Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (7)

Седем

— Защо си окачил Сребро към Дъблин в едно от белите крила, когато знаеш, че палатът се пренарежда сам? Защо не го сложи някъде, където е по-стабилно и по-лесно достъпно? — възобновявам въпросите си, докато вървим.

Онова биполярно чувство от дните ми в гимназията се е върнало с нови сили. Даррок е всичко, което презирам. Искам да го убия толкова силно, че трябва да държа ръцете си в джобовете, свити в юмруци.

Той също е и личността, която е била най-близка със сестра ми през последните месеци от живота й, единственият, който може да отговори на въпроси, на които никой друг не може… и който може сериозно да съкрати времето, което трябва да прекарам в тази пустееща реалност.

„Ти ли взе нейния дневник? Тя познаваше ли Роуина, или някой от шийте зрящите? Тя каза ли ти за пророчеството? Защо я уби? Тя беше ли щастлива? Моля те, кажи ми, че е била щастлива, преди да умре!“

— В нито една стая в Белия палат не пада пълен мрак, дори когато падне нощта. Първия път, когато отворих Сребро, сгреших и го окачих на място, за което впоследствие разбрах, че става тъмно. По този начин от Ънсийли затвора избяга същество, което вярвах, че е здраво заключено и което изобщо не възнамерявах да освободя.

— Какво същество? — настоявам.

Този мъж, който изглежда като реклама на Версаче, който върви и говори като човек, не е човек. Той е нещо по-лошо от някой, обладан от Вкопчвач (едно от онези нежни, красиви Ънсийли, които могат да се плъзнат в кожата на човек и да го превземат). Той е сто процента Фае в тяло, което никога не е трябвало да бъде негово. Той е хладнокръвен убиец, който е взел живота на милиарди хора без дори да се замисли. Ако има същество в ледения Ънсийли затвор, което той никога не е възнамерявал да освободи, искам да знам защо, точно какво е то и как да го убия. Защото ако то тревожи него, мен ме ужасява.

— Внимавай за подовете, МакКайла!

Поглеждам го. Той няма да ми отговори. Ако настоявам, само ще изглеждам слаба.

Подновяваме търсенето заедно. Той няма желание да ме остави сама. Аз не бързам да тръгна сама. Още ми пари от това, което се случи с мен в черното крило. Бях се циментирала в спомени и ако Даррок не ме беше издърпал, може би никога нямаше да успея да избягам.

Преследвайки Баронс, може би нямаше да искам да избягам. Спомням си костите в Залата на всички дни. Мисля за плажа в света на Фае с Алина. Ако бях избрала да остана с нея тогава, щях ли накрая да умра от яденето на храна без съдържание, от пиенето на вода, която не е по-реална от сестра ми?

Проклет свят на Фае с убийствените му илюзии!

Изблъсквам настрани спомените за секс с краля, с Баронс. Отвличам вниманието си с омразата към мъжа, убил сестра ми.

„Беше ли Алина щастлива?“ — е на върха на езика ми отново.

— Много — изстрелва той към мен и осъзнавам, че не само съм го казала на глас, а, изглежда, той просто е чакал да попитам.

Ужасена съм, че съм толкова слаба. Предлагам на врага си възможността да ме излъже!

— Глупости!

— Невъзможна си! — Презрение гравира красивото му лице. — Тя изобщо не беше като теб. Беше открита. Сърцето й не беше запечатано зад стени.

— И виж какво й спечели това! Смърт.

Промъквам се напред по яркожълт коридор. Прозорците се отварят към точно този вид летен ден, който Алина и аз винаги сме обичали. Не мога да се измъкна от призрака й. Ускорявам крачка.

Бързаме по коридор в ментов цвят, после по мастиленосин с френски прозорци, които се отварят към бурна нощ, а след това по пътека от бледорозово и накрая пред нас се извисява сводест вход към бял мраморен коридор. Отвъд елегантния вход има прозорци, които гледат към заслепяващ зимен ден, обвити в лед дървета блестят като диаманти на слънцето.

Над мен пада спокойствие. Била съм тук в сънищата си. Обичам това крило.

