Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (16)

Шестнайсет

Съзнанието се завръщаше бавно. Свестих се на пода на книжарницата в мрака.

Винаги съм смятала, че припадането показва вродена слабост на характера, но сега разбирам. Това беше акт на себезащита.

Изправено пред емоция, твърде силна, за да се справи с нея, тялото изключва, за да не започне да тича наоколо като пиле с отрязана глава и да се нарани.

Осъзнаването, че Баронс е жив, беше повече от това, с което можех да се справя. Твърде много мисли и чувства се бяха опитали да се съединят наведнъж. Мозъкът ми се беше опитал да анализира, че невъзможното е възможно, да създаде думи за всичко, което чувствах, и аз тихо се спуках.

— Баронс? — Обърнах се по гръб. Нямаше отговор. Притисна ме внезапен страх, че всичко е било сън. Че той не е наистина жив и че ще трябва да се примиря с непоносимия факт… отново.

Изправям се до седнало положение и сърцето ми потъва.

Бях сама. Всичко ли е било жестока илюзия, сън? Оглеждам се диво наоколо, търся доказателство за съществуването му.

Книжарницата беше развалина. Тази част не е била сън. Започнах да се изправям и спрях, когато осъзнах, че на палтото ми беше залепено парче хартия. Отлепих го смаяно.

„Ако напуснеш книжарницата и ме накараш да те проследя, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си.

Z.“

Започнах да се смея и да плача едновременно. Седнах, притиснала хартията до гърдите си, ободрена.

Той беше жив!

Нямах представа как е възможно. Не ми пукаше. Джерико Баронс живееше. Вървеше по този свят. Това ми беше достатъчно.

Затворих очи. Потръпвах, докато смазващата тежест се смъкваше от душата ми. Вдишах, наистина вдишах за първи път от три дни, изпълвайки дробовете си алчно.

Не го бях убила.

Не бях виновна. С Баронс някак ми беше дадено това, което не бях получила със сестра си, без дори да се налага да унищожа света за това — втори шанс.

Отворих очи, прочетох бележката отново и се засмях.

Той беше жив.

Беше разрушил книжарницата ми. Беше ми написал писмо. Прекрасно, прекрасно писмо. О, щастлив ден!

Пригладих листа, на който беше надраскал заплахата си. Обичах това парче хартия. Обичах тази заплаха. Обичах дори разрушения си магазин. Щеше да отнеме време, но щях да го възстановя. Баронс се беше върнал. Щях да поправя рафтовете, да сменя мебелите и някой ден в бъдещето щях да седя на дивана си и да се взирам в огъня, а Баронс щеше да влезе и нямаше нужда дори да казва нещо. Щяхме да седим в приятна или (на кого му пука?) нацупена тишина. Каквато и чудата схема да измисли, щях да карам по нея. Щяхме да се препираме коя кола да вземем или кой да кара. Щяхме да убиваме чудовища и да търсим артефакти, и да се опитаме да разберем как да заловим Книгата. Щеше да бъде идеално.

Той беше жив!

Докато се опитвах да се изправя отново, нещо се изплъзна от скута ми и аз се отпуснах отново на пода, за да го взема.

Беше снимката на Алина, която бях оставила в пощенската кутия на родителите ми, в нощта, когато В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е възстановил родния ми град и семейството ми е в безопасност. Нощта, когато Даррок ме беше проследил по дамгата на черепа ми и по-късно беше отвлякъл мама и тате.

Това беше визитката, която Даррок беше забил на входната врата на КДБ, настоявайки да дойда при него през Сребрата, ако ценя живота им.

Това, че Баронс я беше оставил сега, ми говореше само едно: Той беше спасил мама и тате, преди да набера АУ и да го призова в Сребрата.

Но не ми беше оставил снимката като подарък или за да ме накара да се почувствам по-добре. Беше я оставил по същата причина като Даррок. За да каже същото нещо.

