Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (25)

Двайсет и пет

Малко след полунощ крачех по уличката зад „Книги и дреболии Баронс“, спорех със себе си и не стигах до никъде.

Баронс все още не се беше върнал, което ме побъркваше. Планирах да си изясня всичко с него в мига, в който се появи. Истински дълъг спор, с цялото мръсно пране, което се беше събрало между нас. Трябваше да знам точно колко дълго да го чакам, ако отново го убият. Бях непрекъснато на ръба — чаках го, уплашена, че може никога да не се върне. Нямаше да се задоволя с твърдението, че е жив, докато не го видех със собствените си очи.

Всеки път, щом затварях очи тази нощ, се плъзвах към съня за Студеното място. Той ме чакаше в засада в мига, в който се отпуснех. Обърнах безброй пясъчни часовници с черен пясък, пребродих километри лед с растяща неотложност в търсене на красивата жена, многократно бягах от крилатия принц, от който и двете се страхувахме.

Защо продължавах да сънувам проклетия сън?

Преди десет минути, когато се бях събудила за пети път, бях принудена да приема, че просто няма да успея да поспя без да сънувам този сън, а това изобщо не беше спане. Страхът и страданието, които изпитвах, бяха толкова изтощаващи, че се събуждах по-изчерпана, отколкото бях преди да затворя очи.

Спрях да крача и се загледах в тухлената стена.

Сега, след като знаех, че е там, можех да го усетя — скрития в тухлите Табх’р, Среброто, което Даррок внимателно беше замаскирал в стената, диагонално на книжарницата.

Трябваше само да притисна и да вляза, да последвам тухления тунел до стаята с десетте огледала и да мина през четвъртото отляво, за да се върна в Белия палат. Трябваше да побързам, защото времето в Сребрата минаваше различно. Просто щях да се огледам набързо. Да видя дали има нещо, което съм пропуснала предишния път.

— Като например портрет, на който вървя ръка за ръка с Ънсийли краля, висящ на някоя стена — промърморих.

Затворих очи. Ето това беше. Бях изказала страха си на глас. Сега трябваше да се справя с него. Изглежда, това беше единственото, което обясняваше всички неща, които не се връзваха.

Нана ме беше нарекла Алина.

Риодан каза, че Айла е имала само едно дете (което Роуина потвърди, освен ако не лъжеше) и е умряла скоро след като Книгата е напуснала затвора си. Не е имало по-късно за жената, която исках да повярвам, че е моя майка.

Никой не знаеше кои са родителите ми.

Освен това съществуваше и чувството ми на двуполюсност за неща, които сякаш не можеха да излязат наяве, а оставаха точно под повърхността. Спомени от друг живот? Когато вървях из Белия палат с Даррок, всичко беше толкова познато. Бях разпознала доста предмети. Била съм там преди и не само в сънищата си.

Като говорим за сънища, как би могъл спящият ми ум да извика четвърти принц, който никога не съм виждала? Как бих могла да знам, че Крус е имал крила?

Можех да усетя Шинсар Дъб. Тя продължаваше да ме намира, обичаше да си играе с мен. Защо? Защото в по-ранно въплъщение, когато е била Ънсийли краля, а не книга с отхвърлено знание, тя ме е обичала? Дали я усещах, защото я бях обичала в нейното предишно въплъщение?

Зарових ръце в косата си и дръпнах, сякаш болката можеше да проясни мислите ми или може би да укрепи волята ми.

„Виж мен!“ — непрестанно казваше Баронс.

А наскоро: „Ако не можеш да се изправиш срещу истината за своята реалност, не можеш да я контролираш“.

Риодан беше прав. Аз бях непредвидима, но не по причините, които той смяташе.

Не знаех истината за моята реалност. И докато не я научех, бях непредвидима, бях нещо, което можеше да се обърне във всяка една посока. Въпросът, който ме държеше будна нощем, не беше дали шийте зрящите са каста на Ънсийли, или не. Това беше нещо дребно, в сравнение с моя проблем. Въпросът, който ми пречеше да спя, беше много по-тревожен.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, се чудех дали аз не бях наложницата на краля. Превъплътена и върната към живот в ново тяло. Обречена на нечовешкия си любовник, предопределена за трагичен кръг на прераждане.

