Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (3)

Три

След като оставям тялото на Баронс, тръгвам в посоката, в която ме подкарваше моят демон-пазител. Вярвам, че е искал да отида в тази посока по някаква причина.

Доверявам му се в смъртта така, както никога не съм му се доверявала в живота.

Какво нещо съм!

Следвам реката с километри. Той остава все по-далеч зад мен, а аз изчезвам. С всяка стъпка, която правя, откъсвам още едно парче от себе си. Слабите части. Частите, които няма да ми помогнат да постигна целите си. И ако това са така наречените човешки части, е какво пък! Не мога едновременно да чувствам и да оцелея в това, през което трябва да мина.

Когато съм сигурна, че съм готова, спирам и чакам врага си.

Той не ме разочарова.

— Мислех, че никога няма да стигнеш до тук — казвам, а гласът ми е дрезгав от писъците. Болезнено е да говоря. Наслаждавам се на болката. Заслужавам я.

ЛГ все още е на разстояние, скрит в гората, но аз виждам сенките, които се движат твърде криволичещо, за да бъдат хвърляни от някое дърво.

— Излез! — облягам се на някакво дърво с едната ръка в джоба на подпрения ми хълбок, а другата на кръста. — Аз съм това, което искаш, нали? Това, за което си дошъл. За което е всичко. Защо се колебаеш сега?

Копието е в кобура под мишницата ми, кинжалът в колана на панталона. Кожената торбичка, покрита с руни, с трите камъка, които иска ЛГ (три четвърти от това, което всички се надяваме да формира нещо като клетка за Шинсар Дъб), са затъкнати на сигурно място в раницата ми, която виси през рамото ми.

В мрака се плъзгат сенки — ЛГ и последните двама Ънсийли принцове.

Джак и Рейни Лейн не са с тях.

Това би ме обезпокоило, но онази част от Мак, която обича родителите си, остана назад при тялото на Баронс. Баронс е мъртъв. Вината е моя. Нямам родители. Нямам любов. Нямам слабости. Няма дори един лъч светлина в моята душа.

Чувствам се неизмеримо по-лека, по-силна.

Даррок (вече няма да го наричам ЛГ, дори съкращението на самодоволната му титла намеква превъзходство) е изял голямо количество Ънсийли плът. Силата е плътна във въздуха около нас. Не съм сигурна какво идва от него и какво се излъчва от мен. Чудя се как лакеите му приемат факта, че канибализира собствените им събратя. Може би това, което е мерзост в Светлия двор, е обичаен порок в Мрачния, приемлив риск да бъдеш Ънсийли.

Докато приближава кръга от сребриста светлина, в който стоя, очите му се разширяват едва забележимо.

Смея се — гърлено мъркане. Знам как изглеждам. Измих се след като оставих Баронс и се приготвих грижливо. Сутиенът ми е в раницата. Косата ми е меко накъдрена и дива около лицето ми. Отне ми време да махна черните петна от дланите си. В мен няма нищо, което да не е оръжие, да не е предимство, което да използвам, за да взема, каквото искам, в това число и тялото ми. Научила съм едно-две неща от Баронс. Силата е секси. Тя оформя гръбнака ми, изпълва подканващата ми ръка.

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена.

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб, бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.

Е, стените вече паднаха. Твърде късно е.

Като се има предвид, че всеотдайно търсех тази Книга с месеци, е стряскащо колко малко мисъл съм отделила на съдържанието й. Преглъщах каквото ми беше казано и послушно я преследвах.

Сега подозирам, че всички ме държаха тясно фокусирана върху целта да я намеря, за да запазим стените цели, така че да нямам възможност да мисля много за други възможни употреби на Шинсар Дъб.

И аз преследвах обект с неизразима сила, заобиколена от хора, които го искаха по собствени причини и нито веднъж не се замислих: „Чакай малко! Какво би могла да направи тя за мен?“.

Даррок ми каза, че с Шинсар Дъб може да върне Алина. Той каза, че я иска, за да си върне същината на Фае и за да получи отмъщение.

