Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

1
Тексасецът

Това беше любов от пръв поглед.

Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.

Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и това ги объркваше през всичкото време.

Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението му е все същото.

— И все още не сте ходили по нужда? — питаше полковникът.

Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.

— Дайте му още едно хапче.

Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.

В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там, защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по очи, за да му носят храната в леглото.

След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо. Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на много опасна мисия. „Искаха доброволци. Много е опасно, но все някой трябва да свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна.“ И оттогава не бе писал никому.

Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират писмата на войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше еднообразна работа и Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на войниците е съвсем малко по-интересен от живота на офицерите. След първия ден у него вече нямаше никакво любопитство. За да наруши еднообразието, той измисляше разни игри.

— Долу определенията! — заяви той един ден и всички наречия, и всички прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо равнище на творчество — зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението „Мила Мери“, а накрая написа: „Копнея неутешимо за теб — Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“ Р. О. Шипман беше името на свещеника на авиогрупата.

Когато изчерпа всички възможности с цензурирането на писмата, Йосарян се нахвърли на имената и адресите върху пликовете, като с безгрижен замах на китката си зачеркваше имена на къщи и улици и унищожаваше огромни градове, сякаш беше бог. Но параграф 22 изискваше всяко цензурирано писмо да носи подписа на офицера, който го е цензурирал. Йосарян изобщо не четеше повечето от писмата. На тези, които не четеше, подписваше собственото си име. На останалите се подписваше „Уошингтън Ървинг“. Когато това стана еднообразно, той започна да пише „Ървинг Уошингтън“. Цензурирането на пликовете има сериозни отражения и стана причина да преминат тръпки на тревога в някакъв безплътен щабен отдел. Веднага в болницата бе изпратен разузнавач, който се преструваше на болен. Всички знаеха, че е от контраразузнаването, защото постоянно питаше за някакъв офицер на име Ървинг или Уошингтън и защото още след първия ден вече не искаше да цензурира писма — намираше ги прекалено еднообразни.

Този път Йосарян и Дънбар бяха попаднали в добро отделение, в едно от най-добрите, в които бяха имали удоволствието да лежат. С тях беше и двадесет и четири годишният пилот на изтребител, капитанът с редките златисти мустаци, който бил свален над Адриатическо море посред зима и дори не настинал. Сега, понеже вече беше настъпило лятото, капитанът не казваше, че е бил свален в морето, а че имал грип. На леглото отдясно на Йосарян все още лежеше в любовна поза по корем изплашеният капитан, който имаше малария и бе ухапан от комар по задника. Отвъд пътеката, срещу Йосарян, лежеше Дънбар, а до Дънбар беше леглото на артилерийския капитан, с когото Йосарян престана да играе шах. Капитанът беше добър играч на шах и игрите бяха винаги интересни. Йосарян престана да играе шах с него, защото партиите бяха толкова интересни, че ставаха чак глупави. След това имаше един образован, патриотично настроен тексасец от Тексас, който приличаше на артист от цветен филм и смяташе, че заможните хора, тоест порядъчните, трябва да имат повече гласове в изборите, отколкото скитниците, курвите, престъпниците, дегенератите, атеистите и непорядъчните, тоест голтаците.

В деня, когато донесоха тексасеца, Йосарян внасяше ритъм в писмата. Беше пак спокоен, горещ, несмущаван от нищо ден. Горещината тегнеше върху покрива и приглушаваше всички звуци. Дънбар пак лежеше неподвижно по гръб, втренчил като кукла очи в тавана. Мъчеше се здравата да си удължи живота. Постигаше това, като си създаваше скука. Дънбар толкова много се мъчеше да удължи живота си, че Йосарян го помисли за умрял. Туриха тексасеца на едно легло в средата на отделението и не след дълго той започна да раздава щедро своите възгледи. Дънбар щръкна в леглото си.

— Това е то — извика той възбудено. — Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че нещо липсва, и сега знам какво е то. — Удари с юмрук по дланта си. — Няма патриотизъм — заяви той.

