Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (33)

Трийсет и три

ПРОТИВ: Защо не съм кралят?

1. Била съм бебе преди двайсет и три години. Виждала съм свои снимки и помня как растях (освен ако някой не ми е посадил фалшиви спомени).

2. Аз дори не харесвам наложницата (освен ако не съм спряла да я обичам преди много време).

3. Нямам усещането, че съм разделена в множество човешки части и никога не са ме привличали жени (освен ако не го подтискам).

4. Мразя Фае и особено Ънсийли (дали не компенсирам?).

5. Ако аз бях кралят, нямаше ли Ънсийли принцовете да ме познаят и да не ме изнасилват? Нямаше ли някой… да ме познае или нещо такова?

6. Къде съм била шест или седемстотин хиляди години? И как може да не знам за това? (Добре де, някой може да ме е принудил да пия от Котела.)

ЗА: Нещата, заради които изглежда, че може да съм.

1. Знаех как изглежда Белия палат отвътре. Също така познавах всяка крачка, която правех, в Ънсийли затвора. И знаех за крилата на Крус. Имам в главата си огромно количество знание, а не мога да си обясня откъде е дошло. (Може би някой е посадил спомените. Ако могат да посаждат фалшиви, защо да не могат да се посадят и истински?)

2. Сънувам наложницата цял живот и въпреки че беше в безсъзнание, тя успя да ме призове. (Може би ме манипулираше във Фантазия, както е направила с Келтърови.)

3. Мога да правя руни. Предполагам, че те са част от това, което е използвано за укрепването на стените на Ънсийли затвора. (Не съм сигурна в коя колона минава това. Защо кралят би ми помогнал?) (А може би е част от талантите ми на шийте зрящ.)

4. Книгата ме търси и си играе с мен като котка, която души мишка. (Не мога да измисля как да се измъкна от това. Очевидно има нещо различно в мен.)

5. К’Врук порови умствено в мен, после каза: „А, ето те!“. (Какво имаше предвид, мамка му?)

6. Мога да минавам през огледалото, през което могат да минават само кралят и наложницата, а кралицата е наложницата. Баронс не можа. Фиона не можа.

7. Когато бях в Белия палат, можех да видя наложницата, но не и краля, което е напълно логично, ако преживявах спомените на краля, защото когато си спомняте нещо, не виждате себе си, а само тези, с които сте били, и това, което е ставало около вас.

Пуснах молива и захлопнах дневника си. Татко можеше да използва тези последните две „ЗА“, за да ми издейства доживотна без право на обжалване.

Трябваше да проведа повече експерименти със Среброто. Щом докажех, че някой друг също може да преминава, щях да престана да се побърквам.

— Да — промърморих. — Още експерименти. Не звучи ли като някой друг, когото познаваме? — например като обсебен крал, който беше експериментирал с цяла раса от чудовища. Нямаше как да заобиколя един жесток факт: Ако изследванията ми се проваляха, обектите на тези изследвания щяха да умрат. Толкова ли бях отчаяна да оправдая себе си, че бях готова на убийство? Разбира се, бях убила мнозина в последните няколко месеца, но в разгара на битката, а не предумишлено, а Фиона беше пожелала да умре.

Чист човек би бил най-доброто изследване.

Можех вероятно да намеря някой, който виси в Честър и е влюбен в смъртта. Или е твърде пиян, за да…

Дали не губех човечността си? Или винаги ми е била малко недостатъчна?

Стиснах глава и изстенах.

Внезапно всеки мускул в тялото ми се напрегна, сякаш се изправяще за поздрав, въпреки че не бях помръднала.

— Баронс — отпуснах ръце и вдигнах глава.

— Госпожице Лейн — той издърпа стола срещу мен с такава зловеща грация, че се зачудих как някога съм вярвала, че е човек. Той се разля в облицования с брокат стол като вода върху камък, преди да се установи в гладък мускул. Движеше се така, сякаш знаеше къде е всичко в стаята съвсем точно. Той не вървеше, нито дебнеше. Той се плъзгаше с безупречна яснота за всички останали атоми, които имаха отношение с неговите. Така за него беше лесно да се скрие зад неодушевени предмети и да приеме подобна… структура или нещо подобно.

— Винаги ли си се движил така пред мен? Възможно ли е просто да не съм забелязвала? Разсеяна ли бях?