В’лане ми каза, че Мрачната книга съдържа цялото знание на Ънсийли краля, до последната пъклена частица от него. Каза, че я иска за Сийли кралицата, за да може тя да я използва за възвръщането на предишната слава на расата им и за повторното пленяване на Ънсийли. Той вярва, че Книгата съдържа фрагменти от Песента на Сътворението, загубена за расата им толкова отдавна, и че кралицата ще бъде в състояние да ги използва, за да пресъздаде древната мелодия. Не знам какво точно е или какво прави Песента на Сътворението, но изглежда, тя е най-голямата Фае сила.

Баронс беше този, който ми каза най-много. Каза, че Шинсар Дъб съдържа заклинания за създаване и унищожаване на светове. Нещо общо с тези фрагменти от Песента. Никога не ми обясни защо я иска. Каза, че колекционира книги. Да бе. А аз съм Ънсийли кралят.

Докато лежах и държах тялото на Баронс, бях размишлявала за възможните употреби на Шинсар Дъб за първи път по съвсем личен начин.

Особено частта за създаване и унищожаване на светове.

Всичко ми беше станало съвършено ясно.

С Шинсар Дъб можеш да създадеш свят с различно минало… и напълно различно бъдеще.

По същество можеш да върнеш времето.

Да изтриеш всичко, което не харесваш.

Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.

Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.

Да намеря Шинсар Дъб. Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя. Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.

— Ела! — усмихвам се. — Присъедини се към мен!

Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.

Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.

Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.

Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?

Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.

Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.

Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.

— Добра работа! — Погледът му се стрелка между руните и лицето ми. — Какво са?

— Не ги ли разпознаваш? — контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.

В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.

— Пристъпи извън кръга сега! — нарежда той.

Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините — богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.

Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла… ако успея да му го отнема.

Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен — свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.

Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.

Смея се.

— Хвърли ми амулета сега! — изригва от мен Гласът.

Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.

Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези… неща… тези ледени неестествени отклонения… все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.

Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.

— Пристъпи извън кръга!

Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.

— Хвърли ми амулета!

Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.

През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.

Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!

Той обикаля около мен, а аз се въртя с него. Лека усмивка накъдря устните ми, очите ми светят. Аз съм заредена. Аз съм ободрена. Аз съм напомпана от силата на руните и от моята собствена сила. Ние се изучаваме един друг, сякаш сме се изправили пред нов вид.

Предлагам ръка — покана да стъпи до мен.

Той поглежда надолу към руните.

— Не съм чак толкова голям глупак. — Гласът му е дълбок, мелодичен. Той е красив. Разбирам защо сестра ми го е искала. Висок, със златна кожа, в него се усеща чуждоземен еротизъм, който превръщането му в смъртен не е премахнало. Белегът на лицето му привлича окото, моли пръстите да го проследят, да научат историята зад него.

Не мога да попитам колко голям глупак, защото бих се издала, че не знам за какво са руните.

— Какво е станало с Баронс — казва той след малко.

— Аз го убих.

Той проучва лицето ми и знам, че се опитва да открие всеки сценарий, който би могъл да обясни начина, по който Баронс беше осакатен и убит. Ако е прегледал тялото, е видял раната от копието и знае, че го нося. Знае, че съм намушкала Баронс поне веднъж.

— Защо?

— Уморих се от непрестанната му грубост — намигам. Нека ме мисли за луда! Аз съм. Във всеки смисъл на думата.

— Не мислех, че може да бъде убит. Фае отдавна се плашат от него.

— Оказа се, че копието е неговата слабост. Ето защо никога не искаше да го докосва.

Той попива думите ми и знам, че се опитва да реши защо оръжие на Фае би убило Джерико Баронс. Аз също бих искала да знам. Копието ли нанесе смъртоносния удар? Щеше ли да умре накрая, независимо дали Риодан му беше прерязал гърлото?

— Той те въоръжи с него. Очакваш да повярвам?

— Точно като теб, той смяташе, че съм само перушина без зъби. Вярваше, че съм твърде глупава и не подлагаше това на съмнение. „Агне на заколение“ — така се изразяваше той. Малкото агне уби лъва. Предполагам, че му показах, а? — намигам отново.

— Изгорих тялото му. Не остана нищо, освен пепел. — Той наблюдава лицето ми внимателно.

— Добре.

