Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (44)

Четирийсет и четири

Виолетовият мрак спуска твърдите си ръбове.

Тази мисъл ще се хареса на Дансър. Той е поет, много е як с думите. Написа нещо оня ден за унищожаването на часовниците, които ни объркват, държат ни заседнали в миналото и затова не можем да живеем пълноценно. В моето минало имаше нещо, което не ми позволяваше да живея пълноценно, но сега тя знае и аз казвам: „Добре, разкарайте това от главата ми!“.

Мърдам се неспокойно, взирам се надолу към КДБ. Отпред има паркирана лимузина. Спря преди часове и не е помръднала от тогава. Не видях кой излезе. Някой е променил табелата. Сигурно е Мак и това ме разсмива, но не се смея от сърце, както преди. Вместо това преглъщам.

Не е като да не се опита да ме убие.

Но аз няма да умра, така че…

Ето ни тук.

Явно, някой ще трябва да го преглътне.

Наблюдавам мястото от дни. Наблюдавам наблюдаващите. Всички са изнервени. Дъвчат се един друг.

Книгата откачи онзи ден. Превърна някакъв в самоубийствена бомба, накара го да влезе право в „Честър“. Много хора умряха в опитите си да го изведат оттам и гръмнаха, когато бомбата гръмна. В манастира са параноични. Мислят, че те са следващите. Никой не може да проследи нещото, защото Мак изчезна.

Както и Баронс.

Без тях сме заникъде. Никой не може да усети Книгата, докато не ни връхлети. Дансър смята, че някой ден ще предизвика ядрен взрив и ще довърши всички ни. Той казва, че трябва да я спрем бързо.

Наблюдавам книжарницата със свити колене, обвила ръце около тях, от една водна кула. Никой не гледа толкова високо.

Бях изключена. Ро не ме допуска близо до действието. Кат и Джо ме осведомяват. Те не знаят, че аз убих Алина. Мак все още не знае за това, защото самата аз едва го открих, но има трето пророчество. Нещо за огледални образи и синове и дъщери, и чудовища отвътре, които са чудовища отвън. Джо не беше свършила да го превежда, но беше страшно разтревожена. Изглежда, колкото по-дълго Книгата е на свобода, толкова по-лоши стават шансовете.

Чух Ри-О да казва на онзи пич с бялата коса и шантавите очи, че Мак трябва да умре. Но не преди Книгата да бъде усмирена. Вбеси го страшно, че дойде в неговия клуб и се опита да го взриви. Не се гъбаркаш с Ри-О.

Той има пичове на покрива. Те се движат странно.

Джо виси на един покрив през няколко сгради с Кат и доверената й малка група от шийте овце.

— Бееее — казвам под нос. Те зяпат надолу с бинокли. Не поглеждат в моята посока. Виждат само това, което очакват да видят. Каквото тя им казва да видят. Тъпачки. Извадете си главите от пясъка, мисля. Помиришете овчите говна!

Какви неща знам!

Шотландците са върху една пететажна сграда в Мрачната зона. Те също имат бинокли.

Тези мои очни ябълки нямат нужда от помощ, за да виждат. Аз съм суперзаредена, супершантава, супер-Д! Всевиждаща, всечуваща, всетъпчеща се пред цялото време.

Подушвам В’лане. Подправки на вятъра. Не знам къде е. Някъде наблизо.

Мак и Баронс изчезнаха преди пет дни. В нощта, когато се опитаха да хванат Книгата.

Ро хвърля цялата вина върху Мак. Първо се радваше, че я няма. Каза, че не ни е нужна и не я искаме. Но се вразуми, когато Книгата се изтъркаля в „Честър“. Видите ли, тя беше там, когато Книгата направи малкото си посещение, носейки корсет с динамит, а Ро не харесва нищо повече от собствения си сбръчкан задник. Гадост! Това беше видение, без което можех да мина.

Ри-О обвинява друидите. Казва, че те сигурно са пели грешно.

Шотландците обвиняват Ри-О. Казват, че злото не може да хване зло.

Ри-О се смее и пита какво са те, мамка му.

В’лане е бесен на всички. Казва, че всички сме глупави, недорасли смъртни.

