Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (22)

Двайсет и две

Дори със суперскоростта на Дани ни откриха в южното крило за по-малко от три минути.

Ро сигурно беше поставила нови защити, за да ни усетят и да я известят, ако влезем в манастира. Чудех се как го е направила. Дали беше нещо като вещерство и изискваше стиска коса, кръв или нокът. Лесно можех да си представя старата жена да стои над бълбукащ котел, да пуска разни неща в него, да го разбърква и да се кикоти от удоволствие.

Както и да го беше постигнала, група шийте зрящи, водена от Кат, ни пресрещна на пресечката на два коридора, преди дори да сме на половината път към Забранената библиотека, в която бях влязла предишния път. Тогава бях оставила група да я претърсва, докато се опитвах да премина покрай холографския пазител към още един, както изглеждаше „задънен коридор“ на манастира.

И те като нас носеха прилепнали дрехи, в които никоя Книга не можеше да се скрие. Представях си, че след случилото се със Сенките и посещението на Шинсар Дъб, обстановката в манастира е много напрегната.

— Какво има в торбата? — попита Кат.

Отворих прозрачната найлонова торбичка, която бях донесла, и й показах, че няма Книга в нея. След като се увериха, че не нося нищо скрито, те минаха право на въпроса.

— Великата повелителка каза, че си мъртва, каза го — каза Джо.

— После каза, че не си, но да мислим за теб като за умряла, защото си заела страната на лорд Господар, точно като Алина — обвини Клер.

— Но ти не си сестра на Алина изобщо, нали? — настоя Мери.

— След като посетихме Нана О’Райли — каза Кат, — говорих с Роуина и тя потвърди казаното от Нана за това, че Повелителката на Убежището е била О’Конър. Но каза, че Айла е умряла няколко нощи след като Книгата е избягала и са смятали, че Алина също е умряла, въпреки че тялото на момичето не било открито. Въпреки всичко, Алина е била единственото й дете. Така че, Мак, коя си ти?

Десетки шийте зрящи се взираха в мен, чакаха моя отговор.

— Тя няма защо да ти отговаря — каза Дани войнствено. — Вие сте стадо овце, които не могат да видят какво има пред собствените им носове.

— Със сигурност можем. Виждаме шийте зряща, която се предполага, че не съществува. Това доста ме тревожи. И би трябвало — каза Кат. — А ето че ти си твърдо решена да я защитаваш. Защо искаш да го правиш?

Дани стисна устни в тънка черна и скръсти кльощавите си ръце на гърдите. Затупа с крак и се загледа в тавана.

— Само казвам, че нещата не са винаги лоши само защото ти не ги разбираш или не ги харесваш. Това е като да мислиш, че някой, който е по-умен или по-бърз, е опасен само защото има повече акъл и по-бързи крака. Не е честно. Хората не могат да избират как да се раждат.

— Ние стоим тук и чакаме да разберем — Кат обърна спокойния си сив поглед към мен. — Помогни ни, Мак!

— Вярно ли е? — попитах без заобикалки. — Че емоционалната телепатия е твоят талант на шийте зрящ?

Внезапно притеснена, Кат оправи блузата си и приглади косата си.

— Къде чу това?

Извадих бележките на Даррок от плика, пристъпих напред и й ги предложих, но тя трябваше да ме посрещне, за да ги вземе.

Не бях донесла всичко, което бях натъпкала в раницата си, само достатъчно за жест на добра воля. Не ми пукаше какво мисли Роуина за мен, но исках да се разбирам с шийте зрящите. Част от мен мразеше този манастир, където Роуина така стегнато контролираше силата на шийте зрящите, но се беше провалила в най-голямата отговорност, която имаше. Част от мен все още искаше да му принадлежи. Моята двуполюсност се проявяваше отново.