А точно какво бяха Баронс и неговите осмина? Моят злочест любовник, разделен в девет човешки съда? Това беше уникална мисъл. Нищо чудно, че наложницата беше намирала краля за ненаситен. Как би могла една жена да се справи с девет мъже?

— Какво правиш, госпожице Лейн? — сякаш мислите ми го бяха призовали, гласът на Баронс се плъзна от мрака зад мен.

Погледнах го. Бях запалила външните прожектори на КДБ, захранвани от грамадните генератори на магазина, но светлината беше откъм гърба му и той беше в сянка. Но аз щях да знам, че е той, дори да бях сляпа. Можех да го усетя във въздуха. Можех да го подуша.

Той ми беше бесен. Не ми пукаше. Беше се върнал. Беше жив. Сърцето ми подскочи. Вълнувах се от присъствието му. Щях да се вълнувам навсякъде, по всяко време, при всякакви обстоятелства. Независимо какво беше той, какво беше направил. Дори да беше една девета от Ънсийли краля, който беше започнал всичко.

— Нещо сериозно не ми е наред — казах, почти на себе си.

— Едва сега го разбираш, нали?

Погледнах го.

— Хубаво е да те видя жив.

— Хубаво е да съм жив.

— Наистина ли имаш предвид това? — Той беше правил коментари относно смъртта в миналото, които нямаха смисъл за мен. Очевидно той никога нямаше да я преживее, а понякога беше изглеждал почти… завистлив.

— Хубав тен. Просто не можеш да стоиш настрана от Фае, когато ме няма, нали? В’лане отново ли те заведе на плажа? Изгоря ли, когато те чукаше?

— Ти ли си Ънсийли кралят, Баронс? Това ли сте ти и твоите осем? Различни части от теб, натъпкани в човешка форма, докато претърсвате Дъблин за изчезналата ти Книга?

— Ти наложницата ли си? Книгата определено изглежда влюбена в теб. Не може да стои настрана. Убива всички останали. Играе си с теб.

Примигнах. Винаги е бил на крачка преди мен, а дори не знаеше за съня ми с крилатия принц или моето дежа вю преживяване в палата. Мислехме едни и същи неща. Нямах представа, че се чуди дали не съм умрялата според слуховете наложница.

— Има един начин да разберем. Ти продължаваш да ми казваш, че трябва да видя теб, да се изправя пред истината. Готова съм. — Протегнах ръка.

— Ако мислиш, че ще те пусна отново в главата си, грешиш.

— Ако мислиш, че си в състояние да ме спреш, ако поискам, ти грешиш.

— Колко си сигурна в себе си! — присмя се той.

— Искам да дойдеш на едно място с мен — казах. Дали Баронс знаеше какво е, но нямаше намерение да си признае? Беше ли възможно кралят да може да се разделя на човешки части и да забравя кой е? Или е бил подмамен да приеме човешка форма, а личните му части са били принудени да пият от Котела. Може би сега най-страшният от всички Ънсийли вървеше по земята без никаква идея какво представлява?

Исках да получа отговори по един или друг начин. Бях достатъчно сигурна в истината за себе си, за да опитам. Ако грешах за него, той нямаше много за губене — просто щеше да прекара още няколко дни в еквивалента на „дрямка“. Но някак си знаех, че случаят няма да е такъв. Бях права за това. Трябваше да съм.

Той се взираше в мен в мълчание.

— Хайде, Баронс! Какво е най-лошото, което може да стане? Да те заведа в капан и ти да умреш и да те няма известно време. Не че ще го направя — добавих бързо.

— Изживяването едва ли може да се нарече приятно, госпожице Лейн. Освен това е силно неудобно.

Неудобно. Това беше умирането за него на скалата. Неудобство. А аз бях готова да затрия света заради него.

— Добре. Прави, каквото искаш! Аз отивам.

Обърнах се и се плъзнах в стената.

— Какво мислиш, че… Разкарай си задника от… Госпожице Лейн! Мамка му! Мак!

Докато изчезвах в стената, усетих ръката му да хваща палтото ми и се засмях. Беше ме нарекъл Мак, а аз дори не умирах.