Хиля се. Пичът е разбрал правилно. Въздъхвам замечтано. Мисля, че В’лане си пада по мен. Трябва да питам Мак какво…

Отварям протеинова закуска и дъвча намръщено. Какви ги дрънкам? Сякаш бих могла да питам Мак каквото и да било отново. Трябваше да намеря тези шебаняци, дето убиха Алина. Трябваше да се отърва от тях. Тя никога нямаше да разбере. Усмихвам се, докато мисля как бих ги убила. После се мръщя, защото се сещам, че не съм го направила.

— Пипкаш ли се много, хлапе?

Глас като ножове. Сковавам се и се опитвам да офейкам на стоп-кадър, но задникът е хванал ръката ми и не пуска.

— Пусни ме! — изплювам през уста, пълна с шоколад и фъстъци, и мисля: „Кой използва такива думи?“. Но знам кой е и това ме тревожи почти толкова, колкото Книгата. — Ри-О — казвам наистина хладно.

Той се усмихва така, както вероятно би се усмихвала Смъртта — само зъби и твърди очи, в които никога не е имало и грам…

Вдишвам рязко, без да съм го искала, вместо да преглътна и се давя с фъстък. Гърлото ми се свива, не мога да дишам. Започвам да се тупам по гърдите.

Той да не се е облякъл за Хелоуин? Още е рано.

Няма да успея да си помогна, като се тупам по стернума^[1], и го знам. Трябва ми Хаймлих^[2], но не мога да си го направя сама, освен ако той не ме пусне, за да мога да се фрасна в перваза. Използвам суперсила, за да изтръгна ръката си, направо я вадя от ставата.

Той все още ме държи. Няма да помръдне.

Стиснал е китката ми с дълги пръсти и ме изучава. Гледа ме как се задушавам. Студено копеле. Гледа ме да се пеня, очите ми подивяват. Аз се слюнча! Пич, това въобще не е яко!

Ще пукна тук горе на водната кула, задавена от шебана протеинова закуска. Ще се катурна и ще се разпльокам на паважа. Всички ще видят.

Мега О’Мали грачи като патка.

Няма шебан начин!

Точно когато главата ми започва да се върти, той забива юмрук в гърба ми и аз изплювам смачканата хапка. Не мога да дишам цяла минута. После вдишвам с хриптене. Въздухът никога не е бил толкова сладък.

Той се усмихва. Зъбите му отново са нормални. Зяпам го. Умът ми ли ми играе номера? Гледала съм много филми.

— Имам работа за теб.

— Няма начин — казвам мигновено. Няма да се мешам с тях. Имам чувството, че не са хора, с които би могъл да се разделиш след това. Просто падаш. Докато удариш дъното. Няма да падна толкова. Имам си мои грижи.

— Не съм те питал, хлапе.

— Не работя за никой, който ме нарича хлапе.

— Пусни я!

Кривя лице в намръщване.

— Кой е разпратил покани за купон на моята водна кула? — Бясна съм. Какво стана с малкото лично пространство?

Един от Келтъровите излиза от сенките. Виждала съм го само отдалече. Не знам как някой от тях ме е доближил толкова, без да усетя. Това ме изнервя. Аз имам суперсетива, а те се промъкват зад мен.

Шотландецът се смее. Но вече не прилича на шотландец. Изглежда малко като… Изсвирвам и клатя глава съчувствено. Той става Ънсийли принц.

Те ме забравят. Заети са да се гледат един друг. Ри-О скръства ръце. Шотландецът прави същото.

Възползвам се от момента. Няма да се навъртам наоколо, за да открия каква работа ми е намислил Ри-О. Никога не бих поискала да разбера. И ако някой пич, минал на тъмната страна, мисли, че ще отбележи точка за изкупление, като се прави на мой ангел отмъстител, имам новини за него. Не го искам.

Билетът ми до ада вече е продупчен, чантите са натоварени и локомотивът надува свирка.

Нямам проблем с това. Обичам да знам точно къде стоя.

Изчезвам на стоп-кадър.

 

 

Няма нощ. Няма ден. Няма време.

Изгубваме се един в друг.

