Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (42)

Четирийсет и две

Умирам дълго.

Много по-дълго, отколкото мисля, че трябва да отнеме.

Явно ще умирам бавно и болезнено. Припадам няколко пъти и се изненадвам, че се връщам в съзнание. Чувствам се трескава. Кожата на врата ми е изтръпнала, но раната гори, сякаш ми е инжектирана отрова.

Мисля, че оставих половината от гърлото си в невъзможно разтягащите се челюсти на момчето.

Започна да се променя в мига, в който го взех в ръце.

Успях да се откъсна от свръхестествено силната му хватка и да се отдалеча с препъване от клетката, преди да завърши трансформацията.

Но беше твърде късно. Бях глупачка. Сърцето ми беше свързало Баронс с едно хлипащо дете и беше прегърнало сантименталността. Бях видяла веригите, катинарите и защитите като начина на Баронс да държи детето в безопасност.

А в действителност те бяха неговия начин да държи света в безопасност от детето.

Лежа на пода в каменната стая и умирам. Губя отново съзнание за известно време, после се връщам.

Гледам как детето се превръща в нощната версия на звяра на Баронс. Черна кожа, черни рога и зъби, червени очи. Говорим за убийствена лудост. Пред него звярът, който беше Баронс в Сребрата, изглежда направо сърдечен и спокоен.

Вие непрестанно, докато се променя. Главата му се люшка от едната страна на другата и ме пръска със слюнка и със собствената ми кръв. Гледа ме с подивели кървавочервени очи. Иска да забие зъби в мен, да ме разтърси и да изцеди и последната капка кръв от тялото ми. Знакът, който Баронс постави на черепа ми, изобщо не намалява жаждата му за кръв.

Аз съм храна и той не може да ме достигне.

Разтърсва решетките на клетката и вие.

Променя се от метър и двайсет до три метра височина.

Това съм чула под гаража. Това слушах, докато гледах Баронс над покрива на колата.

Това дете, затворено тук долу завинаги.

И докато животът ми се отцежда, разбирам, че затова е изнасял мъртвата жена от Среброто.

Детето е трябвало да бъде хранено.

Той държеше това дете, гледаше го как умира. Опитах се да мисля за това, да го проумея. Детето трябва да беше негов син. Ако Баронс не го хранеше, детето страдаше. Ако пък го хранеше, трябваше да гледа това чудовище. Колко дълго? Колко дълго е бил гледач на това дете? Хиляда години? Десет? Повече?

Опитвам се да докосна врата си, да опипам раните си, за да разбера колко са големи, но не мога да вдигна ръка. Аз съм слаба, сънлива и всъщност не ми пука. Просто искам да затворя очи и да спя няколко минути. Само кратка дрямка, после ще се събудя и ще се постарая да намеря нещо в моето езеро, което да ми помогне да преживея това. Чудя се има ли руни, които могат да изцерят изтръгнато гърло. Може би тук някъде има малко Ънсийли.

Чудя се дали това, от което блика кръв, е югуларната вена. Ако е тя, е много късно. Твърде късно за мен.

Не мога да повярвам, че ще умра така.

Баронс ще дойде и ще ме намери тук.

С изтекла кръв на пода в неговата пещера.

Опитвам се да призова волята си, да потърся езерото, но мисля, че съм изгубила твърде много кръв твърде бързо. Не ми пука, независимо колко се опитвам. Езерото е любопитно тихо. Сякаш наблюдава, чака да види какво ще се случи.

Ревът в клетката е твърде силен. Не чувам, че Баронс също реве, преди да ме грабне в ръцете си и да ме изнесе от стаята, тръшвайки вратата зад себе си.

— Какво е станало, мамка му? Мак! Мамка му! Какво? — продължава да повтаря отново и отново. Очите му са диви, лицето му е бяло, устните му са тънки. — Защо реши да дойдеш тук долу без мен? Щях да те доведа, ако мислех, че си толкова глупава. Не ми причинявай това! Не можеш да ми причиниш това, мамка му!

Поглеждам към него. Нюанси на Синята брада, мисля сънливо. Аз отворих вратата на убитите му съпруги. Устата ми не оформя думи. Искам да знам защо детето е още живо. Чувствам се вцепенена.

Той е твой син, нали?

Не ми отговаря. Взира се в мен, сякаш да запомни лицето ми. Виждам как нещо се движи дълбоко в очите му.

Трябваше да правя любов с него. Но все ме беше страх да бъда нежна. Изумена съм от собствената си идиотщина.

Той трепва.

— Не мисли и за една шибана минута, че можеш да сложиш всичко това в очите си, а после да умреш! Това са глупости! Няма да го понеса отново.

Имаш ли Ънсийли?

Почти очаквам да изтича над земята, да хване едно и да ми го донесе. Но нямам толкова време и го знам.

— Аз не съм добър, Мак. Никога не съм бил.

Какво? Време за истинска изповед? — дразнят очите ми. — Не ми е нужна.

— Когато искам нещо, си го взимам.