Някога в нейния свят слънчевите дни през пролетта били любимите й, но сега слънчевите дни през зимата я възхищават повече. Това е съвършена метафора за тяхната любов.

Слънце върху лед.

Тя стопля неговия мраз. Той охлажда треската й.

— Каза, че Алина ти се е обадила — казва Даррок зад мен. — Каза, че е плакала по телефона, че се е криела от мен. В деня, в който умря, ли ти се обади?

Той ме стряска от замечтаното ми състояние и без да мисля аз кимам.

— Какво точно каза?

Хвърлям му поглед през рамо, който говори: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа?“. Ако някой задава въпроси за нея, това ще бъда аз, а той ще ми отговаря. Пристъпвам в белия мраморен коридор.

Той ме следва.

— Единственото, което си постигнала в упоритото поддържане на празната и погрешна вяра, че аз съм убил Алина, е това, че никога няма да намериш истинския й убиец. На земята има животно, на което ми напомняш. Щрауса.

— Моята глава не е заровена в пясъка.

— Не, в задника ти е — сопва се той.

Завъртам се към него.

Гледаме се свирепо един друг, но думите му ме стряскат. Щраус ли съм? Отказвам ли си възможността да отмъстя за сестра си, защото съм заседнала в коловоз, който отказвам да напусна? Ще оставя ли истинския убиец на сестра ми да се измъкне, защото не мога да отворя ума си, да види отвъд моите предубеждения? Баронс ме предупреди още в началото да не приемам толкова небрежно, че Даррок определено е нейният убиец.

Един мускул трепти на челюстта ми. Всеки път, щом си спомня нещо за Баронс, мразя Даррок още повече за това, че ми го отне. Но си напомням защо съм тук и защо още не съм го убила.

За да постигна целта си, има определени отговори, от които се нуждая.

Гледам го замислено. Има други, които просто искам.

И щом веднъж взема книгата в ръцете си и променя нещата, няма да имам друга възможност да попитам. Него няма да го има. Ще съм го убила. Тук и сега е моята възможност.

— Тя каза, че ще се опита да се върне у дома, но се боеше, че няма да й позволиш да напусне страната — казвам сковано. — Тя каза, че трябва да намеря Шинсар Дъб. После звучеше ужасена и каза, че идваш.

— Аз? По име? Тя ти каза „Даррок идва“?

— Нямаше нужда. Ставаше ясно от това, което каза по-рано.

— И какво беше то? Какво толкова цялостно ме уличи?

Все още помня съобщението й наизуст. Понякога го сънувам дума по дума.

— Тя каза: „Мислех, че той ми помага, но… Боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!“. Кой друг може да е бил? Непрекъснато ми казваш, че те е обичала. Имало ли е някой друг, с когото е била замесена, който да е мислела, че…

— Не! Бях само аз. Тя никога нямаше да потърси друг. Аз й дадох всичко.

— Тогава разбираш защо вярвам, че ти си я убил.

— Не разбирам и не съм. Има дупки, по-големи от Ловци, в хилавата ви човешка логика!

— Кой друг може да е бил? От кого друг се е страхувала?

Той се обръща и крачи към един от прозорците, където застава и се взира навън към заслепяващия зимен ден. Обвити в ледена кора дървета проблясват, сякаш са натопени в диаманти. Носен от вятъра прашец от сняг блещука на слънчевата светлина. Сцената изглежда осветена отвътре като самата наложница.

Но в мен има само мрак. Усещам как расте.

— Ти си сигурна, че денят, в който сте провели този разговор с нея, е денят, в който е умряла.

Не беше разговор, но не му го казвам.

— От Гарда са намерили тялото й едва след два дни, но са изчислили, че времето на смъртта й е около четири часа след като ми се е обадила. Съдебният лекар в Ашфорд каза, че е възможно да е умряла до осем-десет часа след като се е обадила. Каза, че е трудно да се изчисли точното време на смъртта, заради начина, по който тялото й е било осакатено — отказвам да кажа „дъвкано“.

Той все още е с гръб към мен и гледа през прозореца, когато казва:

— Една сутрин, след като си тръгнах, тя ме проследи до къщата на ЛаРу.

