Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (24)

Двайсет и четири

На следващата сутрин бях събудена неприятно от непривичен звук и седнах, оглеждайки се наоколо. Още два пъти чух звука, преди да разбера какъв е. Някой хвърляше камъни по прозореца ми.

Разтрих очи и се протегнах.

— Идвам! — измрънках и хвърлих завивките. Мислех, че е Дани. След като мобилните телефони още не работеха, а магазинът нямаше звънец, това беше единственият начин да привлече вниманието ми, освен да влезе с взлом.

Дръпнах пердето и погледнах надолу към уличката.

В’лане се беше излегнал на капака на Вайпъра на Баронс, облегнат на предното стъкло. Колата може и да не беше моя (ще видим това!), но веднага огледах В’лане за нитове или други абразивни елементи, които може да повредят боята. Обичам спортни коли. Всички тези мускули просто ме привличат. Реших, че е безопасно да предположа, че меката бяла кърпа, вързана хлабаво на кръста му, няма да одраска нищо. Съвършеното му тяло беше посипано със злато, а очите му бяха слънчеви лъчи, искрящи върху диаманти.

Отворих прозореца. Леден въздух влетя вътре. Температурата беше паднала, ниски облаци бяха скрили небето. Отново студ и мрак в Дъблин.

В’лане вдигна чаша от Старбъкс.

— Добро утро, МакКайла! Донесох ти кафе.

Огледах го със същото подозрение и копнеж.

— Намерил си отворен Старбъкс?

— Пресях се до един в Ню Йорк. Смлях зърната и го направих сам. Дори… как го казвате? Вдигнах млякото на пяна — той показа някакви пакетчета. — Подсладител или кафява захар?

Устата ми се напълни със слюнка. Кафява захар и кофеин? Само сексът можеше да направи сутринта по-хубава.

— Баронс наоколо ли е? — попита.

Поклатих глава.

— Къде е?

— Зает е през деня — излъгах.

— Нещо спешно в твоята програма?

Присвих очи. В’лане не говореше като друг път. Обикновено говореше с голяма официалност. Днес звучеше почти като… човек. Огледах кърпата, опитвайки се да реша дали може да има Книга под нея. Беше възможно.

— Можеш ли да замениш кърпата за нещо като, ами прилепнали шорти?

Внезапно вече беше гол.

Определено нямаше Книга.

— Върни кърпата обратно! — казах бързо. — Защо говориш смешно?

— Така ли? Полагам усилия да се уча от човечеството, МакКайла. Мислех, че ще ме сметнеш за по-привлекателен. Как се справям? Не, чакай! Усвоявам човешките съкращения. Как се справям?

Все още беше гол.

— Кърпата! Сега! И съкращаваш неправилните думи. Би станало „как се спра’ям“. Но наистина няма нужда. Жаргонът не звучи правилно от твоята уста.

Той ми хвълри заслепяваща усмивка.

— Ти ме харесваш като принц, какъвто съм. Това е обещаващо. Дойдох да те заведа на плажа. Тропически вълни и дюни. Кокосови орехи и палми. Пясък и слънце. Ела! — Той предложи ръка. Не беше единствената част от него, протегната в моята посока.

Заобиколена съм от силно сексуални мъже на всеки ъгъл.

— Кърпа! — настоях. Прехапах долната си устна. Не трябваше. Нямах право. Тежестта на целия свят лежеше на раменете ми. Дори имах таро карта, която го доказваше.

— Не знам защо не се наслаждаваш да ме гледаш гол. Аз се наслаждавам да гледам теб гола.

— Искаш ли да дойда с теб на плажа, или не?

Пъстрите му очи блестяха.

— Ти си приела поканата ми. Виждам го в очите ти. В тях виждам замечтано сияние. Намирам го за възбуждащо.

— Но не на плаж във Фае — казах. — Никакви илюзии! Можеш ли да ни пресееш на място като Рио, в човешкия свят, където само човешките часове ще минават?

— Заповядвай ми, аз съм твой, МакКайла! Ще прекараме ограничен брой човешки часове, определени от теб.

Бях фатално дефектна. Не можех да откажа.

— Ще взема кафето сега. — Пресегнах се през прозореца за него, очаквайки да полети към мен или нещо такова.

— Не съм в състояние да ти услужа. Защитите на параноика са все още активни. Те ме държат на няколко стъпки от сградата.

