Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (31)

Трийсет и една

Взирах се през входната врата на „Книги и дреболии Баронс“, несигурна какво ме изненадваше повече — че предната част беше непокътната, или че Баронс седеше там с ботуши, качени на масата, и заобиколен от купища книги и ръчно нарисувани карти, окачени по стените.

Не можех да преброя колко нощи бях седяла на точно същото място и в същата поза, бях ровила в книгите за отговори, взирайки се понякога навън през прозореца към дъблинската нощ, докато го чаках да се появи. Харесваше ми да мисля, че сега той ме чака.

Наведох се по-близо и се загледах през стъклото.

Той беше преобзавел книжарницата. Колко дълго бях отсъствала?

Там бяха рафтът ми за списания, щандът за касата, старомодният касов апарат, малък телевизор с плосък екран и DVD, който всъщност беше от това десетилетие, и уредба за моя айпод. В него имаше нов лъскав черен айпод Нано. Беше направил нещо повече от това просто да преобзаведе мястото. Все едно беше сложил постелка, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАК!

Звънецът издрънча, докато пристъпвах вътре.

Главата му се завъртя рязко и той се изправи, а книгите се плъзнаха на пода.

Последния път, когато го бях видяла, той беше мъртъв. Стоях на прага, забравила да дишам. Гледах как се разгъва от дивана с животинска грация. Той изпълваше цялото четириетажно помещение с присъствието си. За миг никой от нас не проговори.

Може да разчитате на Баронс — светът се разтопява, а той все още е облечен като богат бизнес магнат. Костюмът му беше изискан, ризата му блестящо бяла, вратовръзката със сложни шарки и подбрана с вкус. Сребро проблясваше на китката му — познатата широка гривна, украсена с древни келтски рисунки, същата, каквато имаше и Риодан.

Въпреки всичките ми проблеми, коленете ми омекнаха. Внезапно се озовах отново в онова мазе. Ръцете ми са вързани за леглото. Той е между краката ми, но не ми дава каквото искам. Използва устата си, после отрива члена си в клитора ми и леко влиза вътре в мен, преди да го извади и да поеме с устата си, след това отново и отново, като ме гледа в очите през цялото време.

Какво съм аз, Мак? — беше попитал.

Моят свят — бях измъркала и наистина беше така. И се боях, че дори сега, когато не бях При-я, щях да бъда също толкова извън контрол в леглото с него, колкото бях тогава. Щях да се топя, да мъркам, щях да му връча сърцето си. И нямаше да имам извинение, нямаше да има на какво да прехвърля вината. И ако той се изправеше и си тръгнеше от мен, и никога не се върнеше в леглото ми, никога нямаше да се възстановя. Щях да продължа да чакам мъж като него, а няма други мъже като него. Щях да умра стара и сама с болезнен спомен за най-страхотния секс в живота ми.

Значи си жива — казаха тъмните му очи. — Несигурността ме вбесява. Не можа ли да направиш нещо?

Какво? Не могат всички да са като теб, Баронс.

В очите му внезапно пробягаха сенки и аз не можех вече да разбера и една дума. Нетърпение, гняв, нещо древно и безмилостно. Студени очи ме наблюдаваха пресметливо, сякаш претегляха неща едно срещу друго, обмисляйки — една дума, обичаше тате да подчертава, която е по-голямата част от предварителното планиране. Той казваше: „Бебче, след като започнеш да мислиш за нещо, вече си проправяш път към правенето му“. Имаше ли нещо, към което Баронс си проправяше път?

Потреперих.

— Къде беше, мамка му? Мина повече от месец! Направи още един такъв номер, без първо да ми кажеш какво правиш, и ще те окова за леглото си, когато се върнеш.

Това трябваше да ме възпре или да ме поощри? Представих си как лежа, просната по гръб, а тъмната му глава се движи между краката ми. Представих си Мак 1.0 да знае това, което аз знаех сега — че след няколко месеца Баронс щеше да прави всичко, което един мъж може да прави с жена в леглото. Дали тя щеше да избяга с писъци, или да разкъса дрехите си още там и тогава?

Докато обикаляше канапето с висок гръб, той забеляза слабата жена в ръцете ми с коса, провлачена по пода. Той сякаш не можеше да повярва, което при Джерико се изразяваше с леко накланяне на главата и с присвиване на очите.

— Къде я намери, по дяволите?

Бутнах крехкото тяло в ръцете му. Бях я докосвала повече, отколкото някога съм искала. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да ги разбера.

— В затвора на Ънсийли. В гроб от лед.

— В’лане, този идиот! Знаех си, че е предател!

Въздъхнах. Това означаваше, че и Джерико смяташе, че тя е кралицата. А той трябваше да знае. Беше прекарал известно време в двора й. Но аз знаех, че тя е наложницата. Тогава кой беше умрял в будоара на Ънсийли краля преди еони? Умирал ли е изобщо някой? Наложницата не се беше самоубила. Как се беше озовала от Сребрата в света на Фае, за да стане един ден настоящата кралица? Беше ли ме излъгал В’лане? Или всички те бяха пили от Котела толкова много пъти, че нито една част от историята на Фае не беше правилна? Може би някой беше саботирал писмените им архиви.

— Как я измъкна от там? Среброто трябваше да я е убило.

— Очевидно кралицата има същия имунитет към Среброто, какъвто има към Шинсар Дъб. — Бях приятно изненадана от това колко гладко излъгах. Баронс има остър нюх за лъжата. — Тя може да докосва и двете. Изглежда, кралят и кралицата не могат да правят магии, които другият да не може да разбие. — Най-добрите лъжи са здраво циментирани в познати изключения на правилото. Самото й естество на матриарх и владетел на двата двора беше универсално изключение от всяко правило, което обвързваше по-нисшите от двора на Фае. Нямаше да се поколебая да го използвам, за да подсигуря прикритието си, докато не разбера без сянка от съмнение какво да мисля за себе си. Видях в тъмните очи на Баронс как прие логиката на лъжата ми.

Как можех да съм Ънсийли кралят? Не се чувствах като краля. Чувствах се като Мак с купчина спомени, които не можех да обясня. Е, това не беше цялата истина. Имаше го също и онова място в главата ми, от което получавах чудесни дребни неща като паразитни руни с древен произход и… прекъснах тази линия на мисли. Нямах настроение да отмятам по списък всички неща, които не можех да обясня за себе си. Щеше да бъде ужасно дълъг.