Затаявам дъх. Това са думите, които чакам да чуя от деня, в който разпознах тялото на сестра ми. Да науча какво е правила в последния ден, в който е била жива. Къде е отишла. Как се е стигнало до такъв горчив край.

— Ти знаеше ли? — настоявам.

— Аз ям Ънсийли.

Знаел е. Разбира се, че е знаел. Увеличава всички сетива — слух, зрение, вкус, допир. Това го прави толкова пристрастяващо, а суперсилата е само глазурата на тортата. Чувстваш се жив, невероятно жив. Всичко е по-ярко.

— Бяхме в леглото цяла нощ, чукахме се…

— ТМИ, мамка му! — ръмжа.

— Мислиш, че не знам какво означава? Алина го казваше. Твърде много информация. Смущава те да слушаш за страстта, която споделяхме със сестра ти.

— Отвращава ме.

Когато се обръща, погледът му е студен.

— Аз я правех щастлива.

— Ти не я опази. Дори да не си я убил, тя умря, докато ти беше на пост.

Той трепва почти незабележимо.

Мисля си: „Хубаво, много хубаво! Доста добре си усвоил тази фалшива емоция“.

— Мислех, че е готова. Вярвах, че това, което изпитва към мен, ще победи в една от идиотските ви битки с морала. Грешах.

— Тя те е последвала. Изправи ли се срещу теб?

Той поклаща глава.

— Тя ме видя през прозорците на ЛаРу…

— Те са боядисани в черно.

— Не бяха още. Направих го по-късно. Тя ме видя да се срещам с моя Ънсийли ескорт и подслуша разговора ни за освобождаването на още от Мрачния двор. Чу ги да ме наричат лорд Господар. След като ескортът ми си тръгна и останах сам, чаках да видя какво ще направи, дали ще влезе вътре, дали ще ни даде възможност. Не го направи. Тя избяга, а аз я последвах от разстояние. Чаках, дадох й време да изясни мислите си. Хората не мислят толкова бързо, колкото Фае. Те се мъчат с прости понятия. Поразително е, че вашият вид изобщо е успял да…

— Спести ми снизходителното си мнение и аз ще ти спестя моето! — срязвам го аз, не съм в настроение да слушам как осъжда расата ми. Неговата раса вече направи това. Милиарди мъртви. Всичко заради техните дребнави борби за власт.

Той наклонява глава надменно.

— Отидох в апартамента й по-късно същия ден. Намерих я в спалнята, катереше се през прозореца към противопожарната стълба.

— Видя ли? Била е уплашена от теб.

— Беше ужасена. Това ме ядоса. Не й бях дал никаква причина да се бои от мен. Вмъкнах я обратно вътре. Борихме се. Казах й, че е човек, глупава и дребнава. Тя ме нарече чудовище. Каза, че съм я измамил. Че всичко е било лъжа. Не беше. Или по-скоро беше в началото, но после не беше. Щях да я направя моя кралица. Казах й го. И все още имах такова намерение. Но тя не искаше да слуша. Дори не искаше да ме погледне. Накрая си тръгнах. Но не съм я убил, МакКайла. Също като теб, не знам кой го е направил.

— Кой разби апартамента й?

— Казах ти, че се борихме. Гневът ни беше наситен, както и похотта ни.

— Ти ли взе дневника й?

— Върнах се за него, след като научих, че е мъртва. Не беше там. Взех албумите със снимки. Тогава открих нейния календар, тогава открих също, че нейната „приятелка“ Мак всъщност е нейна сестра. Тя ме излъга. Не бях единственият, който беше двуличен. Живял съм сред вашия вид достатъчно дълго, за да разбера, че тя от самото начало е знаела, че нещо в мен не е каквото изглежда. И все пак ме е искала. Вярвам, че ако не беше убита, с времето щеше да се върне при мен, да ме избере по собствена воля.

„Да — мисля аз, — тя щеше да дойде при теб. С оръжие в ръка, точно както ще дойда аз“.

— Трябваше да знам дали споделяш уникалните й таланти. Ако не беше пристигнала в Дъблин, щеше да се наложи да те доведат при мен.