— Но не и от колата му — казах с усмивка на устните. Баронс щеше да откачи, ако знаеше, че В’лане е докосвал Вайпъра му. И се е протягал на него гол? Щеше да получи аневризъм.

— Давам всичко от себе си да не прогоря името си в боята. Боя се, че ще трябва да слезеш долу за кафето. Топло е, побързай!

Прокарах набързо четка през косата си, плиснах вода на лицето си, надянах шорти, потник и джапанки и десет минути по-късно бях в Рио.

 

 

Не мога да съм на плаж, без да мисля за Алина. Продължавам да си казвам, че когато всичко това свърши, ще помоля В’лане да ми даде илюзия за нея и ще прекараме цял ден в игра на волейбол, ще слушаме музика и ще пием Корона с лайм. Щях да се сбогувам веднъж завинаги. Ще оставя болката и гнева, ще затъкна чудесните части от живота, който бяхме споделили, в някой свят ъгъл на душата ми и ще приема, че трябва да живея без нея.

Ако Баронс беше наистина мъртъв и беше минало достатъчно време, щях ли накрая да приема да живея и без него? Боях се, че никога нямаше да го направя.

Обърнах вниманието си към Сийли принца, който вървеше до мен. Радвах се, че дойде да ме потърси тази сутрин. Ако не беше, щях да го призова с чувственото жило на името му в езика ми. Сънищата ми предишната нощ ме бяха извадили от равновесие. Имах въпроси и той беше единственият, който може би имаше отговори.

Вървяхме на късо разстояние по плажа до двойка копринени шезлонги, затънали в белия пясък, близо до солените пръски на морето. Дрехите ми се стопиха и бяха заменени от яркорозов оскъден бански и златна верига на кръста, украсена с огненочервени камъни. Плажът беше пуст. Нямах представа дали не са останали хора, или В’лане ги е отпратил за нашето уединение.

— Защо е веригата? — изглежда, си падаше по тях.

— Когато правя секс с теб отзад, ще я използвам, за да те придърпвам по-близо и да навлизам по-дълбоко.

Отворих уста и я затворих отново. Аз бях идиотът, който попита.

— И сега, когато гледаш как златото проблясва на слънцето, ще мислиш как се чукаш с мен.

Потънах в стола и облегнах глава назад, гледайки птиците над главата ми. Тихият прилив на вълните успокои душата ми.

— Бейзболна шапка и очила, моля!

Той се пресегна, нахлупи шапка на главата ми и закрепи слънчеви очила на носа ми. Погледнах го. Отново беше гол, кърпата беше на купчина между краката му.

— Открих, че изгаря. Крайно неприятно.

— Кожата ти истинска ли е?

Той махна кърпата.

— Докосни я! — Когато не направих движение да го докосна, той каза: — Съжалявам, че си имунизирана към мен. Човешкото съблазняване на такава като теб може да отнеме еон. Да, МакКайла, в тази форма кожата ми е точно толкова истинска, колкото твоята.

В ръката ми се появи питие — сметанов коктейл от ананас, кокос и ароматен ром.

— Разкажи ми за Крус! — казах.

— Защо? — попита В’лане.

— Интересува ме.

— Защо?

— Изглежда, е бил някак различен от другите Ънсийли принцове. Другите не са имали имена. Защо е имал Крус? Когато се срещнахме за първи път, ти ми предложи гривната на Крус. Защо е наречена така? Къде е научил проклятията, с които е повредил Сребрата? Изглежда, с него има свързана много повече история, отколкото с другите принцове.

В’лане въздъхва в перфектно човешко подражание.

— Някой ден ще искаш да говориш за мен. Ще имаш също толкова въпроси за моето съществуване и за моето място в историята на Фае. То е величествено, много повече от това на Крус. Той беше новооперен принц. Аз мога да предложа повече.

Почуквах с пръсти, чакайки.

Той прокара длан по ръката ми и сплете пръсти с моите. Ръката му беше топла и силна и я усещах като на истински мъж. Той сериозно залагаше на човешкото днес.

— Вече ти разказах повече древна Фае история, отколкото някой човек някога е знаел.

— И аз все още знам единствено най-голата схема на събитията. Казваш, че искаш да те видя като мъж, да ти се доверя, но доверието идва от споделянето на знание и откриването на допирни точки.

