Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (4)

Четири

Нощта, в която стените се срутиха, се свих в една камбанария с единствената цел да оцелея до сутринта.

Нямах представа дали светът би оцелял с мен.

Мислех, че е най-дългата нощ в живота ми. Грешах.

Това е най-дългата нощ в живота ми. Вървя рамо до рамо с врага си, скърбя за Джерико Баронс, давя се в собственото си съучастничество.

А нощта се разтяга ли, разтяга. Преживявам хиляди часове за кратко. Броя от едно до шестдесет, стаила дъх отново и отново, отброявайки минутите, които успявам да премина. Мисля, че ако има достатъчно от тях между мен и смъртта на Баронс, непосредствеността на болката ще може да се замъгли и ще мога да си поема дъх, без да усещам това острие, което промушва сърцето ми.

Не спираме, за да ядем или да спим. Той държи Ънсийли плът в торбичка и периодично дъвче, докато пътуваме, което значи, че може да продължи да върви много по-дълго от мен. В някакъв момент ще бъда принудена да почивам. Мисълта да не бъда в пълно съзнание близо до него е неприятна.

Имам оръжия в моя арсенал, които още не съм изпробвала върху него. Нямам никакво съмнение, че той също крие въоръжение. Примирието ни е под от яйчени черупки, а и двамата носим кубинки.

— Къде е Ънсийли кралят? — питам и се надявам разсейването да накара минутите да се движат по-бързо. — Неговата книга е на свобода. Чух, че я иска унищожена. Защо не прави нищо по въпроса? — със същия успех мога да тръгна на риболовна Ънсийли експедиция, да пускам мрежите си за всичко, което мога да използвам. Докато не науча колко силен е Даррок и не разбера какво имам в моето тъмно, гладко като стъкло езеро, коварството е моята игра. Няма да правя прибързани ходове, които застрашават мисията ми. Възкресяването на Баронс зависи от това.

Той свива рамене.

— Кралят изчезна отдавна. Някои казват, че е твърде луд, за да му пука. Други вярват, че не може да напусне затвора на Ънсийли и лежи в гроб от черен лед и спи цяла вечност. Но има и такива, които твърдят, че той никога не е бил в затвора, на първо място, и че разкаянието за смъртта на наложницата му е единствената слабост, която някога е позволявал.

— Това намеква за любов. Фае не обичат.

— Спорно е. Аз разпознавам себе си в теб и го намирам… завладяващо. Това ме прави по-малко самотен.

Превод: Аз служа като огледало и Фае се наслаждава на собственото си отражение.

— Това желано ли е от едно Фае? Да бъде по-малко самотно?

— Малцина Фае могат да издържат самотата. Някои приемат като факт, че енергия, хвърлена в характера на дадено общество, което не може да я отрази или да я върне, позволява тази енергия да се прахоса, докато не остане нищо. Може би е дефект.

— Като да пляскаш на Камбанка — подигравам се. — Огледало, потвърждение.

Той ме поглежда.

— От това ли са направени Фае? От енергия?

Поглежда ме още веднъж и ми напомня за В’лане и знам, че никога няма да обсъжда от какво се състоят Фае с мен или с някой човек. Чувството му за превъзходство в никаква степен не е закърняло от времето, което е прекарал като смъртен. По-скоро подозирам, че е пораснал. Вече познава и двете страни. Това му дава тактическо предимство пред другите Фае. Той разбира какво ни мотивира и е по-опасен заради това. Прибирам идеята за енергията настрана за по-късно обмисляне. Желязото влияе на Фае. Защо? Дали не са някакъв вид енергия, която може да „даде на късо“?

— Признаваш дефекти? — притискам аз.

— Ние не сме съвършени. Какво е бог? Разгледай вашия! Според вашата митология той е бил толкова разочарован от първите си усилия да създаде расата ви, че е опитал отново. Ние поне затворихме нашите грешки. Вашият бог позволява неговите да вървят свободни. На възраст едва няколко хиляди години, вашите митове за сътворението са много по-абсурдни от нашите. И все пак вие се чудите защо не можем да си спомним нашия произход от преди милион или повече години в миналото.

Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.

Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.

Помня.

Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.

Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.

Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.

Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.

Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.

Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.

Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.

Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.

Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.

Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.

Не знаех, че сме на високо поле, но внезапно се озоваваме в края на платото и аз се стряскам от рязкото пропадане надолу на долината пред мен.

