Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (47)

Четирийсет и седем

Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.

— Скъпа? — сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.

— Ти, тъпа малка кучка! — Сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.

— Как можа да ми го причиниш? — извика Айла.

— Само ако те бях убила онази нощ в пъба! — Обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.

— МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?

— О, и заради теб се случи всичко това! — изплю Роуина. — Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!

Усетих как краката й се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.

Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.

— Ти ли уби сестра ми? — разтърсих старата жена толкова силно, че косата й се изплъзна от стегнаия кок.

— Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! — Тя се изкикоти.

Използвах Гласа.

— Ти ли й нареди да го направи?

Тя се загърчи, устата й се разкриви. Не искаше да ми отговоря. Искаше да страдам.

— Д-дааа! — избухна думата с неохотно съскане. Бях се надявала да е така.

— Използва ли умствена принуда, за да я накараш да го направи?

Ченето й се стегна и очите й се присвиха до цепки. Повторих въпроса, разтърсвайки прозорците с многопластовия гръм на принудата.

— Д-даа! Беше мое право. Затова ми е даден такъв дар! И умението да го използвам. То изисква полагането на много неуловими команди, познанието точно къде да побутнеш. Никой друг не би могъл да го направи. — Тя ме изгледа самодоволно, горда от себе си.

Направих гримаса и погледнах встрани, останала без думи от ужаса, който изпитах.

Ето я най-накрая — истината за убийството на сестра ми. Най-после знаех какво се беше случило с Алина.

Денят, в който беше открила, че Даррок е лорд Господар, същият ден, в който ми се беше обадила разплакана и беше оставила съобщение, беше денят, в който е била убита. Но изобщо не поради причините, поради които аз мислех, че е убита. Ако не беше Роуина, Алина щеше да преживее онзи ден.

Щях да си взема нов телефон, да й се обадя след няколко дни и тя щеше да отговори. Животът щеше да продължи за двете ни. Тя и Даррок вероятно отново щяха да се съберат и кой знае как можеше да се обърнат нещата? Съобщението й беше подвеждащо от самото начало, но тя не беше имала представа, че тази стара жена е неин враг.

Тази кучка, тази намесваща се тиранка, която вярваше, че е нейно право да използва „таланта“ си, за да принуди едно дете да убие, беше наредила на Дани да отведе Алина в тъмната уличка, за да бъде убита.

Ръцете ми трепереха. Исках да я убия по същия начин.

Дали Роуина беше уточнила чудовищата, които Дани трябва да намери и с които да остави Алина? Беше ли настояла Дани да остане и да гледа, докато се свърши? Беше ли умолявала Алина? Аз бях принудена да искам секс. Дани беше принудена да убие. Моята сестра. На тринайсет. Не бих могла да си представя какво е да се гледаш как убиват някого, когото не си искала да убиват. Дани беше ли познавала Алина? Беше ли я харесвала? Но е била заставена да я убие все пак?

— Опитах се да убия и теб в онази килия, когато беше безмозъчна курва, но ти не умираше! Прерязах ти гърлото. Задуших те. Изкормих те. Отрових те! Но ти се връщаше. Накрая излях боя върху защитите, за да им позволя да те вземат и да те унищожат.

— Ти си изляла боя върху… Щяла си да ме върнеш на принцовете? — Бях поразена. Тя се беше опитала да ме убие. Не го бях сънувала. Избутах и двете мисли от ума си. Исках отговори, а изглеждаше, че тя няма да остане жива още дълго. Гласът отекна от мен, отразявайки се от стените.

— Защо уби Алина?

— Малоумна ли си? Тя общуваше с врага! Шпионите ми я бяха проследили до къщата му и го бяха видели с Ънсийли! Беше достатъчна причина. А после го имаше и пророчеството. Щях да я убия при раждането, ако можех. Ако знаех, че е още жива, щях да я намеря.

— Знаеше ли коя е тя, когато я уби? Знаеше ли, че е дъщеря на Айла?

— О, разбира се — каза тя подигравателно. — Накарах Дани да я подмами при нас, когато момичетата ми казаха, че са забелязали необучена шийте зряща, така както я пратих за теб! Алина Лейн се представи тя, но в мига, в който я видях, аз разбрах коя е. Айла в плът и кръв, ясно като бял ден. И моята Кейли беше мъртва заради нея!

Исках да я удуша с голи ръце, да изтръгна дъха й. Отново и отново.

— Знаеше ли коя съм аз, когато ме видя в онази първа нощ?

Разтревожен поглед сбърчи веждата й.

— Беше невъзможно. Ти не можеше да съществуваш. Не си била родена. Щях да знам, ако Айла беше бременна. Жените говорят. Никой никога не е споменал и дума за това.