Нещо става с мен там долу в подземието. Аз съм преродена. Усещам се спокойна за първи път в живота си. Вече не се чувствам двуполюсна. Не крия нищо от себе си.

Да се страхуваш е изнемощяващо. Бих предпочела истината пред страха във всеки един момент.

Аз съм Ънсийли кралят. Аз съм Ънсийли кралят.

Повтарям го отново и отново в ума си.

Приемам го.

Не знам как или защо и може никога да не разбера, но поне сега погледнах добре в тъмната част от мен.

Това наистина беше единственото обяснение.

И е почти смешно, от една страна. През цялото време толкова се тревожех за това какви са всички около мен, а аз бях най-големият злодей от всички.

Тъмното гладко езеро, което имам, е Той-Аз. Ние. Затова винаги ме е ужасявало. Някак бях успяла да разделя психиката си и да го отделя. Себе си. Частите от мен, които не бяха родени преди двайсет и три години. Ако наистина съм била родена.

Не мога да измисля никакво обяснение за начина, по който съм се превърнала в това, което съм. Но истината за паметта ми е неоспорима.

Аз наистина стоях в онази лаборатория преди почти милион години. Аз наистина създадох Светините, наистина обичах наложницата и наистина родих Ънсийли. Това всичкото бях аз.

Може би затова с Баронс не можем да си устоим. И двамата имаме собствени чудовища.

— Наистина ли мислиш, че злото е въпрос на избор? — питам.

— Всичко. Всеки миг. Всеки ден.

— Не съм спала с Даррок. Но щях.

— Без значение. — Той се движи в мен. — Аз съм тук сега.

— Щях да го прелъстя, за да получа от него информация за прекия път и да мога да взема Книгата. Тогава щях да разваля този свят и да го заменя с друг, за да мога да те имам обратно.

Той замръзва. Не мога да видя лицето му. Зад мен е. Това отчасти е причината да събера смелост да го кажа. Не мисля, че мога да го кажа в лицето му и да се видя отразена в очите му.

Нямаше да разваля света заради сестра си. Бях я обичала цял живот. А него познавах едва от няколко кратки месеца.

— Можеше да се окаже малко изморително за първи опит в сътворението — казва накрая. Опитва се да не се разсмее. Аз му казвам, че съм щяла да обрека човечеството заради него, а той се опитва да не се разсмее.

— Нямаше да е първият ми опит. Аз съм професионалист. Ти грешеше. Аз съм Ънсийли кралят — казвам му.

Той започва отново да се движи. След малко ме придърпва и ме целува.

— Ти си Мак — казва. — А аз съм Джерико. И нищо друго няма значение. Никога няма да има. Ти съществуваш в място, което е отвъд всякакви правила за мен. Разбираш ли го?

Разбирам.

Джерико Баронс току-що ми беше казал, че ме обича.

 

 

— Какъв беше твоят план? — питам много по-късно. — Как щеше да измъкнеш заклинанието, което ти трябва?

— Ънсийли никога не са пили от Котела. Всички те знаят Първия език. Сключих няколко сделки, задвижих някой и друг план.

Поклатих глава, намръщена на себе си. Понякога изпусках най-очевидните неща.

— Но сега имам теб.

— Аз ще мога да я прочета. — Това беше зловещо. Сега поне знаех защо реагирах толкова силно отрицателно на Шинсар Дъб. Всички мои грехове бяха хванати межу кориците й. А проклетото нещо просто не искаше да се махне. Бях се опитала да избегна вината, а моята вина имаше нахалството да заживее собствен живот и да ме преследва!

Разбирах защо ме гони. Щом веднъж беше започнала да съзнава (ум без крака, без крила и без какъвто и да е метод за придвижване), че няма друг равен в целия свят, освен мен, а аз очевидно я презирах, сигурно ме е намразила. А след като беше част от мен, тя вероятно ме е обичала. Искаше да ме нарани, не да ме убие.

Защото искаше моето внимание.

Толкова много неща добиха смисъл сега, след като бях приела, че аз съм кралят.

