Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

34
Денят на благодарността

Всъщност вината беше на сержант Найт, дето Йосарян смаза носа на Нейтли в Деня на благодарността, след като всички в ескадрилата бяха смирено благодарили на Майлоу за фантастичното изобилно ядене, с което офицерите и войниците се бяха тъпкали ненаситно цял следобед и загдето със своята неизчерпаема щедрост бе доставил неотворени шишета с евтино уиски, които раздаваше на всички желаещи, без да му се свиди. Още преди да се стъмни, млади войници с брашненобели лица повръщаха навсякъде и мъртвопияни падаха по земята в безсъзнание. Въздухът стана зловонен. Както минаваха часовете, безцелното, разюздано празнуване продължаваше и останалите войници набираха пара. Беше една дива, стихийна оргия на тъпчене и наливане, която се разпростря шумно чак до хълмовете към болницата и гнездата на противовъздушните оръдия. Станаха сбивания и един бе прободен с нож. В палатката на разузнавателния отдел ефрейтор Колодни простреля крака си, както си играеше с един пълен пистолет, а Гюс и Уес му боядисаха венците и пръстите на краката в мораво, докато той лежеше по гръб във фучащата линейка и кръв бликаше от раната му. Хора с порязани пръсти, разкървавени глави, болки в корема и счупени глезени пристигаха разкаяни и куцайки в амбулаторната палатка, където Гюс и Уес им боядисваха венците и пръстите на краката в мораво и им даваха очистително, за да го хвърлят в храстите. Веселото чествуване на празника продължи до късно през нощта и тишината бе често разбивана от диви, ликуващи викове и ревове на весели или повръщащи хора. Непрекъснато се чуваха звуци на повръщане, стенания, смях, поздрави, заплахи, псувни и трясък на разбити в камъни шишета. В далечината се чуваха мръсни песни. Беше по-лошо от посрещане на Коледа. По съображения за сигурност Йосарян си легна рано и скоро засънува, че лети почти неудържимо надолу по някаква безкрайна дървена стълба и тропа шумно и отсечено с токовете си. После се поразбуди и разбра, че някой стреля по него с картечница. Измъчено, ужасено стенание се надигна в гърлото му. Първата му мисъл бе, че Майлоу пак напада ескадрилата: той се изтърколи от леглото си на пода и легна отдолу, свит на трепереща топка, като шепнеше молитви, цял облян в студена пот и със сърце, тупащо като ковашка преса. Не се чуваше шум от самолети. Пиянски, щастлив смях се носеше някъде отдалеч. „Честита Коледа, честита Коледа!“, викаше весело познат, тържествуващ глас някъде отвисоко между кратките, отсечени откоси на картечницата и Йосарян разбра, че неколцина войници, за да си направят шега, са отишли при някое от укрепените с чували пясък картечни гнезда, които Майлоу бе поставил по хълмовете след своята бомбардировка на ескадрилата, като бе назначил свои хора да ги обслужват. Гняв и омраза избухнаха в гърдите на Йосарян, когато разбра, че е жертва на безотговорна лудория, която прогони съня му и превърна самия него в скимтяща маса от човешка плът. Идеше му да стреля, да убива. Беше по-ядосан от когато и да било друг път, по-ядосан, отколкото в онзи миг, когато бе хванал Макуот за гърлото и искаше да го удуши. Картечницата отново откри огън. Гласове крещяха: „Честита Коледа!“, и злорад смях се понесе през мрака надолу по хълма като ликуващ вик на вещица. По пантофи и комбинезон Йосарян се втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър, и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия копелета! Със сляпа, свирепа ярост и решителност той изтича през лагера, отмина автомобилния парк, тичайки колкото му сили държат, и вече се изкачваше по хълма, следвайки тясната лъкатушеща пътека, когато Нейтли най-после го настигна, все още викайки „Йо-Йо! Йо-Йо!“ с умолителен и разтревожен глас и молейки го да спре. Той сграбчи Йосарян за рамото и се опита да го задържи. Йосарян се извъртя, изтръгна се от него и зави встрани. Нейтли пак посегна към него и Йосарян стовари с всичка сила юмрука си право в деликатното, младо лице на Нейтли, изпсува го и дръпна назад ръка, за да го удари повторно, но Нейтли бе изохкал и изчезнал — лежеше на земята, превит надве, покрил с ръце лицето си, и през пръстите му шуртеше кръв. Йосарян се обърна бързо и се втурна нагоре по пътеката, без да погледне назад.