Той я постави на дивана, подпъхна одеяла около нея, избута дивана по-близо до камината и запали огъня.

— Тя замръзва. Почти съм готов да я върна обратно и да оставя мястото да я довърши — каза той мрачно.

— Нуждаем се от нея.

— Може би. — Той не изглеждаше убеден. — Шибани феи!

За едно мигване вече не беше до дивана, а опрял нос в моя. Дишането ми се учести. За първи път използваше необикновената си скорост пред мен.

Затъкна кичур коса зад ухото ми и плъзна пръсти по бузата ми. Проследи формата на устните ми, после остави ръката си да падне.

Навлажних устни и го погледнах. Желанието, което изпитвах, когато стоях толкова близо до него, беше почти нетърпимо. Исках да се облегна на него. Исках да дръпна главата му надолу и да го целуна. Исках да го съблека и да го избутам назад, да го яздя здраво, докато не започне да издава онези груби секси звуци, когато свършва.

— Откога знаеш, че си наложницата на Ънсийли краля? — Гласът му беше мек, но думите бяха твърде точни. Напрежение оформяше устата му. Познавах всеки нюанс на тази уста. Яростта го гризеше и се нуждаше от отдушник. — Ти влезе в това Сребро без никакво съмнение, че ще преминеш.

В смеха ми имаше нотка на истерия. О, ако проблемите ми свършваха дотук!

Дали бях жена, обсебена от жената на дивана?

Или бях мъж — кралят на Фае, обсебен от Джерико?

Смятам се за либерална относно половите предпочитания — любовта е любов и кой може да каже как тялото следва сърцето? Но ми беше трудно да приема за себе си и двата сценария. Нито едно от двете не ми пасваше като ръкавица, а сексуалността трябва да ти е по мярка. Когато е истинска, я усещащ добре, като твоя собствена кожа. Единственото, което аз усещах като кожа за мен, беше връзката между жена и мъж. После го имаше и цялото: „О, не! Аз съм откаченият, отговорен за цялата тази каша!“. Край с обвиненията към Ънсийли краля за вземането на толкова много лоши решения и объркването на моя свят. Аз ли бях отговорната за объркването на техния? Ако беше така, носех непоносимо количество вина.

Загребах косата си назад с две ръце. Ако продължавах да мисля за това, щях да откача.

„Аз не съм наложницата, Джерико. Боя се, че сигурно съм някаква част от Ънсийли краля в човешка форма.“

— Не отдавна — излъгах. — Познах неща в Белия палат и продължавам да имам сънища, които имат смисъл само ако съм наложницата. Знаех, че има начин да го изпробвам.

— Скапана глупачка! Ако грешеше, щеше да те убие!

— Но не грешах.

— Тъпо и нелогично.

Свих рамене. Очевидно бях нещо по-лошо от тъпа и нелогична глупачка.

— Никога повече няма да правиш такова идиотско нещо! — каза той, няколко мускула подскачаха по челюстта му.

Като се има предвид всичко, което ми се беше случило дотук, бях съвсем сигурна, че щях. Имам предвид, ако наистина бях Ънсийли краля — най-могъщото Фае, съществувало някога, и някак си се бях оказала в човек, който няма представа кой е и на какво е способен, това означаваше, че не само бях зъл, обсебен и унищожителен, аз бях и непростимо глупав.

Той започна да ме обикаля в кръг, оглеждайки ме от горе до долу като екзотично животно в зоологическата градина.

— И мислеше, че аз съм кралят. Затова се опита да ме завлечеш през огледалото с теб. Просто не можеш да се наситиш да ме убиваш, нали? Какво беше последното, което ми каза? — С подигравателен фалцет той каза: — „Какво е най-лошото, което може да се случи? Да те отведа до някакъв капан и ти да умреш за известно време?“

Не казах нищо. Вече не виждах смисъл да се опитвам да се оправдавам.

— Представям си как това е разцвърчало малките ти романтични представи.

— „Разцвърчало“?

— Да не мислеше, че сме злочести любовници, госпожице Лейн? Нуждаеше ли се от това извинение?

Той ми показа вълчата си усмивка и аз помислих: „Да, злочести любовници с двуостър меч помежду им“. Защото точно това беше този мъж. Остър, раздразнителен и опасен. Той нямаше безопасна страна. И да, всъщност бях помислила, че сме злочести любовници. Но нямаше да му го кажа.

Въртях се в кръг заедно с него, срещайки тъмния му враждебен поглед.

— Мислех, че сме разрешили това в палата, Джерико. Името ми е Мак.

— Мак е, когато те чукам. През останалото време е госпожице Лейн. Свиквай!

— Граници, Баронс?

— Точно. Къде е кралят, госпожице Лейн?

— Мислиш, че ми се обажда, за да ми каже: „Скъпа, ще се прибера за вечеря в седем“. Откъде да знам, по дяволите? — Което технически беше истината. Дори Крисчън щеше да се затрудни с това. Не знаех къде са всичките му останали части.

Наложницата издаде тих звук и ние се обърнахме към нея.

Очите му се присвиха.

— Трябва да я махна от тук. Няма да позволя цялата Фае раса да се опитва да мине през защитите ми. Предполагам, че ще трябва да я защитим. — Отвращението му нямаше как да е по-явно. Ако трябваше да избира между клизма с остър като бръснач иригатор и да защитава Фае (ако беше което и да е друго Фае, освен всемогъщата кралица), Баронс щеше доброволно да умре няколко пъти от вътрешно кървене.

Но тя беше единственото Фае, което той нямаше желание да пожертва… все още.

Определено бях съгласна да я преместим някъде другаде — колкото по-далеч от мен, толкова по-добре. Бях разтревожена, че може да се опита да я задържи в книжарницата и се бях подготвила да споря, че независимо колко мъчнопреодолими са защитите му, след като ние двамата непрекъснато идваме и излизаме, тя ще остава сама твърде дълго, за да бъде гарантирана безопасността й.

— Какво имаш предвид? — попитах.

Половинка от Ежедневника на Дани се вееше от една улична лампа на ледения нощен вятър. Откъснах я, потърсих датата ССС и пресметнах набързо. Ако е бил залепен днес, а вероятно не беше, като се има предвид състоянието му, датата беше двадесет и трети март. Може би седмица по-късно.