„Държа родителите ти. Не се ебавай с мен!“

Добре, значи ми беше малко ядосан. Можех да се справя с това. Ако той беше убил мен и аз щях да съм малко ядосана, независимо колко ирационално е това. Но щеше да му мине.

Не бих могла да искам повече. Е, бих могла. Например Алина обратно и всички Фае мъртви, но това беше добре. Това беше свят, в който исках да живея.

Родителите ми бяха в безопасност.

Стисках писмото и снимката. Прегръщах ги до гърдите си. Мразех го затова, че е излязъл и ме е оставил да лежа на пода, но имах доказателство за съществуването му и знаех, че ще се върне. Аз бях ОС детектор, а той беше ОС директор. Ние бяхме отбор.

Той беше жив!

 

 

Исках да остана будна цяла нощ, да се грея в пламъка на това, че Джерико Баронс не е мъртъв, но тялото ми имаше други идеи.

В мига, в който пристъпих в стаята си, едва не се сринах. Ако има нещо, което съм научила след смъртта на Алина, то е, че скръбта е по-пресушаваща физически, отколкото ежедневно участие в маратон. Тя те помита и оставя натъртени и тялото, и душата ти.

Успях да измия лицето си и да изчеткам зъбите си, усмихваща се като идиот на себе си в огледалото, но конецът за зъби и кремът за лице не ми бяха по силите. Твърде голямо усилие. Исках да се срина на безмозъчна купчина, да свия в утешителните ръце на знанието, че не съм го убила. Не бях виновна. Той не беше мъртъв.

Съжалявах, че не е изчакал. Исках да знам къде е. Искаше ми се да имам телефон.

Щях да му кажа всички неща, които никога не му казах. Щях да му призная чувствата си. Нямаше да се боя да бъда нежна. Загубата му беше изяснила емоциите ми и исках да ги крещя от покрива.

Но не само че нямах представа къде е отишъл през нощта, а едва можех да се движа. Болката беше лепилото, което държеше волята ми силна и слепваше костите ми. Без нея бях отпусната.

И утре беше ден.

А той щеше да бъде жив в него!

Съблякох се и изпълзях в леглото.

Отнесох се, докато все още придърпвах завивката нагоре и спах като жена, която е вървяла през ада без храна и почивка с месеци.

Сънищата ми бяха толкова ярки, сякаш ги изживявах.

Сънувах, че отново гледам как Даррок умира, вбесена, че смъртта му беше открадната от мен толкова ненавременно, че отмъщението ми беше отнето с едно стисване на ноктите на Ловеца. Сънувах, че съм отново в Сребрата, търся Крисчън, но не мога да го намеря. Сънувах, че съм в манастира на пода на килията и Роуина влиза и ми прерязва гърлото. Усещах как кръвта бълбука от мен, превръщайки мръсния под в кал. Сънувах, че съм в Студеното място, преследвам красивата жена, която не мога да настигна, и после сънувах, че всъщност съм го направила — че съм унищожила света и съм го заменила с този, който искам. След това летях над новия свят, възседнала могъщия древен К’Врук. Огромните му черни крила заплитаха косата ми и аз се смеех като демон, докато неблагозвучните натрапчиви ноти от ремикса на Пинк Мартини на „Ке сара сара“ дрънчаха като клавесин от ада.

Спах шестнайсет часа.

Нуждаех се от всяка минута. Последните три дни бяха сюрреалистичен кошмар и ме бяха изтощили.

Първото, което направих, когато се събудих, беше да издърпам бележката на Баронс изпод възглавницата и да я прочета отново, за да се уверя, че е жив.

После хукнах надолу по стълбите толкова бързо, че взех последните пет стъпала по облечения ми в пижама задник, отчаяна за потвърждение, че книжарницата все още е разбита.

Беше. Изтанцувах празничен танц сред отломките.

Тъй като беше следобед, а Баронс рядко се появяваше преди рано вечерта, аз се върнах горе и си взех дълъг горещ душ. Сложих балсам, ексфолиирах се, избръснах се.