 

 

— Кое ще изберем сега, госпожице Лейн? — той огледа бялата стая, проучвайки десетте огледала.

— Четвъртото отляво, Джерико — беше ми писнало да ме нарича госпожице Лейн. Вдигнах се от белия под. Среброто отново ме беше изплюло навън с твърде много ентусиазъм, а аз дори не носех камъните. Не носех нищо друго, освен копието в кобура, протеинова закуска, две фенерчета и бутилка Ънсийли в джобовете.

— Нямаш право да ме наричаш Джерико.

— Защо? Защото не сме били достатъчно близки ли? Правила съм секс с теб във всяка възможна поза, убих те, храних те с кръвта си с надеждата, че би могла да те върне към живот, тъпках Ънсийли в стомаха ти и се опитвах да пренаредя червата ти. Бих казала, че това е доста лично. Колко по-близки трябва да станем, за да се чувстваш удобно да те наричам Джерико? Джерико.

Очаквах да се нахвърли върху коментара за „секс във всяка възможна поза“, но той каза само:

— Хранила си ме с твоята…

Минах през огледалото, отрязвайки го. Както и първото, в началото то ми се опъна, а после ме сграбчи и ме изплю от другата страна.

Гласът на Баронс изпревари пристигането му.

— Проклета глупачка! Никога ли няма да спреш и да се замислиш върху последиците от действията ти? — Той излезе бързо от огледалото зад мен.

— Разбира се — казах студено. — Винаги има достатъчно време да обмислям последиците. След като съм се издънила.

— Забавно момиче си ти, нали, госпожице Лейн?

— Със сигурност. Джерико. Мак. Аз съм Мак. Стига вече фалшива официалност! Свиквай с програмата или се махай от тук!

Тъмните му очи пламнаха.

— Големи приказки, госпожице Лейн. Опитай се да ме принудиш! — Предизвикателството гореше в погледа му.

Тръгнах бавно към него. Той ме гледаше студено и сякаш ми напомняше за онази вечер, когато се бях престорила, че му се нахвърлям, защото бях ядосана. Той смяташе, че отново го правя. Не го правех. Това, че бях с него в Белия палат, ми влияеше доста странно. Разнищваше всички мои задръжки, сякаш тези стени не търпяха лъжи или между тях нямаше нужда от преструвки.

После той се взираше втренчено покрай мен.

— Не мога да повярвам! Ние сме в Белия палат! Ти просто небрежно ме доведе тук, сякаш отиваш на пазар в бакалията. Търсех скапаното място цяла вечност.

— Мислех, че си бил навсякъде. — Никога не е бил тук? Или не помнеше, че е бил тук много отдавна, в друго превъплъщение?

Той се завъртя бавно, попивайки белите мраморни подове, високите сводести тавани, колоните, блестящите прозорци, гледащи към ярък, мразовит снежен ден.

— Знаех къде трябва да бъде, но Белият палат се показва само когато и на когото избере. Това е невероятно! — Той отиде до прозореца и се взря навън. После се обърна към мен. — Намери ли библиотеките?

— Какви библиотеки? — Беше ми трудно да гледам към него, хипнотизирана от блестящия зимен ден зад рамото му. Колко пъти бях седяла в тази снежна градина, обкръжена от заслепяващи ледени скулптури и замръзнали фонтани, докато го чаках?

Огън за неговия лед. Лед за нейния пламък.

Обичах това крило. Докато се взирах навън през прозореца, наложницата внезапно се появи там, но беше неясна по краищата, малко мъглива, частично осъзнат спомен.

Тя седеше на каменна пейка в червена като кръв рокля и с диаманти, през които виждах снега и заледените клони. Светлината беше странна, сякаш всичко, освен нея, беше нарисувано в полутонове.

Трепнах. Четвъртият Ънсийли принц, Воина Крус тъкмо се беше появил. Той също беше полупрозрачен, остатък от отдавна отминало време. На китката му блестеше широка сребърна гривна, а около врата му имаше амулет, много различен от този, който Даррок беше носил.

Гледах с учудване как наложницата се изправи и го посрещна с целувка по двете мраморнобели бузи. Имаше привързаност между тях. Някога, много отдавна, красивата жена от сънищата ми не се е страхувала от него. Какво се беше променило? Принцът с гарванови грила носеше сребърен поднос, върху който стоеше една чаена чаша и изящна черна роза. Тя му се засмя, но очите й бяха тъжни.

