Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

12
Болония

Всъщност не капитан Блак, а сержант Найт предизвика тържествената болонска паника, като се измъкна мълчешком от камиона, за да вземе два допълнителни защитни костюма, веднага щом чу коя цел ще бъде бомбардирана, и по този начин даде сигнал да се започне зловещото шествие обратно към парашутната палатка, което се изроди в бясна блъсканица, докато най-после всички налични защитни костюми бяха раздадени.

— Хей, какво става? — запита Кид Сампсън изплашено. — Нима Болоня е толкова опасна?

Нейтли, покрил с ръце сериозното си младо лице, седеше като унесен на пода на камиона и не му отговори.

Причина за паниката бе сержант Найт и жестоката поредица от отлагания, защото тъкмо когато се качваха в самолетите си първата сутрин, пристигна един джип и донесе новината, че над Болоня вали дъжд и затова полетът се отлага. Докато се върнат в лагера, започна да вали и в Пианоза. Така че през останалата част от деня те трябваше да се взират тъпо в бомбардировъчната линия на картата под навеса на палатката на разузнавателния отдел и като хипнотизирани да преживяват мисълта, че няма никаква възможност да се измъкнат от този полет. Доказателството бе пред тях — тясната червена панделка, която минаваше напреки през Италия: сухопътните сили в Италия бяха приковани на четиридесет и две непреодолими мили южно от целта и явно бе невъзможно да превземат града навреме. Нищо не можеше да спаси хората в Пианоза от полета над Болоня. Бяха хванати в капан.

Единствената им надежда беше, че дъждът никога няма да престане и нямаха никаква надежда, защото знаеха, че един ден ще престане. Когато престанеше да вали над Пианоза, валеше в Болоня. Когато престанеше да вали в Болоня, почваше наново да вали в Пианоза. Когато въобще не валеше, имаше странни, необясними явления като епидемичната диария или бомбардировъчната линия, която мръдна сама. През първите шест дни ги събираха четири пъти, даваха им инструкции и после ги връщаха обратно. Веднъж дори отлетяха и вече се бяха подредили в боен строй, когато от контролната кула им заповядаха да се върнат обратно. Колкото повече валеше, толкова повече страдаха. Колкото повече страдаха, толкова повече се молеха да продължи да вали. През цялата нощ хората гледаха към небето и звездите ги изпълваха с тъга. През целия ден гледаха бомбардировъчната линия на голямата клатушкаща се карта на Италия, поставена на специална стойка, която се обръщаше от вятъра и която изтегляха под навеса на палатката на разузнавателния отдел винаги щом завалеше. Бомбардировъчната линия беше отбелязана с алена лента — тясна копринена панделка, която очертаваше най-предните позиции на съюзните сухопътни сили във всички сектори на континентална Италия. На сутринта, след юмручния бой, който Джоу Гладника бе имал с котката на Хъпъл, дъждът спря и на двете места. Пистата започна да изсъхва. Щяха да са нужни не по-малко от двадесет и четири часа, за да се втвърди. Небето обаче си оставаше безоблачно. Негодуването, което се мътеше у всички, се излюпи като омраза. Най-напред те мразеха пехотинците на континента, защото не бяха успели да превземат Болоня. След това почнаха да мразят самата бомбардировъчна линия. По цели часове гледаха втренчено и неотстъпно алената лента на картата и я мразеха, защото не искаше да се повдигне достатъчно нагоре и да обхване града. Когато паднеше нощ, те се тълпяха в тъмнината с джобни електрически фенерчета и продължаваха гробовното си бдение пред бомбардировъчната линия в умолителен размисъл, сякаш се надяваха да преместят лентата с общата тежест на мрачните си молитви.

— Действително не мога да повярвам — възкликна Клевинджър пред Йосарян с глас, който се повишаваше и спадаше от възмущение и учудване. — Това е пълно връщане към примитивните суеверия. Те смесват причина и следствие. Има толкова смисъл, колкото да чукаш на дърво или да си стискаш палците. Те наистина вярват, че няма да летим над Болоня утре, стига само посред нощ някой да отиде на пръсти до картата и премести бомбардировъчната линия над Болоня. Можеш ли да си представиш? Ти и аз навярно сме единствените разумни хора, останали тук.