Облегнах се на стената, протегнах крака, гледах как водата се плиска по копието, завързано на бедрото ми, и оставих ума ми да се изпразни, докато се отпусках.

За съжаление умът ми не искаше да се изпразни, а тялото ми не се отпускаше. Мускулите на краката ми продължаваха да се напрягат, вратът и раменете ми бяха стегнати, а пръстите ми потропваха бързо стакато по пода на душа.

Нещо ме притесняваше. Много. Под щастливата ми повърхност кипеше мрачна буря.

Как би могло нещо да ме притеснява? Моят свят беше целият синьо небе, независимо от постоянния дъжд над Дъблин. Как бих могла да не съм блажено щастлива в този момент? Беше хубав ден. Баронс беше жив. Даррок беше мъртъв. Вече не бях заседнала в Сребрата, не се биех с безчет чудовища и не избягвах илюзии.

Намръщих се, осъзнавайки, че точно това е проблемът.

В този момент нямаше нищо нередно, освен обичайната съдба на света, нещо, с което доста бях свикнала.

Не можех да се справя с това. Бях натикана, стисната в болезнена поквара. Бях свикнала с нея.

Нещата, които бяха грешни, ми бяха дали форма и цел и ме бяха поддържали в състояние да продължавам.

Но докато преди двайсет и четири часа бях на сто процента погълната от скръб и ярост, сега вече имах всички причини да оставя зад гърба си тези емоции.

Баронс беше жив. Скръб — пуф!

Мъжът, който вярвах, че е убил сестра ми, този, когото се бях посветила да убия, беше мъртъв. Позорно известния лорд Господар го нямаше.

Тази глава от живота ми беше свършила. Той никога повече нямаше да води Ънсийли, да причинява опустошение в моя свят или да ме преследва и наранява. Вече нямаше нужда да гледам непрекъснато през рамо за него. Копелето, което ме беше превърнало в При-я, вече беше отвъд отмъстителния ми досег. Беше си получил заслуженото. Е… той беше мъртъв, все пак. Това, което беше заслужил, щеше да е много по-лошо, ако аз бях отговорна за наказанието му.

Въпреки всичко, той беше моят raison d’être^[1] за много дълго време. А сега го нямаше.

Какво ми оставяше това? Отмъщение… пуф!

Винаги съм си представяла една последна битка между нас двамата, в която аз щях да го убия.

Кой беше моят злодей сега? Кого щях да мразя и да обвинявам за смъртта на Алина? Не беше Даррок. Той беше имал истинска слабост към нея. Не я беше убил и ако някак беше отговорен за смъртта й, не го знаеше. След шест месеца в Дъблин въобще не бях по-близо до разкриването на убиеца на сестра ми.

Всепоглъщащото ми съсредоточаване върху отмъщението губеше почва, при положение че Баронс беше жив, а Даррок мъртъв.

Родителите ми бяха в безопасност под грижите на Баронс. Нямаше никой, когото трябваше да спасявам.

Нямах спешна цел, нямах ясен краен срок. Чувствах се изгубена. Без посока.

Със сигурност имах същите основни цели, които имах и преди да вляза в Сребрата и всичко да се обърка толкова ужасно, но скръбта ме беше изляла в тясна кутия и нейните стени ме бяха оформили. Сега, когато кутията я нямаше, можех да усетя как се сривам в безформено петно.

Какво следваше? Накъде щях да поема? Нуждаех се от време да попия внезапните промени в моята реалност и да коригирам емоциите си. И за да е още по-объркващо, под радостта, която изпитвах от това, че Баронс е жив, аз бях… ами, ядосана. Бясна всъщност. Имаше нещо, което назряваше в мен. А аз дори не знаех какво е то. Дълбоко под всичко останало в мен кипеше пристъп на раздразнение и се чувствах… глупаво. Сякаш бях скочила до заключения, които не издържаха на логиката.