— Как се измъкна Книгата? — настоях.

Лукава светлина пламна в очите й.

— Мислиш, че аз съм я пуснала. Не съм направила такова нещо. Аз върша работата на ангелите! Един ангел дойде при мен и ме предупреди, че заклинанията, които я държат, са отслабнали. Заповяда ми да вляза в забранената зала и да подсиля руните. Само аз можех да го направя. Трябваше да бъда смела. Трябваше да бъда силна. Аз виждам, служа и защитавам! Винаги съм била до моите деца!

Сдържах дъха си. Книгата изкушаваше. Бях готова да се обзаложа, че не е имало ангел. Старата жена, която е трябвало да пази света от Шинсар Дъб, не беше усилила руните. Беше ги изтрила.

— Направих така, както ме инструктира ангелът. Твоята майка я пусна навън!

— Какво стана в нощта, когато Книгата избяга? Разкажи ми всичко!

— Ти си извращение! Ти си нашата гибел! — светлината в очите й съответстваше на лукавата й усмивка. — Аз ще умра тук, знам го, но няма да дам на такива като теб нищо. Айла беше предателка и ти си същата. — Тя сграбчи ръката ми и заби дребното си тяло срещу копието, извъртайки го. — А-а-а-а! — извика. Кръв шурна от устата й.

Тя умря внезапно със зяпнала уста и широко отворени очи.

Пуснах я отвратена и отстъпих назад, гледайки я как се свлича на пода. Шинсар Дъб тупна на пода. Отстъпих назад припряно.

Зад мен Баронс ревеше. Погледнах през рамо. Крещеше и удряше невидима бариера, очите му бяха подивели.

— Всичко е наред — казах му. — Владея положението. Видях през илюзията.

Треперех. Беше ми студено и топло, и ми се гадеше. Всичко беше толкова истинско. Имах чувството, че съм убила майка си, въпреки че мозъкът ми знаеше, че не съм. За кратко бях повярвала на лъжите. И сърцето ме болеше от загубата на семейството, което никога не бях имала.

Погледнах отново към Роуина. Тя се взираше в тавана с празни очи и отпусната уста.

Шинсар Дъб лежеше между нас затворена. Изглеждаше вяла — масивен черен том с много ключалки.

Не се съмнявах, че беше избрала Роуина заради знанията й по защитите, за да може да я внесе покрай предпазните заклинания на Баронс право в сърцето на силно защитения ни свят.

Върнах лентата назад, изолирайки момента, в който илюзията беше започнала. От мига, в който бях изскочила от Среброто, нищо не беше истинско.

Роуина и Шинсар Дъб са ме чакали в засада в книжарницата. Книгата беше забърсала ума ми, подбирайки подробности, които щях да приема за най-убедителни.

Никога не бях напускала кабинета, никога не бях последвала Баронс в задната част на магазина, нито бях седяла на дивана, нито се бях запознала с майка ми. Книгата ме беше „вкусвала“ при много случаи. Познаваше ме. И ме беше изиграла като виртуоз, прерязвайки най-съкровените ми чувства едно след друго.

Създаването на „баща“ за мен беше гениален ход. Беше съчетало спомени с копнежи и ми беше дало това, което исках най-много — семейство, безопасност, свобода от смазващите избори.

И всичко това, за да ме накара да предам амулета, да ме измами да поставя единственото нещо, способно да заблуди и двама ни, в ръцете на Роуина.

И ако бях… О, Боже, ако бях! Никога повече нямаше да разбера какво е истинско и какво не е.

Бях толкова близо да го направя, но Книгата направи две грешки. Бях я захранила с мисъл за Баронс и тя веднага го беше променила, за да го изравни с очакванията ми. После й бях дала фалшив спомен, подсилен от амулета, и тя ми го беше изиграла обратно.

Не се съмнявах, че истинският Баронс е бил откъснат от мен през цялото време. Баронс, който беше стоял до мен в книжарницата, беше илюзия, която Книгата постоянно подръпваше, според данните, които получаваше от мен.

— Почти те хванах… — измърка тя.

— Почти се брои само при ръчните гранати и подковите.

Взирам се надолу към Шинсар Дъб с черните й корици и многото сложни ключалки. Но нещо не е както трябва. Никога не ми е изглеждала правилно.

Консултирах се със спомените си. Спомних си деня, в който Ънсийли кралят я направи. Това не беше както я беше направил.

— Покажи ми истината! — измърморих.

Когато истинската форма на Шинсар Дъб се разкри, ахнах. Излята от плочи от най-чисто злато и късове обсидиан, тя беше изящна. От една от галактиките, в която обичаха да летят Ловците, бях призовал пурпурни камъни, които приютяваха мънички танцуващи пламъци. И въпреки че бях поставил ключалки горе и долу, те бяха декоративни, не бяха предвидени да я заключват. Моето кодиране беше достатъчна защита.