Прочетох го и се усмихнах леко. Беше хванала бика за рогата, докато ме нямаше. Хлапето не се страхуваше от нищо.

Ежедневникът на Дани

147 дни ССС

Пичове, слушайте, ако искате да оцелеете!

Няколко прости правила и предписания ще ви опазят живи!

1. Прилепнали дрехи или изобщо нищо! Не бъдете свенливи, не бъдете срамежливи! Не оставяйте място, където да се крие книга! Шебаното нещо върлува от седмици! Трябва да виждате със собствените си очи, че нищо не се крие по ваш’те хора.

2. Не се разделяйте! НЕ ходете никъде сами! Точно тогава тя ви пипва. Ако видите книга, НЕ Я ВДИГАЙТЕ!!!!!

3. Не напускайте скривалищата си нощем! Не знам защо, но й харесва мракът. Да, говоря за ШИНСАР ДЪБ. Казах го, чухте ме. За пичовете, дето не са виждали вестника ми, това е книга с черна магия, създадена от Ънсийли краля преди почти един милион години. Крайно време е да научите истината. Ако я вдигнете, тя ще ви накара ДА УБИЕТЕ ВСИЧКИ ОКОЛО ВАС, започвайки с хората, които обичате. Започвайте да спазвате правилата! Никакви отклонения, никакви шебани…

Долната половина беше откъсната, но нямаше нужда да виждам повече. Просто исках да знам датата. Бях пропуснала рождения й ден. Шоколад върху шоколад, беше казала. Планирах да й направя торта лично. Щях да й направя парти на патерици, дори да бяхме само двете.

Нещото, за което Ънсийли кралят едва ли би помислил, беше парти за рожден ден за хора.

— Ти може да имаш цяла нощ, но някои от нас нямат — изръмжа Баронс през рамо.

Натъпках хартията в джоба си и забързах да го настигна. Бяхме паркирали Вайпъра на съседната пряка. Кралицата носеше наметало с качулка и беше увита в одеяла.

— Ти имаш цяла нощ и утрешната и цяла вечност, ако трябва да сме честни. Е, колко дълго беше мъртъв този път? — попитах, бодвайки го.

Гърмящата змия в гърлото му се раздвижи.

Доставяше ми извратено удоволствие да го дразня.

— Ден? Три? Пет? От какво зависи? От това колко зле си ранен ли?

— На твое място, госпожице Лейн, никога не бих споменал това отново. Мислиш, че внезапно си станала голям играч, защото си минала през онова Сребро…

— Оставих Крисчън в огледалото. Намерих го в затвора — отрязах го.

Устата му се затвори рязко, после:

— Защо, мамка му, винаги ти отнема толкова много време, да ми кажеш важните неща?

— Защото винаги има толкова много важни неща — казах отбранително. — Косата й отново се влачи.

— Вдигни я! Ръцете ми са пълни.

— Няма да я докосвам.

Той ме погледна.

— Проблеми, госпожице Наложница?

— Тя дори не е истинската кралица — казах сприхаво. — Не е тази, която е съсипала живота на наложницата. Просто не харесвам Фае. Аз съм шийте зряща, забрави ли?

— Нима?

— Защо си ми толкова ядосан? Не съм виновна аз за това коя съм. Единствената вина, която може да ми бъде вменена, е за това какво избирам да правя със себе си.

Той ми хвърли кос поглед, който казваше: Това може да е единственото интелигенто нещо, което си казала тази вечер.

Погледнах покрай него към разрушената фасада на „Честър“ пред нас и за миг тя изглеждаше зловещо като руини на побити камъни, черно върху синьочерно небе от далечни времена и от друго място. Отгоре висеше пълна луна, която имаше пурпурен ореол — кръгло лице, изпъстрено с кратери с кръв. Още Фае промени в нашия свят.

— Когато влезеш вътре, отиди право при стълбите и един от тях ще те придружи горе! Отиди право при стълбите! — каза той подчертано. — Опитай се да не се забъркваш в проблеми или да не създаваш бунтове по пътя!

— Не мисля, че това е честно изказване. Животът невинаги е хаотичен около мен.

— И кога не е?

— Когато съм… — Замислих се за минута. — Сама — довърших кисело. — Или заспала.

Не попитах за родителите си. Усещах го… грешно, сякаш вече нямах право да задавам въпроси за Джак и Рейни Лейн. Сърцето ме болеше от това.

— Къде отиваш?

— Ще се срещнем вътре.

— Защото, ако знам тайния заден вход, който ще използваш — казах саркастично, — може да го разпространя на всички Фае, нали? — Той ми вярваше дори още по-малко, след като мислеше, че съм смъртната любовница на краля. Как ли щеше да се отнася с мен, ако мислеше, че съм самият Голям Лош?

— Мърдай, госпожице Лейн! — беше всичко, което каза.

Спуснах се в корема на кита, за да го намеря натъпкан до хрилете с хора и Ънсийли — само правостоящи в „Честър“ тази нощ.

Не можеше да съм кралят. Това щяха да са мои „деца“. А аз не изпитвах дори смътно бащински чувства. Чувствах се склонна да убивам. Това сложи край на колебанията ми. Аз бях човек. Нямах представа защо огледалото ме беше пропуснало, но накрая щях да разбера.

Огледах се наоколо шокирана. Нещата се бяха променили, докато ме нямаше. Светът просто се беше превърнал в нещо ново и различно без мен. Сега вече имаше и Сийли в „Честър“. Не бяха много и по всичко изглеждаше, че не се радваха на топли приветствия от страна на Ънсийли, но вече бях забелязала дузина, а хората откачаха покрай тях. Две от онези ужасни малки чудовища, които те караха да се смееш до смърт, се гмуркаха сред тълпата с мънички питиета в ръце, които се плискаха през ръбовете на чашите, докато съществата летяха. Три от заслепяващите светлини свистяха между масите. В една клетка, висяща от тавана, танцуваше гол мъж, гърчейки се в сексуален екстаз, обкръжен от ефирни нимфи с фини криле.

Продължих да оглеждам клуба и настръхнах. На една издигната платформа в под-клуба, който се грижеше за тези с вкус към много млади хора, стоеше златният бог, който беше утешил Дрий’лия, когато В’лане й беше отнел устата.

Можех единствено да се опитам да не отида там, да го намушкам с копието си и да обявя В’лане за предател.