Скоро видя картечницата. Две фигури, очертани като силуети, подскочиха, когато го чуха, и се скриха в нощта с подигравателен смях преди той да успее да стигне до тях. Закъснял бе. Стъпките им се отдалечиха, оставяйки кръга от чували с пясък празен и тих в хладната, безветрена лунна светлина. Той се огледа обезсърчено. Отново предизвикателен смях достигна до ушите му от голямо разстояние. Наблизо изпращя съчка. Той коленичи, изпълнен с трепетна възбуда, и се прицели. Чу тихо шумолене на листа, което идеше от другата страна на чувалите с пясък, и изстреля два куршума бързо един след друг. Някой му отговори с един изстрел и Йосарян позна гърмежа.

— Дънбар? — извика той.

— Йосарян?

Двамата мъже излязоха от прикритията си и тръгнаха да се срещнат на открито, уморени и разочаровани, отпуснали надолу пистолетите си. И двамата леко потръпваха от мразовития въздух и още бяха задъхани от стремителното тичане по нанагорнището.

— Копелета! — каза Йосарян. — Избягаха.

— Скъсиха ми живота с десет години! — възкликна Дънбар. — Помислих, че онзи кучи син, Майлоу, пак ни бомбардира. Никога не бях изпитвал такъв страх. Много бих искал да знам кои бяха тия копелета.

— Сержант Найт е един от тях.

— Хайде да идем да го убием. — На Дънбар му тракаха зъбите. — Няма право да ни плаши така.

Но Йосарян вече не искаше да убива никого.

— Първо да помогнем на Нейтли. Май че зле го ударих, когато изтичах нагоре по хълма.

Но Нейтли го нямаше на пътеката, макар че Йосарян откри точно мястото по опръсканите с кръв камъни. Нямаше го и в палатката; намериха го едва на другата сутрин, когато постъпиха в болницата като пациенти, след като научиха, че предишната нощ той е постъпил на лечение заради счупения си нос. Нейтли засия, изплашен и изненадан, когато те зашляпаха по пантофи и халати из отделението, следвайки сестра Крамър, която ги заведе до леглата им. Носът на Нейтли беше покрит с едра гипсова отливка и под двете, му очи имаше синини. Той се червеше слисано, изпаднал в плахо смущение, и казваше, че съжалява, когато Йосарян дойде да се извини, загдето го е ударил. Йосарян се чувствуваше ужасно; едва можеше да гледа смазаното лице на Нейтли, макар гледката да бе тъй комична, че без малко не прихна да се смее. На Дънбар бе противна тяхната сантименталност и тримата почувствуваха облекчение, когато Джоу Гладника се дотътри при тях със сложния си черен фотоапарат и измислените си симптоми на апандисит, за да бъде по-близо до Йосарян, та да го снима, когато опипва сестра Дъкет. Но и той като Йосарян бе скоро разочарован. Сестра Дъкет бе решила да се омъжи за лекар — който и да е доктор, защото те всички печелеха добре — и не искаше да поеме никакви рискове в близост с човека, който един ден можеше да й стане съпруг. Джоу Гладника беше ядосан и неутешим, докато един ден в болницата се появи свещеникът — последният човек, когото можеха да очакват — в кафяв кадифен халат, мършав, с лице, светнало като фар, сияещ и ухилен от такова огромно самодоволство, че не можеше да го прикрие. Свещеникът бе постъпил в болницата поради болки в сърцето, които докторите смятаха, че се дължат на газове в корема, и поради напреднал стадий на „уисконсински чакъл“.

— Какво, по дяволите, е „уисконсински чакъл“? — запита Йосарян.

— Тъкмо това искат да узнаят докторите! — изтърси гордо свещеникът със смях. Никой дотогава не го беше виждал в такова шеговито настроение, нито така щастлив. — Уисконсински чакъл! Не съществува такова нещо. Не разбирате ли? Излъгах ги. Спогодих се с докторите: обещах им да им кажа, когато уисконсинският чакъл се разнесе, ако ми обещаят, че няма да ми дават лекарства за тази болест.