— Ако други от расата ми открият колко много ти казвам…

— Ще рискувам. А ти?

Той се загледа в морето, сякаш търсеше мъдрост в тюркоазените вълни. Накрая каза:

— Както желаеш, МакКайла, но никога не трябва да разкриваш знанието си на друго Фае.

— Разбирам.

— След като Ънсийли кралят бил доволен, че значително е подобрил уменията си след началните, несъвършени експерименти, които завършили с нисшите касти Ънсийли, той започнал да копира йерархията на Сийли. Създал четири кралски дома — мрачни съответствия на кралските линии на Сийли. Домът на Крус бил последният, който направил. Самият Крус бил последното сътворено Ънсийли. По времето, когато кралят започнал работа по четвъртия кралски дом, вече бил виртуоз в създаването на своите полуживи деца, дори без Песента на Сътворението. Въпреки че с гарвановите си коси, черни торкви и натрапчиви мелодии никога нямало да минат за Сийли, те били също толкова красиви, еротични и величествени, като най-висшите сред светлите Фае. Някои казват, че кралят спрял с Крус, защото знаел, че ако направи още едно от неговите „деца“, детето ще убие бащата и ще узурпира кралството му, точно като във вашите митологии.

Кимнах, припомняйки си моя Едип от колежа.

— В началото кралят се радвал на Крус и споделял знанието си свободно. Бил намерил достоен събеседник, с когото да работи, в усилията си да направи възлюбената си наложница Фае. Крус бил умен, учел бързо и изобретил много неща. Гривната била едно от първите му творения. Направил я като дар, който кралят да даде на наложницата си, за да може тя, когато желае неговото присъствие, само да докосне гривната и да мисли за него, за да го призове. Накитът също така я предпазвал от определени заплахи. Кралят бил доволен от подаръка. Двамата с Крус изковали няколко амулета, за да й дадат способността да плете илюзия. Кралят сам създал последния, който връчил на любимата си. Някои казват, че тя можела да заблуди всекиго с илюзиите, изтъкани с него, дори краля. Кралят дал на Крус по-голям достъп до своите проучвания, библиотеки и лаборатории.

— А как ти си получил гривната на Крус?

— Моята кралица ми я даде.

— Тя как я е получила?

— Допускам, че е била свалена от Крус, когато е бил убит, после е била предавана от кралица на кралица, за да бъде опазена.

— Значи, докато кралят доверявал на Крус всичко, което знаел, принцът решил да го свали и да открадне наложницата му? — попитах. Не можех да скрия нотката укор в гласа ми.

— От кого чу това?

Поколебах се.

— Доверието трябва да е взаимно, МакКайла — смъмри ме той.

— Видях Крисчън в Сребрата. Той каза, че е научил, че Крус мразел краля, искал наложницата му и проклел Сребрата, за да не може кралят да стигне до нея. Той ми каза, че Крус планирал да отнеме жената на краля и всички светове в Сребрата за себе си.

В’лане поклати глава, златната коса проблесна на слънцето.

— Не е било толкова просто. Нещата рядко са. Ще използвам човешка дума. Крус обичал краля повече от всичко. Създателят на Ънсийли е същество с непоносимо съвършенство. Ако наистина е Фае, значи е от най-древната, най-чиста линия, съществувала някога. Някои казват, че той е Бащата на Всичко. Някои казват, че надживял стотици кралици, преди времето на кралицата, която убил. Много от формите, които може да приеме, са отвъд способнистите за възприемане дори на Фае. Според описанията има огромни черни крила, които могат да обгърнат целия Ънсийли двор. Ако пожелае да приеме човешка форма, би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части. Той е твърде голям, за да бъде побран в един смъртен съд.

Отново потреперих. Бях зърнала намек за тези крила в Белия палат. Бях почувствала усещането на наложницата за тях, съпричастно бях споделила очарованието й от мекото им докосване по голата й кожа.

— Мислех, че кралицата е най-могъщата от вашата раса.

— Кралицата е наследник на магията на нашия народ. Различно е. Това, че магията никога не е приемала мъж от Истинската раса, макар че…

— Макар че какво?

Той ме изгледа странично изпод клепачите си.