Още от отварите му, с които да ме промени?

Воина Крус промърмори нещо, което не успях да схвана.

Тя прие чашата.

Може би не искам неговото спасение.

Но все пак пи, докато не изпразни чашата.

— Кралят пазел всичките си бележки и дневниците от експериментите си в Белия палат, за да не може неговият Мрачен двор да открадне знанието му. — Гласът на Баронс ме изтръгна.

Примигнах и споменът изчезна.

— Със сигурност знаеш много за краля. — Щях да кажа още, но внезапно се почувствах сякаш ластик, прикачен към пъпа ми се беше свил, отхвърляйки ме към другия край. Бях отишла твърде далеч, нямаше ме твърде дълго.

Без повече думи се обърнах и побягнах по коридора, далеч от Баронс. Изчезнало беше желанието да се карам с него. Бях призована. Всяка фибра в съществото ми беше привлечена по същия начин, както и предишния път, когато бях тук.

— Къде отиваш? По-бавно! — извика той след мен.

Не можех да забавя, дори да исках, а не исках. Бях дошла тук неслучайно, а причината беше там, накъдето бях притегляна. Черните подове на Ънсийли краля ме зовяха. Исках да бъда отново в този будоар. Исках да го видя този път, да видя лицето на краля. Ако приемехме, че има лице.

Подминах розов мрамор, плъзгах се по бронзови подове, втурвах се през тюркоазени коридори и прелитах през коридори от жълто, докато не усетих знойния жар на пурпурните крила. Усещах Баронс зад мен. Той можеше да ме хване, ако искаше. Беше бърз колкото Дани, колкото всичките му мъже. Но ме остави да тичам и ме последва.

Защо? Защото подозираше същите неща като мен? Защото искаше всичко да излезе наяве? Сърцето ми туптеше от страх и очакване тази история най-после да свърши и да разбера какво съм, какво е той.

Внезапно Баронс се изравни с мен. Погледнах към него, а той ми отвърна с поглед, който беше равни части ярост и похот. Беше време да преодолее яростта. Започваше да ме вбесява. Аз имах не по-малко основания да бъда бясна на него.

— Не съм правила секс с Даррок. — Отново бях бясна, горях от желание за физически контакт. — Не че ти дължа обяснение. Ти никога не ми обясняваш. Но дори да бях, дори да бях предателката, която си решен да вярваш, че съм, той е мъртъв, така че, според философията на Баронс, на кого му пука? Ето ме тук, отново с теб. Действията говорят, нали? Ти получи действията, които искаше. ОС детектор отново под контрол, стегнато привързан. Защо не ме поведеш с нашийника? Не те ли прави това най-щастлив? Баф-баф! — излаях подигравателно, кипнала вътрешно.

— Не си ме чукала, откато беше При-я. Ето ти едно действие! Казва почти всичко, което има за казване.

Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.

— Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? — Какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?

— Не би могла да разбереш.

— Опитай! — Ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.

— Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?

Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.

— Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!

— Да ти го начукам, госпожице Лейн!

— Това ли е твоят начин да го кажеш?

— Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!

Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.

— Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен. Нещата, които правихме заедно… — Хвърлих му живописно напомняне с очи.

О, значи най-после си готова да говориш за тях? — присмя се тъмният му поглед. — Може би аз не искам сега.

Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.

Мушнах пръст в гърдите му.

— Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!

Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.

Той отблъсна пръста ми.

— Мислиш ли, че за мен беше забавно?

— За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!

— За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.

— Аз скърбях! — извиках. — Чувствах се виновна…

— Вината не е скръб — отряза ме той.

— И изгубена…

— Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.

— И… и… и… — Гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.

— И какво? Какво изпита?

— Вина — извиках. Ударих го силно.

Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.

Блъснах го обратно.

— И изгубена.

— Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече. — Погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?

— Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.

— И е трябвало да се чувстваш виновна.

— Ти също!

— Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!

— О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.

— С врага.