— Прав си! — извика му Йосарян. — Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши, бруклинския отбор „Доджърс“, маминия ябълков пай! Ето за какво се борят всички. Но кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и матриотизъм.

Офицерският кандидат, който лежеше вляво от Йосарян, не се трогна.

— Кой дава пет пари за такива лайна? — изрече той вяло и се обърна на другата страна, за да заспи.

Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни никой не можеше да го понася.

Тръпки на отегчение полазваха като гъдел по гърбовете им и всички бягаха от него — всички освен войника в бяло, който нямаше тази възможност. Войникът в бяло беше обвит от глава до пети в гипс и марля. Имаше две безполезни ръце и два безполезни крака. Бяха го вмъкнали в отделението през нощта и болните разбраха, че е между тях едва когато се събудиха на сутринта. Тогава видяха доста странни, повдигнати крака и двете странни ръце, прикрепени отвесно — и четирите му крайника бяха странно издигнати във въздуха с оловни тежести, които, без изобщо да помръднат, висяха зловещо над леглото. В превръзките, от вътрешната страна на лактите, бяха зашити ципове, през които му вкарваха прозрачна течност от прозрачен буркан. Тънка цинкова тръба се изкачваше от циментовия под до слабините му и се свързваше с тънко каучуково черво, което поемаше беззвучно течността от бъбреците му и безпрепятствено я изливаше в един затворен прозрачен съд на пода. Когато бурканът на пода се напълнеше, бурканът, от който пълнеха вената в лакътя му, се изпразваше; бързо сменяха двата съда, така че течността отново да може да мине капка по капка през тялото му. Всичко, което въобще можеше да се види от войника в бяло, беше една неравна черна дупка на мястото на устата.

Войникът в бяло беше настанен до тексасеца, а тексасецът седеше обърнат настрани в леглото си и му говореше цяла сутрин, цял следобед и цяла вечер с любезен и съчувствен, провлечен глас. Никак не се смущаваше от това, че не получаваше отговор.

Мереха температурата на болните два пъти на ден. Рано сутрин и късно следобед сестра Крамър влизаше в отделението със съд, пълен с термометри, и тръгваше от единия до другия край на отделението, после обратно, като на всеки човек даваше по термометър. Справяше се с войника в бяло, като мушкаше термометъра в дупката над устата му и го оставяше закрепен на долния ръб. Когато се върнеше на първото легло, тя вземаше термометъра и записваше температурата, след това минаваше на следващото легло и продължаваше обиколката си из отделението. Един следобед, когато бе завършила първата обиколка и дойде повторно до войника в бяло, тя погледна термометъра и откри, че болният е мъртъв.

— Убиец — процеди тихичко Дънбар.

Тексасецът вдигна очи към него с неловка усмивка.

— Убиец — повтори Йосарян.

— Какво приказвате вие, хора? — запита тексасецът изплашено.

— Ти го довърши — каза Дънбар.

— Ти го уби — добави Йосарян.

Тексасецът се дръпна уплашено назад.

— Вие, момчета, да не сте полудели? Не съм го и докосвал.

— Ти го довърши — рече Дънбар.

— Чух как го убиваш — каза Йосарян.

— Уби го, защото е черен — рече Дънбар.

— Вие наистина сте полудели — извика тексасецът. — Тук не пущат черни. Има специално отделение за черни.

— Сержантът го вмъкна тайно — рече Дънбар.

— Сержантът комунист — рече Йосарян.

— И ти знаеше това.

На офицерския кандидат, който лежеше отляво на Йосарян, целият инцидент с войника в бяло не направи никакво впечатление. На него нищо не му правеше впечатление и той никога не се обаждаше, освен за да изрази раздразнението си.

