерия — съкращение от нем. — Б.пр.

[2] Буря и устрем (нем.). — Б.пр.