Предупреждава ли ме? С какво би могъл да ме заплашва сега?

— Няма нищо, с което мога да живея. Само неща, без които не бих могъл да живея.

Той се взира във врата ми и по погледа му разбирам, че е касапница. Нахапан и раздран. Не знам как дишам още и защо не съм мъртва. Мисля, че не мога да говоря, защото вече нямам здрави гласни струни.

Той докосва врата ми. Е, поне мисля, че го докосва. Виждам ръката му под брадичката ми. Не усещам нищо. Той да не се опитва да пренареди вътрешните ми части така, както аз някога направих с неговите на ръба на скалата в ранната утрин, сякаш можех да го събера цял само с волята си?

Очите му се присвиват и веждите му се сключват. Той затваря очи, отваря ги отново и се мръщи. Подмества ме в ръцете си и ме изучава от различен ъгъл, с поглед между лицето и врата ми. Разбиране изглажда веждите му и устните му се извиват в противната усмивка, която хората ти показват, точно преди да ти кажат, че имат добра и лоша новина, а лошата е наистина лоша.

— Когато беше във Фае, някога пи ли нещо, яде ли нещо, Мак?

В’лане — казвам без думи. — Питиета на плажа.

— От тях гадеше ли ти се?

Не.

— Пила ли си нещо по което и да е време, от което да си имала чувството, че вътрешностите ти биват изтръгвани? Да ти се е искало да умреш? Доколкото съм чул, сигурно е продължило около ден.

Мисля за момент.

Изнасилването — казвам най-накрая. — Той ми даде нещо. Този, когото не можех да видя. Изпитвах болка дълго време. Мислех, че е от това, че принцовете са в мен.

Ноздрите му трептят и когато се опитва да говори, излиза само тракане. Опитва два пъти, преди да го направи както трябва.

— Щели са да те оставят така завинаги. Ще ги нарежа на тънки парчета и ще ги храня един друг с тях. Бавно. През векове — гласът му отново беше спокоен като на социопат.

Какво казваш?

— Чудех се. Ти миришеше различно след това. Знаех, че са направили нещо. Но не миришеше като Стихоплетеца. Беше като него, но различно. Трябваше да изчакам и да видя.

Зяпнала нагоре към него правя прясна оценка на себе си. Започвам отново да чувствам врата си. Гори адски. Но мога да преглъщам.

Не умирам?

— Сигурно са били уплашени, че са те убили с техните… — Той поглежда настрани, на челюстта му играят мускули. — Вечност в ада. Щеше да си При-я вечно — лицето му е изопнато от ярост.

Какво са ми направили? — настоявам.

Той отново тръгва, носи ме от стая в стая, накрая спира в зала, почти идентична със задната част на КДБ — килими, лампи, дивани, пухкави завивки. Само камината е различна — огромна, с каменно огнище, в което може да застане мъж. Газова. Така че, когато гори, да няма пушек, какъвто би имало при горенето на дърво, и да не го издаде.

Подрежда възглавници под ръката си и ме поставя нежно на дивана. Отива до камината и я включва.

— Фае имат еликсир, който удължава живота.

Дали са ми от него?

Той кимва.

Това ли е станало с теб?

— Казах „удължава“. А не „превръща те в триметрово ненормално чудовище с рога“ — той гледа врата ми. — Оздравяваш. Раните ти се затварят. Познавам мъж, на когото е бил даван този еликсир. Преди четири хиляди години. Той също мирише различно. Стига Стихоплетецът да не бъде намушкан с копието или с меча, той живее без да остарява. Може да бъде убит единствено по начините, по които и Фае.

Зяпам го.

Аз съм безсмъртна?

Отново мога да движа ръцете си. Чувствам как дебелите ръбове на кожата се сливат отново. Същото е, както когато ядох Ънсийли. Раните заздравяват под ръцете ми. Усещам как неща хрущят и се наместват в гърлото ми, израстват нови и силни.

— Мисли за себе си като за дълголетна и трудна за убиване!

Четири хиляди години дълголетие? Зяпам го празно. Не искам да живея четири хиляди години. Мисля за онова Ънсийли, което беше накълцано и оставено в задната ми уличка. Безсмъртността е ужасяваща. Аз искам моя малък живот. Дори не мога да си представя четири хиляди години. Не искам да живея вечно. Животът е труден. Осемдесет или сто години биха били идеални. Това съм искала винаги.

— Може сериозно да обмислиш носенето на копието. Всъщност може да реша да го унищожа. И меча. — Той разкопчава кобура от рамото ми и го хвърля по пода до камината.

Гледам го как дрънчи и спира в огнището, облекчена. Мога да умра. Не че искам това да се случи точно сега. Просто ми харесват възможностите. Стига да имам копието, имам възможности. Никога няма да се отърва от това нещо. То е моята среща с надгробния камък, а аз съм човек. Искам да умра някой ден.

— Но той не може… — Това е първото пълно изречение, което произнасям, откакто бях нападната. — Твоят син не може да умре, нали? Независимо от всичко. Никога.