В деня, преди Йосарян да се запознае с военния свещеник, печката в трапезарията избухна и част от кухнята се запали. Силна, гореща вълна заля всичко наоколо. Дори в отделението на Йосарян, почти на сто метра разстояние, се чуваше ревът на пламъците и острият пукот на пламтящите греди. Пушек се носеше бързо пред оранжево оцветяваните прозорци. След около четвърт час пожарните коли пристигнаха от летището и започнаха да гасят огъня. Цели тридесет неистови минути положението не беше ни така, ни иначе. Най-после пожарникарите започнаха да надделяват. Изведнъж се чу познатото монотонно бръмчене на бомбардировачите, които се връщаха от бойна акция: пожарникарите трябваше да навият маркучите и да се върнат бързо на летището, да не би някой самолет да се разбие и да се запали. Самолетите се приземиха без произшествия. След като и последният от тях бе вече на земята, пожарникарите обърнаха колите си и полетяха обратно по хълма, за да продължат борбата с пожара в болницата. Когато стигнаха там, пожарът бе угаснал. Угаснал бе по собствена воля, издъхнал бе напълно, без да остави и един въглен за гасене; на разочарованите пожарникари не оставаше друго, освен да изпият по едно хладко кафе и се повъртят наоколо с надеждата да натиснат сестрите.

Военният свещеник пристигна в деня след пожара. Йосарян тъкмо прочистваше писмата от всички думи, които не бяха от романски произход, когато свещеникът седна на един стол между леглата и го запита как се чувствува. Беше седнал малко на една страна, така че капитанските знаци на петлицата му бяха единствените военни знаци, които Йосарян можеше да види. Йосарян нямаше представа кой е този човек и просто реши, че е или друг лекар, или друг луд.

— О, доста добре — отвърна той. — Усещам слаба болка в черния дроб и стомахът ми не е много редовен, струва ми се, но, общо взето, трябва да призная, че се чувствувам доста добре.

— Това е хубаво — каза свещеникът.

— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.

— Смятах да намина по-рано — обясни свещеникът, — но наистина не бях добре.

— Това не е хубаво — каза Йосарян.

— Просто хрема — добави свещеникът бързо.

— Температурата ми е 100 — добави Йосарян също така бързо.

— Това не е хубаво — рече свещеникът.

— Да — съгласи се Йосарян. — Не е хубаво.

Свещеникът се размърда неспокойно на стола си.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той след малко.

— О, не — въздъхна Йосарян. — Докторите правят всичко, което е възможно в случая, струва ми се.

— Грешите. Свещеникът леко се изчерви. — Нямах предвид такова нещо. Исках да кажа цигари… книги… или… нещо за забавление.

— Не, не — каза Йосарян. — Благодаря ви. Имам всичко, което ми е нужно, струва ми се. Всичко освен добро здраве.

— Това не е хубаво.

— Да — каза Йосарян. — Не е хубаво.

Военният свещеник се размърда отново. Погледна наляво-надясно няколко пъти, след това се загледа в тавана, а после в пода. Пое дълбоко дъх.

— Лейтенант Нейтли ви изпраща много поздрави — рече той. На Йосарян му бе неприятно да чуе, че имат общ приятел. Изглеждаше, че все пак има някаква тема за разговор между тях.

— Познавате ли лейтенант Нейтли? — запита той със съжаление.

— Да, познавам го много добре.

— Той е малко налудничав, нали?

Свещеникът се усмихна смутено.

— Съжалявам, но не бих могъл да кажа това. Изглежда, не го познавам толкова добре.

— Можете да вярвате на думите ми — каза Йосарян. — Той е тъп като галош.

Свещеникът тягостно претегли настъпилото мълчание и след това го разби с внезапен въпрос.

— Вие сте капитан Йосарян, нали?

— Нейтли още отначало е тръгнал зле. Произлиза от добро семейство…

— Извинявайте, моля ви се — настоя плахо свещеникът. — Може би съм в дълбоко заблуждение. Вие ли сте капитан Йосарян?

— Да, аз съм капитан Йосарян.

— От 256-а ескадрила?