Поемам това и съм бясна. За мен е много важно да определя точния момент, в който животът ми тръгна в грешна посока. Особено сега.

Той се оказва много по-назад, отколкото съм предполагала.

В момента, в който Алина замина за Дъблин и тръгна по пътя към деня на тяхната среща, вече не е имало надежда моят живот да се обърне в друга посока. Случили са се събития, които са ме хванали в капан. Щях да поема по точно същия път, през различна врата. Ако аз не се бях опълчила на родителите си и не бях отлетяла за Ирландия, за да разследвам убийството на Алина, той щеше ли да прати Ловците след мен? Принцовете? Или може би да настани Сенките, за да погълнат града ми и да ме изгонят?

По един или друг начин щях да се озова тук с него, насред цялата тази каша.

— Въздържах се да те нараня заради сестра ти.

Тези думи ме шокират повече от всичко друго, казано от него досега. Стоя почти зашеметена, докато те отекват в мозъка ми, освобождават противоречиви мисли, разбутват ги към места, на които вече не се противопоставят. Моите убеждения се променят без предупреждение и се установяват на нова позиция. Стресната съм от това къде се озовават, но те се преместват с такава логика и простота, че не мога да отрека правдивостта.

Даррок наистина е бил загрижен за Алина.

Вярвам му.

Има нещо, което никога не съм могла да си обясня задоволително. Чудех се защо Даррок не е по-агресивен, по-жесток с мен от самото начало. Не виждах смисъл в това. Той изглеждаше почти апатичен в усилията си да ме отвлече и беше продължил да ми предлага възможности да дойда доброволно. Що за унищожаващ света злодей прави това? Определено не беше нещо, което да очаквам от убиеца на сестра ми. Малуш беше много по-смъртоносен, много по-безмилостен. Когато пристигнах в Дъблин, бях много по-ужасена от мнимия вампир, отколкото от Даррок.

Бръснач на Окам: Най-простото обяснение сред всички възможни варианти, вероятно е истината. Даррок се е въздържал да ме нарани заради Алина. Той се е сдържал, защото е обичал сестра ми.

Точно колко (и колко бих могла да използвам срещу него), остава тепърва да бъде разбрано.

— Моето уважение подкопава усилията ми и Ловците започнаха да се съмняват в убеждението ми.

— Затова уреди да ме изнасилят и да ме превърнат в При-я — казвам горчиво. Колко бързо беше преминал от уважение към убийство, защото точно на това е равносилно превръщането ми в При-я. Докато Баронс не ме издърпа обратно, никой не се беше възстановявал от състоянието на безмозъчен секс роб на Фае. Всички са умирали от това.

— Трябваше да затвърдя позицията си. После те изгубих, преди изобщо да имам възможност да те използвам.

— Кой беше четвъртият, Даррок? Защо просто не ми кажеш? — Беше стоял там и беше гледал как Ънсийли принцовете ме унищожават. Беше ме видял гола на земята, беззащитна, плачеща. Успокоявам се, като си представям многото начини, по които мога да го убия, щом дойде времето.

— Казах ти и преди, МакКайла, нямаше четвърти. Последният принц от Двора на сенките, който кралят създал, е първият мрачен принц, който умрял. Крус е бил убит в древната битка между краля и кралицата. Някои твърдят, че самата кралица го е убила.

— Крус е бил четвъртият Ънсийли принц? — възкликвам.

Той кимва. После се намръщва и добавя:

— Ако в църквата е имало четвърто същество, нито аз, нито моите принцове сме били способни да го видим.

Той изглежда също толкова разтревожен от тази мисъл, колкото съм и аз.

— Нееднократно ти предлагах съюз. Нуждая се от книгата. Ти можеш да я проследиш. Някои вярват, че можеш да я хванеш. Някои вярват, че ти си четвъртият камък.

Настръхвам. В малко неща съм сигурна напоследък, но на това бих заложила всичко.

— Аз не съм камък. — Бях почти сигурна, че В’Лане държи четвъртия и последен камък.

— Нещата Фае се променят. Стават други неща.