В другия край на тази долина върху огромен хълм се издига той. Извисява се. Простира се на километри във всяка посока.

Белият палат.

Отново изпитвам обезпокоителното чувство на неизбежност, че по един или друг начин животът щеше да ме постави тук, че във всяка реалност щях да съм направила същите избори, които ме доведоха до вратата на Белия палат.

Домът на възлюбената наложница на Ънсийли краля, заради която той убил Сийли кралицата, е толкова огромен, че обърква ума. Въртя глава наляво-надясно, нагоре-надолу, опитвайки се да го поема целия. Човек може да се надява да наблюдава целостта му единствено от километри разстояние, както го наблюдаваме ние сега. Тук ли се беше опитвал да ме доведе Баронс? И ако да, защо? Лъжеше ли Риодан, когато ме намери на ръба на скалата и ми каза, че единственият път до Дъблин е през МПД — междудименсионна приказна дупка, сякаш съм оплескала парчетата от Фае реалност, които нацепват нашия свят сега, след като стените паднаха?

Стените на палата са алабастрови, отразяват слънцето и блестят толкова ярко, че присвивам очите си до цепки. Небето зад Палата (не мога да мисля за него без главна буква, той е много повече от просто дом) става ослепително синьо, което съществува единствено в света на Фае — нюанс, който никога няма да бъде видян в човешкия свят. Определени Фае цветове имат измерение и обхващат безчет прелъстителни тънкости, на които окото може да се спре за неизброимо дълго време. Небето е почти толкова пристрастяващо, колкото златния под в Залата на всички дни.

Връщам насила погледа си към Белия палат. Изследвам линиите му от основите до покрива, от терасите до кулите, от градините до фонтаните. Лента на Мьобиус^[1] от подредени постройки върху пейзаж като от картина на Ешер^[2], той се обръща с гръб към себе си тук и там, непрекъснат и неразрушен, постоянно променящ се и разгъващ се. Напряга окото, изпробва ума. Но аз съм виждала Фае в истинската им форма. И го намирам… успокояващ. Усещам нещо в моето мъртво черно сърце. Не разбирам как нещо би могло да се раздвижи там, но го прави. Не някое пълнокръвно чувство, а ехо от емоция. Немощно, но неоспоримо.

Даррок ме наблюдава. Преструвам се, че не забелязвам.

— Вашата раса никога не е построила нещо с такава красота, сложност и съвършенство — казва той.

— Нито пък е създала Шинсар Дъб — парирам.

— Малките създания създават малки неща.

— Егото на големите създания е толкова голямо, че не виждат, когато идват малките неща — мърморя. „Като капани“ — не казвам.

Той го усеща. Смее се и казва:

— Ще запомня предупреждението, МакКайла.

 

 

След като намерил първите две Сребра на аукцион в Лондон, ми казва Даррок, трябвало да се научи да ги използва. Направил десетки опити, за да установи стабилна връзка със световете на Фае, а вече веднъж в Сребрата, му били нужни месеци, за да намери път към затвора на Ънсийли.

Докато говори за опитите и триумфите си, в гласа му се долавя гордост. И въпреки че същността на Фае му била отнета, той не само оцелял, когато всички от расата му не вярвали, че ще успее, но постигнал целта, която преследвал като Фае, самото нещо, заради което бил прокуден. И сега изпитва превъзходство над другите от своя вид.

Аз слушам и анализирам всичко, което ми казва, търся пролуки в бронята му. Знам, че Фае имат „чувства“ като надменност, превъзходство, подигравка и снизхождение. Докато го слушам, добавям към списъка гордост, отмъщение, нетърпение, злорадство и забавление.

Разговаряме за дреболии известно време, като се наблюдаваме напрегнато. Разказвам му за израстването си в Ашфорд, за първите ми впечатления от Дъблин, за любовта ми към бързите коли. Той ми разказва повече за кривването му от правия път, какво е направил и защо го е направил. Състезаваме се да обезоръжим другия с банални споделяния, които не издават нищо важно.

Докато пресичаме долината, казвам:

— Защо да ходиш до Ънсийли затвора? Защо не в Сийли двора?

— И да дам възможност на Авийл да ме довърши завинаги? Следващия път, когато видя кучката, тя ще умре.