— От 256-а — отвърна Йосарян. — Не знам да има друг капитан Йосарян. Доколкото ми е известно, аз съм единственият капитан Йосарян, когото познавам, но това е само доколкото на мен ми е известно.

— Разбирам — каза свещеникът унило.

— Това е две на осма степен — изтъкна Йосарян, — ако възнамерявате да напишете символична поема за нашата ескадрила.

— Не — измънка свещеникът. — Не смятам да пиша символична поема за вашата ескадрила.

Йосарян рязко се изправи, когато зърна малкия сребърен кръст от другата страна на яката на свещеника. Беше крайно учуден, защото наистина никога дотогава не бе разговарял с военен свещеник.

— Вие сте военен свещеник! — възкликна той възторжено. — Не знаех, че сте свещеник.

— Ами да — отговори свещеникът. — Не знаехте ли, че съм военен свещеник?

— Не. Не знаех, че сте свещеник. — Йосарян го загледа, като се хилеше очаровано. — Наистина никога не бях виждал военен свещеник досега.

Свещеникът се изчерви отново и загледа ръцете си. Той беше дребен човек, около тридесет и две годишен, със светло-кестенява коса и кафяви плахи очи. Лицето му беше дълго и доста бледо. Невинни гнезда на стари пъпчици личаха по двете му хлътнали бузи. На Йосарян му се дощя да му помогне.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита свещеникът. Йосарян поклати глава, като продължаваше да се хили.

— Не, за жалост. Имам всичко, което ми е нужно, и съм напълно задоволен. Всъщност не съм дори и болен.

— Това е хубаво. — Щом каза тези думи, свещеникът изпита съжаление и закри устата си с юмрук, като се изкиска смутено, но Йосарян не пожела да го разочарова.

— Трябва да посетя и някои други хора от авиогрупата — каза той най-после с тон на извинение. — Пак ще дойда да ви навестя, вероятно утре.

— Непременно елате — рече Йосарян.

— Ще дойда само ако желаете — каза свещеникът, като наведе плахо глава. — Забелязал съм, че мнозина военнослужещи се чувствуват неудобно в мое присъствие.

— Лицето на Йосарян се озари от топло чувство.

— Но аз желая да дойдете — каза той. — Няма да се чувствувам неудобно във ваше присъствие.

Свещеникът засия от благодарност и след това се загледа в едно листче, което досега бе крил в ръката си. Той преброи леглата на отделението, като мърдаше само устни, и след това неуверено насочи вниманието си към Дънбар.

— Бих искал да ви попитам — пошепна тихо той — дали това е лейтенант Дънбар.

— Да — отговори високо Йосарян, — това е лейтенант Дънбар.

— Благодаря ви — пошепна свещеникът. — Много ви благодаря. Трябва да го посетя. Трябва да посетя всички от авиогрупата, които лежат в болницата.

— Дори и онези в другите отделения ли? — попита Йосарян.

— Дори онези в другите отделения.

— Бъдете внимателен, когато отидете в другите отделения, отче — предупреди го Йосарян. — Там държат душевноболните. Пълно е с луди.

— Не е необходимо да ме наричате „отче“ — обясни военният свещеник. — Аз съм анабаптист.

— Съвсем сериозно ви говоря за другите отделения — продължи Йосарян мрачно. — Военната полиция не може да ви защити, защото тя е най-побъркана от всички. Бих дошъл с вас, но много ме е страх. Лудостта е заразителна. Нашето е единственото нормално отделение в болницата. Всички освен нас са побъркани. Това е вероятно единственото нормално отделение в цял свят.

Свещеникът бързо стана, отдръпна се от леглото на Йосарян, кимна му с примирителна усмивка и му обеща да действува с необходимата предпазливост.

— Сега трябва да посетя лейтенант Дънбар — каза той, но продължаваше да се бави, сякаш се разкайваше за намерението си. — Как е лейтенант Дънбар? — запита той най-после.

