Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (49)

Четирийсет и девет

Шокирани от новината, че Роуина е мъртва, оцелелите членове на Убежището погледнаха Дръстан МакКелтър, който носеше Книгата, представиха се (и да, Джо беше една от тях), после свалиха защитите и отвориха коридора за достъп до залата, в която е била погребана Шинсар Дъб от самото начало.

Радвах се, че Дръстан я носи. Не исках да имам нищо общо с нея. Не исках повече да я докосвам. Ако я докоснех, щях да си спомня за заклинанието, което искаше Баронс, за това колко близо бях до него и как трябваше само да повдигна корицата и…

Поклатих глава, пропъждайки мисълта.

Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.

Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.

Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.

Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.

Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.

Погледнах към Баронс.

— Нямаш ли чувството…

— Че дебелата дама още не е пяла?

Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.

— Идеи? — попитах.

— Нито една.

— Параноици ли сме?

— Вероятно. Трудно е да се каже. — Той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.

По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.

„Не можех да стигна до теб“ — беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.

„Но ти успя — казах му. — Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“

„Не можех да те спася.“ — Изражението му беше сковано, гневно.

Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.

„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“

Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.

Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.

„Да — излъгах. — Взех го.“

Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.

Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.

Кат също беше член на Убежището — тайна, която не беше издала.

— Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи — ведрите й сиви очи се забиха в моите. — Не мога да си представя през какво си минала. — Изражението й говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. — Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

— Напротив. — Усмихнах й се уморено. — Никога повече не й позволявайте да избяга!

Пред нас внезапно настана вълнение.

Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.

Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.

Кадифе изсъска:

— Нямате право да сте тук!

— Убийте го! — каза Риодан категорично.

— Да не сте посмели! — чух Джо да се сопва.

— Шибани феи — измърмори Лор.

— Докоснете един от тях и аз ще…

— Какво, човеко? — излая Риодан към Джо. — Какво точно ще направиш, за да ме спреш?

— Не ме предизвиквай!

— Спрете! — каза тихо Дръстан. — Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.

— Те са причината да се измъкне — каза Фейд.

— Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.

— Вие сте я направили.

— Не сме. Ънсийли са я направили.

— Сийли, Ънсийли — за мен всички сте феи — изтътна Лор.

— Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване — казах.

— Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в…

— В ДНК на всички? — попитах сухо.

Кат се усмихна.

— Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.

„А аз?“ — исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?

Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?

Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?

Баронс ме погледна:

— Какво има?

— Просто ми е студено — излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?

— Къде е В’лане? — попитах, отчаяна за нещо реално.

— Ще доведе кралицата — каза Кадифе.

Това сложи началото на нов спор.

— Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.

— Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? — попита Дрий’лия.

— Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората — каза Фейд.

— Тя изобщо в съзнание ли е? — попитах.

— Стените ни трябват — каза Кат тихо.

— Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание — каза Риодан. — Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.

Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.

Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.

Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.

Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.

Над нас се спусна мълчание.

Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея — подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.

Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.

В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.

— Виждал ли си такива руни преди, Баронс? — попита Риодан.

— Не. Ти? — каза Баронс.

— Нови са за мен. Може да са полезни.

Чух звука на телефон, правещ снимки.

После чух звука на телефон, разбит в скала.

— Полудяла ли си? — попита Риодан невярващо. — Това беше моят телефон!

— Възможно е — каза Джо. — Но никой не записва нищо тук.

— Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!

— Дойде ми до гуша от теб — каза Джо.

— Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща — изръмжа Риодан.

— Остави я на мира! — казах аз. — Манастирът е техен.

Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.

— Трябва да поставиш Книгата върху плочата — уведоми ме Кат. — После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.

— После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците — каза В’лане.

— Какво?! — възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. — Няма да сваля тези руни!

— Мислех, че ще доведеш кралицата — каза Баронс.

— Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.