Свещеникът бе извършил грях и добре бе направил. Здравият разум му подсказваше, че лъжата и бягството от дълга са грехове. От друга страна, всички знаят, че грехът е зло и че от зло не може да се роди добро. Но той се чувствуваше добре, положително се чувствуваше прекрасно. Следователно логично беше да заключи, че лъжата и бягството от дълга не могат да бъдат грехове. В момент на божествена интуиция свещеникът бе открил удобния защитен механизъм на логичното обяснение и беше въодушевен от откритието си — истинско чудо. Той бе разбрал, че изобщо не е почти никакъв фокус да се превърне порокът в добродетел и клеветата в истина, немощта във въздържание, арогантността в смирение, грабежът във филантропия, кражбата в чест, богохулството в мъдрост, бруталността в патриотизъм и садизмът в правосъдие. Всеки би могъл да го направи; не се изискваше никакъв ум. Изискваше се само да нямаш характер. Живо и с лекота свещеникът премина през цялата гама на общоприетите категории безнравственост, докато Нейтли седеше в леглото си зачервен от възбуда, зашеметен от цялата банда смахнати другари, чийто център бе станал. Беше поласкан и се боеше, че всеки миг може да се яви някое строго началство и да ги изхвърли всичките навън като тайфа безделници. Никой обаче не ги обезпокои. Вечерта, събрани в шумна, жизнерадостна дружина, те отидоха да видят един тъп холивудски фарс на цветна кинолента и когато, събрани в шумна, жизнерадостна дружина, се върнаха след тъпия холивудски фарс, войникът в бяло беше пак в отделението. Дънбар изпищя и примря.

— Върнал се е! — пищеше Дънбар. — Върнал се е! Върнал се е!

Йосарян замръзна на мястото си вцепенен колкото от зловещата пискливост на Дънбаровия глас, толкова и от познатата бяла болезнена фигура на войника в бяло, от глава до пети в гипс и марля. Странен, треперещ звук неволно се изтръгна с клокочене от гърлото му.

— Върнал се е! — изпищя пак Дънбар.

— Върнал се е! — отекна в автоматичен ужас гласът на един бълнуващ от силна треска болен.

Моментално цялото отделение се превърна в лудница. Тълпи от болни и ранени хора се разкрещяха бясно и несвързано, започнаха да тичат и да скачат по пътеките между леглата, сякаш сградата бе в пламъци. Еднокрак пациент с патерица подскачаше бързо напред-назад, обхванат от безумен ужас, и викаше:

— Какво има? Какво има? Пожар ли избухна? Пожар ли избухна?

— Върнал се е! — му кресна някой. — Не го ли чу? Върнал се е! Върнал се е!

— Кой се е върнал? — извика някой друг. — Кой?

— Какво значи това? Какво да правим?

— Пожар ли има?

— Ставай и тичай, дявол да те вземе! Всички да станат и да тичат.

Всички станаха и започнаха да тичат от единия край на отделението до другия. Един от контраразузнавачите търсеше пистолет да застреля друг контраразузнавач, който го бе ръгнал с лакът в окото. В залата настъпи хаос. Трескавият, който бълнуваше от високата температура, скочи на пътеката и почти събори еднокракия, който случайно сложи облечения с черен каучук връх на патерицата си върху голия крак на другия и му счупи няколко пръста. Бълнуващият, който имаше треска и счупени пръсти на краката, се строполи на пода и заплака; в настъпилата сляпа, отчаяна суматоха другите болни се въртяха в кръг, препъваха се в него и го ритаха.

— Върнал се е! — продължаваха да мънкат, да мърморят напевно или да крещят истерично всички, както препускаха напред-назад. — Върнал се е, върнал се е!

Сестра Крамър внезапно се озова всред тълпата като въртящ се полицай. Опитваше се да възстанови реда и се обля в сълзи, когато видя, че никой не я слуша.

— Тихо, моля, тихо — безполезно ги подканяше тя между гръмки ридания.

Свещеникът, блед като призрак, не разбираше ни най-малко какво става. Нищо не разбираше и Нейтли, който стоеше близо до Йосарян и се бе вкопчил в лакътя му. Не разбираше и Джоу Гладника, който подозрително следеше всичко, стиснал мършавите си юмруци, и с изплашено лице хвърляше погледи ту на една, ту на друга страна.

— Хей, какво става? — питаше умолително Джоу Гладника. — Какво става, дявол да го вземе?

— Същият е! — му извика натъртено Дънбар с глас, който се чу ясно над дрезгавата глъчка. — Не разбираш ли? Същият е!

— Същият е! — чу Йосарян себе си да повтаря като ехо, треперещ от дълбока, зловеща възбуда, която не можеше да овладее, и следвайки Дънбар, започна да си пробива път с лакти към леглото на войника в бяло.

— Не се тревожете, момчета — съветваше ги любезно, с несигурна усмивка ниският патриотичен тексасец. — Няма причина да се вълнувате. Защо вие всички просто не се успокоите?

— Същият е! — започнаха да шептят, да бъбрят и да викат останалите.

Изведнъж сестра Дъкет също се появи.

— Какво става? — попита тя.

— Върнал се е! — изпищя сестра Крамър и се отпусна на гърдите на сестра Дъкет. — Върнал се е, върнал се е!