— Казвам ти твърде много неща — въздъхна. — И се наслаждавам твърде много. Много време мина, откакто познавах друг, достоен за доверие. Един древен мит казва, че ако няма претенденти за матриархалния трон, магията вероятно ще бъде привлечена от най-доминиращия мъжки от нашата раса. Някои казват, че нашите управници са като главата на вашия Янус^[1], като вашите ин и ян. Кралят е мощта на нашия народ, кралицата е мъдростта. Мощта се извлича от грубата сила, мъдростта се извлича от истинската сила. В хармония кралят и кралицата водили обединен двор. Противопоставени, ние воюваме. Противопоставени сме от деня, в който кралят уби кралицата.

— Но тя е била последвана от други кралици. Не е ли могъл кралят да сключи мир?

— Дори не се опита. Той отново изостави децата си. След като намерил наложницата си мъртва, в своя акт на изкупление той направил това, което се бил зарекъл да не прави. Чрез изливането на цялото му мрачно знание на страниците на омагьосания том, той неволно създал най-могъщото си „дете“. После изчезнал. Слухове сред Сийли и Ънсийли твърдят, че оттогава се е опитвал да я приспи, но не е успявал. Твърди се, че Ловецът, който уби Даррок, е личният ловец на краля от стотици хиляди години. Носел го е от свят в свят, за да търси своето възмездие. Кралят, както всички Фае, не обича нищо друго повече от собственото си съществувание. Докато Книгата е на свобода, той няма да има покой. Подозирам, че Шинсар Дъб се е забавлявала да вземе „коня“ на краля. Също така подозирам, че въпреки че кралят вече не използва този Ловец, а Ловецът е тук, в този град, тогава и кралят също е тук.

Ахнах.

— Имаш предвид в Дъблин?

В’лане кимна.

— В човешка форма?

— Кой би могъл да каже? Никой не може да предскаже каквото и да било за някой като него.

„Би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части.“ Помислих за Баронс и неговите осмина. Поклатих глава, отхвърляйки мисълта.

— Върни се на Крус! — казах бързо.

— Защо е този интерес към Крус?

— Опитвам се да разбера хронологията. Значи кралят се доверил на Крус, работил с него, обучил го, а Крус го предал. Защо?

Очите на В’лане се присвиха и ноздрите му трепнаха със студено презрение.

— Привързаността на краля към наложницата му била неестествена. Това е отклонение за нашата раса. Хората ценят моногамията, защото са заедно само за едно мигване на окото. Вие сте родени под сянката на смъртта. Това ви кара да копнеете за неестествена връзка. Ние не прекарваме повече от век, най-много два с един партньор. Ние пием от Котела. Променяме се. Продължаваме. Кралят — не.

— В тази връзка, ти откъде знаеш всичко това?

— Имаме книжници и писани истории. Като един от Висшия съвет на кралицата, мой дълг е да разказвам миналото ни в тези случаи, когато тя издава указ. Тя настоява да мога да рецитирам всяка част по всяко време.

— Значи кралят бил верен, а Фае не харесват това.

Той ме изгледа.

— Прекарай хиляда години с някой и ми кажи, че не е неестествено. Най-малкото еднообразно.

— Очевидно кралят не е мислил така. — Харесвах краля за това. Харесваше ми идеята за истинска любов. Може би, само може би, някои хора имат достатъчно късмет да намерят своята половинка, тази, която ги допълва. Като бог Янус.

— Кралят станал опасност за децата си. Дворът му започнал да говори. Решили да го изпитат. Крус щял да съблазни краля, да обърне обсебеността му от наложницата, да го накара да забрави всеотдайността си към смъртната.

— Кралят бисексуален ли е?

В’лане ме изгледа празно.

— Мислех, че Фае са с определен пол.

— Ах, позоваваш се на това кой кого чука, а ние сме, как го казвате? Моносексуални?

— Хетеросексуални — казах. Да чуя В’лане да казва думата „чукам“ с музикалния си чувствен глас, беше предварителна игра само по себе си. Отпих от питието си, провесих крак от шезлонга си и охладих палец във водата.