Затова ли ми беше отнел копието? За да убие кралицата? Беше го задигнал, без да усетя, точно като В’лане. Как? Той вече не беше Фае. Дали не беше изял толкова много Ънсийли, че беше станал мутант с непредвидими способности? Спомням си как стоях в църквата между Ънсийли принцовете, как обърнах копието срещу себе си, как го хвърлих, как то удари пиедестала и светената вода се разплиска и падна върху него със съскане. Как ме беше накарал да го хвърля тогава? Как ми го беше отнел сега?

— Кралицата сега в Сийли двора ли е? — хвърлям отново мрежата си.

— Как мога да знам? Аз бях отлъчен. Но дори да допуснем, че намеря път да се върна, първото Сийли, което ме види, би ме убило.

— Нямаш ли съюзници в Сийли двора? В’лане не ти ли е приятел?

Той сумти презрително.

— Седяхме заедно в нейния Висш съвет. Въпреки че служи само на думи на върховната власт на Фае и говори, че отново върви по земята свободно, без омразната Спогодба, която ни сдържа нас, сякаш хората биха могли да обуздаят боговете си, когато стане дума за действие, В’лане е и винаги е бил галено кученце на Авийл. Сега аз съм човек, според събратята ми Фае, и те ме презират.

— Не каза ли, че те почитат като герой за това, че си срутил стените и си ги освободил?

Той присвива очи.

— Казах, че ще ме почитат като герой. Скоро ще бъда приветстван като спасител на нашата раса.

— Значи си отишъл в Ънсийли затвора. Било е рисковано — подканям го да продължи да говори. Докато той говори, мога да се съсредоточа върху думите му, върху моите цели. Тишината не е златна, смъртоносна е. Тя е вакуум, който се пълни с призраци.

— Нуждаех се от Ловците. Като Фае можех да ги призова. Като смъртен трябваше да ги търся физически.

— Изненадана съм, че не са те убили на място — Ловците мразят хора. Чернокожите крилати демони не таят любов към нищо, освен към себе си.

— Смъртта не е наслада за един Ловец. Твърде окончателна е.

През очите му проблясва спомен и знам, че когато ги е намерил, те са му причинили неща, които са го накарали да пищи дълго време.

— Те се съгласиха да ми помогнат, в замяна на постоянна свобода. Те ме научиха да ям Ънсийли. След това проследих слабите места в стените на затвора, откъдето Ънсийли бяха бягали преди, и ги закърпих.

— За да станеш единственият.

Той кимва.

— Ако трябваше мрачните ми събратя да бъдат освободени, те щяха да благодарят на мен. Открих как да свържа Сребрата и създадох проход до Дъблин през Белия палат.

— Защо тук?

— От всички измерения, които изследвах, това остава най-стабилно, с изключение на няколко… неудобства. Изглежда, проклятието на Крус е имало малък ефект върху този свят, освен да разтроши измерения, които лесно се избягват.

Аз ги наричам МПД, но не му го казвам. Името накара Баронс да се усмихне. Малко неща караха Баронс да се усмихва.

Мисля, че се контролирам, след като съблякох всичките си слабости. Че посвещаването на мисията ми ме е направило непроницаема. Греша. Мисълта за Баронс, който се усмихва, води до други мисли.

Баронс гол.

Танцува.

Тъмната глава отметната назад.

Смее се.

Картината не „плува нежно през ума ми“, както замечтано съм го виждала във филмите. Не, тази се тръшва в главата ми като ядрена ракета, избухва в мозъка ми с подробности. Задушавам се в облак от болка.

Не мога да дишам. Стискам очите си.

Бели зъби проблясват на мургавото му лице. „Аз падам, но отново се изправям. Никога няма да ме задържиш паднал.“

Олюлявам се.

Но той не се изправи, копелето. Остана паднал.

С моето копие в гърба му. Как се предполага да намирам пътя си всеки ден, ако той не е тук да ми помага? Не знам какво да правя, как да взимам решения.

Не мога да преживея тази скръб. Препъвам се и падам на коляно. Стискам главата си.

Даррок е до мен, помага ми да стана. Ръцете му са около мен.

Отварям очи.

Той е толкова близо, че виждам златни петънца в бакърените му очи. Бръчици нагъват ъгълчетата. Леки линии ограждат устата му. Дали се е смял често през времето му като смъртен? Ръцете ми се свиват в юмруци.