— Ако е имал някакъв начин да се преражда, повече никога няма да го направи. Принцовете пръснаха праха му в стотици измерения. — Погледът му вече пробива.

— Трябваше да се сетя сама. Благодаря, че го довърши вместо мен! — Умът ми е в новия свят, който планирам да създам. Бях се сбогувала с този.

Бакърените очи се присвиват и блестят с презрение.

— Не си убила Баронс. Какво стана? На какво си играеш?

— Той ме предаде — лъжа аз.

— Как?

— Не е твоя работа. Имах си причини.

Гледам го как ме наблюдава. Чуди се дали изнасилването от Ънсийли принцовете и времето, което прекарах в Залата на всички дни, не са ме побъркали. Чуди се дали не съм била достатъчно нестабилна, за да полудея и наистина да убия Баронс, задето ме е вбесил. Когато отново поглежда надолу към руните, знам, че мисли, че съм достатъчно мръднала, за да го направя.

— Излез извън кръга! Държа родителите ти и ще ги убия, ако не ми се подчиниш.

— Не ми пука — присмивам се.

Той зяпва. Чува истината в думите ми.

Не ми пука. Основна част от мен е мъртва. Не я оплаквам. Това вече не е моят свят. Няма значение какво ще стане тук. В тази реалност вече живея време назаем. Ще изградя нов свят или ще умра, докато опитвам.

— Свободна съм, Даррок. Аз съм истински, напълно свободна. — Свивам рамене, отмятам глава и се смея.

Той вдишва рязко, когато казвам името му, и се засмивам и знам, че съм му напомнила за сестра си. Казвала ли му е тези думи някога? Дали чува радост в смеха ми, както някога е чувал в нейния?

Той прави трети кръг около мен, очите му са присвити.

— Какво се промени? Какво се е случило с теб в дните, след като отвлякох родителите ти?

— Това, което се случи с мен, започна да се случва преди много време. Трябваше да запазиш Алина жива. Мразех те за това.

— А сега?

Оглеждам го отгоре до долу.

— Сега е различно. Нещата са различни. Ние сме различни.

Очите му бързо търсят моите, от лявото към дясното и обратно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не виждам причина да не можем да бъдем… приятели.

Той изпробва думата.

— Приятели?

Кимвам.

Той обмисля възможността да съм искрена. Човек никога не би приел това понятие. Фае са различни. Независимо колко време прекарват сред нас, просто не могат да уловят тънкостите на човешките емоции. Точно на тази разлика разчитам. Когато оставих Баронс, исках единствено да легна и да чакам Даррок, да използвам руните си и новооткрития си мрачен, гладък като стъкло приятел, за да го убия в момента, в който се появи.

Прогоних желанието бързо.

Това Фае, превърнато в човек, знае повече от всеки друг за кралските дворове на Сийли и Ънсийли и за Книгата, която съм решена да притежавам. Когато ми каже всичко, което знае, ще си доставя удоволствието да го убия. Преди време обмислях да се съюзя с В’лане. Щом извлека от Даррок всичко, което ми е нужно, все още мога да го направя. Все пак ще ми трябва четвъртият камък. Но В’лане, изглежда, няма истинско познание за Книгата, освен няколко стари легенди.

По-вероятно е Ънсийли да знаят повече за Мрачната книга, отколкото дясната ръка на Сийли кралицата. Може би знаят дори къде да намеря пророчеството. Даррок, също като Баронс, наистина е виждал страници от мистериозния том. Бях принудена да призная, че ловът на Шинсар Дъб е безполезно упражнение, докато не открия начин да я контролирам. Но Даррок никога не е спирал търсенето си. Защо? Какво знае той, което аз не знам?

Колкото по-скоро измъкна тайните от него, толкова по-скоро ще се науча как да държа и да използвам Шинсар Дъб и ще спра да живея в тази агонизираща реалност, която няма да имам никакви колебания да унищожа, за да заменя с моя свят. С правилния. Където всичко свършва щастливо.

— Приятелите работят за общи цели — казва той.

— Като търсенето на книги — съгласявам се.

— Приятелите се доверяват един на друг. Не издигат прегради помежду си. — Той поглежда към краката ми.