Посред нощ Йосарян почука на дърво, стисна палци и излезе на пръсти от палатката си, за да премести бомбардировъчната линия над Болоня.

Стъпвайки на пръсти, ефрейтор Колодни влезе крадешком в палатката на капитан Блак, мушна ръка под противокомарната мрежа и леко разтърси влажната плешка, която намери там, докато най-после капитан Блак отвори очи.

— Защо ме будиш? — изскимтя капитан Блак.

— Превзели са Болоня, сър — каза ефрейтор Колодни. — Помислих, че ще искате да знаете това. Отменя ли се полетът?

Капитан Блак седна на леглото и започна упорито да чеше дългите си мършави бедра. След малко се облече и излезе от палатката си, примигвайки, сърдит и небръснат. Небето беше ясно и топло. Той се взря без вълнение в картата. Нямаше съмнение, превзели са Болоня. Вътре в палатката на разузнавателния отдел ефрейтор Колодни вече вадеше картите на Болоня от навигационните чанти. Капитан Блак седна с шумна прозявка, сложи краката си върху масата и телефонира на полковник Корн.

— Защо ме будите? — изскимтя полковник Корн.

— Превзели са Болоня през нощта, сър. Отменя ли се полетът?

— Какво говорите, Блак? — изръмжа полковник Корн. — Защо трябва да се отменя полетът?

— Защото са превзели Болоня, сър. Не се ли отменя полетът?

— Разбира се, че се отменя. Да не мислите, че сега ще бомбардирате нашите войски?

— Защо ме будите? — изскимтя полковник Каткарт, когато чу гласа на полковник Корн.

— Превзели са Болоня — му каза полковник Корн. — Мислех, че ще искате да знаете това.

— Кой е превзел Болоня?

— Ние.

Полковник Каткарт беше извън себе си от радост, защото сега се освобождаваше от затруднителното задължение да бомбардира Болоня без нито едно петънце на славата си на храбър воин, която бе спечелил, като доброволно предложи неговите хора да извършат полета. Генерал Дрийдъл бе също много доволен от превземането на Болоня, макар че се ядоса на полковник Мудъс, загдето го събуди да му съобщи новината. В щаба бяха също доволни, и, решили да дадат орден на офицера, който е превзел града. Тъй като нямаше офицер, който да е превзел града, дадоха медала на генерал Пекъм, защото той беше единственият офицер с достатъчно инициатива да поиска медала. Щом получи медала, генерал Пекъм пожела да му се възложат по-големи отговорности. По мнението на генерал Пекъм всички бойни части на този фронт трябвало да бъдат поставени под командата на корпуса за специални поръчения, чийто командир бе сам генерал Пекъм. „Ако хвърлянето на бомби върху неприятеля не е специално поръчение — разсъждаваше често той на глас с мъченическата усмивка на мило благоразумие, която бе негов верен съюзник във всички спорове, — тогава човек не може да не се пита какво в такъв случай е специално поръчение.“ С любезно съжаление той отклони предложението да му дадат боен пост под командата на генерал Дрийдъл.

— Да извършвам бойни полети под командата на генерал Дрийдъл, не е точно това, което имах предвид — обясняваше той снизходително, с равен, сладък смях. — Аз мислех по-скоро за някакво заместване на генерал Дрийдъл или може би за пост над генерал Дрийдъл, от който бих могъл да упражнявам надзор също така върху много други генерали. Виждате ли, моите най-ценни способности са главно административни. Аз притежавам щастливата способност да накарам най-различни хора да постигнат съгласие помежду си.

— Той притежава щастливата способност да накара най-различни хора да постигнат съгласие, че е чукан — довери злъчно полковник Каргил на бившия ефрейтор Уинтъргрийн с надежда, че бившият ефрейтор Уинтъргрийн ще разпространи неласкавия отзив в целия щаб на Двадесет и седма въздушна армия. — Ако някой заслужава този боен пост, това съм аз. Моя беше дори идеята да поискаме медала.