После ми хрумна по-добра идея.

Разбутах тълпата, качих се до него и казах:

— Хей, помниш ли ме?

Той ме пренебрегна. Предположих, че чува нормално редовно, ако идва тук често. Стоях до него и гледах над морето от глави.

— Аз съм жената, която беше с Даррок в нощта, когато се срещнахме на улицата. Искам да призовеш В’лане.

Главата на златния бог се извъртя. Върху безсмъртните му черти беше отпечатано презрение.

— Да призова В’лане. Тези две думи не вървят заедно в никой език, човеко.

— Носех името му върху езика си, докато Баронс не го изсмука. Нужен ми е. Сега. — Златният бог можеше да ме смути някога, но в момента имах копие в кобура и черна тайна в сърцето си и нищо вече не ме смущаваше. Исках В’лане тук и сега. Той трябваше да отговори на няколко въпроса.

— В’лане не ти е дал името си.

— Напротив, давал ми го е многократно. И гневът му към теб няма да познава граници, ако научи, че съм поискала да го доведеш при мен, а ти си отказал.

Той ме изгледа с каменно мълчание.

Свих рамене.

— Добре. Както желаеш. Само си спомни какво направи на Дрий’лия! — Обърнах се и си тръгнах.

Той беше пред мен.

— Ей, к’во си мислиш, че пра’иш, мамка му? Ник’во пресяване в клуба! — извика някой.

Златният бог трепна и се размота от ръката, около която се беше материализирал. Изглеждаше все едно тялото му беше се превърнало от материя в енергия. Мъжът, на когото принадлежеше ръката, беше млад, със зализана нагоре коса, сприхаво изражение и играещи неспокойни очи. Той стисна засегнатия си крайник, разтривайки го, и доби вид на заспал. После, изглежда, видя какво се беше пресяло току-що до него и очите му станаха кръгли почти комично.

В ръката на златния бог се появи питие. Той го предложи на мъжа с промърморено извинение:

— Не исках да наруша правилата на клуба. Ръката ти ще се оправи след миг.

— ’Сичко е яко, човече! — мъжът изпадна във възторг, когато прие питието. — Нямаш грижи — той се загледа към Фае с благоговение. — К’во мо’а да напра’а за теб? — каза той без дъх. — Човече, бих направил всичко, да знаеш! Изобщо всичко.

Златният бог се наведе и се доближи.

— Би ли умрял за мен?

— Всичко, човече! Но ти ще ме заведеш ли първо във Фае?

Наведох се към златния бог и притиснах уста към ухото му.

— Има копие в кобур под мишницата ми. Ти наруши правило и се преся. Обзалагам се, това значи, че и аз мога да наруша правило. Искаш ли да опиташ?

Той издаде съскащия Фае звук на отвращение. Но се отпусна и се изправи.

— Бъди добра малка фея — измърках — и върви да ми доведеш В’лане! — Поколебах се, претегляйки следващите си думи. — Кажи му, че имам новини за Шинсар Дъб.

Смехът и всички гласове замряха, клубът утихна.

Движенията спряха.

Огледах се наоколо, попивайки обстановката. Изглеждаше сякаш цялото заведение беше хванато на стоп-кадър — всички се бяха вцепенили от простото споменаване на Шинсар Дъб.

Въпреки че клубът изглеждаше като мехур, замръзнал във времето, можех да се закълна, че усещах тежки очи върху себе си. Дали нямаше направена някаква магия върху това място, която караше всички да замръзнат в случай, че някой изрече името на забранената Книга на краля, с изключение на изговорилия думите и този, който беше направил магията?

Огледах под-клубовете.

Въздухът изсвистя между зъбите ми. Два балкона по-надолу един мъж в безупречен бял костюм на царствен бял стол беше заобиколен от десетки, облечени в бяло прислужници.

Не го бях виждала от онази нощ много отдавна, когато с Баронс бяхме претърсили Каза Бланк. Но и той като мен не беше замръзнал.

МакКейб ми кимна през морето от статуи.

Точно толкова внезапно, колкото всичко беше замръзнало, животът потече отново.

— Ти ме обиди, човеко — казваше златният бог. — И ще те убия за тази обида. Не тук. Не тази нощ. Но скоро.

— Разбира се, както кажеш — измърморих. — Просто го доведи тук! — Обърнах се и започнах да разбутвам тълпата, но докато стигна до царствения бял стол, МакКейб беше изчезнал.

За да стигна до стълбите, трябваше да мина през под-нивото, на което работеше момчето със замечтани очи. Командата „право“ се тълкуваше в географско отношение и не изключваше спиране по пътя, а тъй като изгарях от жажда и имах няколко въпроса за таро карти, аз потропах с пръсти по плота за шот.

Почти не си спомнях какво е усещането да смесвам питиета и да купонясвам с приятели, пълна с невежество и лъскави мечти.

На петия стол от мен един цилиндър, закрит с паяжина, беше като тъмен, неизползван комин, който силно се нуждаеше от помитане.

Коса като слама забърсваше рамене, които бяха кокалести като дръжки на метли под строг раиран костюм. Фар дорка отново киснеше край момчето със замечтаните очи. Зловещо.

Никой не седеше до него. Цилиндърът се завъртя към мен, докато сядах през четири празни стола. Колода карти таро беше артистично подредена в горния джоб на костюма като спретната носна кърпа — ветрило от карти. Кокалестите глезени бяха кръстосани, излагайки на показ лачени кожени обувки с лъскави заострени върхове.

— Тежестта на света е на раменете ти? — извика той като някой от пътуващ цирк, който продава късмети на сергия.

Загледах се във вихрещото се торнадо под ръба на цилиндъра. Части от лице — половин зелено око и вежда, част от нос — се появиха и изчезнаха като късчета от снимки, откъснати от списание, за миг залепнали върху прозорец, после отнесени от следващия бурен порив. Внезапно разбрах, че елегантният и зловещ реквизит е древен колкото самите Фае. Дали фар дорка правеше цилиндъра или цилиндърът правеше фар дорка?

Родителите ми ме бяха възпитали да бъда учтива, старите навици умират трудно, затова ми беше трудно да си държа езика. Но грешката да говоря с него не беше от тези, които правех два пъти.

— Връзките те разочароват? — извика той с пресилената жизнерадостност на реклама. Почти очаквах услужливи зрителни помагала да се запремятат из въздуха, докато той предлагаше стоките си, каквито и да бяха те.