В’лане огледа залата, изучавайки всекиго поотделно, Фае и друиди. Разбирах, че не се чувства удобно с този риск. Погледът му се спря за миг върху Кадифе, който кимна. После погледна към мен:

— Съжалявам, но това е единственият начин да я предпазя. Не мога да бъда двама аз, без да разполовя способностите си.

— За какво говориш?

Той не отговори.

Родителите ми внезапно се озоваха там. Мама и татко, тук, близо до Шинсар Дъб. Това беше последното място, на което бих ги завела. И те очакваха, че трябва да махна руните, но щяхме да видим това.

Татко държеше в ръцете си Сийли кралицата, която беше плътно увита в одеяла. Беше толкова добре повита, че можех да видя само няколко кичура сребриста коса и върха на носа й. Мама се беше притиснала до татко и разбрах защо В’лане се извиняваше. И трябваше.

Моите родители предпазваха кралицата с телата си.

— Използваш родителите ми като щит?

— Няма нищо, бебче. Ние искахме да помогнем — каза Джак.

Рейни се съгласи.

— Толкова приличаш на сестра си! Изправяш се срещу всичко сама, а не е нужно. Ние сме семейство. Ние се борим с проблемите заедно. Освен това, ако трябва да остана още миг в онази стъклена клетка, ще се побъркам. Заклещени сме там от месеци.

Баронс кимна с глава и Риодан, Лор и Фейд приближиха родителите ми и ги закриха.

— Благодаря — казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!

В’лане все още оглеждаше всички в залата.

— Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.

— Нека приключваме с това! — казах сковано. — Защо трябва да премахна руните?

— Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?

Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да й дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?

— Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.

— Тя няма да ги махне — каза Баронс. — Твърде опасно е.

— Твърде опасно е да не ги махне.

— Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава — каза Баронс.

— Може вече да не си наоколо — отговори В’лане студено. — Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.

— Винаги ще бъда наоколо.

— Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.

— Избягала е преди.

— Беше изнесена — каза Кат. — Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.

Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб, което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите й маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което й трябваше, за да избяга отново един ден?

Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.

— Виждам и двете страни. Не знам отговора.

— Ще гласуваме — каза Джо.

— Няма да гласуваме за нещо толкова важно! — каза Баронс. — Това не е шибана демокрация!

— Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? — настоя В’лане.

— Защо да не е демокрация? — попита Кат. — Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.

Баронс я изгледа твърдо.

— Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.

— Друг път! — изръмжа Крисчън.

Баронс скръсти ръце.

— Кой пусна Ънсийли тук?

Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.

Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.

— Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!

Въздъхнах.

— Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?

— Бих могъл — каза той студено. — Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?

— Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!

— Стига! — каза Дръстан. — Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!

Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.

— Те не трябва да се броят — каза Крисчън. — Те дори не са част от това.

— Те защитават кралицата с живота си — каза Баронс категорично. — Броят се.

Все пак загубихме.

Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.

Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.

— Сега, МакКайла! — каза В’лане.

Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.

— Ние гласувахме — напомни Кат.

Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.

Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.

Погледнах към В’лане. Той кимна насърчително.

Погледнах към Баронс. Той беше толкова нечовешки неподвижен, че едва не го пропуснах. За миг изглеждаше като сянката на някой друг в ярко осветената пещера. Беше хубав номер. Знаех какво означава този тип неподвижност. Нашата група беше избухлива. Бяхме гласували. Ако тръгнех против вота, адът щеше да се изсипе. Щяхме да се обърнем един срещу друг и кой знае колко грозни можеше да станат нещата.

Родителите ми бяха тук. Ако премахнех руните, можеше да ги изложа на риск. Ако откажех, можеше да ги изложа на риск.

Нямаше правилен избор.

Посегнах към синьочерната светлина и започнах да махам първата руна от корицата. Когато я откъснах, тя пулсираше като малко, ядосано сърце и остави рана, която се изпълни с черна кръв, преди да изчезне.

— Какво да правя с тях? — задържах я аз във въздуха.