Неговите ръце нежно докосват лицето ми, когато избутва косата ми назад.

— Какво стана?

Нито картината, нито болката си отиват от мозъка ми. Не мога да функционирам в това състояние. След миг ще бъда на колене, ще пищя от скръб и ярост и мисията ми ще отиде по дяволите. Даррок ще види слабостта ми и ще ме убие или по-лошо. Някак трябва да оцелея. Нямам представа колко време ще ми отнеме да намеря Книгата и да науча как да я използвам. Навлажнявам устни.

— Целуни ме! — казвам. — Силно!

Устата му се стяга.

— Не съм глупак, МакКайла.

— Просто го направи! — изръмжавам.

Виждам как той претегля идеята. Два скорпиона. Той е скептичен. Той е очарован.

Когато ме целува, Баронс изчезва от главата ми. Болката се отдръпва.

От устните на врага ми, на любовника на сестра ми, на убиеца на любовника ми, аз вкусвам наказанието, което заслужавам. Вкусвам забвение.

Това отново ме прави студена и силна.

 

 

Сънувам къщи цял живот. Има цял квартал в подсъзнанието ми, в който мога да вляза само докато спя. Но не мога да контролирам нощните си посещения, както и никога не съм била в състояние да избягвам сънищата за Студеното място. Понякога получавам достъп, а понякога — не. В определени нощи портите се отварят лесно, докато в други стоя отвън, отказано ми е да вляза и жадувам за чудесата, които лежат отвъд.

Не разбирам хора, които казват, че не могат да си спомят сънищата. С изключение на съня за Студеното място, който започнах да блокирам много отдавна, аз си спомням всички останали. Когато се събудя сутрин, те се носят из главата ми на късчета и мога или да скоча от леглото и да ги забравя, или да събера парчетата и да ги изследвам.

Четох някъде, че сънищата за къщи са сънища за нашите души. В тези обиталища на нашата психика ние складираме най-съкровените си тайни и желания. Може би някои хора не ги помнят просто защото не желаят. Едно момиче, което познавах в гимназията, веднъж ми каза, че също сънувала къщи, но в тях винаги било непрогледен мрак и тя не можела да намери ключа за лампата. Тя мразеше тези сънища. И не беше от най-умните.

Моите къщи са безкрайни, изпълнени със слънце и музика, с градини и фонтани. И по някаква причина винаги има много легла. Големи легла. Много повече, отколкото са нужни в една къща. Не знам каква е работата, но смятам, че е защото мисля много за секс.

Понякога се тревожа, че няма достатъчно място в ума ми и за двете — за сънищата ми и за реалността, че съм твърд диск с ограничени гигабайти и някой ден няма да съм способна да поддържам защитната стена между тях. Чудя се дали това е сенилността.

През годините започнах да подозирам, че всички тези къщи, които сънувам, са просто различни крила на една и съща огромна къща.

Днес осъзнавам, че това е истина.

Защо сънувам Белия палат всички тези години?

Как е възможно изобщо да съм знаела, че съществува?

Сега, след като така и така съм малко отвъд ръба, мога да призная нещо: Цял живот тайно съм се страхувала, че под свирепо фокусираното поддържане и контене, аз съм… ами… психозна.

Никога не подценявайте добре облечена кифла.

Истинските мислители не са най-добре облечените хора. Да стоиш на върха на последната мода, да се контиш и да се представяш добре отнема време. Нужни са много усилия, енергия и концентрация, за да бъдеш непрекъснато щастлив и перфектно поддържан. Ако срещнете някой такъв, се запитайте от какво бяга.

В гимназията започнах да подозирам, че съм биполярна^[3]. Имаше времена, когато без изобщо никаква причина се чувствах истински… ами, склонна да убивам е единственото описание за това ми състояние. После осъзнах, че колкото съм по-заета, толкова по-малко време ми остава да се чувствам така.

Понякога се чудя дали преди да се родя някой ми е показал сценария или ми е разказал най-съществените части. Животът ми е дежа вю в най-лошата му крайност. Отказвам да повярвам, че съм кандидатствала за тази роля.

Докато се взирам в Белия палат и знам как изглеждат части от него отвътре (и знам, че няма начин да зная тези неща), се чудя дали не съм сериозен случай на лудост. Дали това просто не се случва, а аз всъщност съм заключена в тапицирана стая някъде и халюцинирам. Надявам се скоро да ми сменят лекарствата. На каквото и да съм, не действа.