— Наистина ли искате да влезете в сражение? — запита бившият ефрейтор Уинтъргрийн.

— В сражение ли? — ужаси се полковник Каргил. — О, не, зле ме разбрахте. Разбира се, аз всъщност не бих имал нищо против да вляза в сражение, но най-добрите ми способности са главно административни. Аз също имам щастливата дарба да накарам най-различни хора да постигнат съгласие помежду си.

— Той също има щастливата способност да накара най-различни хора да постигнат съгласие, че е чукан — довери със смях бившият ефрейтор Уинтъргрийн на Йосарян, когато дойде в Пианоза, за да провери дали е вярно това, което се говореше за Майлоу и египетския памук. — Ако някой заслужава да бъде произведен, това съм аз. — Всъщност той се бе вече издигнал до чина бивш ефрейтор, като изскочи от редиците на простите войници наскоро след преместването му в щаба на Двадесет и седма въздушна армия, където бе назначен за деловодител, и скоро след това бе разжалван отново в чин редник, загдето бе окичвал с гадни сравнения офицерите, при които работеше. Опияняващият вкус на успеха бе влял в него още по-високи постижения. — Искаш ли да купиш няколко запалки „Зипо“? — запита той Йосарян. — Откраднати са направо от интендантството.

— Знае ли Майлоу, че продаваш запалки?

— Това не му влиза в работата. Майлоу сега не продава запалки, нали?

— Разбира се, че продава — му каза Йосарян. — При това неговите не са крадени.

— Така си мислиш ти — му отговори бившият ефрейтор Уинтъргрийн, като изсумтя лаконично. — Аз продавам моите по долар едната. Колко иска той за своите?

— Един долар и цент.

Бившият ефрейтор Уинтъргрийн се изкикоти победоносно.

— Винаги го бия — радваше се той. — Хей, ами какво ще кажеш за всичкия онзи египетски памук, с който е загазил? Колко е закупил?

— Всичкия.

— В целия свят? Хей, ще се гръмна! — изграчи бившият ефрейтор Уинтъргрийн, ликувайки злорадо. — Какво говедо! Ти беше с него в Кайро, защо го остави да направи това?

— Аз ли? — отвърна Йосарян, повдигайки рамене. — Аз нямам никакво влияние над него. Това стана заради ония телетипни машини, дето ги има там във всички добри ресторанти. Майлоу никога не беше виждал борсов телетип дотогава и се случи така, че съобщаваха цената на египетския памук тъкмо когато той питаше оберкелнера да му обясни каква е тази машина. „Египетски памук ли? — рече Майлоу, като се опули. — Колко се продава египетският памук?“ И след това веднага научих, че закупил цялата реколта памук в Египет.

— Той няма въображение. Аз мога да пласирам много нещо от него на черната борса, ако той е съгласен да направим сделка.

— Майлоу познава черната борса. Няма търсене на памук.

— Но има търсене на медицински материали. Мога да навия памук на дървени клечки за зъби и да ги разпродам на дребно като стерилни тампони. Дали ще ми продаде памук на добра цена?

— Няма да ти продаде на никаква цена — отговори Йосарян. — Много го е яд на тебе, загдето му правиш конкуренция. Всъщност много го е яд на всички, загдето ги хвана диария миналата събота и по този начин създадоха лошо име на стола му. Хей, ти можеш да ни помогнеш. — Йосарян внезапно сграбчи лакътя му. — Не би ли могъл да подправиш някои официални заповеди на твоя циклостил и да ни отървеш от Болоня?

Бившият ефрейтор Уинтъргрийн се отдръпна бавно с презрителен израз на лицето.

— Разбира се, че бих могъл — обясни той гордо. Но за нищо на света не бих направил подобно нещо.

— Защо?

— Защото това ви е работата. Всеки от нас си има своя работа. Моята е да пласирам тези запалки „Зипо“ с печалба, ако мога, и да взема малко памук от Майлоу. Твоята работа е да бомбардираш муниционните складове в Болоня.