— Намерих ги, докато бях под прикритие — наблегнах на думата — при Даррок. Претърсих апартамента му. Той имаше бележки за всичко, включително за Ънсийли, които никога не съм чувала или виждала. Мислех, че бихте искали да ги добавите към библиотеките си. Ще бъдат полезни, когато срещнете нови касти. Не знам как се е добрал до ставащото зад тези стени, но сигурно има вътрешен човек. Вероятно още има — Дани ми беше казала, че някой е саботирал защитите пред килията ми, докато бях При-я. — Може да ви се стори интересно, че талантът на Роуина е умствена принуда — казах многозначително.

— Откъде да знаем, че тези хартии не са купчина глупости, които ти си измислила? — настоя Мери.

— Вие решете! Няма вече да се защитавам.

— Не отговори на въпроса ми — каза Кат. — Коя си ти, Мак?

Срещнах ясните й сиви очи. Кат беше единствената, за която вярвах, че премисля нещата и взима мъдро решение. Стройната брюнетка беше по-корава, отколкото изглеждаше, мислеше ясно, беше спокойна по време на стрес и се надявах някой ден да замени Роуина като Велика повелителка на манастира. Постът не изискваше най-могъщата шийте зряща, както Убежището, а най-мъдрата, жена с дългосрочни цели и визия. Кат излъчваше тиха способност, почти пълна липса на его, бърз ум и чисто сърце. Имаше моя глас със сигурност.

Ако наистина беше емоционален телепат, щеше да усети искреността ми, когато й кажа толкова от истината, колкото знаех самата аз.

— Не знам коя съм, Кат. Наистина вярвах, че съм сестра на Алина. Все още не съм убедена, че не съм. Нана каза, че съм приличала на Айла. Очевидно достатъчно, за да изглеждам така, както е очаквала да изглежда Алина като порасне. Но точно като вас и аз чух, че Айла не е имала второ дете. Ако мислиш, че това разстройва вас, представи си какво причинява на мен! — усмихнах й се горчиво. — Първо откривам, че съм осиновена, после разбирам, че не съществувам. Но ето ти истински шок, Кат! Според бележките на Даррок той е знаел произхода на шийте зрящите. Предполага се…

Три остри изсвирвания от свирка раздраха въздуха и шийте зрящите застанаха мирно.

— Достатъчно! — заповяда Роуина, докато плаваше зад тях, облечена в модерен, прилепнал костюм в кралскосиньо, дългата й бяла коса беше сплетена в кралска корона около главата й. На ушите и врата й имаше големи перли, а на верижката, която държеше очилата й — по-малки. — Това е всичко! Задръжте предателката и я доведете при мен! И Даниел Меган О’Мали, ако мислиш и за един скапан миг да я измъкнеш, помисли два пъти! Бъди много, много внимателна, Даниел! — обръщайки се към Кат, каза: — Дадох заповед. Подчинете се веднага!

Кат погледна към Роуина.

— Тя истината ли казва? Твоят талант наистина ли е умствена принуда?

Веждите на Роуина се събраха над деликатния заострен нос. Сините очи пламтяха.

— Бихте повярвали на лъжите й за твърденията на бивше Фае пред това, което съм ви казвала? О, а аз мислех, че си мъдра, Кат. Може би най-мъдрата от дъщерите ми. Никога не си ме проваляла. Не ме разочаровай сега!

— Моят талант е емоционална телепатия — каза Кат. — Той е прав за това.

— Добрият лъжец знае да подправи заблудата си с някоя истина, за да придаде вкус на правдоподобност. Не съм принуждавала дъщерите си. Никога няма да го направя.

— Казвам, че е време за абсолютната истина, Велика повелителко — каза Джо. — Останали сме само триста петдесет и осем. Омръзнало ни е да губим сестрите си.

— Губим нещо повече от сестрите си — добави Мери. — Губим вяра.

— Съгласна съм — каза Клер.

— Да — замърмориха Джоузи и останалите.

Кат кимна.

— Кажи ни какво е вярвал Даррок за произхода на нашия орден, Мак!

Роуина ме загледа свирепо над носа си.

— Да не си посмяла!