— Фае съблазняването е различно от човешката похот. Това е очарованието от… — той, изглежда, търсеше отчаяно дума. — Хората нямат подходяща дума. Самата психика. Всичко, което е някой. Крус щял да стане любимец на краля, да измести смъртната, от която неговият господар толкова дълго бил обсебен, която дори не била от нашия вид. Крус щял да накара краля отново да се влюби в нашата раса. Щом кралят върнел вниманието си към Двора на Сенките, щял да ги издигне на полагащито им се място под светлината, заедно с другите от тяхната раса. Децата му се били уморили да се крият. Искали да се срещнат със своите събратя и да вкусят от живота, на който те се наслаждавали. Искали кралят да се бори за тях, да накара кралицата да ги приеме, да обедини дворовете в един. Смятали, че всичко е както трябва да бъде. Кралицата била мъдрият и истински водач на Сийли, кралят бил силният и горд водач на Ънсийли. Те били богът Янус, цялостни, само ако кралят и кралицата им позволели да живеят заедно.

— Дали Сийли са се чувствали по същия начин? — Не можех да си го представя.

— Сийли бяха в пълно неведение за съществуването на Ънсийли.

— Докато някой не предал краля на кралицата.

— Предателството е в очите на наблюдателя — каза В’лане остро. Затвори очи за миг. Когато ги отвори отново, ядосаните златни проблясъци ги нямаше. — Би трябвало да перефразирам това правилно за теб. Някой е трябвало да каже на кралицата много преди тя да научи. Всички трябва да се подчиняват на кралицата във всичко. Кралят не й се подчинявал многократно и когато отхвърлил Крус, Ънсийли разбрали, че никога няма да застане зад тях. Заговорили за бунт, за гражданска война. За да я избегне, Крус отишъл при кралицата, за да говори от името на мрачните си братя. Докато го нямало, другите принцове създали проклятие, което да бъде хвърлено в Сребрата. Ако кралят не пожелаел да се откаже от своята смъртна, те щели да му забранят достъпа до нея, като му попречат да влиза в Сребрата и така той нямало да може да я види повече.

— Значи не бил Крус този, който покварил мрежата на Сребрата?

— Не, разбира се. Сред моята раса името на Крус е като синоним на един от вашите хора… Вярвам, че името беше Мърфи, на чието име е бил издаден определен закон? Ако нещо се обърка, обвинявате Мърфи. Същото е с Крус. Ако Крус наистина е хвърлил проклятието върху Сребрата, то нямало да поквари основната им функция. Просто щяло да пречи краля да влиза. Крус изучавал магията със самия крал, той бил много по-умел от събратята си.

— Какво казала кралицата, когато отишъл при нея? — попитах. В разказа на В’лане Крус изглеждаше почти като герой-ренегат. Наистина, въпреки че Ънсийли са безчестни, такива са и повечето Сийли, които съм срещала. Според мен те се заслужават едни други. Трябвало е да се обединят в един двор, да се контролират и да стоят далеч от моя свят.

— Никога няма да разберем. За да чуе какво има да казва той, тя го задържала в будоара си. После призовала краля и се срещнали в небето същия този ден. Въпреки че не притежавам никакъв спомен за това, според нашите историци аз съм бил изпратен от нея за Крус и когато съм й го довел, тя го завързала за дърво, взела Меча на светлината и го убила пред очите на краля.

Ахнах. Беше толкова странно да осъзная, че В’лане е бил жив по онова време. Че е имал опит от първа ръка във всичко, но не си спомня нищо. Трябвало е да прочете писмените истории, за да научи това, което по свое желание е забравил. Чудех се дали Фае историците, също като нашите, изопачават нещата. Като знаех увлечението им по илюзията, не виждах как някое Фае би казало цялата истина. Ще разберем ли изобщо някога какво се е случило тогава? Все пак си представях, че версията на В’лане е най-близкото, до което мога някога да стигна.

— И започнала войната.

Той кимна.

— След като кралят убил кралицата и се върнал в двора си, той намерил наложницата си мъртва. Според принцовете, когато тя научила за битката и открила, че кралят започнал да убива своята собствена раса в нейно име, тя излязла от Сребрата, легнала в леглото му и се самоубила. Казват, че му оставила бележка. Казват, че той все още я носи.

Какви злочести любовници! Това беше една невероятно тъжна история. Бях усетила любовта им на онези обсидианени подове в Белия палат, въпреки че и двамата бяха дълбоко нещастни. Кралят — защото любимата му не е Фае като него, а наложницата, защото е хваната в капан да чака сама той да я направи „достатъчно добра“ за него. Така се чувствала тя — долнокачествена. Тя искала да я обича такава, каквато е за един малък смъртен живот и щяла да бъде щастлива. Все пак нямаше съмнение в тяхната любов. Те били един за друг всичко, което другият искал.