— Пука ли ти как съм продължила, след като съм го направила? Не беше ли това урокът, на който се опитваше да ме научиш? Че приспособимостта е начин за оцеляване? Не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно да легна и да се откажа, след като мислех, че си мъртъв? Но не го направих. Знаеш ли защо? Защото един непоносим идиот ме научи, че начинът, по който продължаваш, е от значение.

— Думата, която трябваше да е подчертана, беше „начинът“. Като в почтено.

— Какво място има честта в лицето на смъртта? И моля те, ти почтено ли уби онази жена, която изнесе от Среброто в кабинета си?

— Не би могла да разбереш и това.

— Това е отговорът ти за всичко, нали? Не бих могла да разбера, затова ти не си даваш труда да ми кажеш. Знаеш ли какво мисля, Джерико? Ти си страхливец. Не използваш думи, защото не искаш никой да те държи отговорен — обвиних го аз. — Няма да кажеш истината, защото тогава някой може да те съди и да не дава…

— … няма нищо общо с това и…

— … Господ наистина да станеш близък с мен…

— … не давам пукната пара дали ще бъда съден…

— … и нямам предвид да се опиташ да правиш секс с мен…

— … не съм се опитвал да правя секс с теб…

— … нямам предвид точно в този момент. Имам предвид…

— … щеше да е невъзможно и без това, защото тичахме. Нямам никаква скапана идея защо тичахме — каза той раздразнено, — но ти си тази, която започна, и ти си тази, която спря.

— … да събориш няколко стени между нас и да видиш какво ще стане. Не, ти си такъв страхливец, че ме наричаш по име единствено когато си сигурен, че умирам, или мислиш, че толкова не съм на себе си, че няма да забележа. Издигнал си доста голяма стена между себе си и някой, когото не харесваш.

— Не е стена. Аз просто полагам усилия да ти помогна да държиш границите ни ясни. И не съм казал, че не те харесвам. „Харесвам“ е толкова детинска дума. Посредствените хора харесват неща. Единственият въпрос с някакво важно емоционално съдържание е: „Можеш ли да живееш без нея“?

Знаех отговора на този въпрос, доколкото засягаше него, и не ми харесваше изобщо.

— Мислиш, че аз се нуждая от помощ, за да разбера къде са границите помежду ни? Ти разбираш ли къде са те? Защото на мен ми изглеждат доста проклето тайнствени и подвижни.

— Ти си тази, която спори за имената, с които се наричаме.

— Как наричаше Фиона? Фио! Колко очарователно! О, ами онази глупачка в Каза Бланк, която срещнахме в нощта, когато се запознах с онзи странен мъж МакКейб? Мерилин!

— Не мога да повярвам, че помниш името й! — измърмори той.

— Нарече я с пълното й първо име, а дори не я харесваше. Но не и мен. О, не. Аз съм госпожица Лейн. От цяла скапана шибана вечност.

— Нямах представа, че имаш такава мания за името си, Мак — озъби се той.

— Джерико — озъбих се в отговор и го блъснах.

Той стисна и двете ми китки с една ръка, за да не мога отново да го ударя. Това ме разгневи. Ударих му една глава.

— Мислех, че си умрял заради мен!

Той ме блъсна до стената и притисна врата ми с ръка, за да не мога отново да го ударя с глава.

— Мамка му, затова ли е всичко?

— Ти не умря. Ти ме излъга. Подремнал си малко и ме остави на онази скала да мисля, че съм те убила!

Той огледа лицето ми с присвити очи.

— А, разбирам. Мислела си, че това, че умрях за теб означава нещо. Да не го уви в романтика? Композира ли сонети, с които да увековечиш великата ми саможертва? Накара ли те да ме харесваш повече? Трябва ли да съм мъртъв, за да те накарам да ме видиш? Събуди се, мамка му, госпожице Лейн! Умирането е надценено. Човешката сантименталност го е изкривила до последния акт на любов. Най-голямата глупост на света. Да умреш за някого не е трудно. Мъжът, който умира, бяга. Чисто и просто. Край на играта. Край на болката. Алина беше късметлийката. Опитай се да живееш за някого! Във всичко — добро, лошо, трудно, лесно, радост, страдание. Това е трудно.