Тогава го почувствах — лек натиск върху ума ми. Зачудих се дали го е използвала върху мен, когато бях около нея от нощта, в която се срещнахме. Въпреки всичко не беше заплаха за мен сега. Бях се научила да устоявам на Гласа и натиска, идващ от нея, изобщо не можеше да се сравнява с това. Бях стояла на колене и бях се рязала сама с Баронс. Бях имала адски учител.

Пренебрегнах Роуина и се обърнах към шийте зрящите.

— Даррок е вярвал, че не Сийли кралицата е донесла Шинсар Дъб в манастира, за да бъде заровена преди толкова много време…

Роуина поклати глава.

— Не прави това! Те се нуждаят от вяра. Малко други неща имат. Нямаш право да им я отнемаш. Нямаш доказателства за твърденията му.

Усетих как лекият натиск става по-силен, докато се опитваше да ме обуздае.

— Знаела си! Винаги си знаела. И както толкова много други неща никога не си им казвала.

— Ако вярваш, че семето на злото съществува в теб, то може да те погълне. — Тя огледа лицето ми. — О, ти със сигурност разбираш това.

— Някой може също така да спори, че ако вярваш, че в теб съществува семе на злото, имаш възможността да се научиш да го контролираш — възразих аз.

— Някой може също да спори, че незнанието е сигурност.

— Сигурността е ограда, а оградите са за овцете. Предпочитам да умра на двайсет и две, но да знам истината, вместо да живея в клетка от лъжи сто години.

— Изглеждаш много уверена в това. Чудя се, ако си подложена на изпитание, на чия страна ще застанеш.

— Илюзията не е заместител за живота — казах.

— Позволи им тяхната свещена история — каза Роуина.

— Кажи ни! — настоя Клер. — Имаме право да знаем.

Роуина извърна глава и ме погледна отстрани над носа си, сякаш бях твърде отблъскваща, за да ме гледа директно.

— Знаех от мига, в който те видях, че ще се опиташ да ни унищожиш, МакКайла или която си. Трябваше да те приспя тогава.

Кат вдиша рязко.

— Тя е личност, не животно, Роуина. Ние не приспиваме хора.

— Да, Ро — каза Дани сковано, — ние не приспиваме хора.

Погледнах към Дани. Тя се взираше в Роуина с присвити, изпълнени с омраза очи. О, да. Беше крайно време за истината между тези стени, независимо дали ни харесваха, или не. Може би Даррок грешеше. Може би написаното от него беше просто догадка. Но не можехме да оспорваме нещо, което отказвахме да приемем. А неоспорваните подозрения имат гадната склонност да растат. Аз ли не знаех! Едно растеше значително в главата ми, в сърцето ми, дори сега.

— Роуина има право — признах аз. — Не знам дали Даррок е бил прав, или не. Но трябва да знаете, че и Баронс го подозира.

— Кажи ни! — настоя Кат.

Поех дълбоко дъх. Знаех как се беше отразило на мен това, а аз не бях прекарала целия си живот с втълпявано кредо на шийте зрящ. Бях прегледала бележките на Даррок отново, преди да ги донеса. По-нататък по страниците беше написал не като хипотеза, а като факт: „Ънсийли кралят е създал шийте зрящите“.

— Даррок е вярвал, че самият Ънсийли крал е заловил Шинсар Дъб и е създал затвор за нея тук, на нашия свят. Той е вярвал, че кралят също е създал пазачи на затвора. — Поколебах се, после добавих мрачно: — Шийте зрящи. Според Даррок това е било последната каста Ънсийли, която мрачният крал създал.

Можеше да се чуе и падането на карфица. Никой не каза нищо. Никой не помръдна.

Сега, след като това беше казано, обърнах вниманието си към Роуина. Не се съмнявах, че знае това, което исках да разбера.

— Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина!

Тя изсумтя и се обърна.

— Можем да го направим по лесния начин или по трудния начин.

— Глупости, дете! Няма да го правим изобщо.

— Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина! — казах отново и този път използвах Гласа, за да й заповядам. Той резонира, отекна обратно към мен от каменните стени на манастира. Шийте зрящите започнаха да шумят и да мърморят.