— Кадифе ще ги пресява, щом ги махнеш — каза В’лане.

Издърпвах ги една по една и те изчезваха.

Когато остана само една, спрях и притиснах длани към корицата. Усещах я мудна. Дали руните сред тези стени наистина бяха достатъчни, за да я удържат? Щях да разбера.

Откъснах последната от корицата на Книгата. Тя се отдели неохотно, гърчейки се като гладна пиявица, и се опита да се впие в мен, щом разруших връзката.

Кадифе я преся.

Когато кървавочервената руна изчезна, затаих дъх. След около двайсет секунди чух тиха експлозия от въздишки. Мисля, че всички очаквахме тя да се промени в Звяра и да запрати Страшния съд по нас.

— Е? — каза В’лане.

Отворих сетивата си на шийте зрящ, опитвайки се да я усетя.

— Задържана ли е? — настоя Баронс.

Запратих всичко, което имах, протягайки тази част от мен, която можеше да усеща ОС, колкото можех по-далеч и за един кратък миг почувствах целия интериор на пещерата и разбрах целта на руните.

Всяка от тях беше педантично изсечена в камъка така, че ако между тях се прокарат линии — от пода до тавана и от стена до стена, щеше да се разкрие сложна и сбита решетка. След като Книгата беше поставена на плочата и камъните подредени около нея, руните бяха започнали да се активират. Сега пресичаха стаята с гигантска невидима паяжина. Почти можех да видя разтегливите сребърни нишки да се изстрелват покрай мен, да ги усетя как минават през мен.

Дори Книгата някак да се измъкнеше от плочата, моментално щеше да бъде впримчена в първата от безброй лепкави прегради. Колкото повече се бореше, толкова повече паяжината щеше да се усуква около нея и накрая да я обвие в пашкул.

Беше свършило. Наистина беше свършило. Нямаше друга обувка, която да тупне.

Някога мислех, че този ден никога няма да дойде. Мисията изглеждаше твърде трудна, залозите срещу нас — твърде силни.

Но го бяхме направили.

Шинсар Дъб беше озаптена. Заключена. В клетка. Затворена. Премахната. Неутрализирана. Бездейна.

Стига някой да не дойдеше тук отново, за да я освободи.

Щяха да ни трябват по-добри ключалки на вратата. И щях да настоявам този път никой в Убежището да няма ключове. Не бях сигурна защо изобщо бяха в състояние да влизат. Нямаше причина някой да влиза в тази пещера. Никога.

Заля ме облекчение. Беше ми трудно да възприема, че всичко наистина е свършило и да разбера цялостното значение на този факт.

Животът можеше да започне отново. Никога нямаше да е нормален, както преди, но щеше да е много по-нормален, отколкото беше дълго време. След като най-голямата и най-неотложна заплаха беше премахната, можехме да съсредоточим усилията си върху възвръщането и възстановяването на нашия свят. Можех да взема саксии и пръст и да направя градина на покрива на книжарницата.

Повече никога нямаше да вървя по тъмна улица и да се страхувам, че Книгата може да ме чака, готова да ме смачка с дълбока до костите мигрена, да подпали гръбнака ми или да ме изкуши с илюзия. Повече никога нямаше да притежава някой от нас, никога нямаше да проправя пътя си сред нас с цената на поредната касапница или да заплашва хората, които обичах.

Вече нямаше нужда да се събличам, когато отивам в „Честър“. Тесните дрехи бяха мания, чието време беше минало.

Обърнах се. Всички ме гледаха очакващо. Изглеждаха толкова напрегнати и тревожни, че подозирах, че ще изскочат от кожите си, ако кажех „Бау!“. И за миг се изкуших.

Но не исках нищо да помрачи радостта на момента. Разперих ръце и свих рамене усмихната.

— Свърши се. Подейства. Шинсар Дъб е просто книга. Нищо повече.

Радостните възклицания бяха оглушителни.