— Когато отново чухме за Шинсар Дъб, тя беше на свобода във вашия свят. Има такива сред Сийли, които дълго време са ламтели за знанието в страниците й. Даррок беше един от тях.

— Как планира кралицата да я използва? — попитах.

— Тя вярва, че матриархалната магия на нашата раса ще й позволи да използва книгата. — Той се поколеба. — Това, че с теб се доверяваме един на друг, ми се нрави. Мина много време, откакто имах съюзник със сила, жизненост и интригуващ ум. — Той сякаш ме оценяваше, сякаш претегляше някакво решение, после каза: — Казано е също, че всеки, който знае Първия език, древния език на… вярвам, че единствената задоволителна човешка дума е Промяна… на който кралят записал своето мрачно знание, би бил в състояние да седне и да прочете Шинсар Дъб, след като бъде задържана, страница след страница, попивайки цялата забранена магия, всичко, което кралят знаел.

— Даррок знаеше ли този език?

— Не. Знам го със сигурност. Бях там, когато пи за последно от Котела. Ако някой от расата ни знаеше, че Шинсар Дъб е била погребана под твоя манастир преди да пие от Котела толкова много пъти, че древният език да се изгуби в мъглите на изоставените спомени, е щял да срине планетата ти до основи, за да я вземе.

— Защо биха искали знанието, което кралят толкова съжалявал, че е придобил, че го е прокудил?

— Единственото, което нашата раса обича толкова силно, колкото и себе си, е мощта. Ние сме привлечени от нея без причина, точно както умът на човешки мъж може да бъде толкова скован от поразително сексуална жена, че да я следва до своето унищожение. Съществува този момент, който вие наричате „преди“, в който един мъж или Фае може да обмисли последствията. Кратък е, дори за нас. Освен това, докато кралят избрал да върши глупави неща със своята мощ, други от нас може да не го направят. Мощта не е добра или зла. Тя е отражение на същността на този, който я владее.

Беше толкова чаровен, когато беше открит и говореше свободно за слабостите на своята раса, като дори я сравняваше с нашата. Може би имаше надежда, че някой ден Фае и хора биха могли да се научат да… Разтърсих глава, прекъсвайки тази мисъл. Бяхме твърде различни, балансът на силата между нас прекомерно нестабилен.

— Отплати се за доверието ми, МакКайла! Знам, че си ходила в манастира. Научи ли как Книгата е била задържана първоначално?

— Така смятам. Открихме пророчество, което ни казва основните неща, които трябва да направим, за да я погребем отново.

Той се изправи и махна слънчевите си очила. Пъстрите очи изучаваха лицето ми.

— И сега за първи път се сещаш да го споменеш? — каза той невярващо. — Какво трябва да направим?

— Има петима друиди, които трябва да изпълнят някаква сковаваща церемония. Предполага се, че са били обучени на нея много отдавна от вашата раса. Те живеят в Шотландия.

— Келтърови — каза той. — Древните друиди на кралицата. Значи затова тя толкова дълго ги защитаваше. Сигурно е прозряла, че нещо подобно може да се случи.

— Познаваш ли ги?

— Тя… се е намесила в кръвната им линия. Земята им е защитена. Никое Сийли или Ловец не могат да се пресеят на определено разстояние от нея.

— Изглеждаш разтревожен от това.

— Трудно е да се грижа за безопасността на кралицата, когато не мога да претърся всички места за инструментите, които ми трябват, за да го правя. Чудех се дали те не пазят камъните.

Прецених го.

— След като се доверяваме един на друг, ти имаш един, нали?

— Да. Ти имаше ли успех в откриването на някой от другите?

— Да.

— Колко?

— Всичките три.

— Ти имаш останалите три? Ние сме по-близо, отколкото смеех да се надявам! Къде са? Келтърови ли ги притежават, както подозирах?

— Не — технически в момента аз ги притежавах, безопасно защитени, но ми беше по-удобно да го накарам да вярва, че са в Баронс. — Баронс.

Той изсъска — звукът на Фае за отвращение.

— Кажи ми къде са! Ще ги взема от него и ще свършим с Баронс завинаги!

— Защо го презираш?

