Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (50)

Петдесет

Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите, мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.

И кавгата започна. Отново.

Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз… е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.

— Не можем да възстановим стените без Песента — казваше В’лане.

— Кой казва, че се нуждаем от стените? — настоя Баронс. — Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.

— Ние! Не! Сме! Насекоми! — каза Кадифе сковано.

— Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.

— Аз не лудувам — Дрий’лия беше обидена. — Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.

Погледнах към Баронс невярващо.

— Правил си секс с нея?

Той извъртя очи.

— Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.

— Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен…

— Баронс никога не е пъхтял зад никого — казах аз.

Тъмният му поглед проблясна развеселено.

Неочаквано, но благодаря за защитата.

Така е, не пъхтиш. Дори с мен.

Спорно. Риодан би спорил с теб.

Спи с още някоя фея и ще стана лична При-я на В’лане!

Очите му бяха убийствени, но запази тона си лек.

Ревнуваш ли много?

Каквото е мое, е мое!

Той застана съвсем неподвижен.

Така ли мислиш за мен?

Времето изглеждаше спряло, докато се гледахме. Споровете заглъхнаха. Пещерата се изпразни и останахме само аз и той. Моментът се разтегна между нас, натежал от възможност. Мразя такива моменти. Те винаги настояват да рискуваш нещо.

Баронс очакваше отговор. И нямаше да помръдне, докато не го получеше. Виждах го в очите му.

Бях ужасена. Ами ако кажа да, а той ми отвърне подигравателно? Ако покажеш своята романтична и емоционална страна, а той ме зарежеше, изложена на показ? Още по-лошо, какво щеше да стане, след като разбереше, че не съм взела заклинанието, с което да освободя сина му? Щеше ли да свали моята табела, да разбие любимия ми магазин, да изчезне в мрака на нощта с детето си, стопявайки се като мъгла на сутрешно слънце, и аз повече никога да не го видя?

Бях научила няколко неща.

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Можеш да си заложиш задника, че си мой, приятел — изстрелях към него. Обявявах залога си и щях да се бия за него, да лъжа, да мамя и да крада. Е, не бях взела заклинанието. Още. И утре беше ден. И Баронс ако ме искаше единствено заради него, значи не ме заслужаваше.

Той отметна глава и се разсмя, а зъбите му бляскаха върху мургавото му лице.

Само още веднъж го бях чувала да се смее така — в нощта, когато ме хвана да танцувам на „Издига се лоша луна“, нахлупила МакОреол, прескачайки малки дивани и столове, убивайки възглавници и срязвайки въздуха. Затаих дъх. Също като смеха на Алина, който правеше света ми по-ярък от следобедно слънце, в него имаше радост.

Останалите се появиха обратно. Всички бяха замлъкнали и гледаха Баронс и мен.

Той спря да се смее на мига и прочисти гърлото си. После очите му се присвиха.

— Какво прави той, мамка му? Не сме взели решение.

— Опитвах се да ви кажа — каза Джак, — но не чухте нито една моя дума. Ти гледаше дъщеря ми, сякаш…

— Разкарай се от книгата, В’лане! — изръмжа Баронс. — Ако някой ще гледа в нея, това е Мак.

— Мак няма да я докосва — каза Рейни мигновено. — Това ужасно нещо трябва да бъде унищожено.

— Не може, мамо. Не става така.

Докато всички се караха, а аз и Баронс бяхме погълнати от безмълвен разговор, В’лане беше взел увитата кралица/наложница от татко и сега стоеше до плочата и гледаше към Шинсар Дъб.

— Не я отваряй! — предупреди го Кат. — Трябва да поговорим. Да направим планове.

— Тя е права — каза Дагиъс. — Това не е нещо, което да бъде започнато така леко, В’лане.

— Има предпазни мерки, които трябва да се вземат — добави Дръстан.

— Имаше достатъчно приказки — каза В’лане. — Задълженията ми към моята раса са ясни. Винаги са били.

Баронс изобщо не се забави. Задвижи се като звяр — твърде бързо, за да бъде видян. В един миг беше на няколко стъпки от мен, в следващия…

… се забиваше в стена и отскачаше от нея, ръмжейки.

Прозрачни кристални стени изскочиха около В’лане. Оградени със синьочерни пръчки, те се простираха чак до тавана.

Той дори не се обърна. Сякаш ни беше изключил. Постави тялото на кралицата на земята до плочата и се пресегна към Шинсар Дъб.

— В’лане, не я отваряй! — извиках. — Мисля, че е бездейна, но нямаме никаква представа какво ще стане, ако ти…

Беше твърде късно. Той беше отворил Книгата.

С разтворени ръце, с длани, поставени от двете й страни, и с наведена глава, В’лане започна да я чете, а устните му мърдаха.

Баронс се хвърли към стената. Отскочи от нея.

В’лане ни беше изключил.

Риодан, Лор и Фейд се присъединиха към Баронс, а миг по-късно петимата Келтърови и баща ми също бяха там и блъскаха стената с рамене и юмруци.

Аз просто стоях и зяпах, опитвах се да видя някакъв смисъл. Мислех за деня, в който срещнах В’лане за първи път. Беше ми казал, че служи на кралицата си и че тя се нуждае от Книгата, за да има някакъв шанс с възстановяването на изгубената Песен. По онова време единственото, което ме вълнуваше, беше да намеря убиеца на Алина и да опазя стените. Много ми се искаше кралицата да намери тази Песен и да ги укрепи.

Но той също така ми беше казал, че според легендата, ако няма други претенденти за магията на кралицата, когато тя умре, матриархалната магия на Истинската раса ще отиде при най-могъщия мъжки.

Със сигурност не би ми казал, ако е планирал от самото начало той да е този мъжки. Нали? Щеше ли да е толкова глупав?

Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?

Ако прочете цялата Шинсар Дъб, това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?

Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.

Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?

Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.

Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?

Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.

Дали не бях напълно параноична?

Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.

Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.

Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.

Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.

Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.

Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?

Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.

В’лане не четеше Шинсар Дъб.

Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.

— Баронс! — изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. — Имаме сериозен проблем.

— Същата страница, Мак. Същата скапана дума.