Извъртях очи. Човек определено можеше да каже това за мен.

— Може би точно това, което ти е нужно, е нощ в града! — ентусиазира се той с твърде ведър глас.

Изсумтях.

Той се разгъна от стола си, протягайки дългите си кокалести ръце.

— Подари ми един танц, любима! Казвали са ми, че съм като Фред Астер — Той изтанцува един бърз степ и се приведе ниско в кръста, тънките му ръце бяха превзето разтворени.

Шот уиски се плъзна по бара. Гаврътнах го бързо.

— Виждам, че си научила урока си, красиво момиче.

— Уча много напоследък.

— Целият съм в слух.

— Колодата таро беше животът ми. Как?

— Казах ти. Пророчества. Във всякаква форма.

— Защо ми даде „СВЕТЪТ“?

— Не съм. Искаш ли да ти го дам?

— Флиртуваш ли с мен?

— А ако флиртувах?

— Може да избягам с писъци.

— Умно момиче.

Засмяхме се.

— Виждала ли си Крисчън напоследък?

— Да.

Ръцете му се заковаха върху бутилките и той зачака.

— Мисля, че се превръща в нещо.

— Всички неща се променят.

— Мисля, че става Ънсийли.

— Фае. Те са като морска звезда, красиво момиче.

— Как?

— Липсващите части израстват отново.

— Какво ми казваш?

— Баланс. Светът се нуждае от баланс.

— Мислех, че светът е ентропия^[1].

— Загатва присъща идиотщина. Хората са. Вселените не са.

— Значи ако Ънсийли принц умре, накрая все някой ще го замести? Ако не Фае, човек?

— Чувам, че има и мъртви принцеси.

Задавих се. Дали една човешка жена би се променила от яденето на Ънсийли и би станала една от тях с времето? Какво още щяха да откраднат Фае от моя свят? Е, ъ… Какво щяхме аз и моите… Промених темата бързо.

— Кой ми даде картата?

Той изви палец към фар дорка.

Не повярвах и за минута.

— Какво трябваше да разбера от нея?

— Попитай него!

— Ти ми каза да не го правя.

— Това е проблем.

— Решение?

— Може би не става дума за света.

— За какво друго може да става дума?

— Имаш очи, КМ, използвай ги!

— Имаш уста, МЗО, използвай я!

Той се отдалечи, подхвърляйки бутилки като професионален жонгльор. Гледах как ръцете му летят и се опитвах да измисля как да го накарам да говори.

Той знаеше разни неща. Можех да го подуша. Той знаеше много неща.

Пет чаши за шот се настаниха на плота. Той ги наля и ги плъзна в пет различни посоки със завидна прецизност.

Погледнах към огледалото зад него. То беше наклонено надолу и отразяваше гладкия черен плот на бара. Видях себе си. Видях фар дорка. Видях десетки посетители, събрани до бара. Не беше натоварен бар. Това беше един от малките и не толкова популярни под-клубове. Нямаше секс или насилие тук, само паяжини и карти таро.

Момчето със замечтаните очи липсваше от отражението. Видях чаши и бутилки да проблясват, докато подскачаха във въздуха, но никой не ги подхвърляше.

Погледнах надолу към него, докато наливаше наперено.

Обратно нагоре. Нямаше отражение.

Потупах празната си чаша по плота. Друга се чукна в нея. Сърбах новата, гледах го и чаках да се върне.

Той се забави.

— Изглеждаш объркана, красиво момиче.

— Не те виждам в огледалото.

— Може би и аз не виждам теб.

Замръзнах. Възможно ли беше? Нямаше ли ме в огледалото?

Той се засмя.

— Шегувам се. Там си.

— Не е смешно.

— Това не е моето огледало.

— Какво значи това?

— Не отговарям за това, което показва. Или не.

— Кой си ти?

— Коя си ти?

Присвих очи.

— В началото ми се стори, че се опитваш да ми помогнеш. Явно съм сбъркала.

— Помощта е опасно лекарство.

— Защо?

— Трудно се измерва правилната доза. Особено ако има повече от един лекар.

Вдишах рязко. Очите му вече не бяха замечтани. Те бяха… Зяпнах. Те бяха… Хванах долната си устна със зъби и я прехапах. В какво гледах? Какво се случваше с мен?

Той вече не стоеше зад бара, а седеше на стол до мен, отляво, не… отдясно. Не, той беше на стола с мен. Ето го — зад мен, с уста, притисната до ухото ми.

— Твърде много помощ издува лъжливо. Твърде малко — не подготвя. Най-добрият хирург има пръсти като пеперуди. Леки. Деликатни.

Като пръстите му върху косата ми. Докосването беше хипнотизиращо.

— Аз ли съм Ънсийли кралят? — прошепнах.

Смях, лек като крилца на молец, изпълниха ушите ми и размътиха ума ми, разбърквайки тиня от утайките на душата ми.

— Не повече от мен. — Той отново беше зад бара. — Свадливият идва — каза той с кимване към стълбите.

Погледнах и видях Баронс да слиза. Когато погледнах отново към бара, момчето със замечтаните очи не се виждаше.

— Идвах — казах раздразнено.

С пръсти, стиснали китката ми, Баронс ме влачеше към стълбите.

— Коя част от „право“ не разбра?

— Същата част от „разбирай се добре с другите, която ти не разбираш, о, свадливий“! — измърморих.

Той се засмя изненадващо. Никога не знаех какво ще го накара да се засмее. В най-странните моменти той, изглежда, намираше хумор в собствения си лош нрав.

— Щях да бъда много по-малко свадлив, ако беше признала, че искаш да ме чукаш и се бяхме заели с това.

Желанието ме ръзтърси. Баронс каза „чукам“ и аз вече бях готова.

— Само това ли е нужно, за да ти докара добро настроение?

— Това ще продължи дълго.

— Разговор ли водим, Баронс? Разговор, в който ти изразяваш чувства?

— Ако ти допада да намираш чувства в един твърд член, госпожице Лейн.

Внезапно смущение на входа на клуба две нива над нас привлече вниманието му. Той беше по-висок от мен и можеше да види над тълпата.

— Сигурно се шегуваш! — Лицето му се беше вкоравило, докато се взираше към балкона.

— Какво? Кой? — казах, подскачайки на пръсти, за да се опитам да видя. — В’лане ли е?