— Но над Болоня ще ме убият — молеше го Йосарян. — Всички ни ще избият.

— Значи трябва да бъдеш убит — отвърна бившият ефрейтор Уинтъргрийн. — Защо не си фаталист като мен? Ако ми е писано да пласирам тия запалки с печалба и да купя евтино малко памук от Майлоу, значи така и ще стане. Ако ти е писано да бъдеш убит над Болоня, значи ще бъдеш убит и затова по-добре е да не клинчиш и да умреш като мъж. Неприятно ми е да кажа това, Йосарян, но ти се превръщаш в човек, който хронически се оплаква.

Клевинджър се съгласи с бившия ефрейтор Уинтъргрийн, че работата на Йосарян е да бъде убит над Болоня, и побледня от възмущение и укор, когато Йосарян призна, че е преместил бомбардировъчната линия и е станал причина да се отмени бомбардировката.

— А защо не, дявол да го вземе? — изръмжа Йосарян и заспори още по-буйно, понеже подозираше, че не е прав. — Трябва ли на мен да ми разкъсат задника само защото полковникът иска да стане генерал?

— А какво ще кажеш за нашите войници на континента? — запита Клевинджър с не по-малко вълнение. — Трябва ли на тях да им разкъсат задниците само защото ти не искаш да летиш? Тия момчета имат право на въздушна поддръжка.

— Но не непременно на поддръжка от моя страна. Виж, тях малко ги е грижа кой ще вдигне във въздуха тези муниционни складове. Ние трябва да ги бомбардираме само защото онова копеле Каткарт доброволно предложи нашето поделение.

— О, всичко това ми е известно — увери го Клевинджър. Изпитото му лице бе побледняло и възбудените му очи блестяха от искреност. — Но фактът си остава, че тези муниционни складове са още непокътнати. Много добре знаеш, че аз харесвам полковник Каткарт толкова, колкото и ти. — Клевинджър замълча, за да придаде тежест на думите си, и след това с разтреперани устни удари леко с юмрук по спалния си чувал. — Но не сме ние, които ще решаваме кои цели трябва да бъдат унищожени и кой трябва да ги унищожи, нито…

— Нито пък кой ще бъде убит и защо, така ли?

— Да, точно така. Ние нямаме право да питаме…

— Ти си луд!

— Нямаме право да питаме…

— Наистина ли мислиш, че не е моя работа да питам как и защо ще ме убият и че това е работа на полковник Каткарт? Това ли искаш да кажеш?

— Да, точно това — настояваше Клевинджър, но видът му бе неуверен. — Има хора, които са натоварени със задачата да спечелят войната, и те много по-правилно от нас ще решат кои цели трябва да бъдат бомбардирани.

— Ние говорим за две различни неща — възрази Йосарян, като пресилено си даваше уморен вид. — Ти говориш за отношенията между въздушните войски и пехотата, а аз говоря за моето отношение към полковник Каткарт. Ти говориш за спечелването на войната, а аз говоря как да спечелим войната и да останем живи.

— Точно така — самодоволно отсече Клевинджър. — И кое от двете неща смяташ за по-важно?

— По-важно за кого? — изстреля веднага въпроса си Йосарян. Отвори си очите, Клевинджър. За този, който бъде убит, няма никакво значение кой ще спечели войната.

За момент Клевинджър остана неподвижен, сякаш бе получил плесница.

— Поздравявам те! — възкликна той с горчивина. Една съвършено тънка, млечнобяла черта стегна устните му в безкръвен кръг. — Не мога да си представя друго становище, което по-сигурно да насърчи неприятеля.

— Неприятелят — възрази дръзко Йосарян с отмерена точност — е всеки, който те праща на смърт, няма значение на коя страна е той, и това се отнася и за полковник Каткарт. И недей забравя това, защото колкото по-дълго си го спомняш, толкова по-дълго ще живееш.

Клевинджър го забрави и сега беше мъртъв. Но по онова време Клевинджър беше така развълнуван от този спор, че Йосарян не посмя да му каже, че той сам е причинил епидемичната диария, заради която бомбардировката бе ненужно отложена. Майлоу бе още по-разтревожен от възможността някой пак да е отровил ескадрилата и раздразнено се втурна в палатката, за да иска помощ от Йосарян.