— Не хора — присмивам се. — Погледни ме? Не съм издялана от скалите на Ънсийли ада! Родена съм от човешка жена.

— И го знаеш със сигурност? Моите източници казват, че ти и Алина сте били осиновени.

Не казвам нищо. Чудя се кои са източниците му.

Той се смее.

— Никой не знае какво наистина е направил кралят, след като е полудял. Може би е направил един от камъните различен, за да го скрие по-добре.

— Камъните не стават хора!

— Но Шинсар Дъб се опитва да направи точно това.

Присвивам очи. Прав ли беше Риодан? За това ли беше всичко — Книгата искаше веществена, съзнателна форма? Интересно, че и той, и Даррок вярваха в това, сякаш, го бяха обсъждали, докато оформяха други планове, като да убият Баронс и да го махнат от пътя! Все пак Баронс ме върна от състоянието ми на При-я, в което толкова лесно можех да бъда използвана. Какво проклето неудобство за тях!

— Но хората, които превзема, продължават да се самоубиват — казвам.

— Защото Книгата не е открила някой, достатъчно силен, за да издържи сливането.

— Какво имаш предвид под да издържи сливането? Да не казваш, че точната личност би могла да вземе Шинсар Дъб, без да се самоубие?

— И да я контролира — казва той самодоволно.

Вдишвам рязко. За първи път научавам нещо такова. А той звучи толкова уверен, толкова сигурен.

— Да използва Книгата, вместо да бъде използван?

Той кимва.

Недоверчива съм.

— Просто да я вдигне и да я отвори? Без вреда, без поквара?

— Да попие цялата сила.

— Как? Коя е тази „точна личност“? — настоявам. Аз ли бях? Затова ли можех да я проследя? Затова ли наистина всички преследваха мен?

Той ми се усмихва подигравателно.

— О, незначителен човек! Ти страдаш от такава заблуда за величие. Не, МакКайла. Никога не си била ти.

— Тогава кой?

— Аз.

Зяпвам го. Той ли? Оглеждам го от горе до долу. Защо? Как? Какво знае той, което аз не знам? Което Баронс не е знаел?

— Какво е толкова специално в теб?

Той се смее и ме поглежда с поглед, който казва: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа това?“. Мразя, когато хората ми хвърлят моите погледи в лицето.

— Но аз ти казах. Отговорих на въпросите ти.

— Незначителни въпроси.

Присвивам очи.

— Ако знаеш как да се слееш с нея, защо настоя да донеса камъните в тунела с мен, когато отвлече родителите ми? Защо толкова се интересуваш от тях?

— Казано е, че камъните могат да я приковат. Нямах голям успех да я приближа. Ако не мога да я доближа достатъчно сам, ще трябва да ги използвам. Ти ще я проследиш, камъните ще я спрат, а аз мога да свърша останалото.

— Защото ядеш Ънсийли ли? Затова ли ще можеш да го направиш? — аз мога да накълцам и погълна най-добрите от тях. Ще видите как Мак се тъпче.

— Едва ли.

— Значи е заради нещо, което си? Нещо, което си направил? Нещо, което знаеш как да направиш? — усещам лудостта в гласа си и това ме ужасява, но ако той знае начин да избегне цялата абсурдност, да вземе четвъртия камък от В’лане, да събере петимата друиди (Баронс беше съвсем сигурен, че един от тях е Крисчън, а той е изгубен в Сребрата), да разбере пророчеството и да извърши някаква сложна церемония, искам да знам какъв е. Ако има пряк път, ако има някаква възможност да постигна целта си за часове или за дни, вместо да се опитвам да преживея агонизиращи седмици или дори месеци, аз искам да го знам. Колкото по-малко време трябва да прекарам в тази адска реалност, толкова по-добре.

— Виж се, МакКайла! Цялата поруменяла и сияеща, слюнчиш се от идеята да се слееш с Книгата — златните точици в очите му започват отново да блещукат.

Бих познала този поглед на всяко мъжко лице.

— Толкова много приличаш на Алина — мърмори той — и си толкова различна от нея.

Това е разлика, която той, изглежда, оценява.