С изпъкнали очи и свити в юмруци ръце Роуина започна да плюе думи на език, който не разбирах.

Щях да й заповядам да говори на английски, когато Кат прочисти гърлото си и излезе напред. Лицето й беше бледо, но гласът й беше спокоен и решителен, когато каза:

— Не прави това, Мак! Няма нужда да я принуждаваш. Намерихме книгата, която съдържа пророчествата, в Забранената библиотека, която ти отвори. Можем да ти кажем всичко, което искаш да знаеш. — Тя протегна ръка за документите, които бях донесла. — Може ли?

Дадох й ги.

Тя се взря в очите ми.

— Вярваш ли, че Даррок е бил прав?

— Не знам. Бих могла да използвам Гласа върху Роуина и да видя какво знае тя. Бих могла да я разпитам цялостно.

Кат погледна отново към Роуина, която още говореше.

— Това е стар ирландски галски — каза ми тя. — Отне малко време, но го преведохме. Ела с нас! Но я накарай да млъкне, моля те! — Тя потрепери. — Това не е правилно, Мак. Както и това, което направи на Нана. Нашата воля трябва да си е наша.

— И го казваш, знаейки, че вероятно е използвала принуда над всички вас от години?

— Силата й изобщо не може да се сравнява с твоята. Има прелъстяване и изнасилване. Някои от нас подозираха, че тя има… непреодолими лидерски способности. Но все пак взимаше мъдри и честни решения.

— Тя ви лъже — казах.

Кат беше много по-прощаваща от мен.

— Премълчавания. Малка, но важна разлика, Мак. Тя беше права за вярата. Ако ни беше казано като деца, че може да сме Ънсийли, можеше да тръгнем по много различен път. Освободи я! Моля те!

Гледах Кат дълго. Чудех се дали притежава нещо, освен емоционалната телепатия, някакъв емоционален балсам, който можеше да приложи, ако иска. Докато я гледах в очите, моят гняв към Роуина, изглежда, намаля. И можех да видя зрънце истина в думите на Кат. Алина и Крисчън ги бяха нарекли необходими лъжи. Чудех се, ако някой ми беше казал, когато бях на девет или десет, дали щях да си помисля, че съм обречена да бъда лоша и никога да не се опитам да бъда добра. Щях ли да си помисля: „Какъв е смисълът?“.

Въздъхнах. Животът беше толкова сложен.

— Забрави пророчеството, Роуина — заповядах.

Тя спря да говори незабавно.

Кат вдигна вежда и изглеждаше развеселена.

— Това ли наистина искаше да направи?

Трепнах.

— Не го забравяй! Просто спри да говориш за него!

Но беше твърде късно. Бях я накарала с Гласа да го забрави и можех да позная по презрителния поглед на старата жена, че всяка дума от него е била изтрита от ума й.

— Ти си опасност за всички нас — каза тя надменно.

Прокарах ръце през косата си. Гласът беше труден.

— Дъщерите ми ще ти кажат за пророчеството, което вече не си спомням, благодарение на неумението ти в друидските изкуства. Те ще ти разкажат свободно, без принуда. Но ти ще се съгласиш с моите условия: Ще работиш с нашия орден и с никой друг! Ако си спомням формата му, знаем какво ни трябва. Ти ще я проследиш. Ние ще направим останалото с… — Тя замълча и разтри чело.

— Петимата друиди и камъните — добави Кат.

— Намерили сте пророчеството и то ни казва какво да правим? — попитах.

Кат кимна.

— Искам да го видя.

 

 

Събрахме се в Забранената библиотека — малка стая без прозорци, която не беше успяла да ме впечатли, когато я бях открила. Бях разглезена в „Книги и дреболии Баронс“. Десетки лампи бяха поставени в каменната стая с нисък таван, които я къпеха в мек кехлибарен блясък, достатъчно ярък, за да държи настрана Сенките, но и достатъчно разсеян, за да ограничи щетите върху древните избледняващи страници.