— Защо да е… — той ме изгледа свирепо. — Откъснах името му от езика ти. Не си имала възможност да си го върнеш.

— Казах на един от двора му да го повика. Не ме гледай така! Искам да знам какво става.

— Това, което става, госпожице Лейн, е, че си намерила Сийли кралицата в Ънсийли затвора. Това, което става, като съдя в какво състояние е тя, е че В’лане очевидно е лъгал за местонахождението й от месеци, а това може да означава само едно.

— Че за мен беше невъзможно да позволя на двора да разбере, че кралицата е изчезнала и я няма от много човешки години — каза В’лане сковано зад нас, гласът му беше приглушен. — Те щяха да се разпаднат. Без тя да ги обуздава, дузина различни фракции щяха да са нападнали вашия свят. Отдавна съществува смут сред Фае. Но това едва ли е мястото да обсъждаме такива въпроси.

Баронс и аз се обърнахме като един.

— Кадифе ми каза, че си настоявала за присъствието ми, МакКайла — продължи В’лане, — но той каза, че новините ти са за Книгата, не за нашия суверен — той изучаваше лицето ми с хлад, какъвто не бях виждала, откакто го срещнах за първи път. Предположих, че начинът ми да го призова го е обидил. Фае са толкова обидчиви. — Наистина ли сте я намерили? Тя жива ли е? Търсих я във всеки свободен миг. Това ме спираше да се грижа за теб, както ми се искаше.

— Кадифе е Фае име?

— Истинското му има е непроизносимо на вашия език. Тя тук ли е.

Кимнах.

— Трябва да я видя. Как се справя тя?

Ръката на Баронс се стрелна и се сключи около врата на В’лане.

— Ти, лъжлив задник!

В’лане сграбчи ръката на Баронс с едната ръка, врата му с другата.

Зяпах ги очарована. Бях толкова объркана от последните събития, че дори не бях осъзнала, че Баронс и В’лане стоят лице в лице на претъпкан дансинг вероятно за първи път от цяла вечност — достатъчно близо, за да се убият един друг. Е, достатъчно близо за Баронс да убие В’лане. Баронс се взираше във Фае принца, сякаш най-после беше хванал огнената мравка, която го тормозеше от векове, докато е лежал с разперени ръце в пустинята, намазан с мед. В’лане гледаше свирепо Баронс, сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупав.

— Имаме по-големи грижи от твоите лични недоволства — каза В’лане с ледено презрение. — Ако не можеш да извадиш глава от задника си и да го осъзнаеш, значи заслужаваш това, което ще се случи с твоя свят.

— Може би не ми пука какво ще стане със света.

Главата на В’лане се извъртя, в погледа му имаше студена преценка.

— Позволих да задържиш копието си, МакКайла. Няма да му позволиш да ме нарани. Убий го!

Баронс стисна.

— Казах да млъкнеш!

— Той има четвъртия камък — напомних на Баронс. — Нужен ни е.

— Келтърови! — каза В’лане, взирайки се към входа. Той изсъска през зъби.

— Знам. Заформя се едно голямо шибано парти тази вечер — каза Баронс.

— Къде? Те ли влезнаха току-що? — попитах.

Баронс се наведе по-близо към В’лане и го подуши. Ноздрите му трептяха, сякаш намираше миризмата му за отблъскваща и същевременно перфектна за едно хубаво, кърваво филе.

— Къде е тя? — изрева един мъж. Акцентът беше шотландски като на Крисчън, но по-силен.

В’лане заповяда:

— Накарай го да млъкне, иначе следващият му въпрос може да е „Къде е кралицата“ и всяко Ънсийли на това място да открие, че тя е тук!

Баронс се задвижи по-бързо, отколкото можех да видя. В една секунда В’лане беше величествен, както обикновено, в следващата носът му беше разбит и шуртеше кръв. Баронс каза:

— Следващия път, фейо! — и изчезна.

— Попитах къде, по дяволите, е…

Чух изгрухтяване, после звука от юмруци и още изгрухтявания и адът се отприщи в „Честър“.

— Не ми пука какво мислиш, по дяволите. Тя е наша отговорност…

— Виждам, че сте свършили страшна работа…

— Тя е моя кралица и няма да отиде никъде с…

— … досега, като сте я оставили в ръцете на шибаните Ънсийли.

— … и ще я отведем обратно в Шотландия с нас, където ще можем да се грижим за нея подходящо.

— … двойка некадърни човеци. Мястото й е във Фае.

— Ще те пратя обратно във Фае, фейо, в шибания…

— Спомни си липсващия камък, мелез!

Погледнах от шотландеца към Баронс и към В’лане. Гледах как тримата се карат. От пет минути повтаряха едно и също без да напреднат ни на йота. В’лане продължаваше да иска тя да му бъде предадена, шотландецът не спираше да настоява той да я върне в Шотландия, но аз познавах Баронс. Той нямаше да позволи никой от тях да я вземе. Той не се доверяваше на никого, а и кралицата на Фае беше мощен коз.

— Как, мамка му, изобщо разбра, че тя е тук? — попита Баронс.

В’лане, чийто нос отново беше съвършен, каза:

— МакКайла ме призова. Когато минах зад вас, ви чух. Говорехте толкова високо, че всеки би могъл да ви чуе. Вие застрашавате живота й с вашето безгрижие.

— Не ти — изръмжа Баронс. — Планинецът.

Шотландецът каза:

— Преди почти пет години тя посети Киън във Фантазия и му каза, че ще бъде тук тази вечер. Кралицата лично му наредила да я прибере от този адрес в тази нощ. Имаме неопровержими претенции. Ние сме Келтър и носим мантията на защита за Фае. Ти ще ни я предадеш сега.

Едва не се разсмях, но нещо у двамата шотландци ме накара да размисля. Те изглеждаха така, сякаш бяха пътували трудно през суров терен и не се бяха къпали или бръснали с дни. Думи като „търпение“ и „дипломация“ не бяха в речника им. Те мислеха за цели и резултати и колкото по-малко спънки имаше между тях, толкова по-добре. Те бяха като Баронс — енергични, съсредоточени, безскрупулни.

Двамата бяха без ризи и имаха силно татуирани тела — Лор и още един от хората на Баронс, когото не бях виждала преди, ни накараха да се съблечем до дрехи, които не биха могли да скрият книга, преди да ни позволят достъп до горното ниво на клуба. Сега петимата стояхме частично облечени в една необзаведена стъклена кабина.