— Какво е толкова специално в теб? Защо ти ще можеш да се слееш с Книгата? — настоявам. — Кажи ми!

— Намери Книгата, МакКайла! И ще ти покажа.

 

 

Когато най-после откриваме стаята със Среброто, тя е точно както Даррок я описа — в нея няма други мебели, освен едно-единствено огледало, три метра на метър и половина. Огледалото, изглежда, е било поставено без някаква следа в това, от което са направени стените в Къщата.

Но умът ми изобщо не е в Среброто. Все още съм замаяна от това, което ми каза Даррок.

Друго парче от пъзела, което ме вбесяваше, си пада на мястото. Бях озадачена от решителността му да вземе Книгата, когато никой от нас не знаеше как да я докосне, да я премести, да я приклещи, да направи едно-единствено проклето нещо с нея, без да бъде превзет, превърнат в зло и накрая убит, след като е бил принуден да унищожи всички около себе си.

Освен че се чудех защо Даррок не беше по-жесток, се чудех и защо я търсеше, след като нямаше да е в състояние да я използва, когато дори аз и Баронс трябваше да признаем, че преследването на това нещо е безсмислено.

И все пак Даррок никога не омекна. Продължи да праща своите Ънсийли да тършуват из Дъблин непрестанно. През цялото време, докато аз съм се препъвала в мрака, опитвайки се да разбера къде са четирите камъка, кои са петимата и какво казва пророчеството, Даррок е следвал много по-лесен път.

Знаел е начин да се слее с Шинсар Дъб… и да я контролира!

Нямам никакво съмнение, че Даррок казва истината. Нямам представа как или откъде е намерил тази информация, но определено знае как да използва Шинсар Дъб без да бъде покварен.

Искам това знание!

Наблюдавам го през присвити очи. Вече не бързам да го убивам. Всъщност на този етап бих убила, за да защитя копелето.

Пречиствам мисията си наум. Не се нуждая от пророчеството, от камъните или от друидите. Никога няма да се наложи да се съюзя с В’лане в бъдеще.

Трябва ми само едно — да разкрия тайната на Даррок.

Щом като я науча, мога да сгащя Книгата и сама. Нямам проблеми да я приближа. Тя обича да си играе с мен.

Ръцете ми треперят от вълнение, което е трудно да удържа. Може да ми отнеме цяла вечност, ако се опитам да изпълня абсурдните условия от пророчеството. Новият ми план може да бъде постигнат за дни и да сложи бърз край на скръбта ми.

— Защо доведе Ънсийли през долмена в склада на ЛаРу, когато имаш Сребро, което можеше да използваш? — прибягвам до незначителни въпроси, за да приспя вниманието му. После ще пробутам един голям. Като повечето мъже, които искат да бъдат крале, той обича да слуша гласа си.

— Нисшите касти Ънсийли се разсейват от всичко, с което могат да се хранят. Трябваше ми кратък проход, лишен от живот, през който да ги прокарам. Иначе никога нямаше да ги изведа от този свят, за да ги вкарам в твоя. Освен това много от тях нямаше да минат през толкова малък отвор.

Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.

Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш…

Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.

„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн — казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. — Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“

Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.

После ме спаси още веднъж… а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?

Убих го.

Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.

Препъвам се.

Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.

Отърсвам го.

— Добре съм. Просто съм гладна — не съм. Тялото ми е изключило. — Да се махаме от тук! — пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.

Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.

— Какво направи? Бутна ли ме?

— Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните — присмива се той.

Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.

Той се подхилва.

— Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.

Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.

— Като че ли бих ти ги дала — мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.

— Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? — предизвиква ме той. — Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.

Аз не съм камък.

— Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!

— Четвъртото отляво.

Тръгвам напред, но този път внимателно — нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.

Но къде?

Докато минавам през следващото Сребро, зървам замъглена нощна улица и ме шибва леден полъх. После вятърът ме запраща толкова силно през павираната улица в една тухлена стена, че ме зашеметява. Тази е солидна и непроходама.

Бих познала града и с превръзка на очите. Отново сме в Дъблин. Прегръщам стената, решена да остана права. Достатъчно падах на задника си днес.