— Моля ти се, разбери от ефрейтор Снарк дали пак не е сложил сапун за пране в сладките картофи — помоли го той плахо. — Ефрейтор Снарк има доверие в тебе и ще ти каже истината, ако му дадеш дума, че няма да кажеш никому. Щом ти каже, веднага ела да ми съобщиш.

— Разбира се, че сложих сапун за пране в сладките картофи — призна ефрейтор Снарк пред Йосарян. — Нали ти ми каза да сложа? Сапун за пране в картофите е най-добрият начин, нали?

— Кълне се в Бога, че нямал нищо общо с тая работа — докладва Йосарян на Майлоу. Майлоу се намуси недоверчиво.

— Дънбар казва, че нямало Бог — каза той.

Нямаше вече надежда. Към средата на втората седмица всички в ескадрилата заприличаха на Джоу Гладника, който не бе в списъка за предстоящата бомбардировка и пищеше ужасно насън. Той единствен можеше да спи. По цяла нощ летците бродеха в мрака пред палатките си, подобно на неми призраци, със запалени цигари в уста. През деня те се събираха на унили групи и се взираха безполезно в бомбардировъчната линия на картата или в неподвижната фигура на доктор Данийка, който седеше под страхотния ръкописен надпис, окачен на затворената врата на амбулаторията. Започнаха да измислят мрачни шеги, шеги без хумор, и да пръскат съкрушителни слухове за гибелта, която ги чака над Болоня. Една вечер в офицерския клуб Йосарян тръгна пиянски с едното рамо напред към полковник Корн и го закачи за новото оръдие „Льопаж“, което германците били изкарали напоследък.

— Какво оръдие „Льопаж“? — запита с любопитство полковник Корн.

— Новото триста четиридесет и четири милиметрово оръдие „Льопаж“, което стреля с лепило — отговори Йосарян. — Залепва цялата ескадрила самолети сред въздуха.

Сепнат и обиден, полковник Корн се дръпна рязко, за да се освободи от Йосарян, който бе впил пръсти в лакътя му.

— Пусни ме, идиот такъв! — извика той разярено, гледайки свирепо и зло. В същия миг Нейтли скочи върху Йосарян и го отстрани.

— Кой е този побъркан?

Полковник Каткарт се закикоти весело.

— Това е човекът, комуто вие ме накарахте да дам орден след Ферара. Накарахте ме също да го произведа капитан, спомняте ли си? Така ви се пада.

Нейтли беше по-лек от Йосарян и с големи усилия успя да изтика неговата залитаща масивна фигура през салона и да го настани на една свободна маса.

— Да не си полудял? — съскаше той разтреперан. — Това беше полковник Корн. Полудял ли си?

Йосарян искаше да пие още нещо и обеща на Нейтли, че ще си отиде тихо и мирно, ако му донесе нещо за пиене. След това още два пъти накара Нейтли да му донесе по една пълна чаша. Когато Нейтли най-после успя да го придума да дойде с него до вратата, капитан Блак влезе, като тропаше здраво по дървения под с мокрите си обувки; от него капеше вода като от стряха.

— Брей, лошо ви се пише, момчета — възвести той с ликуващ глас и се дръпна настрана от локвата, която се образуваше около краката му. — Току-що ми телефонира полковник Корн. Знаете ли какво ви чака в Болоня? Ха, ха, изкарали са новото оръжие „Льопаж“, което стреля с лепило. Залепва цяла ескадрила самолети във въздуха.

— Господи, то било вярно! — изпищя Йосарян и ужасен се облегна на рамото на Нейтли, за да не се строполи на пода.

— Няма Господ — отговори спокойно Дънбар, който се приближаваше с леко залитане…

— Хей, ще ми помогнеш ли да го отведем? Трябва да го закарам до палатката му.

— Кой казва това?

— Аз. Боже, гледай само как вали.

— Трябва да намерим кола.

— Задигни колата на капитан Блак — каза Йосарян. — Аз винаги му я задигам.