Не искам да вляза там.

Искам да вляза и никога да не излизам.

Двойственост — това съм аз.

Къщата има безброй входове през сложни поддържани градини.

Даррок и аз влизаме в една от градините. Толкова е прекрасна, че е почти болезнено да я гледам. Пътеки, павирани с блестящо злато, се простират през екзотични ароматни храсти и обикалят групички от гъвкави дървета със сребърни листа. Заслепяващи перлени пейки предлагат отмора от слънцето под дантелени листа, а копринени лежанки осейват външни помещения с издуващи се шифонени завеси. Цветя се навеждат и люлеят на нежния съвършен бриз с точния градус зной — не твърдо горещо и задушно, а топло и влажно по начина, по който е топъл и влажен сексът.

Сънувала съм такива градини. С някои разлики, но не много големи.

Подминаваме фонтан, който пръска дъги от блещукаща вода във въздуха. Обграждат го хиляди цветя във всякакви поразителни нюанси на жълтото — кадифени лютичета и восъчни лалета, сметанени лилии и цветя, които не съществуват в нашия свят. За миг мисля за Алина, защото тя обича жълто, но тази мисъл вони на смърт и носи други мисли с нея, затова обръщам гръб на красотата на фонтана и се фокусирам върху омразните лице и глас на моя придружител.

Той започва да ми дава наставления. Казва ми, че търсим стая с огледало, което има богато украсена позлатена рамка и е приблизително три метра високо и метър и половина широко. Последния път, когато е виждал стаята, в нея нямало никакви мебели, освен огледалото. Коридорът, от който се отваряла стаята, бил светъл, въздушен и подът му бил от непрекъснат бял мрамор. Стените на коридора били също бели и украсени с ярки стенописи между високи прозорци.

Отваряй си очите за бели мраморни подове, ме инструктира той, защото само две от крилата (както е било последния път, когато е бил тук) ги имат. Подовете в другите крила са златни, бронзови, сребърни, в цветовете на дъгата, розови, ментовозелени, жълти, лавандулови и други пастели. Задното крило е кървавочервено. Ако видя черен под, трябва да се обърна назад веднага.

Влизаме в кръгло фоайе с висок стъклен таван, който събира слънчевата светлина. Стените и подът са прозирно сребърни и отразяват небето с толкова живи подробности, че когато един каймаченопухкав облак минава над нас, имам чувството, че вървя през него. Какъв изкусен дизайн! Стая в небето. Дали наложницата я е създала? Дали Ънсийли кралят я е проектирал за нея? Може ли същество, способно да създаде такива ужасии като Ънсийли, да направи такива възхитителни неща? Слънчевата светлина ме къпе отгоре, отскача към мен от стени и подове.

Мак 1.0 щеше да включи айпода и да се протяга тук с часове.

Мак 5.0 потреперва. Дори толкова много слънце не може да стопли онази част от нея, която е студена.

Осъзнавам, че съм забравила врага си. Включвам го обратно.

Ако приемем, разбира се, казва Даррок, че стаята, която търсим, се отваря от един от тези коридори с бял мрамор.

Това привлича вниманието ми.

— Ако приемем?

— Палатът се пренарежда сам. Едно от неудобствата, за които споменах.

— Какво ви има на вас, Фае, все пак? — избухвам аз. — Защо всичко трябва да се променя? Защо нещата не могат да бъдат каквито са? Защо една къща не може да бъде нормална къща, а една книга — нормална книга? Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? — искам да се върна в Дъблин сега, да намеря Книгата, да разбера какво трябва да се направи и да избягам от тази проклета реалност!

Той не отговаря, но и аз нямам нужда да отговори. Ако Фае ме попитат защо една ябълка накрая гние или защо хората накрая умират, бих свила рамене и бих казала, че това е човешката природа.

Промяната е природата на Фае. Те винаги стават нещо друго. Това е много важно да бъде запомнено, когато имаш работа с каквото и да е Фае, както научих от Сенките. Чудя се още колко са еволюирали, откакто ги видях за последно.

— Понякога се пренарежда сам основно — продължава Даррок, — докато друг път просто прехвърля няколко неща. Само веднъж ми отне няколко дни да намеря стаята, която търся. Обикновено я намирам по-бързо.