Или така мислех.

Бях я направил прекрасна. Бях се надявал красотата на подвързията й да смекчи ужаса на съдържанието й.

Усмихнах се тъжно. За кратко бях повярвала, че съм дъщеря на Айла. Нямах такъв късмет. Аз бях Ънсийли кралят. И отдавна беше време битката ми с моята по-тъмна половина да приключи. Според пророчеството, както го разбирах, щях да триумфирам над моето „чудовище отвътре“. Жаждата за илюзии ме беше накарала да изгубя себе си в живота, който никога не съм имала.

Свих ръце около амулета. Той блесна със синьочерна светлина. Аз бях епична личност. Бях силна. Бях създала този ужас и щях да го унищожа. Нямаше да бъда победена.

Не победена, МакКайла. Искам да се върнеш у дома.

— Аз съм у дома. Това е моята книжарница.

Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.

— Няма да те удържам. Никога.

Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.

— Първо ще се самоубия — ако мислех, че може да се стигне до там, щях.

И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!

— Ти не искаш това и го знаеш.

Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?

— Искаш да ти простя.

Не се нуждая от опрощение.

— Искаш да те приема обратно.

Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.

— Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.

Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.

— Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.

Отегчаваш ме с човешкия закон.

— Просвещавам те във вселенския закон.

Осъждаш ме за зло намерение?

— Недвусмислено.

В твоите очи аз съм чудовище.

— Абсолютно.

Аз трябва да бъда… как го казвате? Отстранена?

— За това съм тук.

Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?

— Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.

Колко си забавна!

— Смей се колкото искаш!

Вярваш, че ти си моят създател?

— Знам, че съм.

Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.

Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът й излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.

— Не си падам по обсъждането кокошка — яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.

Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти — малък ембрион.

Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.

От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?

Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат — МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? — и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото й. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.

Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.

— Лъжеш. Аз съм кралят — казах решително.

Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?

Не казах нищо.

Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.

Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! — ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в «Честър», много преди да срещна фар дорка. — Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.

Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.

— Руните, които намерих, са талантите ми на шийте зрящ.

От стените на Ънсийли затвора? Вселената се гнуси от скучния лъжец. Пищност, МакКайла! Намери я, ако искаш да прекараш вечността с мен!

— Защото аз съм кралят. Добрата част от него. Имам спомените му и това е доказателство.

Ние притежаваме спомени от част от съществуването му. Не е било възможно да изхвърли знанието си, без да напои страниците си със същността на съществото, което ги е създало. Бях съзнателна от мига, в който той свърши с изписването на страниците ми. Спомняш ли си нещо, което се е случило преди деня, в който кралицата отказа на краля безсмъртие за наложницата му?

Обърнах се навътре и затърсих.

Нямаше нищо. Бял простор от празнота. Сякаш животът беше започнал в онзи ден.

Така е. Беше денят, в който той написа първото си заклинание за сътворение, изпълни първия от експериментите си. Ние познаваме живота му от този ден нататък. Не знаем нищо за съществуването му преди това. И знаем малко за живота му след това — само това, което успявах да зърна, когато го проследявах. Ти не си кралят. Ти си мое дете, МакКайла. Аз съм майка, баща, любовник, всичко. Време е да се прибереш у дома.

Възможно ли беше да казва истината? Не бях наложницата, не бях и кралят? Бях просто човек, докоснат от злото, преди да се роди?

Ти си повече от докосната. Аз съм в теб така, както кралят изля себе си в мен. Твоето тяло порасна около мен така, както дърво поглъща пирон, и сега чака да бъде събрано отново. Аз ти липсвам. Ти си празна без мен. Не си ли го знаела винаги? Не си ли се чувствала празна, жадна за повече? Ако аз съм зло, тогава и ти си. Това, моя сладка МакКайла, е твоето чудовище отвътре. Или не.

— Ако ти си ме създала, къде беше през последните двайсет и три години?

Чаках скимтящото бебе да порасне достатъчно силно, преди да се обединим.

— Ти искаше да се променя. Затова се опитваше да убиеш хората, които обичам.

Болката дестилира. Пречиства емоцията.

— Ти се издъни. Дойде твърде рано. Мога да се справям с болката и не съм се променила.

Повдигни корицата ми и прегърни мечтите си! Искаш Алина обратно? Щракване с пръсти. Айла и баща си? Те са твои. Дани като младо, невинно дете с блестящо бъдеще? Една дума може да направи това. Искаш стените отново да бъдат вдигнати? Ще го направим незабавно. Стените не са препятствие за нас. Ние минаваме през тях.