Спорещият — Дагиъс, имаше дълги, гладки мускули и бързи, грациозни движения на голяма котка и златни като на гепард очи. Черната му коса беше толкова дълга, че забърсваше колана му — не че той се нуждаеше от колан в тесните черни кожени панталони. Той имаше сцепена устна и синина на дясната буза от схватката, която беше започнала при вратата и се беше разпространила като зараза през няколко нива на клуба. Бяха нужни петима от хората на Баронс, за да върнат нещата под контрол. Способността им да се движат като вятъра им даде огромно предимство. Те не предупреждаваха посетителите да спрат да се бият. Просто се появяваха и ги убиваха. Щом хора и Фае разбраха какво се случва, избликът на насилие спря толкова бързо, колкото беше започнал.

Другият шотландец, Киън, още не беше казал и дума и се беше измъкнал от разправията без следа, но с всички червени и черни татуировки по торса му не съм сигурна, че щях да забележа, ако имаше кръв. Той беше масивен, с издути къси мускули, от типа, който мъжете придобиват от силови тренировки във фитнеса или от дълга присъда в затвора. Раменете му бяха огромни, стомахът плосък. Имаше пиърсинг и на една татуировка пишеше „ДЖЕСИ“. Чудех се що за жена би могла да накара мъж като него да иска да си татуира името й на гърдите си.

Това бяха чичовците, за които Крисчън беше говорил, мъжете, които бяха влезли в замъка на уелсеца, когато с Баронс се бяхме опитали да откраднем амулетите, същите, които бяха изпълнили ритуала с Баронс на Хелоуин. Те нямаха нищо общо с чичовците, които бях виждала някога. Очаквах омекнали с времето роднини в края на трийсетте или четирийсетте, но тези тук бяха закоравели с времето, бяха едва на по трийсет и притежаваха опасно секси излъчване. И двамата имаха разфокусирана отдалеченост в очите, сякаш бяха видели толкова обезпокоителни неща, че можеха да гледат света и да го понасят само ако гледаха леко не на фокус.

Зачудих се дали собствените ми очи не бяха започнали да изглеждат така.

— Едно е сигурно. Мястото й не е при теб — каза Дагиъс на Баронс.

— Как го реши, планинецо?

— Ние защитаваме Фае, а той е Фае, което дава и на двама ни по-големи права от теб.

Усетих някой да се взира в мен настойчиво и се огледах. В’лане ме гледаше с присвити очи. Досега всички бяха толкова заети да спорят какво да правят с кралицата, че никой не си направи труда да попита как съм я намерила или как съм я измъкнала от затвора. Подозирах, че точно това се чуди В’лане сега.

Той знаеше легендата за кралското Сребро. Знаеше, че само двама могат да минат през него. Освен ако случайно не се бях натъкнала на истината с лъжата си и която и да беше сегашната кралица, тя беше имунизирана към магията на краля, в което се съмнявах. Единствената личност, от която кралят беше искал да предпази наложницата си най-много, беше Сийли кралицата. Той беше залостил замъка си срещу истинската отмъстителна кралица в деня, в който тя беше дошла в крепостта му и се бяха скарали. Беше забранил на всички Сийли да влизат в нея. Не се съмнявах, че е използвал същите заклинания или още по-лоши върху Среброто, което свързваше неговия будоар с този на наложницата. В’лане сигурно се чудеше дали има някаква представа коя наистина е тяхната кралица и коя съм аз. Може би се чудеше дали цялата тяхна история не е също толкова подозрителна и неточна, колкото нашата. Въпреки всичко, В’лане знаеше, че нещо в мен не е каквото изглежда.

Освен мен, само Крисчън знаеше, че кралицата и наложницата са едно и също. И само аз знаех за тази двойственост в мен, която можеше лесно да бъде обяснена, ако аз бях другата половина от кралското им уравнение.

След един дълъг, претеглящ поглед, той ми кимна стегнато.

Какво значеше това, по дяволите? Че засега ще запази мълчание и няма да повдига никакви въпроси, които можеха да размътят вече мътните води? Кимнах му в отговор, сякаш имах някаква представа за какво си кимаме.

— Вие не можахте дори да изпълните скапания ритуал, с който да предпазите стените от падане, а искате да ви доверя кралицата? А ти — Баронс се обърна към В’лане, който поддържаше внимателна дистанция — никога няма да я получиш от мен. Твърдо вярвам, че ти си я сложил в ковчега, в който е била намерена.

— Защо не попиташ кралицата сам? — студено предложи В’лане. — Не съм бил аз, както ще ти каже тя.

— Колко удобно за теб, че тя не говори.

— Наранена ли е?

— Откъде да знам? Дори не знам от какво сте направени вие, шибаняци.

— Защо някой да я поставя в Ънсийли затвора? — попитах.

— Това е бавен, но сигурен начин да бъде убита, момиче — каза Дагиъс. — Ънсийли затворът е противоположността на всичко, което е тя, и по този начин изсмуква самата й жизнена същност.

— Ако някой е искал тя да умре, има много по-бързи начини — възпротивих се.

— Може би този, който я е взел, не е могъл да вземе копието или меча.

Това изключваше В’лане. Той ми го отнемаше редовно, също както сега. Даррок също го правеше. Който и да беше пленил кралицата, беше достатъчно могъщ, за да го направи, но не достатъчно, за да вземе копието или меча — две условия, които изглеждаха взаимноизключващи се. Възможно ли беше похитителят й да е имал причина да иска да я убие бавно?

— В’лане ми каза, че всички Сийли принцеси са мъртви — казах. — Има Фае легенда, според която, ако всички наследнички на кралицата са мъртви, Истинската магия на расата им ще бъде принудена да се прехвърли към най-могъщия им мъжки. Ами ако някой се опитва да се сдобие с Шинсар Дъб и в същото време убива всички жени от кралската династия, свършвайки с Авийл, та когато кралицата умре, той да се окаже не само със силата на Ънсийли краля, а и с Истинската магия на кралицата и така да стане първия патриархален владетел на расата? Кой е най-могъщият мъжки?

Всички глави се врътнаха към В’лане.