— Не и да. Беше разсеяна. Трябва да държиш нащрек този секси розов задник. Но никога не съм се движил така пред теб. — Погледът му беше наситен със сексуален намек. — Може да съм се движил така един или два пъти зад теб.

— Вече не криеш нищо от мен?

— Не бих стигнал чак до там.

— Какво крие някой като теб?

— Какво ли не би дала да знаеш? — проблясващите му очи ме обходиха критично.

Беше минала почти седмица, откакто бяхме убили Фиона в Сребрата и гардеробът ми ми късаше нервите повече отвсякога. Бях облякла измъчени черни кожени панталони с татуиран сив гръндж елемент и любимата си бебешкорозова тениска, на която отпред пишеше „Аз съм СОЧНО^[1] момиче“ и имаше шифонени ръкави. Бях вързала готически шал около русите си къдрици и носех чифт от обиците на Алина с висящи сърца. Ноктите ми бяха израсли и си бях направила френски маникюр на ръцете, но бях лакирала ноктите на краката си в черно. Раздвояването не свършваше там. Носех черни дантелени прашки и памучен сутиен на розови и бели райета. Имах проблеми.

— Криза със самоличността ли, госпожице Лейн?

Имаше време, когато щях да изстрелям някой съдържателен отговор. Но бях опиянена от момента — седях в моята книжарница, осветена от свещи и от огъня, отпивах горещо какао, взирах се през масичката за кафе в Баронс, дневникът ми и моят айпод ми бяха под ръка и имах уверението, че родителите ми са добре, а светът беше почти наред, с изключение на собствените ми малки личностни кризи. Приятели и любими бяха в безопасност. Аз дишах. Както и хората, които имаха значение за мен. Животът беше добър.

Не толкова отдавна бях мислила, че никога повече няма да стъпя в това място. Никога няма да видя лекото секси повдигане на устните му, което ми казва, че той е развеселен, но все още очаква да бъде наистина развълнуван. Че никога няма да се караме и да се задяваме, да спорим и да планираме. Че никога няма да се наслаждавам на знанието, че стига предишният собственик на това заведение да е жив, това място щеше да бъде бастион не само на географска ширина и дължина и ще държи Мрачни зони, феи и чудовища настрана. Това беше мястото на последната защита в сърцето ми.

Нищо не можеше да разбие вярата ми в Баронс. Нищо, свързано с него, не можеше да ме нарани, защото той беше нещо толкова сигурно, колкото падането на нощта. Той би се връщал вечно като зората. Все още имах въпроси какво е той и тревоги относно мотивите му, но те можеха да почакат. Времето можеше да оправи нещата по начин, по който притискането и любопитстването никога нямаше да могат.

— Вече нямам никаква представа какво да нося, затова опитах да покрия всички бази.

— Опитай по кожа!

— Малко е хладно за това.

Гледахме се през масичката за кафе.

Очите му не казаха:

Аз бих те стоплил.

Но моите не казаха:

Какво чакаш?

Той не отговори:

Мамка му, ако направя първия ход!

Затова аз внимавах да не кажа:

Иска ми се да го направиш, защото аз не мога, защото аз…

А той не ме сряза:

… се давиш в собствената си гордост?!

— Все едно ти не го правиш.

— Моля?

— Наистина, Баронс — казах сухо. — Не съм аз единствената, която не проведе току-що този разговор и ти го знаеш.

Устните му се повдигнаха леко и секси.

— Голяма работа си, госпожице Лейн.

— Точно като теб.

Той промени темата.

— Келтърови са преместили жените и децата си в „Честър“.

— Кога?

Временното ни пребиваване в Белия палат ни беше струвало почти пет седмици дъблинско време. Бяхме спрели в библиотеките на излизане и бяхме взели толкова от книгите на Ънсийли краля, колкото можахме да увием и да носим заедно с тялото на Фиона. Не само бях пропуснала рождения ден на Дани, а бях пропуснала и моя на първи май. Времето със сигурност летеше.

— Преди около три седмици. Достатъчно дълго, за да се установят. Отказват да напуснат, докато не им дадем кралицата.

— Което няма да се случи никога — казах.

— Именно.

— Колко деца? — опитах се да си представя „Честър“ със семейства, които живееха на студения горен етаж от хром и стъкло и с рошави дечурлига, които носят одеяла и смучат палците си, вървящи около парапета. Изглеждаше ужасно сбъркано… и смешно правилно. Вероятно щеше да изкорени някои от основните лошотии на това място.