Сега, когато се огледах наоколо, тя ми въздейства различно от първия път. В мое отсъствие шийте зрящите бяха организирали прашния хаос, бяха изровили старите томове от сандъците, бяха внесли шкафове и подредили книгите за лесен достъп и каталогизиране.

Обожавам книгите, те са ми в кръвта. Разхождах се из сухата каменна стая, спирах тук и там, за да прокарам ръка по крехките корици, които жадувах да докосна, но нямах желание да рискувам да повредя.

— Копираме и осъвременяваме всичко — каза Кат. — За цяло хилядолетие само Убежището е имало достъп до тези истории и записи. След още няколко века много от тях щяха да са прах. — Тя погледна Роуина с лек укор. — Някои от тях вече са.

— О, и ако някой ден понесеш скиптъра на моята позиция, Катрина — каза Роуина упорито, — ще разбереш ограниченията да един живот и трудния избор, който трябва да бъде направен.

— Пророчеството! — казах нетърпеливо.

Кат ни заведе до голяма овална маса. Дръпнахме столове и се настанихме около нея.

— Преведохме го толкова добре, колкото можахме.

— Някои думи не са древен ирландски галски — каза Джо, — а, изглежда, са измислени от личност, която се е обучавала сама.

— Джо е нашият преводач — каза Дани с еднакви дози гордост и презрение. — Смята, че изследванията са забавни. Сякаш нещо толкова шебано може да е забавно!

— Езикът! — сопна се Роуина.

Примигнах към нея. Тя все още ли се връзваше на това? Толкова бях свикнала с „шебан“, че вече не ми изглеждаше като ругатня.

— Той вече не е твой проблем. Ти не си ми шеф. — Дани изгледа Роуина твърдо.

— О, а ти си толкова щастлива сама, нали, Даниел О’Мали? Майка ти би се изправила от гроба, ако знаеше, че дъщеря й е напуснала манастира, дружи с Фае принц и с други със съмнителна кръв и не приема заповеди от никого на крехката възраст от тринайсет.

— Не ми пробутвай глупостите за крехката ми възраст! — изръмжа Дани. — Освен това ще бъда на четиринайсет скоро. — Тя грейна над масата. — Двайсти февруари, не забравяйте! Обичам шоколадова торта. Не жълта. Мразя плодове в тортата си. Шоколад върху шоколад, колкото повече, толкова по-добре.

— Ако двете не можете да мълчите, напуснете! — казах.

Книгата, която Кат отвори, беше изненадващо малка, тънка, подвързана в сива кожа и завързана с протрита кожена връв.

— Морийна Бийн е живяла сред тези стени преди малко повече от хиляда години.

— Шийте зряща, чийто талант е бил проницателност? — предположих.

Кат поклати глава.

— Не. Перачка в манастира. Наричали са я Лудата Мори за несвързаните приказки, присмивали са й се за настояването, че сънищата са толкова истински, колкото събитията, които преживяваме. Лудата Мори вярвала, че животът не е нещо, оформено от минало и настояще, а сплитък от възможности. Вярвала е, че всеки момент е нов камък, хвърлен в езеро, създаващ вълнички, които тези „почитани сред жените“, за които се трудела, били твърде замъглени в ума, за да видят. Твърдяла, че вижда цялото езеро, всеки камък. Казвала е, че не е луда, просто претрупана — Кат се усмихна леко. — Повечето от написаното няма смисъл. Ако се е случило, не можем да го свържем със сегашните времена или да разберем знаците й. Ако всичко, което е написала в тези страници, ще се случва занапред, ние сме едва в началото на предсказанията й. Едва на двайста страница от началото тя разказва за бягството на Шинсар Дъб.

— Така ли я нарича?

— Нищо тук не е толкова ясно. Тя пише за велико зло, което дреме под манастира, което ще избяга, подпомогнато от „една от най-висшия кръг“.

— Една перачка е знаела за Убежището? — възкликнах.

— Как не, подслушвала е колкото е могла — произнесе Роуина.

Извъртях очи.