— Вече не можеш да задигнеш ничия кола. Откакто почна да използуваш първата кола, която видиш наблизо, щом искаш да отидеш някъде, никой не си оставя вече ключа на мотора.

— Хайде, скачайте вътре — каза вождът Бял Полуовес, който пристигна пиян с един покрит джип. Той почака, докато се набутат вътре, и потегли така рязко, че всички паднаха назад. Вождът се изсмя гръмогласно, когато започнаха да го псуват. Излезе от паркинга и продължи да кара право напред, докато заби колата в склона от другия край на пътя. Всички, които бяха отзад, се изтъркаляха в безпомощна купчина и отново започнаха да го псуват.

— Забравих да завия — обясни им той.

— Карай внимателно, че… — предупреди го Нейтли. — Би трябвало да запалиш фаровете.

Вождът Бял Полуовес даде заден ход, направи завой и полетя нагоре с пълна скорост. Колелата съскаха по шипящата черна повърхност на пътя.

— Не толкова бързо — обади се настойчиво Нейтли.

— По-добре би било да ме закараш до вашата ескадрила, за да ти помогна да го сложиш на леглото, и после можеш да ме върнеш обратно в моята.

— Кой си ти, дявол да те вземе?

— Дънбар.

— Хей, запали фаровете — извика Нейтли. — И гледай пред себе си.

— Запалени са. Качи ли се Йосарян? Само заради него ви пуснах да се качите.

Вождът Бял Полуовес се извърна с цялото си тяло назад, за да види кой е в джипа.

— Гледай пред себе си!

— А Йосарян? Тук ли е Йосарян?

— Тук съм вожде. Карай вкъщи.

— Защо си толкова сигурен? Ти не отговори на въпроса ми.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че е тук.

— Какъв въпрос?

— За това, дето говорихме.

— Важно ли беше?

— Не си спомням дали беше важно, или не. Дано помогне Господ да се сетя!

— Няма Господ.

— Да, за това говорихме — извика Йосарян. — Защо си толкова сигурен?

— Хей, сигурен ли си, че са ти запалени фаровете? — извика Нейтли.

— Запалени са, запалени са. Какво иска тоя от мене? Дъждът бие в предното стъкло и затова изглежда толкова тъмно, като гледаш отзад.

— Прекрасен, прекрасен дъжд.

— Дано никога не спре. Спри, дъждец, дъждец по…

— … Спри. Свой…

— … те капки у… … мири. Йо-йо чакат го…

— игри, сред… … ливади и …

Вождът Бял Полуовес не можа да вземе следния завой на пътя и джипът се изкачи чак до върха на стръмния склон. Връщайки се назад, колата се обърна настрана и меко легна в калта. Настъпи изплашено мълчание.

— Всички невредими ли са? — запита Вождът Бял Полуовес шепнешком и въздъхна дълбоко с облекчение. — Това ми е недостатъкът, знаеш — изпъшка той. — Никога не слушам никого. Някой все ми казваше да запаля фаровете, но аз просто не исках да го послушам.

— Нали все ти виках да запалиш фаровете!

— Знам, знам. Но аз просто не исках да те послушам, нали? Ще ми се да си пийна нещо. И ще си пийна. Погледнете! Не се е счупило!

— Вали в колата — забеляза Нейтли. — Цял съм измокрен. Вождът Бял Полуовес отвори бутилката с уиски, отпи и я подаде на другите. Макар и налягали един върху друг, всички пиха от шишето освен Нейтли, който продължаваше безрезултатно да търси с ръце дръжката на вратата. Шишето го тресна по главата и уискито се изля във врата му. Нейтли се преви от болка.

— Хей, трябва да се измъкнем оттук — извика той. — Ще се издавим.

— Има ли някой вътре? — запита Клевинджър загрижено, като светна с фенерче отгоре.

— Това е Клевинджър! — извикаха те и се опитаха да го издърпат вътре през прозореца, както се навеждаше да им помогне.