Дни? Главата ми се извърта и зяпвам. Може да заседна тук с него за няколко дни?

Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Дузина коридори се отварят от фоайето, някои добре осветени, други успокояващо мрачни. Нищо не е плашещо. Палатът излъчва усещане за благосъстояние и спокойствие. Но все пак е огромен лабиринт и аз чакам Даррок да избере пътя ни. Въпреки че отдавна сънувам мястото, не познавам това фоайе. Подозирам, че Палатът е толкова огромен, че един цял човешки живот сънища не би бил достатъчен, за да го изследва целия.

— Има няколко стаи в палата, които подслоняват Сребра. Тази, която търсим, има едно-единствено огледало. — Той ме поглежда остро. — Избягвай другите огледала, ако попаднеш на тях! Не се взирай в тях! Не ти забранявам знание, просто се опитвам да те предпазя.

Да бе! А Белият палат всъщност е черен.

— Както го казваш, изглежда, сякаш ще се разделим. — Изненадана съм. Той толкова се стара да ме привлече на своя страна. Сега ме пуска? Толкова ли убедителна бях? Или той държи в ръкава си асо, за което не знам?

— Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-дълго остана тук, толкова повече шансове има някой друг да намери моята книга.

— Моята книга — поправям го.

Той се смее.

— Нашата книга.

Не казвам нищо. Книгата е моя, а той ще бъде мъртъв, щом я взема и науча как да я използвам. Дори по-скоро, ако вече не е полезен.

Той се обляга на стената и кръстосва ръце върху гърдите си. В тази небесна стая той е златен ангел, с рамене, подпрени върху облак.

— И двамата можем да имаме всичко, което искаме, МакКайла. След като с теб сме съюзници, няма ограничения. Нищо и никой не може да ни спре. Осъзнаваш ли това?

— Аз ще я използвам първа. — Той няма да съществува, за да я използва, когато свърша с нея. Не, чакайте! Да го отменя би било твърде лесна смърт.

Искам да го убия.

— Имаме достатъчно време да решим кой какво ще прави с нея първи. Но засега сме приятели. Или не?

На върха на езика ми е да му се присмея, да му кажа, че думите не значат нищо. Защо ми задава абсурдни въпроси? Толкова лесно бих могла да излъжа. Би трябвало да съди по действията ми, но не давам съвети на врага.

— Приятели — казвам лесно.

Той прави жест да поема по най-близкия коридор отдясно, чийто под е мъгливо-розов и се обръща към най-левия, който блести в тъмнобронзово.

— Какво да правя, ако я намеря? — питам. Не е като да имаме мобилни телефони с умно програмирани малки акроними.

— Поставих знак в основата на черепа ти. Притисни го с пръсти и ме повикай!

Той вече се е обърнал и е започнал да върви по коридора си. Съскам към гърба му. Ще дойде ден, и то скоро, когато ще премахна неговия белег, дори да трябва да остържа кожата си до черепа. Бих го направила сега, но не ми се иска да рискувам да повредя дамгата на Баронс. Само тя ми остана от него. Неговите ръце бяха върху мен там, нежни, властни.

Има усмивка в гласа на Даррок, когато ме предупреждава:

— Ако намериш Среброто и се върнеш в Дъблин без мен, ще те намеря.

— Същото важи и за теб, Даррок — казвам със същия лек, предупредителен тон. — Дори не си помисляй да заминеш без мен! Може да не съм те белязала, но ще те намеря. Винаги ще те намирам — наистина го мисля. Ловецът сега е плячка. Хванала съм го на мушка и ще го държа там. Докато не реша да натисна спусъка. Без повече бягане. От нищо.

Той спира и поглежда през рамо към мен. Малките златни петънца в очите му пламват по-ярки и той вдишва рязко.

Ако познавам Фае така добре, колкото мисля, току-що го възбудих.

Ежедневникът на Дани

97 дни ССС

Дани „Мега“ О’Мали УБИВА ЛОВЕЦ!

ЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА В ЕНД, ВАШ ЕДИНСТВЕН ИЗТОЧНИК НА ПОСЛЕДНИТЕ НОВИНИ ВЪВ И ОКОЛО ДЪБЛИН!