— Сноб до дън душа, нали?

Кат извади жълт лист от тефтер, върху който Джо беше надраскала превод, и ми го подаде.

— Има доста бърборене, преди да стигне до същината — каза ми Джо. — Била е перачка около 1000 г. сл. Хр., която никога не е виждала кола, самолет, клетъчен телефон, земетресение и няма думи, с които да опише нещата. Говори надълго и нашироко за „деня на“, в опит да определи кога ще се състои това събитие. Фокусирах се върху превода само на това, което имаше връзка с Шинсар Дъб. Все още работя върху останалите й предсказания, но върви бавно.

Огледах страницата, нетърпелива да намеря доказателство за героичната ми роля или поне да не намеря никакво за злодейска.

Звярът ще се освободи и ще тормози земята. Не може да бъде унищожен. Не може да бъде повреден. Нечисто дърво, той ще пусне нови листа. Трябва да бъде втъкан. (Ограден със стени? Затворен в клетка?) От най-могъщите кръвни линии идват две: Ако едната умре млада, другата, която копнее за смърт, ще я търси. Скъпоценни камъни от ледени скали, положени на изток, запад, север и юг, ще направят трите лица едно. Петима от скритата бариера ще припяват, докато се полагат камъните, а един, който гори чист (изгорял на клада?), ще го върне на мястото, от което е избягал. Ако обитаваният… обладан (не съм сигурна за тази дума… трансформиран?) го запечата в сърцето на мрака, той ще дреме с едно отворено око.

— Пич, гадост! Кой пише такива лиготии? — възкликна Дани през рамото ми.

Джо се скова.

— Направих най-доброто, което можах, след като жената не пише една дума по един и същи начин два пъти.

— Щеше ли да я убие да е малко по-точна? — оплака се Дани.

— Вероятно е мислила, че е точна — казах. Нюансите в езика се променят постоянно, особено в диалекта и жаргона. — Наистина, Дани, кой ще бъде в състояние да преведе „пич и гадост“ след хиляда години?

Но не беше само езикът, който усложняваше нещата. Да предадеш сън е трудно. Бях толкова изтормозена от сънищата ми за Студеното място в средното училище, че накрая казах на тате, че имам повтарящ се кошмар. Той ме насърчи да го запиша и заедно се бяхме опитали да решим какво означава.

Логичният, прагматичен Джак Лейн вярваше, че мозъкът е като огромен компютър, а сънищата са начин на съзнателния ум да архивира и да съхрани събитията от деня в подсъзнанието, като подрежда спомени и организира уроци. Но той също така вярваше, че ако един сън продължава да се повтаря, това подсказва, че умът или сърцето имат проблем да се справят с нещо.

Беше предположил, че моят сън отразява естествения страх на едно дете да загуби майка си, но дори на десет това не ми звучеше съвсем вярно. Сега се чудех дали татко не е бил тайно разтревожен, че повтарящият се сън има нещо общо с биологическата майка, която съм загубила, че може би съм била някъде на студено, принудена да я гледам как умира.

Аз също бях мислила за това преди скорошното ми преживяване в Белия палат с наложницата и краля, когато бях осъзнала, че тя е жената от моите сънища, свързана с последния ми сън, в който я гледам как умира и в който имам чувството, че умирам аз. Сега ме тревожеше изцяло различна възможност.

Въпреки всичко, когато се бях опитала да запиша моя сън за Студеното място, той беше изглеждал много подобен на това пророчество — неясен, смътен и адски объркващ.

— Освен това мислим, че сме го разбрали — каза Джо. — Думата „Келтър“ означава магическа мантия. Кланът Келтър или МакКелтър са служили като друиди на Туата Де Данан преди хиляди години, когато Фае все още живели сред нас. Когато била договорена Спогодбата и Фае се оттеглили от нашия свят, оставили Келтър да отговаря за почитането на Спогодбата и за защитата на древната наука.

— А ние научихме, че има петима мъже Друиди живи — каза Мери.