Бях се чудила защо Сребрата винаги толкова трудно ме пускаха да вляза и да изляза. Проклятието на „Крус“, което всъщност беше направено от другите Ънсийли принцове, ме беше усещало и се беше опитвало да ме държи навън. Разбира се, че се ориентирах в черната крепост и в ада на Ънсийли. Това беше моят дом. Всяка стъпка беше инстинктивна, защото бях минавала по тези ледени пътеки милиони пъти, бях свиквала срещи на скалите, бях плакала за жестокия затвор на моите синове и дъщери. Разбирах защо спомените на наложницата се бяха разиграли пред очите ми, а тези на краля някак се бяха плъзнали в ума ми. Сега разбирах защо знаех заповедта, с която да отворя портите на крепостта на краля.

Аз може да бях кралят, но поне бях „добрият“ крал. Предпочитах да мисля за себе си като за Сийли краля, защото бях изкоренила всичкото си зло. Обсебеният маниак, който беше правил експерименти с всичко, за да постигне целите си, беше под формата на Книга, не беше в мен, а това не беше малка утеха. Бях избрала да се отърва от злото (бях направила избор, както беше казал Баронс) и оттогава се опитвах да унищожа тези най-черни части от мен.

Баронс говореше. Бях забравила, че разговаряме.

— Разчитам ти да можеш да я прочетеш. Това значително ще улесни всичко. Трябва само да разберем как да я заловим с три камъка и без друиди. Проклет да съм, ако отново допусна тези задници наблизо.

Погледнах надолу към верижката от сребро и злато, към камъка, приютен в украсената златна клетка. Нуждаела ли съм се някога от камъните или от друидите, за да хвана моята Книга, или амулетът беше единственото, което търсех през цялото време? Аз бях кралят на Фае в женско човешко тяло.

Чудех се как наложницата е изгубила амулета. Кой го беше взел от нея, кой ме беше предал? Дали някой я беше отвлякъл и беше имитирал смъртта й и после я е отвел набързо в Сийли двора, докато аз съм бил луд от скръб, зает да снема греховете от себе си?

Тя никога нямаше да го свали доброволно, но ето че амулетът беше тук, в света на хората. Ако някой е дошъл за нея, възможно ли е тя да го е запратила някъде, вместо да позволи да попадне в лоши ръце? И търпеливо е посявала улики, с надеждата един ден събитията да се наредят, аз да си спомня, да избягаме от това, което ни е било сторено, и да сме отново заедно? Много жалко, че не исках да съм с нея.

Тя винаги беше мразила илюзията. Когато посаждаше градини и добавяше нещо ново към Белия палат, го беше правила по стария начин. Дворът на Фае би се превърнал в пустиня, ако Фае, които го обслужваха, не го поддържаха с илюзия. Белият палат беше създаден различно и щеше да устои на изпитанията на времето със или без нея, далеч от очите на всички.

Как наложницата беше станала Сийли кралица? Кой я беше отвлякъл и погребал в гроб от лед и я беше оставил да умира бавно в ада на Ънсийли? Какви игри разиграваше, какъв план преследваше? Познавах търпението на безсмъртието. Кой сред Фае изчакваше перфектния момент, решителния ден за разплата?

Синхронизирането трябваше да е безупречно.

Всички Сийли и Ънсийли принцеси трябваше да са мъртви, а кралицата убита в точния момент (не можеше да има претендентки за трона на матриархалната власт), след като който и да стоеше зад всичко това се слееше или беше добил цялото знание на Книгата.

Цялата сила на Сийли кралицата и Ънсийли краля щеше да бъде заложена в един съд.

Потреперих. Това не можеше да бъде позволено. Някой с толкова много сила нямаше да може да бъде спрян от никого с никакви средства. Той (или тя) щеше да бъде непобедим, неконтролируем, неубиваем. С една дума — бог. Или сатана. И тогава щеше да има предимството да е на собствен терен. Всички щяхме да сме обречени на гибел.

Дали вярваха, че съм мъртъв? Изчезнал? Безразличен? Дали мислеха, че просто ще стоя отстрани и ще позволя това да се случи? Дали неизвестният враг беше отговорен за състоянието, в което бях в момента — объркан и в човешко тяло?

Моята сила и магията на кралицата. Кой стоеше зад това? Някой от мрачните принцове?

