Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (39)

Трийсет и девет

Отказаха да ми позволят да кацна.

Не можех съвсем да ги обвиня.

Не беше само защото имам мое лично Сатанинско „крило“ (тази нощ на земята нямаше никой, който да не е топнал пръст в нещо тъмно в някакъв момент), а защото се безпокояха, че Книгата някак ще улови К’Врук и тогава всички ще бъдем, ами… К’Врукнати.

Не можах да го отпратя. Ловецът, който наричаше себе си нещо по-окончателно от смъртта, просто не искаше да ме остави. И една тайна част от мен беше малко развълнувана от това.

Летях над Дъблин със Смъртта.

И това беше нещо шеметно за барманка от малко градче в Джорджия.

Трябваше да гледам от въздуха как се развиваше разгромът. А това наистина беше разгром.

Те я притиснаха, обградиха я с камъните, постепенно приближавайки, докато накрая не я заковаха на стълбите на църквата, в която бях изнасилена. Трябваше да се зачудя дали тя не знаеше това и не се опитваше да ме обърка.

Продължавах да очаквам да проговори в ума ми, но тя не го направи. Нито веднъж. Не промълви нито дума. За първи път в близост до мен тя не се опита да ме обърка. Реших, че камъните и друидите може би имат заглушаващ ефект.

Докато гледах, те придвижваха камъните (изток, запад, север и юг) все по-близо и по-близо, докато оформиха кутия три на три метра около нея.

Мека синя светлина започна да се излъчва между камъните, сякаш оформяше клетка.

Всички се отдръпнаха.

— Сега какво? — прошепнах, кръжейки около камбанарията.

— Сега е моя — каза Дръстан спокойно. Друидите Келтър започнаха да пеят и среброокият планинец излезе напред.

Внезапно имах видение как лежи пречупен и мъртъв на стъпалата на църквата. Книгата, променяща се в Звяра, се извисяваше над всички тях и се смееше. Очиствайки ги един след друг.

— Не! — извиках.

— Не какво? — каза Баронс мигновено.

— Спри, Дръстан!

Планинецът погледна нагоре към мен и спря.

Проучих сцената долу. Нещо не беше наред. Шинсар Дъб лежеше на стълбите като безвредна книга с твърди корици. Нямаше извисяващ се Звяр, нито О’Баниън със зъби като моторна резачка, нито одрана Фиона.

— Кога се е измъкнала от колата? — настоях аз.

Никой не ми отговори.

— Кой шофираше? Някой видя ли Книгата да излиза от колата?

— Риодан, Лор, говорете! — отсече Баронс.

— Не знам, Баронс. Не я видях. Мислех, че ти си.

— Как се е озовала на стълбите?

В’лане изсъска.

— Това е илюзия!

Изстенах.

— Тя не е там. Сигурно съм я изпуснала. Чудех се защо не се опитва да ме обърка. Направила го е. Просто не по обичайния начин. Провалих се. О, мамка му! В’лане! Пази се!