Шийте зрящи, празнувайте! Успяхме, свалихме един!!! Отне ни цялата шебана нощ, но Джейни и Бранителите най-накрая сгащиха един от пърхащите шебаняци! Натъпкаха го с толкова много желязо, че се заби на улицата. Аз намушках проклетника право в сърцето с Меча на Светлината! Беше такава гледка! Трябваше да сте там! Бликна чернилка нагоре по меча чак до дръжката и за малко се разтревожих, че може да го счупи, но той отново си работи добре, затова кажете на Ро да не се пеняви за нищо!

На оръжие, момичета! Излизайте от манастира и се бийте, бийте, бийте!!! Стига вече разузнаване! Римува се с разтакаване. БЕЗПОЛЕЗНО! ПРАВЕТЕ нещо! Ние МОЖЕМ да променим нещата. Довлечете си задниците в Дъблинския замък! Там е новият щаб на новата Гарда, а те са много яки. Казаха, че всички шийте зрящи са добре дошли. ОСОБЕНО НЕАНГАЖИРАНИТЕ!!!

Трябва да населим Дъблин отново, знаете. Няма да се получи от само себе си. Много герои по улиците рискуват живота си и ритат Фае задници. Включете се СЕГА!

ДА СЕ СРЕЩНЕМ ТАЗИ ВЕЧЕР!!!

ЗАМЪКА НА ДЪБЛИН!!!

В ОСЕМ ЧАСА!!!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ ЛОВА!!!

PS: Мак съжалява, че не може да бъде там, все още е заета с други неща, но ще се върне НАИСТИНА скоро.

Шляпвам най-новото издание от моя парцал на улична лампа и го заковавам. Казвам им какво ще ме устрои, но не им казвам какво няма да ме устрои. Понякога трябва да лъжеш.

Тъпча десертче в устата си и минавам на стоп-кадър до следващата лампа по пътя ми. Знам, че парцалите ми стигат до хората. Виждала съм резултати. Няколко шийте зрящи вече напуснаха манастира. Аз поемам оттам, докъдето беше стигнала Мак — разбърквам говната изключително здраво, отхвърлям правилата на Ро, а в същото време й казвам това, което иска да чуе.

След още две десертчета и протеинов пакет съм свършила с маршрута си и паля паветата към любимото си място. Сега имам часове на разположение и ще ги прекарам в обиколки около „Честър“, като режа и мушкам всичко, което се появи в радиус десет преки.

Ходя наперено по улицата.

Ри-О и мъжете му са там, поне мисля, че са. Не съм виждала никого наскоро, но продължавам да се надявам. Те ме вбесяват. Те ме заплашиха.

Никой не заплашва Мега.

Кикотя се. Един клуб не струва, ако клиентите не могат да влязат. Не мога да ги държа навън цяла нощ, като ловувам с Бранителите и убивам каквото хванат, но правя достатъчно щети през деня. Джейни ме хвана един следобед и каза, че ще ме убият за това. Чувал е приказки за тях, избягва ги. Казва, че не са повече хора от Фае.

Казах му, че тъпаците могат да се опитат да се закачат с мен. Другото нещо, което не съм казала на никого, е, че когато намушках Ловеца, се случи нещо шантаво. Чернилката стигна чак до меча ми и даже малко в ръката ми. Наби се като треска. За няколко дни ръката ми имаше черни вени и беше ледена като да беше мъртва. Трябваше да нося ръкавица, за да я крия. Мислех, че може да я загубя. Трябва да се уча да се бия с дясната ръка.

Сега изглежда добре.

Не бързам да убивам Ловец отново.

Но мисля, че съм по-бърза. И заповедите на Ро, изглежда, не ме карат изобщо да се чувствам толкова раздвоена, колкото преди.

Мисля, че Ри-О и пичовете му може би нямат нищо против мен и бих искала да разбера дали съм права. Искам да покажа на Мак, но минаха повече от три пълни седмици, откакто я видях за последно. Откакто се разделихме в библиотеките.

Баронс също не се мярка наоколо.

Не се тревожа. Не е в природата ми. Аз живея. Оставям тревогите за досадниците.

Но много ми се иска тя да се появи. И ако го направи сега, би било наистина добре.

Шинсар Дъб е из целия град през последните няколко дни. Свали дузина от мъжете на Джейни за една нощ, сякаш си играеше с нас. Продължава да ни разделя и да ни убива един по един.

Започвам да се чудя дали не търси мен.