„Алина беше късметлийката.“ Аз също мислех това и ме беше срам, че го мислех. Ударих го толкова силно, че той се препъна по гладкия черен под, и докато политаше надолу, внезапно почувствах ужас да го гледам как се препъва. Никога не съм искала да го видя да се препъва, затова го сграбчих и двамата паднахме на колене на черния под.

— Проклет да си, Джерико!

— Късно е, Момиче-дъга. — Той сграбчи в юмрук косата ми. — Някой те изпревари. — Той се засмя и когато отвори уста над моята, зъби на хищник одраскаха моите.

Да, точно от това се нуждаех, от това се бях нуждаела от деня, в който се събудих в онова мазе и напуснах леглото му. Езикът му в устата ми, ръцете му по кожата ми. Огънят на тялото му върху моето. Сграбчих главата му с две ръце и притиснах уста към неговата. Усетих собствената си кръв от върха на зъбите му. Не ми пукаше. Не можех да се доближа достатъчно. Нуждаех се от груб, силен, бърз секс, последван от часове и часове бавно и интимно изчерпателно чукане. Нуждаех се от седмици в леглото с него. Може би ако имах охотен, съзнателен секс с него достатъчно дълго, щях вече да го преживея.

Някак се съмнявах в това.

Той изсъска.

— Шибаното Фае е в устата ти. Ако имаш мен в устата си, няма да имаш никой друг! Или не получаваш мен. — Той засмука езика ми здраво и усетих как името на В’лане се разплита от центъра му. Той го изплю като незатегната обеца на пиърсинг. Не ми пукаше. И без това нямаше достатъчно място за двамата в устата им. Притиснах се към тялото му, триейки се отчаяно в него. Колко време беше минало, откакто беше в мен? Твърде дълго. Сграбчих краищата на ризата му и я разпрах, а копчетата се разхвърчаха. Нуждаех се от усещането на кожата му, която допира моята.

— Още една от любимите ми ризи. Какво не ти харесва в гардероба ми? — Той пъхна ръце под моята риза и разкопча сутиена ми. Когато ръцете му подразниха зърната ми, трепнах.

Ела, трябва да побързаш…

Млъкни! — озъбих се тихо. Бях оставила този глас в Дъблин, където ме измъчваше в стаята ми.

Всичко ще бъде изгубено… Трябва да си ти… Ела!

Изръмжах. Не можеше ли да ме остави на мира? Не беше говорила в главата ми от четиридесет и пет минути. Защо сега? Не бях заспала. Бях будна, съвсем будна и се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Върви си! — пожелах си.

— Моля те! — изстенах.

— Моля те какво, Мак? Ще трябва да си го поискаш този път, да го опишеш в подробности. Няма вече да ти давам всичко, което поискаш, без да те накарам да се помолиш за него.

— Да. Думите не значат нищо за теб, но сега настояваш за тях — казах до устата му. — Такъв си лицемер!

— А ти си биполярна. Искаш ме. Винаги си ме искала. Мислиш, че не мога да го подуша?

— Не съм биполярна. — Понякога той удря твърде близо до целта. Откопчах копчето на панталона му, свалих ципа и мушнах ръце вътре. Той беше твърд като скала. Боже, колко беше хубаво!

Той се вцепени, въздухът свистеше през стиснатите му зъби.

Побързай… Той идва…

— Остави ме на мира! — сопнах се.

— Само през трупа ми — каза той грубо. — Държиш пениса ми в ръце — После той ми каза къде ще бъде след това и костите ми се втечниха, опитаха се да разлеят тялото ми по пода и да го оставят да прави каквото иска с мен.

— Не ти. Тя.

— Тя коя?

Една ръка дръпна ръкава на якето ми и без да гледам разбрах, че не е неговата.

— Целуни ме и тя ще си отиде! — Исках го вътре в мен толкова силно, че болеше. Бях възбудена и мокра и нищо нямаше значение, освен този момент, този мъж.

— Коя?

— Целуни ме!

Но не ме целуна. Отдръпна се и погледна покрай мен и от изражението по лицето му разбрах, че не бях единствената, която я виждаше.

— Мисля, че аз и тя сме едно и също — прошепнах.

Той погледна мен, после нея, после пак мен.

— Това шега ли е?

— Познавам тази къща. Познавам това място. Не знам как иначе да го обясня.