— Преди време той изкла доста от моите хора и буквално остави широка пътека от трупове след себе си.

— Включително твоята принцеса?

— Той я прелъсти, за да научи повече за Шинсар Дъб. За известно време тя беше очарована от него и му разказа много неща за нас, които никога не трябваше да бъдат разкривани. Баронс търси Книгата отдавна. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Нито пък аз. Той не е човек, може да убива нашия вид и търси Книгата. Ще го убия при първа възможност.

„Късмет с това“, помислих си.

— Той никога няма да даде камъните.

— Вземи ги от него!

Засмях се.

— Не е възможно. Не крадеш от Баронс. Просто не става.

— Ако разбереш къде са, ще ти помогна да се сдобиеш с тях. Ние ще направим това, само ние двамата. Разбира се, Келтърови също са нужни, за да я задържат, но без други, МакКайла. Когато с теб я обезопасим за кралицата, тя ще те награди богато. Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое — той замълча за момент, после каза внимателно: — Тя би могла дори да възстанови неща, които си загубила и за които скърбиш.

Загледах се към морето, опитвайки се да не се изкушавам от моркова в края на пръчката — Алина. Роуина настояваше да работя единствено с шийте зрящите. Лор настояваше да работя само с Баронс и мъжете му. Сега В’лане искаше да се съюзя с него и да изключа всички останали.

Доверявах на всеки от тях толкова, колкото беше необходимо, за да ги държа на разстояние от себе си.

— От деня, в който пристигнах в Дъблин, всички се опитват да ме принудят да избера страна. Няма! Няма да избера някой пред другите. Ще направим това заедно или изобщо няма да го правим. И когато го направим, искам шийте зрящите да гледат, за да може, ако нещо отново тръгне на зле в бъдеще, да знаят как да го спрат.

— Твърде много хора са замесени — каза той рязко.

Свих рамене.

— Тогава доведи от твоите Сийли, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре!

Благоуханният ден внезапно захладня. Той беше силно подразнен. Но не ми пукаше. Чувствах, че най-после имаме солиден план, който може да подейства. Имахме камъните и пророчеството, трябваше ни само Крисчън. Отказвах да се тревожа какво щяхме да правим, след като Книгата бъде обезопасена, и дали да бъде позволено на кралицата да я прочете. Можех да се справям само с едно привидно непреодолимо препятствие наведнъж, а и нямах представа как щяхме да открием Крисчън в Сребрата. Жалко, че Баронс не беше белязал и него.

Имах още един въпрос. Той ме гризеше през цялото време, докато говорехме. Чувствах, че има нещо, което трябва да разбера за себе си, истина, която щеше да хвърли светлина върху сънищата, които сънувах цял живот.

— В’лане, как изглеждаше Крус?

Той вдигна рамо и го остави да падне, после скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето.

— Като другите Ънсийли принцове.

— Ти каза, че те ставали все по-добри, когато кралят ги е правил. Беше ли Крус различен по някакъв начин?

— Защо питаш?

— Просто нещо, което една от шийте зрящите каза — излъгах.

— Кога планираш да се опиташ да изпълниш условията на пророчеството?

— В мига, в който съберем всички Келтърови заедно и открием Книгата.

Той ме погледна.

— Значи скоро — промърмори. — Ще бъде много скоро.

Кимнах.

— Трябва да е възможно най-скоро. Боя се за кралицата.

— Попитах те за Крус — напомних му.

— Толкова много въпроси за един незначителен принц, който е спрял да съществува преди стотици хиляди години.

— И? — беше ли това сприхавост в гласа му?

— Ако той не беше мъртъв, можеше да изпитам… какво беше това, което ви движи толкова често? Ах, сетих се. Ревност.

— Угоди ми!

След един дълъг миг той изпусна още една от съвършено имитираните човешки въздишки.

— Според историите ни Крус бил най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да го разбере. Невероятна загуба на съвършенство е никога да не можеш да спреш поглед на такъв като него. Торквата на неговата кралска линия била изпъстрена със сребро, а ликът му излъчвал чисто злато. Но, подозирам, причината кралят да изпитва такава близост с него, преди да си позволи любовта му към една смъртна да унищожи всичко, което можели да бъдат, е в това, че Крус бил единственият от децата на краля, който приличал на своя създател. Като самия крал Крус имал величествени черни крила.