Измъкнах се от душа напълно раздразнена и зарових в дрехите си, недоволна от всички тях.

Вчера щях да знам точно какво да облека. Днес нямах представа. Розово или черно? Може би беше време за нов любим цвят. Или може би вече не исках да имам любим цвят.

Докато се колебаех, по прозореца заплющя дъжд. Дъблин отново беше сив.

Издърпах сив анцуг с надпис СОЧЕН, отпечатан през средата на задника ми, суичър с цип и джапанки. Ако Баронс все още не се беше появил, щях да започна да разчиствам долу.

Все пак бях направила, каквото беше поискал.

Родителите ми бяха свободни, аз бях жива, Даррок беше мъртъв и пазех камъните прибрани на сигурно в обградената с руни стая в апартамента.

Както аз разбирах закона, това правеше книжарницата моя.

Както и Ламборгинито. И Вайпърът също.

— Не беше и моя шибана идея — чух Баронс да ръмжи, докато слизах по задното стълбище.

Вратата към кабинета му беше отворена няколко сантиметра и можех да чуя как се движи вътре, как вдига неща и ги поставя обратно.

Спрях на последното стъпало и се усмихнах, наслаждавайки се на простото удоволствие да чуя гласа му отново. Докато не беше изчезнал, не бях разбирала колко празен е светът ми без него.

Усмивката ми увяхна. Пристъпих от крак на крак по стълбите.

Настроението ми може да беше слънце, блестящо по вода, но под спокойната повърхност имаше мрачно течение.

Бях навлязла в дълбокото много по-навътре, отколкото ми харесваше, с настройка да погубя Вселената, която имах. Бях решена на сто процента да изтръгна каквото мрачно познание ми трябваше от Книгата, независимо от цената за мен самата или за някой друг. Бях готова да направя всичко, на което тя можеше да ме научи, за да заменя този свят с нов. Само защото вярвах, че Джерико Баронс беше мъртъв.

Дори не бях имала конкретен план, освен да взема книгата и да я прочета, като вярвах, че мога да усвоя каквито заклинания за създаване и унищожаване може да предложи тя. Поглеждайки назад, осъзнах, че моето поведение ме е поставило в безизходно положение. Бясна амбиция и ненормален фокус.

Смъртта на Алина не ми беше причинила това.

Пъхнах ръце в косата си и дръпнах, сякаш леката болка можеше да проясни мислите ми и да хвърли светлина върху скорошната ми временна невменяемост.

Вероятно аспектът на предателството ме беше направил толкова луда. Ако не бях аз тази, която го намушка, никога нямаше да грохна така. Със сигурност скръбта от загубата на Баронс беше наситена, но вината беше това, което ме беше смазало. Бях се обърнала срещу моя пазител, а пазителят ми се беше оказал Баронс.

Срамът, а не скръбта беше подхранвал нуждата ми от отмъщение. Това беше. Вината ме беше превърнала във вманиачена жена, готова да изтрие един свят, за да създаде нов. Ако аз бях намушкала Алина, ако бях участвала в убийството й, щях да се чувствам по точно същия начин и да обмислям да направя същото нещо. Нямаше да съм мотивирана от любов, а от отчаяна нужда да изтрия собственото си съучастничество.

Сега, след като скръбта не стягаше като в юмрук около сърцето ми, знаех, че никога нямаше да го направя.

Да пресъздам света само заради Джерико Баронс? Мисълта беше нелепа.

Бях загубила Алина и не се бях превърнала в унищожаващо света банши и при това нея бях обичала през целия си живот.

Познавах Баронс едва от няколко месеца. Ако трябваше да пресъздавам света заради някого, това трябваше да е заради сестра ми.

Добре, това беше решено. Не беше предателство към Алина това, че не бях станала като Лудия Макс заради нея.

Тогава защо все още чувствах нещо мрачно да се усуква и обръща в мен, да се опитва да стигне до повърхността? Какво ме ядеше?