— Погледни ги само! — възкликна Клевинджър възмутено, обръщайки се към Макуот, който седеше захилен на кормилото на щабната кола. — Лежат тука като купчина пияни животни. И ти ли, Нейтли? Би трябвало да се засрамиш! Хайде, помогни ми да ги извадим оттук, преди да умрат от пневмония.

— Знаете ли, това не е лоша идея — започна да разсъждава вождът Бял Полуовес. — Винаги съм мислил, че ще умра от пневмония.

— Защо?

— А защо не? — отговори вождът Бял Полуовес и легна пак в калта с доволен вид, прегърнал шишето с уиски.

— О, виж го какво прави сега! — възкликна раздразнено Клевинджър. — Я ставай! Влезте в нашата кола, та да се върнем всички в лагера.

— Не можем да се върнем всички. Някой трябва да остане тук, за да помогне на вожда да се оправи с колата. Взел я е от автомобилния парк срещу подпис.

Вождът Бял Полуовес се настани в щабната кола, като се кикотеше гордо и от сърце.

— Това е джипът на капитан Блак — съобщи им той победоносно. — Току-що го задигнах от офицерския клуб с резервните ключове, които той мислеше, че е загубил тази сутрин.

— Брей, ще се гръмна! Заслужава си да пийнем по този случай.

— Не си ли пил достатъчно? — започна да го мъмри Клевинджър, щом Макуот подкара колата. — Погледни се. Ще пукнеш от пиянство или ще се удавиш някъде!

— Стига само да не пукна при някой полет.

— Хей, отвори я, отвори — викаше настойчиво вождът Бял Полуовес на Макуот. — И угаси фаровете. Само така може да се кара.

— Прав е доктор Данийка — продължаваше Клевинджър. — Хората не умеят да пазят здравето си. Аз съм наистина отвратен от всички вас.

— Окей дърдорко, слизай от колата — заповяда вождът Бял Полуовес. Всички да слязат от колата освен Йосарян. Къде е Йосарян?

— Махай ми се от главата — изсмя се Йосарян, като го блъсна настрана. — Цял си покрит с кал.

Клевинджър се залови с Нейтли.

— Най-много съм изненадан от тебе. Знаеш ли как вониш? Вместо да го пазиш да не загази, сам си се напил като него. Представи си, че пак се сбие с Апълби. — Клевинджър разтвори очи от уплаха, когато чу, че Йосарян се кикоти. — Да не се е сбил пак с Апълби?

— Тази вечер не се би с него — рече Дънбар.

— Не, не. Тази вечер направих нещо по-добро.

— Този път се сби с полковник Корн.

— Не може да бъде! — ахна Клевинджър.

— Сби ли се? — възкликна вождът Бял Полуовес възхитен. — Заслужава си да пийнем по този случай.

— Това е ужасно! — заяви Клевинджър дълбоко загрижен. — Защо, дявол да го вземе, трябваше да се залавяш с полковник Корн? Хей, какво стана с фаровете? Защо е толкова тъмно наоколо?

— Аз ги изгасих — отговори Макуот. — Знаеш ли, вождът Бял Полуовес е прав. Много по-добре е без фарове.

— Полудял ли си? — изпищя Клевинджър и се хвърли напред, за да щракне фаровете. Завъртя се назад и почти истерично се нахвърли на Йосарян. — Виждаш ли какво правиш? Всички започват да се държат като тебе! Я си представи, че спре да вали и утре трябва да летим към Болоня. В отлична форма ще бъдеш!

— Няма да спре да вали. Не, драги, дъжд като този може да вали вечно.

— Вече не вали! — каза някой и цялата кола се смълча. — Горките момчета! — пошепна съчувствено след малко вождът Бял Полуовес.

— Наистина ли спря да вали? — запита смирено Йосарян. Макуот спря чистачките на стъклото, за да се увери. Дъждът беше спрял. Небето почваше да се прояснява. Месецът се очертаваше ясно зад прозрачните изпарения.

— Е, голямо чудо — запя спокойно Макуот, — две пари не давай!

— Не се тревожете, момчета! — каза вождът Бял Полуовес. — Пистата е много мека, няма да е годна за утре. А може пак да почне да вали, преди летището да изсъхне.