— Всичко би било лъжа.

Не лъжа. Различен път, еднакво реален. Прегърни ме и ще разбереш. Искаш магия, за да унищожиш детето му? Това ли искаш? Ключ към освобождаването на Джерико Баронс от вечния ад да гледа как синът му страда? Бил е измъчван толкова дълго. Не е ли достатъчно?

Задържах дъха си. От всички неща, които би могла да каже, това беше единственото, което ме изкушаваше.

Аз не съм без милост, МакКайла — каза нежно Шинсар Дъб. — Състраданието не ми е чуждо. Виждам го в теб. Уча се. Развивам се. Може би ти наистина си приела добрите страни на краля. Може би твоята човечност ще ме смекчи. Ти ще ме направиш по-добра, по-милостива. А аз ще те направя по-силна и по-малко чуплива.

Спомени се рояха в ума ми. Знаех, че Книгата ги пресява и ме манипулира. Беше намерила картините, които Баронс ми показа, на детето, умиращо в ръцете му в пустинята. Беше разкрасила казаното от Баронс за враговете му, почти удавяйки ме в картини на варвари, измъчващи и убиващи детето отново и отново.

Зад тези картини един баща вървеше през вечността и търсеше начин да освободи сина си и да му даде покой.

И искаше да го постигне сам.

Той ти даде всичко и никога не поиска от теб нещо в замяна. Преди това. Той ще умира за теб отново и отново. А иска само да освободиш сина му.

В казаното нямаше нищо, с което бих могла да споря.

Отвори ме, МакКайла! Прегърни ме! Използвай ме за добро, от любов! Как може нещо, дадено от любов, да бъде лошо? Ти сама го каза — намерението определя действието.

И това беше накратко основното изкушение — да вдигна Книгата, да я отворя и да я прочета, търсейки заклинанието, за да може Баронс да унищожи сина си, защото ще съм го направила по правилните причини. Дори Баронс беше казал, че злото не е състояние, а избор.

Ънсийли кралят не се е доверявал на себе си да задържи силата, събрана в страниците на Шинсар Дъб. Как бих могла аз?

Взирах се в нея и обмислях.

„Ирония — перфектно определение — беше казал Баронс. — Това, заради което искам да я притежавам, няма да ми е необходимо, щом се сдобия с нея.“

Ако аз я взема (дори с най-милосърдните причини на сърце), щеше ли все още да ми пука за детето, щом вдигна корицата? Би ли ми пукало за Джак и Рейни, за света, за самия Баронс?

Глупави страхове, сладка МакКайла. Ти имаш свободна воля. Аз съм само длето. Ти си скулпторът. Използвай ме! Оформи твоя свят! Бъди светица, ако искаш! Сади цветя, спасявай деца, бори се за малките животни!

Толкова лесно ли беше? Възможно ли беше да е истина?

Можех да направя света съвършен.

„Светът е несъвършен, Мак“ — почти можех да чуя Баронс да реве.

Светът беше царски прецакан. Изпълнен с неправди, които трябваше да бъдат поправени, с лоши хора и трудни времена. Можех да направя всички щастливи.

Ти имаш амулета. С него винаги ще имаш контрол върху мен. Винаги ще бъдеш по-силна от мен. Аз съм просто книга. Ти си жива.

Тя беше просто книга.

Вземи ме, използвай ме! Баронс винаги ти го е казвал и е вярно. Начинът, по който продължаваш напред, те определя като човек. Ти правиш избора. Неговото дете страда. Има толкова много страдание в този свят. Ти можеш да направиш така, че то да изчезне.

Загледах се в нея и ръцете ми се огънаха. Това беше трудното. Болката. Той и синът му бяха страдали безкрайно и щяха да продължат да страдат всеки ден, вечно. Освен ако не вземех заклинанието, което му бях обещала.

Аз имам такова заклинание. Заедно ще дадем на детето му покой. Ти ще бъдеш неговият спасител. Ще го освободим още сега, същата тази нощ. Отвори ме, МакКайла! Отвори себе си! Никой не ме е напътствал. Ти ще ме научиш.

Прехапнах долната си устна и се намръщих. Бих ли могла да напътствам Шинсар Дъб? Щеше ли моята човечност да ми даде проницателността, от която се нуждаех? Обърнах се навътре и затърсих в сърцето и в душата си. Това, което намерих там, заздрави гръбнака ми и изправи раменете ми.

— Аз мога — казах. — Мога да те променя. Аз мога да те направя по-добра.

Да, да, направи го сега! Вземи ме, дръж ме, отвори ме! — шептеше тя. — Обичам те, МакКайла! Обичай ме и ти!

Не можех да чакам повече. Пресегнах се към Шинсар Дъб.