— Четиримата друиди доведоха жените и децата си. Размножават се, сякаш е тяхна лична мисия да заселят страната си, в случай че някой нападне отново. Сякаш някой иска скапаното място. Има десетки. Навсякъде. Беше пълен хаос.

— Риодан сигурно полудява — трябваше да прехапа устна, за да не се разсмея. Баронс изглеждаше напълно втрещен.

— Едно дете ни последва, докато отивахме да видим кралицата. Искаше Риодан да му оправи мечето или нещо такова.

— Оправи ли я?

— Ядоса се, защото не можеше да го накара да млъкне и му откъсна главата.

— На детето? — ахнах.

Той ме погледна, сякаш бях луда.

— На мечето. Батерията падаше и звуковият файл не се изключваше. Беше единственият начин да го накараме да млъкне.

— Или да сложите нова батерия.

— Детето се разпищя като заклано. Дотърча цяла армия от Келтърови, а аз не успях да се измъкна достатъчно бързо.

— Искам да видя родителите си. Имам предвид да ги посетя.

— В’лане се съгласи да помогне на Келтърови да измъкнат Крисчън от Ънсийли затвора. Хванал ги е да поправят долмена на ЛаРу, който унищожи заради теб — той ми хвърли поглед, който казваше: Жалко, че не си помислила, преди да го направиш. Щеше да ни спести време. — Той вярва, че веднъж, щом бъде завършен, ще може да възстанови връзката и да го изведе.

Значи В’лане се правеше на добър и играеше здраво за отбора. С него имахме много недовършена работа, но вече нямах името му на езика си и подозирах, че той ме отбягва. Не бях в настроение за конфронтации през миналата седмица. Конфронтацията с мен самата беше достатъчно трудна.

— Ако не го уредиш, ще отида сама.

Щяхме скоро да си върнем Крисчън! В мига, в който се върнах от милостивото убийство на Фиона, бях започнала да лобирам да измъкнем Крисчън от Ънсийли затвора. Щях да съм започнала по-рано, но откритието, че аз съм Не Наложницата, ме беше пратило в гаден, сковаващ ума затворен кръг.

— Кога ще се върне той?

— Красивото ти колежанче вече не е толкова красиво.

— Той не е моето красиво колежанче.

Погледите ни се счепкаха.

— Но все още смятам, че е доста красив — казах, само за да го предизвикам.

— Ако те видя в леглото с него така, както те видях в Сребрата, ще го убия.

Опулих се. Не вярвах, че съм видяла това току-що в погледа на Баронс.

Той се изпари от стола и се появи на два метра от него, изправен пред огъня с гръб към мен.

— Смятат, че ще го върнат всеки момент.

Исках да бъда там, когато това станеше, но Келтърови бяха дали ясно да се разбере, че не ме искат наоколо. Не трябваше да им казвам, че съм хранила племенника им с плът от Фае. Не бях сигурна дали го намираха канибалско, светотатствено или и двете, но определено ги беше обидило. Не бях задълбала в подробностите какво му беше причинило това. Така или иначе, щяха да разберат достатъчно скоро.

Потреперих. Времето наближаваше. Скоро щяхме да извършим ритуала.

— Трябва да проведем среща с всички. С Келтърови, с шийте зрящите и с В’лане, за да изгладим детайлите.

Какво щеше да стане, когато най-накрая сложехме Книгата под ключ? Как смяташе Баронс да я използва, след като веднъж е заключена? Дали той знаеше Първия език? Толкова ли беше стар? Беше ли го научил с времето, или някой му го беше преподавал? Дали планираше да ни позволи да я заровим отново в манастира, а после да седне и да я прочете?

И какво щеше да направи със знанието?

— Защо просто не ми кажеш за какво ти трябва Шинсар Дъб?

Вече не се взираше в огъня, а стоеше пред мен.

— Защо продължаваш да се движиш така? Преди никога не си го правил? — беше изнервящо.

— Изнервя ли те?

— Никак даже. Просто… трудно е да те следя.

Лека червена мъгла се плъзна през очите му.

— Изобщо не те обърква?

— Никак. Само искам да знам какво се промени.

Той сви рамене.