— Мръсен вонящ кучи сине! — изпищя Джоу Гладника от палатката си, когато те влязоха в лагера на ескадрилата.

— Господи, върнал ли се е тая вечер? Мислех, че е още в Рим с куриерския самолет.

— О! Ооо! Ооо! — пищеше Джоу Гладника.

Вождът Бял Полуовес изтръпна.

— Тръпки ме полазват, като го чуя — призна той с нервен шепот. — Хей, какво стана с капитан Флум?

— Мене пък от този тип ме полазват тръпки. Видях го в гората миналата седмица, ядеше къпини. Вече не спи в ремаркето си. Имаше ужасен вид!…

— Джоу Гладника се страхува, че ако някой се разболее, той ще трябва да го замести, макар че вече никого не пущат в амбулаторията. Видяхте ли го миналата вечер, когато се опита да убие Хавърмайър и падна в Йосаряновия окоп?

— Оооо! — пищеше Джоу Гладника. — О! Ооо! Оооо!

— Дума да не става, много е приятно, дето Флум не се мярка вече в стола. — Не чуваме вече:

— „Дай ми сол, Уол!“

— Или: „Подай хляба, баба.“

— Или: „Подай пипер, аскер.“

— Назад, назад! — пищеше Джоу Гладника. — Назад, ти казвам, назад, мръсен, вонящ кучи сине!

— Поне научаваме какво сънува — забеляза кисело Дънбар. — Сънува мръсни, вонящи кучи синове.

Късно през нощта Джоу Гладника сънуваше, че котката на Хъпъл е легнала на лицето му и го задушава. И когато се събуди, котката на Хъпъл действително спеше на лицето му. Неговият агонизиращ вик беше страхотен. Пронизителният, неземен вой процепи лунната нощ и няколко секунди след това въздухът още трепереше от неговия ек като от опустошителна експлозия. Настъпи вцепеняваща тишина, а след малко в палатката се вдигна бурна врява.

Йосарян беше между първите, които дотичаха. Когато той се втурна през входа, Джоу Гладника бе извадил пистолета си и се бореше с Хъпъл, като се мъчеше да освободи ръката си, за да застреля котката, която продължаваше да фучи яростно срещу него и за да му попречи да застреля Хъпъл, даваше вид, че се готви да се нахвърли върху му. Двамата мъже бяха по войнишки долни дрехи. Голата електрическа крушка над главите им се люлееше бясно на хлабаво прикачената жица и размесените черни сенки се въртяха и подскачаха хаотично, така че изглеждаше, сякаш цялата палатка се люлее. Йосарян инстинктивно протегна ръце, за да запази равновесие, и след това се хвърли напред с невероятен скок, смачквайки под себе си тримата воюващи. Той изскочи от купчината тела, държейки във всяка ръка по един врат — на Джоу Гладника и на котката. Джоу Гладника и котката се гледаха диво и втренчено. Тя фучеше злобно, а Джоу Гладника се опитваше да я удари с юмрук.

— Честна борба! — заповяда Йосарян и всички, които бяха дотичали, ужасени от врявата, започнаха възторжено да надават одобрителни викове, изпълнени с огромно чувство на облекчение. — Ще имаме честна борба — обясни официално той на Джоу Гладника и китката, след като ги изнесе и двамата навън, държейки ги за врата далеч един от друг. — Юмруци, зъби и нокти. Но никакви пистолети — предупреди той Джоу Гладника. — И никакво фучене — предупреди строго той котката. — Щом ви пусна, започвате. Излизайте чисто от клинчовете и после отново нападайте! Почвайте!

Насъбрала се бе огромна разлюляна тълпа, жадна за всякакви развлечения, но в момента, когато Йосарян пусна котката, тя се уплаши и позорно избяга от Джоу Гладника, който бе провъзгласен за победител. Той си тръгна наперено и щастливо с гордата усмивка на шампион, вирнал глава и изпъчил мършавите си гърди. Върна се победоносно в леглото си и пак започна да сънува, че котката на Хъпъл е легнала върху лицето му и го души.