— Дагиъс, Дръстан, Киън, Крисчън и Кристофър — добави Джо. — Вече им изпратихме съобщение с покана да се присъединят към нас тук.

За съжаление Крисчън щеше да бъде проблем.

— Каза, че знаеш къде са четирите камъка — каза Кат.

Кимнах.

— Значи само трябва да ни кажеш къде е Книгата, един от Келтър да я вземе и да я донесе тук, четирите камъка да бъдат положени около нея и петимата да я погребат отново с каквато обвързваща песен или мантра знаят. Изглежда, един от тях ще знае какво е нужно да се направи накрая. Говорих с една от жените им и тя, изглежда, разбира какво означава „обитаван или обладан“.

— Да я погребе отново къде? — настоях, като следях Роуина плътно. Изглежда, моята единствена роля в цялата работа беше да проследя Книгата. През цялото време бях имала чувството, че ще трябва да направя всичко, но моята част в пророчеството беше наистина съвсем малка. В него нямаше нищо за мен, което да е лошо. Просто че Алина може да умре и аз ще копнея за смъртта — това го бях минала. Усетих как огромна тежест се смъкна от плещите ми. Имаше петима други, отговорни за този товар. Можех единствено да се опитам да не размахам юмрук във въздуха и да викна „Да!“

— Където беше преди — каза тя студено.

— И къде е това?

— По коридора, по който Дани каза, че не си могла да минеш — каза Джо.

Великата повелителка й хвърли усмиряващ поглед.

— Можеш ли да минеш покрай жената, която пази? — попитах Роуина.

— Не се занимавай с моята работа, момиче! Аз ще свърша моята част. Ти свърши твоята!

— В’лане също не можа да премине — опитах, като се чудех защо.

— Никое Фае не може. — Самодоволство капеше от думите й и разбрах, че има нещо общо с това.

— Коя е жената, която пази коридора?

Джо отговори:

— Последната известна водачка на Убежището.

Сегашното убежище на Роуина беше обвито в тайна.

— Имаш предвид майка ми?

— Айла не е твоя майка! Тя имаше само едно дете — сопна се Роуина.

— Тогава коя съм аз?

— Точно! — Тя успя да ме даде под съд, да ме осъди и да ме екзекутира с тази една дума.

— Пророчеството казва, че има две от нас. Едната умира млада, другата копнее за смърт — ако двете с нея бяхме сами, не бях сигурна докъде щях да стигна, за да я принудя да ми отговори, но знаех, че нямаше да се харесвам, когато свърша.

— Сигурно перачката е яла развалена риба, сънувала е на неспокоен стомах и се е обявила за пророк. Думата е „кръвни линии“. Множествено число.

— Правописът беше ужасен. Има допълнителни букви във всяка дума — каза Джо.

— Трябва да неутрализирате точно тези защити — казах студено.

— Нито едно Фае няма да бъде допуснато тук, когато запечатваме извращението!

— В’лане няма да ми даде камъка — казах й. — Няма начин просто да ми го даде.

— Разтвори си краката за още едно Фае и си го заработи! — каза тя мазно. — Тогава ще ни ги дадеш всичките. Няма нужда да присъстваш, когато се изпълнява ритуалът.

Бузите ми пламнаха и това ме вбеси. Тази стара жена влизаше под кожата ми така, както никой друг не можеше. Чудех се дали майка ми (Айла, поправих се набързо) се беше чувствала по същия начин. Бях толкова обнадеждена да открия самоличността на биологичната ми майка, а сега, когато всички ми казваха, че е имала само едно дете, имах чувството, че не само майка ми е открадната от мен, но може би дори и сестра ми. Никога не се бях чувствала толкова сама през целия си живот.

— Шебай се, стара жено! — казах.

— Не се хаби с мен! — отвърна тя. — Не съм аз тази с камъка.

— Какво ми беше казала веднъж? Чакай, помня! — използвах цялата сила на Гласа, когато казах: — Замълчи, Роуина!

— Мак! — предупреди ме Кат.

— Тя може да ме нарича с имена, а аз не мога да й кажа да млъкне?