— По дяволите, Риодан, говорихме за това хиляди пъти! — избухна Баронс. — По целия скапан път на връщане говорихме за това. Имахме план, ти се отклони. Трябваше да я отведеш на безопасно място. Тя не трябваше да знае, че съм аз. Твоя е вината, че тя знае, че не можем да умрем.

Замръзнах. Риодан също е жив? Гледах как беше разкъсан на парчета и хвърлен в трийсетметрова клисура. Намръщих се. Той беше казал „не можем да умрем“. Какво значеше това? Никога? Независимо от всичко?

Той мълча за момент и осъзнах, че говори по телефона.

— Знаеше, че ще се бия. Знаеше, че ще спечеля. Винаги печеля. Затова трябваше да ни разделиш и да ме застреляш, за да не разбере тя, че съм мъртъв. Вземи си повече амуниции другия път! Опитай с ракетна установка! Мислиш ли, че ще успееш да ме улучиш с това? — каза той саркастично.

Ракетна установка? Баронс би оцелял от това?

— Ти си този, който се издъни. Тя ни видя да умираме.

Наистина. Тогава защо не са мъртви? Последва още една пауза. Сдържах дъх и слушах.

— Не ми пука какво мислят те. И не ми пробутвай глупостите с гласуването! Никой не е гласувал. Лор дори не знае в кой век е, а Кастео не е казал и дума от хиляда години. Ти няма да я убиеш, нито пък те. Ако някой ще я убие, това ще бъда аз. И това няма да се случи точно сега. Трябва ми Книгата.

Сковах се. Той каза „точно сега“, загатвайки, че може да има друго време, в което ще се случи. А единствената причина да не ме убива, е защото му трябваше Книгата.

Това беше задникът, по когото скърбях? Чието завръщане празнувах? Не се спрях на коментара за хилядата години. Щях да го обмислям по-късно.

— Ако мислиш, че съм я търсил толкова дълго, за да убия най-добрата възможност, която имам, не знаеш нищо за мен.

Ето я отново — фразата, която Фиона използва в нощта, когато той я намушка, за да я накара да млъкне. Аз бях неговата „най-добра възможност“. За какво?

— Давай! Ти. Лор. Кастео, Фейд. Който иска да застане на пътя ми. Но на ваше място бих се оттеглил. Не ми давай причина да те накарам да съжаляваш! Това ли искаш? Безсмислена вечна война? Искаш да се хванем един друг за гушите?

Мълчание.

— Никога не забравям верността си. Ти си забравил своята вяра. Запази родителите й живи! Следвай заповедите ми! Това ще свърши скоро.

Свих юмруци. Какво точно щеше да свърши?

— Ето тук грешиш. Един свят не е като всички останали. Някои светове са по-добри. Знаехме от самото начало, че тя е неизвестна карта. След това, което научих за нея онази нощ, трябва да оставя тази ръка да се разиграе. Откри ли вече Тели? Трябва да я разпитам. Ако приемем, че е още жива. Не? Прати повече хора!

Какво искаше да каже с това „след това, което научих за нея“? Че съм се съюзила с Даррок? Че според него, съм искала да го предам? Или беше нещо друго? Коя беше Тели и за какво искаше да я разпита?

— Даррок е мъртъв. Тя ще каже на В’лане, че си го е измислила. Никой няма да повярва на хлапето — още една дълга пауза. — Разбира се, тя ще направи каквото кажа. Ще очистя В’лане лично, ако трябва. — Замълча. — Как ли пък не можеш!

Мълчанието се проточи дълго и осъзнах, че сигурно е прекъснал разговора.

Стоях с ръка на касата на вратата и гледах стълбите.

— Вкарай си задника тук, госпожице Лейн! Веднага!

— Аз чух… — започнах.

— Аз ти позволих да чуеш — прекъсна ме той.

Стиснах уста, затворих вратата и се облегнах на нея. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, сякаш на някаква негова шега, и за момент помислих, че водим един от онези тихи разговори.