Може да съм малко несигурна на краката си, но поне стоя на тях, когато сетивата ми на шийте зрящ се връщат с пълна сила, сякаш се будят след дълъг сън, наложен от влизането ми в Сребрата. Чужда енергия се забива в мозъка ми. Градът гъмжи от Фае.

Преди ми се гадеше от Обектите на силата и от Фае, но продължителното излагане ме промени. Присъствието им вече не ме вади от строя. Сега получавам мрачен, наситен приток на адреналин от тях. Вече съм достатъчно нестабилна от липсата на храна и сън. Не ми пука къде са Ънсийли и няма да започна да търся Книгата. Затварям очи и се концентрирам върху това да намаля „звука“, докато стане тихо.

Тогава ръцете на Даррок се обвиват около мен. Той ме придърпва към себе си и ме задържа права. За миг забравям коя съм, какво изпитвам, какво съм загубила и знам само че тези силни ръце ме подкрепят.

Подушвам Дъблин.

Аз съм в прегръдката на мъж.

Той ме притиска, отпуска глава до моята и ме държи така, сякаш ме предпазва, а аз за малко се преструвам, че е Баронс.

Той притиска устни към ухото ми.

— Ти каза, че сме приятели, МакКайла — прошепва, — но не виждам нищо такова в очите ти. Ако ми се отдадеш, ако напълно ми се отдадеш, никога няма — как го каза? — да позволя да умреш, докато съм на пост. Знам, че си ядосана за сестра си, но заедно можем да променим това… или не, ако искаш. Ти изпитваш вярност към този свят, но не можеш ли да видиш място за себе си в моя? Ти приличаш по-малко на другите хора дори от Алина. Мястото ти не е тук. Никога не е било. Ти си създадена за нещо повече — мелодичният му глас става прелъстително дълбок. — Не го ли усещаш? Не си ли го усещала винаги? Ти си… по-голяма от другите от твоя вид. Отвори очи! Огледай се хубаво! Заслужават ли тези дребни, размножаващи се воюващи хора да се биеш за тях? Да умреш за тях? Би ли се осмелила да вкусиш вечността? Безграничността. Абсолютната свобода. Да вървиш сред други, които също са по-големи от един смъртен живот.

Дланите му обгръщат главата ми, приласкават лицето ми. Устните му се движат до ухото ми. Дъхът му е рязък, плитък и бърз и аз усещам твърдо притискане към бедрото си. Моето дишане също се ускорява.

Преструвам се отново, че е Баронс, и внезапно го усещам като Баронс. Боря се да запазя главата си ясна. През ума ми прелитат спомени за онези дълги, невероятни часове, прекарани в напоеното със секс легло.

Усещам мириса на Баронс, върху кожата си, вкусвам го на устните си. Спомням си. Никога няма да забравя. Спомените са толкова живи. Кълна се, че бих могла да протегна ръка и да докосна кървавочервените копринени чаршафи.

Той се просва на леглото, мъж като тъмна татуирана планина, ръцете му са скръстени зад главата, гледа ме, докато танцувам гола.

Манфред Ман свири стар кавър на Брус Спрингстийн на моя айпод: „Аз дойдох за теб, за теб, дойдох за теб…“

Той дойде. И аз го убих.

Бих дала дясната си ръка, за да се върна отново там само за един ден. Да го изживея отново. Да го докосна отново. Да чуя звуците, които издава. Да му се усмихвам. Да бъда нежна. Да не се боя да бъда нежна. Животът е толкова крехък, деликатен и кратък. Защо продължавам да го осъзнавам твърде късно?

Дамгата на тила ми гори, но не мога да кажа дали белегът на Даррок пари черепа ми, или този на Баронс ме изгаря, защото Даррок го докосва.