— Разбира се, можеш. Но на равни начала, без принуда. Ако разчиташ на такива сили във времена, когато няма нужда, рискуваш да изгубиш това, което те прави човек. Имаш горещ темперамент и още по-горещо сърце. Трябва да охладиш и двете.

— Можеш да говориш, Роуина. — Гласът никога не беше звучал толкова надменно, когато го използваше Баронс.

— Твоята лоялност трябва да е първо към нас, шийте зрящите — каза тя мигновено.

— Искаш ли стените да се върнат, Роуина? — настоях.

— О, разбира се, че искам!

— Тогава Сийли трябва да бъдат включени. След като Книгата бъде погребана отново, кралицата ще трябва да потърси в нея Песента на Сътворението…

— Песента на Сътворението е в Шинсар Дъб? — възкликна тя.

— Кралицата вярва, че части от нея са и че от тях ще може да пресъздаде цялата Песен.

— И ти си толкова сигурна, че искаш това да стане?

— Не искаш ли Ънсийли отново да бъдат заключени?

— Да, искам. Но те са били затворени и без Песента на Сътворението дълго преди ние да ги срещнем. Ако Фае си върнат тази древна мелодия, тяхната сила отново ще бъде безкрайна. Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат тези времена? Толкова ли си сигурна, че човешката раса ще оцелее?

Примигнах към нея, стресната. Бях толкова съсредоточена върху повторното затваряне на Ънсийли и пращането на Сийли обратно в техния двор, че не бях размислила сериозно върху възможните последици от възстановяването на Песента на Сътворението за Фае. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото тонът на Роуина омекна, когато каза:

— О, ти не си пълна глупачка.

— Много ми се беше събрало. И със сигурност научих Гласа бързо, нали? Но имаме други, много по-неотложни проблеми. Познавам Крисчън МакКелтър и той е изчезнал. Впримчен е в Сребрата от Хелоуин. Не можем да направим нищо, докато не го намерим.

— В Сребрата? — възкликна Кат. — Не можем да влезем в Сребрата! Никой не може!

— Самата аз бях там наскоро. Може да се направи.

Роуина ме оцени.

— Била си в Сребрата?

— Стоях в Залата на всички дни — казах и се изненадах да чуя нотка гордост в гласа си. Най-накрая си позволих да задам въпроса, който ме гризеше, откакто чух, че има две пророчества и в едно от тях се твърди, че обричам света. Наистина ли беше за мен? Или беше също толкова неясно като това? — Чух, че има две пророчества. Къде е другото?

Кат и Джо си размениха неспокойни погледи.

— Перачката пише несвързано до края на страницата колко камъни имало да се хвърлят в езеро във всеки един момент и че някои от тях са по-възможни от други — каза Джо. — Тя твърди, че сънувала десетки такива камъни, но само два изглеждали вероятни. Първият може да ни спаси. Вторият най-вероятно ще ни обрече.

Кимнах нетърпеливо.

— Знам. Какво е второто пророчество?

Кат ми подаде тънкия том.

— Обърни страницата!

— Не мога да чета древен ирландски галски.

— Просто я обърни!

Направих го. Тъй като мастилото, което беше използвала, се беше просмукало през листовете пергамент, свързани в тънкия дневник, Лудата Мори беше писала само от едната страна на листа. Следващият липсваше. Малки парчета пергамент и скъсани конци стърчаха от корицата.

— Някой я е откъснал? — казах невярващо.

— Преди доста време. Този том е един от първите, които описахме, след като махна защитите на библиотеката. Намерихме го отворен на една маса, а тази и още няколко страници липсваха. Подозираме, че е този, който унищожи защитите около твоята килия, докато беше При-я — каза Кат.

— Има предател в манастира — каза Джо. — И който и да е той или превежда добре колкото мен, или е взел случайни страници.

— За да бъдат избегнати защитите ми и да бъде получен достъп до тази библиотека — добави Роуина мрачно, — трябва да е бил някой от довереното ми Убежище.