Мислиш, че е безопасно да се затваряш вътре със Звяра?

Ако мислиш, че се страхувам от теб, грешиш.

Трябва да се страхуваш.

Може би ти трябва да се страхуваш от мен. Давай, ядосай ме, Баронс! Виж какво ще се случи!

Устата му се разтегна в усмивка, която ми беше станала позната през изминалите няколко месеца, оформена от противоречащи чувства: отчасти подигравка, отчасти гняв и отчасти възбуда. Мъжете са толкова сложни.

— Сега знаеш какво мислят те за теб. Аз съм единственото, което стои между теб и мъжете ми — каза той.

Това и едно много дълбоко гладко езеро. Бих се гмурнала до дъното, ако трябва. Въпреки че отново беше жив, сега разбирах, че никога нямаше да унищожа света, за да го възкреся. Вече не бях жената, която бях преди да помогна да го убием и никога повече нямаше да бъда.

Трансформацията, която претърпях, беше нанесла трайни щети. Емоциите, които изпитвах, докато вярвах, че е мъртъв, бяха срязали дълбоко, оставяйки сърцето ми белязано, а душата ми променена. Скръбта може да се беше стопила, но споменът за онези дни, решението, което взех, нещата, които почти направих, щяха да са част от мен завинаги. Подозирах, че част от мен е все още леко вцепенена и може да остане така дълго време.

Погледът ми се задържа на врата му. Сякаш гърлото му никога не беше срязвано. Нямаше рана, нямаше белег. Беше напълно изцерен. Бях го видяла гол предишната нощ и знаех, че няма белези и по торса му. Тялото му не носеше доказателство за жестоката смърт.

Погледнах обратно към лицето му. Той се взираше в новобоядисаната ми коса. Избутах я назад и я прибрах зад ушите. По враждебността в погледа му съдех, че ако си отворя устата, ще ме среже, затова зачаках и се наслаждавах на гледката.

Едно от нещата, които осъзнах, докато скърбях за него, беше колко е привлекателен за мен. Баронс е… пристрастяващ. Започва да ти харесва все повече и повече, докато вече не можеш да си представиш да гледаш друг. Носи черната си коса пригладена назад, понякога къса, понякога дълга, сякаш не може да бъде безпокоен да я поддържа редовно подстригана. Сега знам защо при тази височина и с твърди мускули той се движи с такава животинска грация.

Той е животно.

Челото, носът, устата и челюстта му носят отпечатъка на генетичен фонд, измрял много отдавна, смесен с каквото там го прави звяр. Макар че е симетрично и с остри черти, лицето му е твърде примитивно, за да е красиво. Баронс може и да е еволюирал да върви изправен, но никога не е изоставял чистотата и непрощаващите движения на роден хищник. Агресивната безпощадност и кръвожадност на моя демон-пазител са присъщи за природата му.

Когато пристигнах в Дъблин, той ме ужаси.

Вдишах дълбоко, изпълвайки дробовете си дълго и бавно. Разделя ни три метра широко бюро, но аз все пак мога да го помириша. Никога няма да забравя аромата на кожата му, независимо колко дълго живея. Познавам вкуса му в устата си. Познавам миризмата, която правим заедно. Сексът е парфюмерия, която създава свой собствен аромат — взема двама души и ги прави да миришат като трети. Това е мирис, който никой човек не може да създаде сам. Чудя се дали тази трета миризма може да стане наркотик от смесени феромони, които могат да бъдат произведени само от смесването на пот, слюнка и семенна течност на тези двама души. Исках да го бутна назад на бюрото. Да го възседна. Да изхвърля буря от емоции по тялото му с моето.

Осъзнах, че той ме гледа втренчено, твърдо и че мислите ми може би са били малко прозрачни. Желанието е трудно за скриване. То променя начина, по който дишаме и едва доловимо пренарежда крайниците ни. Ако си настроен към някого, е невъзможно да не забележиш.