— Както всички други — увери го Йосарян. — Цар е. Един от най-прекрасните, най-малко самоотвержени хора в целия свят.

— Нямах предвид това — отговори пак с шепот свещеникът. — Много ли е болен?

— Не, не е много болен. Всъщност изобщо не е болен.

— Това е хубаво. — Свещеникът въздъхна с облекчение.

— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.

— Военен свещеник! — каза Дънбар, след като свещеникът се отби при него и си отиде. — Видя ли? Военен свещеник!

— Сладък беше, нали? — каза Йосарян. — Може би трябва да му дадат три гласа.

— Кой да му даде? — запита подозрително Дънбар. На едно легло в малкото специално отделение на края на залата, работещ безспир зад зелената шперплатова преграда, лежеше надутият полковник на средна възраст, който всеки ден бе посещаван от една нежна жена с мило лице и къдрава пепеляворуса коса: не беше нито медицинска сестра, нито от женския корпус, нито от Червения кръст, но въпреки това се явяваше редовно всеки следобед в болницата в Пианоза, облечена с хубави пастелни летни рокли, които бяха много елегантни, и с бели лачени обувки със средно високи токове, над които се виждаха винаги право опънатите ръбове на найлоновите й чорапи. Полковникът беше от свързочните войски и денонощно предаваше лепкави съобщения от вътрешността до четвъртити парчета марля, които най-щателно сгъваше и препредаваше на една бяла кофа с капак, която се намираше на нощната масичка до леглото му. Полковникът беше великолепен. Имаше хлътнала уста, хлътнали бузи и хлътнали тъжни, мухлясали очи. Лицето му бе с цвят на потъмняло сребро. Кашляше тихо, предпазливо и бавно бършеше устните си с марля с израз на отвращение, който бе станал автоматичен.

Полковникът живееше сред водовъртеж от специалисти, които още се специализираха, като се опитваха да определят какво го мъчи. Завираха лампички в очите му, за да видят дали вижда, забиваха игли в нервите му, за да чуят дали усеща. Имаше уролог за урината му, лимфолог за лимфата му, ендокринолог за ендокринните му жлези, психолог за психиката му, дерматолог за дермата му; имаше и патолог за патоса му, кистолог за кистите му и един плешив, педантичен специалист по китовете от Харвард, който поради дефектен анод в кибернетичната машина бе най-безжалостно отвлечен от катедрата по зоология и придаден към военно-медицинската служба и сега прекарваше учебните семестри с умиращия полковник, като се опитваше да разисква „Моби Дик“ с него.

Полковникът действително бе подложен на основно изследване. Нямаше нито един орган в тялото му, който да не е бил упояван и орязван, избърсван и дрениран, опипван и фотографиран, изваждан, изстискван и върнат обратно. Изящна и стройна, седнала до леглото му с изправени рамене, жената често го докосваше с ръка и когато се усмихваше, лицето й бе въплъщение на изпълнена с достойнство скръб. Полковникът беше висок, слаб и приведен. Когато станеше от леглото и тръгнеше, той се привеждаше още повече, така че тялото му образуваше дълбока кухина; движеше краката си крайно предпазливо само от колената надолу и напредваше сантиметър по сантиметър. Под очите му имаше виолетови локвички. Жената говореше тихо, по-тихо, отколкото кашляше полковникът, и никой в отделението никога не чу гласа й.

За по-малко от десет дни тексасецът изпразни отделението. Артилерийският капитан се измъкна пръв и след него започна масово бягство. Дънбар, Йосарян и капитанът пилот на изтребител побягнаха същата сутрин. На Дънбар спря да му се вие свят, а капитанът пилот на изтребител си изсекна носа. Йосарян каза на докторите, че болката в черния му дроб е минала. Това бе достатъчно. Дори офицерският кандидат избяга. За по-малко от десет дни тексасецът пропъди всички от отделението и ги и върна към дълга им: всички освен човека от контраразузнаването, който прихвана грип от летеца и се разболя от пневмония.