— Прикриването на природата ми изисква усилие — но очите му казваха: Мислиш, че си приела звяра? Взираш се в него ден след ден. Няма проблем.

— Кралицата дойде в…

— Тя е в съзнание? — възкликнах.

— … за кратко, преди да потъне отново.

— Защо винаги ти е нужно толкова много време, за да ми кажеш важните неща?

— Докато кралицата е била в момент на просветление, Джак е имал достатъчно ум да я попита кой я е запечатал в ковчега.

Очакването изправи гръбнака ми.

— И?

— Казала, че е бил Фае принц, когото никога не била виждала. Нарекъл се Крус.

Зяпах зашеметена.

— Как е възможно? Дали някой от тези, които се предполага, че са мъртви, наистина е мъртъв?

— Не изглежда така.

— Той имал ли е крила?

Той ме изгледа.

— Защо?

— Крус е имал.

— Откъде… А! Спомени.

— Притеснява ли те? Че аз съм… — Не Наложницата. Не можех да довърша изречението.

— Не повече човек от мен? Точно обратното. Или си живяла много дълго време, или доказваш прераждането. Бих искал да разбера кое от двете е, за да знаем дали можеш да умреш. Накрая Ънсийли кралят ще дойде да те търси. С него имаме закъснял разговор.

— За какво ти е книгата, Баронс?

Той се усмихна. Е, показа ми зъбите си, поне.

— Една магия, госпожице Лейн. Това е всичко. Не тревожи красивата си главица!

— Не ми говори по този начин! Преди известно време той ме караше да млъкна, но вече не действа. Магия за какво? Искаш да станеш това, което си бил преди? Или да умреш?

Очите му се присвиха и гърмящата змия се раздвижи в гърдите му. Той огледа лицето ми съсредоточено, сякаш разчиташе най-тънките нюанси на начина, по който трепкаха ноздрите ми при всяко вдишване, формата на устата ми, движението на очите ми.

Вдигнах вежда, чакайки.

— Имаш нужда да мислиш за мен по този начин, така ли? Че искам да умра? Трябва ли да ме облечеш в рицарски доспехи, за да ме намираш за приятен? Рицарството изисква самоубийствена наклонност. Аз нямам такава. Не мога да се наситя на живота. Възбуждам се да се будя всеки ден цяла вечност. Харесва ми да съм това, което съм. Аз получих най-доброто от сделката. Ще бъда тук, докато животът се случва. Ще бъда тук, когато свършва. Ще стоя върху пепелта и ще го направя отново, когато започне отново.

— Каза, че някой ме е изпреварил в проклинането ти.

— Мелодраматизираш. Подмазваш ли се? Ти ме целуна.

— Не се ли чувстваш прокълнат?

— Бог е казал: „Да бъде светлина!“. Аз казах: „Кажи моля!“.

Беше изчезнал. Вече не стоеше пред мен. Книжарницата изглеждаше празна и аз се огледах, чудейки се къде е отишъл толкова бързо и защо. Дали се беше стопил до някоя библиотека, беше избледнял в перде, или се беше усукал около стълб?

Внезапно косата ми беше стисната в юмрук. Той беше зад мен. Дърпаше главата ми и извиваше гръбнака ми в опит да ме вдигне от дивана.

Той притисна устата си в моята и избута езика си навътре, принуждавайки зъбите ми да се разтворят.

Сграбчих ръката му, но така както беше извил главата ми назад, това ми помогна единствено да се закрепя.

Той обви другата си ръка около врата ми, повдигайки брадичката ми още по-високо. Целуваше ме все по-дълбоко и по-силно и ми пречеше да се съпротивлявам.

Не че исках.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Краката ми се разтвориха. Има различни видове целувки. Мислех, че съм изпитала всички, ако не преди идването ми в Дъблин, то определено през месеците след като бях превърната При-я в леглото с този мъж.

Тази беше нова.

Можех само да се държа за ръката му и да оцелявам.

„Целувка“ изобщо не беше точната дума.

Той ни съедини — челюстите ми бяха толкова широко отворени, че дори не можех да отвърна на целувката му. Можех единствено да приемам това, което правеше с мен. Усетих плъзване на остри зъби по езика си, когато го засмука в устата си.