Може би все пак е бил Даррок, но Книгата беше посякла плановете му както и главата му. Може би Даррок се възползваше от коварството на някой друг, яздеше опашката на кометата, така да се каже, на някой по-умен и по-опасен враг.

Поклатих глава. Магията нямаше да отиде при него и той го знаеше. Яденето на Фае не беше достатъчно. Приемникът на магията на Фае трябваше да бъде Фае.

Наложницата се беше събудила и беше казала, че е била погребана от Фае принц, когото никога не е виждала преди и който се е нарекъл Крус.

Според В’лане той беше отвел Крус при оригиналната кралица на Сийли (кучката!) и тя го беше убила пред очите ми.

Дали притежавах този спомен.

Обърнах се навътре и затърсих.

Стиснах глава, когато картините се заблъскаха в мен. Крус не беше умрял лесно, нито пък добре. Беше се гневил и говорил надуто и накрая беше станало грозно. Отрече да е той, отрече да ме е предал на кралицата. Бях засрамен от смъртта му.

Но кой беше подправил смъртта на наложницата?

Как съм бил заблуден?

Заблуден.

Това ли беше ключът?

САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЗАМИСЪЛ ЩЕ ПАДНЕ ТО — казваше пророчеството.

Какъв беше замисълът на ограничената във форма Книга? Как можеше да осъществи целите си?

Нейната валута беше илюзията. Тя заблуждаваше хората да виждат това, което тя искаше да видят.

Дали затова фар дорка (който вероятно беше един от добрите ми приятели, ако имах време да проверя сред спомените си) ми беше дал картата таро, насочвайки ме към амулета?

Амулетът можеше да заблуди дори мен.

Бях се тревожил да го дам на наложницата по точно тази причина. Каква огромна любов, какво опасно доверие.

Книгата беше само сянка от мен.

Аз бях истинското нещо, кралят, създал Книгата.

И притежавах амулета, способен да създаде илюзии, които да заблудят всички нас.

Беше просто. В едно състезание на волите аз бях гарантираният победител.

Чувствах се почти замаяна от вълнение. В моите заключения звънеше истина. Всички стрели сочеха на север. Знаех какво трябва да се направи. Днес можех да спра Книгата веднъж завинаги. Не да я погреба, за да дреме с едно отворено око, както беше казало първото пророчество, а да победя чудовището. Да го унищожа.

След като взема заклинанието за унищожение за Баронс. Ирония беше, че бях дал всичките си заклинания на една Книга, за да се отърва от тях, а сега се налагаше да си взема едно от нея.

След като го направех, щях да открия предателя, да го убия (него или нея), да възстановя наложницата като Сийли кралица (защото със сигурност не я исках, а и тя не помнеше нищо), където щеше да стане отново достатъчно силна, за да води. Щях да се оттегля и да оставя Фае да правят каквото щат.

Щях да се върна в Дъблин и да стана просто Мак.

Нямах търпение това да се случи.

— Мисля, че знам какво да правя, Джерико.

 

 

— Какво би искала, ако ти беше Книгата, а тя — кралят? — попита Баронс по-късно.

— Мислех, че не вярваш, че аз съм кралят.

— Няма значение какво вярвам аз. Книгата, изглежда, го вярва.

— К’Врук също — напомних му. А после и момчето със замечтаните очи. Когато го попитах дали съм Ънсийли кралят, то ми беше казало: „Не повече от мен“. Дали не беше една от моите части?

— Остави кризите на личността за после! Съсредоточи се!

— Мисля, че иска да бъде приета, опростена — блудният син и всичко останало. Тя иска да я приветствам обратно в себе си, да кажа, че съм сбъркал, да станем отново едно.

— Това мисля и аз.

— Малко се тревожа за частта, която казва, че веднъж победено чудовището отвътре, ще бъде и чудовището отвън. Какво чудовище отвътре?

— Не знам.

— Ти винаги знаеш.

— Не и този път. Чудовището си е твое. Никой не познава чуждо чудовище. Не и достатъчно добре, за да го затвори. Само ти можеш да го направиш.

— Обмисли това! — настоях.

Той се усмихна леко. Забавно му е, когато му хвърлям обратно собствените му думи.