— Остави клетвите си да ме съсипеш и унищожиш, МакКайла! — шепти той в ухото ми. — Да, виждам го в очите ти всеки път, щом погледнеш към мен. Трябваше да съм сляп, за да не го видя. Живял съм стотици хиляди години в Двора на Великата илюзия. Не можеш да ме измамиш. Зарежи безсмисленото си отмъщение, което накрая ще унищожи теб, не мен! Нека те издигна, нека те науча да летиш! Ще ти дам всичко. А теб аз няма да изгубя. Това е грешка, която няма да повторя. Ако дойдеш при мен, знаейки какво съм, няма да има нужда от страх и от недоверие между нас. Приеми целувката ми, МакКайла! Приеми предложението ми! Живей с мен! Вечно.

Устните му се отделят от ухото ми, проправят си пътека с леки целувки през бузата ми. Но той спира и чака аз да извъртя глава за този последен сантиметър. Да избера.

Обръщам се да повърна омраза върху него. Той претендира за чувства към сестра ми, а се опитва да прелъсти и мен! Може ли това, което е чувствал към Алина, толкова лесно да бъде предадено? Мразя го за това, че я е прелъстил. Мразя го, че не е верен на паметта й.

Никоя от тези емоции не е нещо, което Баронс би нарекъл „полезно“. Имам спомен, за който да се покажа достойна. Два призрака, които да върна към живот.

Концентрирам се към тук и сега. Какво може да бъде използвано. И какво не може.

Зад рамото му виждам къде сме. Ако все още изпитвах нещо, щях да се превия надве като от юмрук в стомаха.

Умно, умно бившо Фае! Копеле!

Ние сме в уличката диагонално на „Книги и дреболии Баронс“. Скрил е Сребро в тухлената стена на първата сграда в Мрачната зона срещу моята книжарница.

Било е точно зад гърба ни през цялото време. В моя заден двор. Винаги ме е наблюдавал. Нас.

Когато бях тук за последен път, в стъпките ми имаше бодрост, въпреки че знаех, че отивам право в капан. Баронс току-що ми беше казал, че след като изляза от среброто и Даррок мъртъв, а моите родители живи, той ще ми отстъпи КДБ с документ, както си му е редът.

Нямах съмнение, че ще получа този документ. Бях толкова наперена, толкова уверена в себе си.

Даррок ме наблюдава внимателно.

Водите тук са коварно дълбоки. Винаги са били. Просто никога не съм виждала нещата толкова ясно, колкото сега.

Той е разкрил омразата ми към него и е направил нещо. Вероятно само същество, което е било Фае за една малка вечност, би могло да направи нещо подобно. Приел го е и сега предлага пълно опрощение. Предлага много повече от просто бизнес споразумение и в момента чака моя отговор. Разбирам играта му. Той е изучил моята раса със студения си аналитичен Фае ум и ни познава добре.

Ако се съглася да бъда с него, аз се излагам на две нива: физически съм достатъчно близо до него, за да може да ме нарани, а емоционално рискувам това, което рискува всяка жена, когато се отдаде на мъж — мъничка част от сърцето винаги се опитва да последва нашето тяло.

За мой късмет не ми е останало сърце. В безопасност съм от тази гледна точка. И съм станала адски трудна за нараняване.

Моите призраци си шепнат през мен, но аз не мога да ги чуя. Има само един начин, по който ще мога да ги чуя отново.

Обръщам глава за целувката на Даррок.

Когато устните му прилепват към моите, двойствеността в мен заплашва да ме разкъса и ако успее, ще изгубя най-добрата си възможност да изпълня мисията си.

Боли ме.

Имам нужда от наказание за греховете ми.

Заравям ръце в косата му и преливам всички тези чувства в страст, изливам ги в докосването си, целувам го силно, бурно, с експлозия от чувства. Обръщам и двама ни и го блъскам към стената, целувам го така, сякаш той е единственият на света, целувам го с пълна доза човечност. Това е нещо, което Фае никога не могат да почувстват, независимо каква форма носят — човечността. Затова жадуват за нас в леглото.

Той се олюлява за миг, отдръпва се и се взира надолу към мен.

Очите ми са диви. Чувствам нещо в мен, което ме ужасява, и се надявам, че ще мога да се задържа на ръба на скалата, на която съм. Издавам звук на нетърпение, навлажнявам устни и се притискам в него.

— Още! — настоявам.

Когато ме целува отново, последната част от мен, която можеше да ме понася, умря.