— Невъзможно.

Вече е почти твърде късно. Ела СЕГА!

Вече не беше прошепната молба. Беше заповед, а ръката на рамото ми беше неумолима. Не можех да не се подчиня, независимо колко силно исках да остана тук и да се изгубя в секс, независимо колко отчаяно се нуждаех той да е отново в мен, колко важно беше да усетя, че сме свързани по най-първичен начин, че бях в ръцете на Джерико, в устата му и под кожата му.

И Боже, каква необходимост имах от това! Толкова, че негодувах срещу него. Никога не съм искала да искам мъж толкова. Толкова много, че ако не го получа, да изпитвам физическа болка. Никога не съм искала да чувствам, че някой мъж има такъв контрол над мен и над живота ми.

Избутах се от коленете си и минах покрай него.

Баронс сграбчи ръкава на палтото ми, ръкавът се разпра, когато се дръпнах.

— Трябва да поговорим за това. Мак!

Втурнах се по коридора, тичах след нея като куче, което преследва собствената си опашка.

Бялата половина от будоара, която беше на наложницата, беше застлана с росни венчелистчета и осветена от хиляди свещи. Примигващите диаманти, които се носеха във въздуха, бяха малки огнени звезди. Няколкото, които преминаха през огромното огледало към тъмната половина на краля, бяха моментално угасени, сякаш там нямаше достатъчно кислород, който да подхранва огъня, или мракът беше твърде плътен, за да позволи светлина.

Наложницата се просна гола върху купчина белоснежни хермелини пред бялата камина.

В сенките в далечния край на стаята мракът се размърда. Кралят я гледаше през огледалото. Можех да го усетя там — огромен, древен, сексуален. Тя знаеше, че той гледа. Протегна се бавно, плъзна ръце по тялото си към косата и изви гръб.

Бях очаквала да намеря другия край на ластика тук, свършващ с наложницата, но той все още ме дърпаше. Разтягаше се невидимо през огромното черно Сребро, което разделяше тяхната спалня надве.

Исках да мина през него и да се присъединя към огромната древност.

Не исках никога да стъпвам по-близо до тези сенки.

Самият крал ли ме призоваваше? Или част от краля стоеше зад мен дори сега? Трябваше да знам. Бях нарекла Джерико страхливец, но лесно можех да бъда обвинена в същото.

Нуждая се… — призова гласът.

Разбирах го. Аз също. Секс. Отговори. Край на страховете ми по един или друг начин.

Но гласът не беше дошъл от жената на килима.

Беше дошъл от тъмната страна на будоара, която беше цялата легло, защото той се нуждаеше от огромно легло. Беше заповед, която не можех да откажа. Щях да се плъзна през огледалото, а Баронс щеше да ме положи на леглото на Ънсийли краля и да ме покрие с похот и мрак. И щяхме да знаем кои сме. Всичко щеше да е наред. Най-после всичко щеше да е разкрито.

Докато се взирах в Среброто, за което знаех, че убива всеки, с изключение на краля или наложницата, внезапно отново бях на пет. В съзнанието ми се разбиха още подробности от съня ми за Студеното място и осъзнах, че има много други, които не си спомням.

Винаги трябваше първо да мина през стаята — половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта… О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот — мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

— Мак! — Джерико ме разтърсваше. — Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?

— Мак! Съсредоточи се върху мен! Погледни ме, говори с мен!

Но не можех да погледна. Не можех да се съсредоточа, защото това, което беше зад огледалото, ме зовеше цял живот.

Знаех, че Среброто няма да ме убие. Знаех го без капка съмнение.

— Съжалявам! Трябва да вървя.

Ръцете му се стегнаха върху раменете ми и се опитаха да ме обърнат.

— Махни се от него, Мак! Остави го! Някои неща няма нужда да се знаят. Животът ти не е ли достатъчен такъв, какъвто е?

Засмях се. Мъжът, който винаги настояваше да виждам нещата такива, каквито са, сега настояваше да се скрия? На килима зад него наложницата също се засмя. Главата й се изви, брадичката й се повдигна, сякаш я целуваше невидим любовник.

Той трябваше да е кралят. Плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

— Ела с мен! — казах и затичах към Среброто.