Руните идват отвътре. Аз съм моя кръг. Той не знае това. Изритвам ги настрани. Чудя се дали е забравил копието ми. Той е толкова силно подправен с Ънсийли, че едно-единствено бодване би го обрекло на същата бавна, отвратителна смърт, от която страдаше Малуш.

Когато пристъпвам навън, той бавно ме оглежда от горе до долу.

Виждам мислите, които проблясват в очите му, докато пътуват по тялото ми: да я убия/да я чукам/да я нападна и да я вържа/да изследвам ползите й?

Нужно е много, за да накарате мъж да убие красива жена, с която още не е спал. Особено ако се е наслаждавал на сестра й.

— Приятелите не опитват принуда един върху друг — казвам и подчертано поглеждам към амулета.

Той наклонява глава и го плъзва обратно в ризата си.

Предлагам ръката си с усмивка. Баронс ме обучи добре. Дръж приятелите си близо…

Даррок я приема, навежда се и поставя лека целувка на устните ми. Напрежението между двама ни е осезаемо. Едно внезапно движение от който и да било от нас и ще се нахвърлим един върху друг, опитвайки се да се убием, и го знаем. Той поддържа тялото си гъвкаво. Аз зареждам крайниците си с отпуснатост. Ние сме два скорпиона с навити опашки, които се опитват да се чифтосват. Не е повече, отколкото заслужавам. Наказанието да му позволя да ме докосва по този начин. Аз осъдих Баронс на смърт.

Разтварям устни под неговите, но престорено скромно зъбите ми остават на пост. Изпускам лека въздишка в устата му. Харесва му.

… а враговете си още по-близо!

Зад нас Ънсийли принцовете започват да звънят меко като тъмен кристал. Помня този звук. Знам какво предшества. Стягам ръка върху неговата.

— Те никога! Никога повече!

Даррок се обръща към тях и излайва сурова заповед на език, който наранява ушите ми.

Те изчезват.

В мига, когато повече не знам къде са и дали не приближават към мен, протягам ръка за копието си. То също е изчезнало.

Ънсийли принцовете не могат да Пресяват в Сребрата с някаква степен на предвидимост. Даррок ми казва, че е несигурно всеки път, когато опитват. Проклятието на Крус отново проваля нещата.

Казвам му, че покритите с руни синьо-черни камъни не са по-добри и че в каквото и измерение да се намирам, ако са непокрити, то се опитва да ги изхвърли в опит да ги върне на скалите на ледения Ънсийли затвор, от които са изсечени.

Изненадана съм, че не го знае, и му го казвам.

— Не знаеш какъв е животът в двора на Сийли, МакКайла. Тези с истинско знание, с истински спомени за нашето минало ги пазят ревностно. Има толкова много версии за Старите дни и противоречиви приказки за нашия произход, колкото измерения, които можеш да избереш в Залата. Единствените Ънсийли, които някога сме виждали, са тези, с които се сражавахме в деня, когато нашите владетели се биха и кралят уби нашата кралица. Оттогава сме пили от Котела безброй пъти.

Той се движи по ръба на скалата с неестествена плавност и грация. Фае се движат гладко като царствени хищници, родени от сигурното знание, че никога не могат да умрат или че най-малкото това се случва много рядко и само при специални обстоятелства. Той не е изгубил тази арогантност или може би си я е възвърнал, благодарение на плътта на всички Ънсийли, които яде. Не носи червената роба, която някога ме ужасяваше. Висок, изящно мускулест, той е облечен като човек, който прекарва много време навън, като рекламира Версаче, с дълъг водопад от лунносребърна коса, прихваната на тила. Безспорно е секси. Със своята сила и самоувереност ми напомня за Баронс.

Не питам защо пият. Разбирам. Ако аз намеря Котела и пия от него, това ще изтрие цялата болка и ще ми позволи да започна живота си отначало, начисто. Не бих могла да скърбя за това, което не помня, че съм имала. Това че пият, намеква, че на някакво ниво Фае чувстват. Ако не болка, то поне значително неудобство.

— Е, как ще се измъкнем от тук? — питам.

От отговора му внезапно ме побиват тръпки, усещане за нещо много по-огромно и неразбираемо от дежа вю — една неизбежност най-после става ясна.

— Белият палат.