Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (30)

Трийсет

Това беше причината, поради която запищях. Бях прекарала доста тежки мигове, докато се справя с мисълта, че аз съм наложницата.

Когато се вгледах в ковчега и разпознах жената от Белия палат, имах нужда само от миг, за да разбера, че щом наложницата лежи в ковчега, а аз мога да преминавам през кралското сребро, значи имам сериозен проблем.

Писъкът беше инстинктивен отказ от дълбините на мозъка на костите ми, който си проправи път с нокти и зъби от гърлото към устните ми.

Щом това е наложницата, а аз също мога да преминавам през Среброто, има само една друга… личност — и аз използвах този термин доста свободно, — която бих могла да бъда.

— И със сигурност не е наложницата — промърморих, докато напъвах през Среброто. Забих се в стената. Очаквах съпротива, каквато имаше във всяко друго Сребро, но това — първото създадено някога, беше незасегнато от проклятието на Крус. Извъртях се в последния момент, придържайки я в ръцете си, и поех силата на удара с рамо. Нито едно проклето нещо нямаше смисъл.

— Мак, какво правиш? — изрева Крисчън и се втурна към огледалото.

— Не го докосвай! — извиках. — Ще те убие. — Не исках да мисли дори за миг, че може да оцелее и да се опита да премине. Беше убило Баронс. Не се съмнявах, че ще унищожи Крисчън, а той нямаше карта „измъкни се от смъртта“. Поне доколкото знаех. Но както беше станало болезнено очевидно, не знаех много за каквото и да било, така че, може би той имаше цяла колода такива карти. Може би всеки друг, освен мен имаше такава. Все пак нямаше да разчитам на това. Нуждаех се от него. Повече отвсякога се нуждаех Шинсар Дъб да бъде задържана, а той беше един от петимата, необходими за това. Сега разбирах защо Книгата си играеше с мен.

Крисчън спря на сантиметри от огледалото и се взря в мен през него.

— Защо Среброто не я уби? Ще разбера истината — предупреди той.

Наместих я в ръцете си, хванах косата й и я прехвърлих през рамото си, за да не се влачи по пода и да не ме спъва. Загледах се през огледалото към Крисчън.

— Защото тя е наложницата. Затова всъщност изпищях. Познах я.

— Но аз мислех, че ти си нало… — Той ме огледа от горе до долу. — Но ти мина през… Но това би означавало… Мак?

Свих рамене. Не можах да измисля какво да кажа.

— Откъде знаеш, че тя е наложницата? — настоя той.

— Остатъчни спомени от краля и наложницата бродят из тези зали. Трудно е да не се изгубиш в тях. Но предполагам, че за теб няма да е толкова трудно, колкото за мен, като виждам как не си толкова… лично замесен — казах горчиво. — Не се съмнявам, че ще я видиш, докато ме няма. — Все още не поглеждах към нея. Беше твърде разстройващо. Тя беше плашещо лека, нежна и много, много студена. — Ще се върна колкото мога по-бързо.

Гледахме се втренчено.

— Няма да повярвам.

— Твърде е логично, за да не е вярно. Няма данни да съм била родена, Крисчън. Книгата… ме търси. Чувам, че винаги ме е търсила.

— Не го вярвам.

— Дай ми друго обяснение!

— Може би легендите грешат. Може би много хора могат да минат през Среброто. Може би е само блъф, за да спира хората да опитват.

Сърцето ми се сви, когато той пристъпи напред.

— Не, недей! Крисчън, чуй ме! Не мога да ти кажа за кого говоря, но знам, че ще чуеш истината в това, което казвам. Вече видях как Среброто уби някого.

Той килна глава настрани, после кимна.

— Да, момиче. Чувам истината в това, но защо не можеш да ми кажеш кой?

— Тайната не е моя.

— Ще ми кажеш някой ден.

Не отговорих.

— Все още не вярвам.

— Намери ми алтернатива! Каквато и да е. С радост ще повярвам в нея.

— Може би ти си… Не знам… Може би някак ти си тяхно дете — предположи той.

— Повече от седемстотин хиляди години по-късно? — Вече бях обмислила и отхвърлила тази идея. Не само че не резонираше с вътрешния ми усет, но… — Това не може да обясни нещата, които знам, чувствам и помня. Или защо Книгата си играе с мен — казах. Не можех да обясня откъде го знам, но не бях рожба на Ънсийли краля и наложницата му. Чувствата ми бяха твърде лични. Много по-сексуални и обсебващи. Това изобщо не бяха чувства на дете. А на любовник.

Той сви рамене.

— Ще остана тук. Но побързай!

— Обещай ми да не се опитваш да преминеш, Крисчън!

— Обещавам, Мак. Но побързай! Колкото по-дълго съм тук, толкова повече усещам как… се променям.

Кимнах. Когато се обърнах с кралицата/наложницата/жената, за която очевидно бях унищожил-а светове, не можех да не се зачудя къде са другите ми части.