И в действителност беше същият човек. Бе загубил няколко инча на ръст и бе наддал на тегло, но Йосарян го позна по двете неподвижни ръце и двата неподвижни, дебели, безполезни крака четирите крайника, изтеглени почти отвесно нагоре от опнати въжета и дълги оловни тежести, спущащи се от скрипците над него, и по черната дупка с неравни краища в превръзката над устата му. Всъщност той почти не се бе изменил. Същата цинкова тръба се издигаше от твърдата каменна маса над слабините му и същата бистра течност се изливаше в стъклен буркан на пода. Същата бистра течност капеше от стъклен буркан, вдигнат на поставка, във вената на лакътя му. Йосарян би го познал, където и да го видеше. Питаше се кой ли е вътре.

— Вътре няма никой! — изрева ненадейно Дънбар.

Йосарян усети, че сърцето му спря за миг и краката му се подкосиха.

— Какво приказваш? — извика той със страх, зашеметен от мъчителната, искряща тревога в очите на Дънбар и безумния му вид на див ужас. — Да не ти е изхвръкнал умът? Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш? Как така няма никой вътре?

— Откраднали са го — му извика Дънбар. — Отвътре е кухо като шоколаден войник. Просто са го отмъкнали и са оставили само гипсовите превръзки.

— Че защо ще направят това?

— Защо правят всичко друго?

— Откраднали са го! — писна някой друг и цялото отделение се разпищя. — Откраднали са го! Откраднали са го!

— Върнете се на леглата си — увещаваше сестра Дъкет Дънбар и Йосарян, като леко буташе Йосарян в гърдите. — Моля ви се, върнете се на леглата си.

— Ти си луд! — кресна сърдито Йосарян на Дънбар. — Какво, по дяволите, те кара да мислиш така?

— Видял ли го е някой? — попита Дънбар с подигравателна жар.

— Ти си го видяла, нали? — обърна се Йосарян към сестра Дъкет. — Кажи на Дънбар, че има някой вътре.

— Лейтенант Шмулкър е вътре — каза сестра Дъкет. — Той е целият обгорен.

— Видяла ли го е?

— Ти го видя, нали?

— Видял го е докторът, който го е превързал.

— Иди да го повикаш, хайде. Кой доктор беше?

Сестра Дъкет се стресна и изохка.

— Ами докторът не е тук! — възкликна тя. — Този пациент ни беше изпратен от една полева болница.

— Виждаш ли? — извика сестра Крамър. — Вътре няма човек.

— Вътре няма човек! — ревна и Джоу Гладника и затропа с крака по пода.

Дънбар си проби път през тълпата и разярен скочи на леглото на войника в бяло, за да се увери лично, като настървено притисна искрящото си око о разкъсаната черна дупка в черупката от бели превръзки. Той беше още наведен, втренчил едното си око в неосветената, неподвижна кухина на устата на войника в бяло, когато докторите и военната полиция изтичаха да помогнат на Йосарян да го издърпа настрана. Докторите носеха пистолети на кръста си. Войниците носеха пушки и карабини, с които тикаха и блъскаха назад тълпата мърморещи пациенти. В залата имаше носилка на колела; за няколко секунди войникът в бяло бе умело вдигнат от леглото и изнесен навън. Докторите и военните полицаи минаха през отделението, уверявайки болните, че всичко е наред.

Сестра Дъкет дръпна Йосарян за ръката и му пошепна крадешком да я чака в стенния шкаф за метли в коридора. Йосарян се зарадва, когато я чу. Помисли си, че на сестра Дъкет най-после й се е приискала оная работа, и щом влязоха в шкафа за метлите, той вдигна полата й, но тя го блъсна назад. Имала да му съобщи нещо спешно за Дънбар.

— Ще го изчезнат — каза тя.

Йосарян присви очи от недоумение.

— Ще го какво? — попита той изненадан и се изсмя смутено. — Какво значи това?

— Не знам. Чух ги да говорят зад вратата.

— Кои говореха?

— Не знам. Не можах да ги видя. Само чух да казват, че ще изчезнат Дънбар.

— Защо ще го изчезнат?

— Не знам.

— Това е безсмислица. Дори е граматически неправилно. Какво, дявол да го вземе, значи да изчезнат някого?

— Не знам.

— Исусе Христе, голяма помощ ми оказваш!

— Защо се заяждаш с мене? — възнегодува сестра Дъкет обидена и започна да подсмърча, за да сдържи сълзите си. — Искам да помогна. Не съм аз виновна, че искат да го изчезнат, нали? Не трябваше да ти казвам.

Йосарян я взе в обятията си и я прегърна с нежна, разкаяна ласкавост.

— Съжалявам — извини се той, целуна почтително бузата й и изтича да предупреди Дънбар, но не можа никъде да го намери.