— Ако ти си Ънсийли кралят, забележи думата „ако“, защото аз оставам неубеден, някой може да помисли, че имаш слабост към злото. След като се сдобиеш с Шинсар Дъб, е възможно да бъдеш изкушен да направиш това, което тя желае. Вместо да се опиташ да я заключиш, може да избереш да изоставиш човешката си форма и да се въздигнеш до предишното си величие — да вземеш всички заклинания, които си захвърлил в нея, и да станеш отново Ънсийли кралят.

Никога! Но се бях научила никога да не казвам „никога“.

— А ако се изкуша?

— Аз ще бъда там и ще те измъкна. Но не мисля, че ти си кралят.

Какво друго възможно обяснение можеше да има? Бръсначът на Окам, критериите за убеждение на баща ми и моята собствена логика съвпадаха. Но с Баронс, който да крещи по мен да се върна и с решителността ми да живея нормален човешки живот можех да го направя. Знаех, че мога. Това, което исках, беше тук, в човешкия свят. Не в леден затвор с бледа сребриста жена, заседнала във вечните политики на двора.

— Повече съм загрижен какво би могло да е вътрешното ти чудовище, ако не си кралят. Идеи?

Поклатих глава. Това беше безмислено. Може да му беше трудно да приеме какво съм, но не знаеше всичко, което аз знаех, а не разполагах с достатъчно време да му обяснявам. Всеки ден, всеки час, в който Шинсар Дъб беше свободна и бродеше по улиците на Дъблин, щяха да умират още хора. Не се заблуждавах защо продължаваше да ходи в „Честър“. Искаше да ми отнеме родителите. Искаше да откъсне от мен всичко, което ми беше скъпо, за да останем само тя и аз. Сякаш можеше да ме принуди да я почувствам близка. Да ме принуди да приема с радост мрака й обратно в тялото си и отново да бъдем едно цяло. Вече вярвах, че Риодан е бил прав през цялото време — тя се беше опитвала да ме накара да се „обърна“. Книгата вярваше, че ако ми отнеме достатъчно, ако ме ядоса и нарани достатъчно, нямаше да ми пука за света, а само за силата. Тогава щеше да се появи удобно и да каже: „Ето ме, вземи ме, използвай силата ми, прави каквото искаш!“.

Вдишах рязко. Точно в такова състояние на ума бях, когато мислех, че Баронс е мъртъв. Търсех Книгата, готова да я взема, да се слея с нея и да разваля света. Бях вярвала, че ще мога да я контролирам.

Но сега бях нащрек. Бях преживяла тази скръб преди. Освен това държах в ръка прекия път на Даррок. Държах ключа към контролирането й. Нямаше да се обърна. Баронс беше жив. Родителите ми бяха добре. Дори нямаше да съм изкушена.

Внезапно ме обзе нетърпение да се свършва с това. Преди нещо да се е объркало.

— Трябва да бъда сигурен, че можеш да използваш амулета.

— Как?

— Заблуди мен! — каза той просто. — И ме убеди в това!

Свих юмрук около амулета и затворих очи. Много отдавна в пещерата на Малуш той не искаше да работи за мен. Беше поискал нещо, беше очаквал нещо, което бях сметнала, че е някакъв десятък, може би да пролея кръв или нещо такова.

Сега знаех, че е много по-просто. Той беше проблеснал със синьочерно сияние по същата причина, поради която го правеха и камъните — защото ме беше познал.

Проблемът беше, че аз не бях познала себе си.

Вече се познавах.

Аз съм твоят крал. Ти ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш във всичко.

Ахнах от удоволствие, когато амулетът засия в юмрука ми по-ярко, отколкото някога е горял в ръцете на Даррок.

Огледах спалнята. Спомних си мазето, където бях При-я. Никога нямаше да забравя нито една подробност.

Пресъздадох го за нас до последния детайл — снимки на Алина и мен, кървавочервени копринени чаршафи, душ в ъгъла, примигваща елха, обвити с кожа белезници на леглото. За известно време това беше най-щастливото, най-простото място, което бях познавала.

— Не е точно стимулът, който да ме изкара от тук.

— Трябва да спасяваме света — напомних.

Той посегна към мен.

— Светът може да почака. Аз не мога.