— Има ли нещо, което искаш от мен, госпожице Лейн? — казва той много тихо. В древните му очи се раздвижва похот. Спомням си първия път, когато погледнах там. Исках да избягам с писъци. Дивата Мак искаше да играе.

Отговорът на въпроса му е отекващо „да“. Исках да се хвърля през бюрото му и да пропъдя нещо яростно от системата си. Исках да удрям, да го накажа за болката, която изстрадах. Исках да го целуна, да се тръшна върху него, да се уверя, че е жив по най-първичния начин, по който можех.

„Ако някой ще я убие — беше казал преди минути, — това съм аз.“

Боже, как скърбях за него!

Той говореше за убиването ми толкова небрежно. Все още не ми се доверява. Никога не ми се е доверявал. Мрачните течения бълбукат, започват да избликват. Бясна съм. На него. Той заслужава доза скръб. Навлажнявам устни.

— Всъщност има.

Той наклони глава надменно, чакайки.

— И само ти можеш да ми го дадеш — измърках аз и извих гръб.

Погледът му падна върху гърдите ми.

— Слушам.

— Отдавна е просрочено. Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Едва не ме побърка днес, докато чаках да дойдеш тук, за да мога да си го поискам.

Той се изправи и ме огледа критично.

Втора употреба — казаха очите му.

Ти го имаше първи — отвръщам тихо. — Според мен това означава, че той е получил остатъците.

Избутах се от вратата, обиколих бюрото, прокарвайки пръсти по Среброто, докато минавах покрай него. Той проследи ръката ми и знаех, че си спомня как някога докосвах него.

Спрях на няколко сантиметра от него. Вибрирах от енергия. Той също. Можех да го усетя.

— Обсебена съм от мисълта да го получа и ако откажеш, просто ще трябва да си го взема.

Той вдиша рязко.

— Мислиш, че можеш? — Предизвикателството гореше в погледа му.

Внезапно си представих как двамата се бием с всички средства из цялата книжарница, а кулминацията е свиреп секс без никакви задръжки и устата ми пресъхна толкова, че не можех да преглъщам.

— Може да ми отнеме известно време да… сложа ръка на точно това, което искам, но нямам съмненя, че мога.

Очите му казваха: „Давай! Но имаш много да плащаш.“.

Мразеше ме за това, че се бях съюзила с Даррок. Вярваше, че сме били любовници.

И би правил секс с мен за едно мигване на окото. Против убеждението си, без никаква нежност, но би го направил. Не разбирам мъжете. Ако аз мислех, че ме е предал с… да кажем Фиона ден след като е помогнал да ме убият, щях да го накарам да страда доста дълго, преди да спя отново с него.

Той вярваше, че съм правила секс с любовника на сестра ми в деня, след като го намушках, че съм забравила всичко за него и съм продължила. Мъжете са свързани различно. Мисля, че за тях е важно да стъпчат всяка следа, всеки спомен за съперника им възможно най-бързо. И чувстват, че единственият начин за това е да го направят с тялото си, с потта си, със спермата си. Сякаш могат да ни бележат наново. Мисля, че за тях сексът е толкова емоционален и могат лесно да бъдат ръководени от него, че ние също можем да бъдем ръководени.

Погледнах към него, в тези тъмни, бездънни очи.

— Можеш ли да умреш изобщо?

Дълго време не отговори. После помръдна глава веднъж в тихо отрицание.

— Ама никога? Независимо какво се случи с теб?

Получих същото тихо завъртане наляво и обратно до средата.

Копелето! Сега разбирам гнева, който изпитвах под въодушевлението. Някаква част от моя мозък вече беше събрала това: Той ме беше оставил да скърбя.

Никога не ми беше казвал, че е звяр, който не може да бъде убит. Можеше да ми спести цялата болка, която изтърпях, с една дребна малка истина, едно малко признание и аз никога нямаше да се чувствам толкова разярена, мрачна и пречупена. Ако само беше казал: „Госпожице Лейн, не мога да бъда убит. Затова, ако някога ме видиш да умирам, не се кахъри! Ще се върна.“.