Тогава разбрах (по начин, по който той никога не ми беше позволил да го видя в леглото ни в онова мазе), че е много повече животно, отколкото мъж. Може би не винаги е бил, но сега беше. Може би много отдавна, в началото, му е липсвало да бъде мъж. Ако изобщо е бил, на първо място. Но вече не беше. Беше се променил.

Бях някак удивена от това. Що за мъж е избрал да бъде! Би могъл лесно да подивее. Той беше най-силното, най-бързото, най-умното, най-могъщото създание, което някога съм виждала. Би могъл да убие всеки и всичко, включително Фае. Никога не би могъл да бъде убит. Но все пак вървеше изправен и живееше в Дъблин, и имаше книжарница и страхотни коли, и колекционираше редки красиви неща. Побесняваше, когато килимите му изгаряха, и се вкисваше, когато някой закачаше дрехите му. Грижеше се за някои хора, независимо дали му харесваше, или не. И имаше чувство за чест, което не беше животинско.

— Честта е животинска. Животните са чисти. Хората са смотани. Спри да мислиш, мамка му! — Беше оставил устата ми за известно време, докато казваше всичко това, а после отново не можех да дишам.

Не бях мила. Не се чувствах мила. Бях притисната под странен ъгъл върху дивана. Трябваше да се оставя изцяло в негов контрол, освен ако не исках да се опитам да счупя врата си, за да се освободя. Но исках да знам каква магия желаеше той, затова се свих в себе си и се изстрелях в главата му.

Кървавочервени копринени чаршафи.

Аз съм в нея и тя ме гледа, сякаш съм целият й свят. Тази жена ме погубва.

Трепвам. Аз правя секс със себе си, виждам се през неговите очи. Изглеждам невероятно гола… Така ли ме вижда той? Не забелязва нито един от недостатъците ми. Никога не съм изглеждала и наполовина толкова добре в очите си. Искам да се измъкна. Това е перверзно. Очарована съм. Но видяното изобщо не е това, което търся.

Къде са белезниците? А, сграбчи шибаната й глава, тя отново се спуска надолу! Ще ме накара да свърша. Да я завържа. Тя върна ли се? Колко време имам?

Той ме усеща там.

Махни се от ГЛАВАТА ми!

Задълбочавам целувката. Хапя езика му и той освирепява от желание. Възползвам се, гмуркайки се дълбоко. Има мисъл, която той скрива. Искам я.

Няма никой в къщи, освен Онази, за която аз съм светът. Не мога да продължавам така, не мога да го правя.

Защо не можеше да продължи? Какво не можеше да прави? Аз правя секс с него по всички начини, по който той иска, докато го гледам с абсолютно обожание. Какъв е проблемът?

Върху мен внезапно се излива изтощение. Аз съм в него и свършвам под него, и гледам очите си внимателно.

Какво правя тук, мамка му?

Той знаеше какво е, какво съм аз.

Знаеше, че идваме от различни светове, че нямаме място заедно.

Но все пак за няколко месеца между нас нямаше демаркационна линия. Бяхме съществували на място отвъд определенията, на което правилата нямаха значение, и аз не бях единствената, която се наслаждаваше на това. Но през цялото време, докато бях изгубена в сексуално блаженство, той е бил наясно с хода на времето, с всичко, което се беше случвало. С това, че бях обезумяла, че не го желаех истински и когато се измъкнех от това, щях да обвиня него.

Продължавам да се надявам да видя светлина в очите й. Въпреки че това би означавало тя да каже сбогом.

Бях го направила. Нерационално или не, бях го използвала срещу него. Той ме беше видял гола — тяло и душа, а аз не го бях видяла изобщо. Бях заслепена от безпомощна похот, която не беше за него. Аз бях обладана от похот, а той просто се беше оказал там.

Само веднъж — мисли той, докато гледаме как погледът ми става още по-празен.

Веднъж какво? Вместо да притискам, опитвам невидима атака. Преструвам се, че се оттеглям, оставям го да мисли, че е спечелил, и в последния миг се обръщам. Вместо да скачам към мислите му, оставам много, много неподвижна и слушам.

Той избутва косата от лицето ми. Приличам на животно. Няма съзнание в погледа ми. Аз съм пещерна жена с миниатюрен праисторически мозък.

Когато разбереш кой съм, ми позволи да бъда твоя мъж!

Той ме изхвърля от черепа си с такава сила, че една не припадам. Ушите ми звънтят и главата ме боли.

Вдишвам рязко. Няма го.