— Какво казвахте вие, хората? Да, сетих се. О, я стига! — каза той сухо. Погледът, който ми хвърли, беше равни части гняв и укор. Сякаш казваше: „Аз пазя твоите тайни, не се обръщай срещу мен!“ — Това е легенда, нищо повече. Служил съм на Авийл през цялото си съществуване и й служа и сега.

— Защо излъга за местонахождението й?

— Прикривам отсъствието й от много човешки години, за да предотвратя гражданска война сред Фае. След като всички принцеси са мъртви, няма ясен наследник.

Много човешки години? За втори път казваше толкова много, но усложненията едва сега ми станаха ясни. Загледах го. Беше ми казал много повече от една лъжа. На Хелоуин ми беше казал, че е бил зает другаде, отнасял е кралицата на безопасно място. Къде наистина е бил в онази нощ, когато толкова отчаяно се нуждаех от него? Исках да знам още сега, да настоявам за отговори, но тук вече се случваха много неща, а когато го разпитвах, щеше да бъде при моите условия, на мой терен.

— И как точно умряха те? — попита Баронс.

В’лане въздъхна.

— Те изчезнаха по същото време, когато и тя. — Той отново ме погледна.

Примигнах. Погледът му съдържаше тъга. И обещание, че ще говорим скоро.

— Удобно за теб, фейо.

В’лане хвърли на Баронс презрителен поглед.

— Погледни отвъд върха на смъртния си нос! Ънсийли принцовете са също толкова могъщи като мен, ако не и повече. А самият Ънсийли крал е много по-силен от всички нас. Магията най-вероятно ще отиде при него, където и да е той. Не мога да постигна нищо, ако нараня кралицата, всъщност бих загубил всичко. Трябва да ми я предадеш. Ако е била в Ънсийли затвора през цялото време, откакто изчезна, може да е много близо до смъртта. Трябва да ми разрешиш да я заведа в нашия свят, за да възвърне силата си.

— Това няма да се случи никога.

— Тогава ти ще си отговорен за убийството на кралицата — каза В’лане горчиво.

— А откъде да знам, че ти не целиш точно това от самото начало?

— Ти презираш всички нас. Би позволил кралицата да умре, за да задоволиш собственото си дребнаво отмъщение.

Исках да знам какво е собственото дребнаво отмъщение на Баронс. Но отново чувствах проклетата двойственост. Разкриващото се тук беше много далеч от това, което всички си мислеха. Само аз знаех истината.

Това, за което се караха, не беше кралицата. Беше наложницата отпреди стотици хиляди години, която някак беше станала Сийли кралица. Дали кралят най-после не беше получил това, на което се е надявал? Дали продължителното време във Фае не беше направило любимата му Фае? Дали балансът, който светът „желаеше“, както предположи момчето със замечтаните очи, беше превърнал една смъртна в заместничка на кралицата, както накрая щеше да превърне Крисчън в заместник на принц?

Ако аз бях кралят, защо това не ме обнадеждаваше? Наложницата най-после беше Фае. Разтърсих глава. Не можех да мисля по този начин. Просто не се получаваше.

— Мак — промърморих. — Само Мак.

Баронс ми хвърли остър поглед, който казваше: „Отложи го за по-късно, госпожице Наложница!“.

— Вижте, момчета! — казах. Четири древни чифта очи ме прободоха и аз примигнах към двамата шотландци. — О, вие двамата изобщо не сте каквото изглеждате, нали?

— Дали някой в тази стая е? — каза сприхаво Баронс. — Какво предлагаш?

— Най-безопасно за нея е тук — казах сбито.

— Това казвам през цялото време — изръмжа Баронс. — Това крило е защитено по същия начин, по който и книжарницата. Нищо не може да се пресее вътре — В’лане изсъска — или навън. Нито Сийли, нито Ънсийли могат да се доберат до нея. Не позволяваме на никой да влезе в стаята с дрехи. Рейни се грижи…

— Сложил си я при родителите ми? — казах невярващо. — Хората влизат голи?

— Къде другаде бих могъл да я сложа?

— Кралицата на Фае е в онази стъклена стая с мама и татко? — гласът ми се издигаше. Не ми пукаше.

Той сви рамене. Очите му казваха: Не съвсем, и двамата го знаем. Ти дори не си от този свят.

Моите казваха: Не ми пука коя може да съм била в някой друг живот. Знам коя съм сега.

— Отнема време и ресурси да се защити едно място толкова добре, колкото стаята, в която са Джак и Рейни. Няма да повторим усилията си — каза той.

— Замъкът Келтър беше защитен от самата кралица — каза Дагиъс. — И е далеч от Дъблин, където Шинсар Дъб, изглежда, е склонна да броди. Това е по-добрият избор.

— Тя остава. Не съм отворен за обсъждания. Ако не ви харесва, опитайте се да я вземете! — каза равно Баронс и в тъмните му очи видях очакване. Той се надяваше да опитат. Беше в настроение за бой. Всички в стаята бяха. Дори аз, осъзнах стреснато. Внезапно разбрах мъжете. Имах проблем, който не можех да реша. Но ако можех да създам разрешим проблем, като юмручен бой и да сритам нечий задник, това със сигурност щеше да ме накара да се чувствам по-добре за известно време.

— Ако тя остане и ние оставаме — каза Дагиъс решително. — Пазим я тук или я пазим там. Но ние я пазим.

— А ако те останат, аз също оставам — от гласа на В’лане капеше лед. — Никой човек няма да брани кралицата ми, докато аз съществувам.

— Има просто решение за това, фейо. Ще те накарам да спреш да съществуваш.

— Сийли не са наш враг. Ако го докоснеш, имаш всички нас срещу себе си.

— Мислиш, че не бих могъл ли, планинецо?

За момент напрежението в стаята беше непоносимо и вътрешното ми око видя как всички се хващаме за гушите.

Баронс беше единственият от нас, който не можеше да бъде убит. Нуждаех се от шотландците, за да изпълнят ритуала по повторното погребване, а В’лане и неговият камък трябваше да помогнат да хванем Книгата. Един бой точно сега беше много лоша идея.

— Значи се разбрахме — изчуруликах весело. — Всички остават. Добре дошли в „Честър-Хилтън“! Да приготвим леглата!

Баронс ме погледна, сякаш съм откачила.

— После нека излезем и да си намерим нещо за убиване! — добавих.

Дагиъс и Киън изръмжаха одобрително и дори В’лане изглеждаше облекчен.