Бях изгубила себе си. Заради него. Заради идиотската му нужда да пази всичко за себе си в тайна. Нямаше извинение за това.

Но дори още по-лошо беше това, че бях помислила, че е дал живота си, за да ме спаси, когато всичко, което наистина беше направил, е било еквивалента на лека дрямка. Какво означава „умиране“ за някого, когато знаеш, че не можеш да умреш? Нищичко. Неудобство. Изглежда АУ не беше толкова голяма работа все пак.

Бях плакала, бях го оплаквала. Бях вдигнала в ума си огромен и напълно незаслужен Паметник на Баронс, мъжа, който умря, за да мога да живея аз. Бях мислила, че е извършил огромна жертва за мен и това беше изцедило емоциите ми брутално. Бях си позволила мъката да ме погълне, да ме превземе, да ме превърне в нещо, което не можех да повярвам, че съм способна да стана.

А той никога не е бил готов да умре, за да живея аз. Било е бизнес, както обикновено. Баронс е пазел своя ОС детектор жив и в действие, хладно безучастен, съсредоточен върху целта си. И какво, ако е този, който никога не би позволил да умра? Не му е коствало нищо. Искал е книгата. Аз бях начинът да я получи. Нямал е нищо за губене. Най-после разбрах защо винаги е толкова безстрашен.

Бях мислила, че е загрижен за мен, че е готов да даде живота си. Бях го романтизирала и бях пометена от сбърканата фантазия. И ако беше останал тук снощи, щях да се направя на пълна глупачка. Щях да му призная чувства, които изпитвах само защото мислех, че е дал живота си за моя.

Нищо не се беше променило. Нямаше по-дълбоко ниво на разбиране или емоция между нас.

Той беше Джерико Баронс, ОС директор, който ми беше ядосан, защото мислеше, че съм поела с врага, беше му досадно, че е трябвало да изтърпи неудобна смърт, но все още не ми казваше нищо и ме използваше, за да постигне тайнствените си цели.

Беше се наежил от нетърпение. Усещах плътта му и яростта, която се изливаше от нея.

— Каза, че искаш нещо. Какво е то, госпожице Лейн?

Усмихнах се студено.

— Документите за моята книжарница, Баронс. Какво друго?

Ежедневникът на Дани

106 дни ССС

БИМ-БАМ, ТЪПАКЪТ Е МЪРТЪВ!

Четете всичко за това!

ЛОРД ГОСПОДАР БЕШЕ УБИТ!!!

Пич, сякаш 14-тият ми рожден ден е дошъл вече, вместо след седмица на 20-ти. Имам най-юбер-якия подарък: Даррок, шебаняка, който срина стените между нашите светове, е МЪРТЪВ! Тези очи видяха как се случи отблизо и лично снощи! И чуйте това! Един от собствените му Ловци го уби! Откъсна му главата!

Времето да се борим е СЕГА, когато бягат без никой да ги командва! Джейни и мъжете му имат начин. Присъединете се към лудостта в Дъблинския замък!

Ани, намерих гнездото с Гадовете в задната част на къщата ти снощи.

Анонимен847, почистих склада, но, пич, нямаше нужда от мен. Имаше само две. Помниш ли, че можеш да си правиш собствени Сенкотрепачи? Казах ти всичко за това преди няколко броя. Ако ти трябват провизии, провери Декс на главната! Заковах рецептата на стената до бара.

Накратко, имам за ритане много Фае задници, докато съм още на тринайсет! А времето не е много — само още шест дни!!!!!!!!!

МЕГА Е НАВЪН!

P.S.: Честит В ден, който официално променям на В’лане! Като говорим за това — някой да е виждал принца напоследък? Ако е така, кажете му, че Мега го търси. Имам неща, за които той трябва да знае.