Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (12)

Дванайсет

— Тъпи шебани тъпи шебаняци! — Ритам кутия по улицата. Тя профучава във въздуха, удря тухлена стена и се размазва в нея. И… пич… имам предвид „в“ нея. Няколко сантиметра навътре. Кикотя се. Знам, че някой ден някой ще мине от тук и ще каже: „Пич, как тази кутия се е забила в стената?“.

Просто още една Мистерия на Мега О’Мали! Градът е пълен с тях.

Оставям следи из цял Дъблин. Моят начин да кажа „аз бях тук!“ Маркирам го от години, откакто Ро започна да ме праща сама да върша разни задачи за нея. Придържах се към дребни неща, като да извивам скулптори пред музея съвсем леко, така че аз да знам, че са били различни, но никой друг да не забележи. Откакто стените паднаха, вече няма значение. Забивам неща в стени и в камък, пренареждам парчета чакъл, за да изписвам МЕГА, налагам стълбове в изкривени букви за „Дани“, „Опасна“ и „Пич“.

Влагам малко напереност в походката си.

Суперсила — това съм аз.

Мръщя се.

— Тъпи шебани шебаняци! — мърморя.

Хормони — това съм аз. В една минута горе, в следващата — долу. Настроенията ми се сменят с бързината, с която летят краката ми. В една минута нямам търпение да порасна и да правя секс. В следващата мразя хората, а мъжете са хора. И пич!… не е ли спермата най-гадното нещо, което сте виждали? Ъгх! Кой иска някой пич да му пръска сополи в устата?

Сама съм вече няколко дни и е суууупееер! Никой не ми казва какво да правя. Няма да си лягам. Никой не ми казва какво да мисля. Сега сме само аз и сянката ми. А ние с нея сме яки пичове. Кой не би искал да е на мое място?

Все пак… безпокоя се за тъпите овце в манастира.

Мамка му, не, не се безпокоя! Ако не искат да си извадят главите от задниците, не е мой проблем!

Жалко, че някои не искат да ме вземат насериозно. Ще трябва да им разбъркам света, за да ме видят.

Ходих до „Честър“ отново.

Нужни бяха седем от хлъзгавите тъпаци, за да ме задържат отвън този път. Не спрях да им казвам, че трябва да говоря с Ри-О, щот мисля, че той им е водач, когато Баронс не е наоколо.

А Баронс не е наоколо.

Търсих го навсякъде снощи, след като очите ми бяха омърсени от Мак, която разменяше мръсотийки с лорд Гадняр.

Пич, какво беше това? Тя би могла да има В’лане или Баронс! Кой иска да разменя слюнка с ядач на Ънсийли? Особено с този, който причини цялата шебана каша? Къде беше отишла за толкова дълго? Какво е станало с нея?

Не ме пуснаха в „Честър“. Отново, мамка му! Не съм достатъчно стара. Не е като да искам да пия или нещо. Това е отрова! Само исках да им кажа.

Най-накрая им казах да кажат на Ри-О, че според мен Мак е в беда. Кисне с Даррок. Двама принцове ги охраняват.

Мисля, че й е промил мозъка или нещо. Трябва да си я върна пак. Исках някой да ме покрива, докато ги очиствам. Нямам моите шийте-овце зад мен. Откакто напуснах манастира, аз съм Персона нон пълзяща. А пълзенето е единствения начин да получиш нещо от Ро и нейното стадо. Дори Джо не иска да напусне манастира. Каза, че е твърде късно за Мак.

Тук трябваше да се появи Ри-О. Казах на глупаците му, че ще очистя лорд Гадняр тази нощ и те могат да помогнат, ако искат.

Или не.

Не ми трябва никой. Не на мен.

Мега е на ход! По-бърза от вятъра! Прескача високи сгради с един отскок!

Пич!

Ззззууум!

 

 

Изучавам се в огледалото с хладно безпристрастие. Усмивка извива устните на жената, която ме гледа отсреща.

Шинсар Дъб ме посети снощи. Напомни ми за своята смазваща сила, почерпи ме с хапка от своя садизъм. Но аз далеч не съм сплашена от нея. По-решена съм отвсякога.

Тя трябва да бъде спряна, а този, който знае как да го извърши най-бързо, седи в съседната стая и се смее на нещо, което един от пазачите му е казал.

Толкова много хора умряха заради него. А той се смее. Сега осъзнавам, че Даррок винаги е бил по-опасен от Малуш.

Малуш изглеждаше ужасен и се държеше като чудовище, но рядко убиваше хората от обкръжението си или от почитателите си.

Даррок е привлекателен, чаровен, нежен и може да организира изтребването на три милиарда души без да му трепне окото, без да изгуби дори грам от този чар. Веднага след масово убийство той може да ми се усмихне и да ми каже колко много е бил влюбен в сестра ми и да ми показва снимки, от които се вижда колко много са се „забавлявали“ заедно. После да убие още три милиарда, ако сложи ръка на Книгата?

На какво ли би бил способен, ако се слее с нея? Би ли спрял пред нещо? Дали не ме използва така безпристрастно, както аз се опитвам да го използвам, и дали не смята да ме убие в мига, в който получи каквото иска?

Вкопчени сме в смъртоносна битка. Това е война, в която аз ще направя всичко, за да спечеля.

Приглаждам роклята си, обръщам се настрани, повдигам се на пръсти и се възхищавам на линията на краката си в токчета. Имам нови дрехи. След като съм носила функционално облекло, е странно и лекомислено да съм красива.

Но е необходимо за чудовището с лекомислени апетити отвън.

Снощи, след като Книгата изчезна, се опитах да спя, но успях само да се оплета в полубудни кошмари. Бях оставена на милостта на Даррок и изнасилена от принцовете отново. После невидимият четвърти беше там и ме обръщаше наопаки. После усетих ужилването на игли по тила си, докато той татуираше черепа ми. После принцовете отново бяха върху мен. А после бях в манастира, треперех от неутолима похот на пода в килията, костите ми се топяха, а нуждата ми от секс беше болка отвъд въобразимото. Роуина се извиси над мен и аз се притиснах към нея, но тя натисна странно миришещ парцал върху лицето ми. Борих се, ритах, драсках, но не можех да се меря със старата жена и в кошмара ми умрях.

Не се опитах повече да заспя.

Съблякох се, застанах под душа и оставих горещата струя да наказва кожата ми. Аз съм почитател на слънцето до дъното на душата си и никога не ми е било толкова често студено през живота ми, както тези последни няколко месеца в Ирландия.

След като се изтрих до розово и бях толкова чиста, колкото беше възможно, подритнах купчината черна кожа с отвращение.

Бях носила едно и също бельо твърде дълго. Кожените ми панталони се бяха мокрили и сушили и бяха свити и петносани. Това бяха дрехите, с които убих Баронс. Исках да ги изгоря.

Увих се в един чаршаф и пристъпих в дневната на апартамента, където десетки облечени в червено Ънсийли на Даррок стояха на пост. Дадох им подробни инструкции къде да отидат и какво да ми донесат.

Когато тръгнаха към другата спалня, за да събудят Даррок да им даде позволение, аз се сопнах: „Не ви ли оставя да вземате свои собствени решения? Освободил ви е само за да диктува всяко ваше движение и всяко ваше вдишване ли? Не може ли един или двама от вас да изтичат за няколко прости задачки за мен? Вие Ънсийли ли сте, или кутрета?“

Ънсийли са пълни с емоции. За разлика от Сийли, те не са се научили да ги скриват. Получих каквото исках — чанти и кутии с дрехи, обувки, бижута и гримове.

Всички оръжия са добри.

Сега, докато се любувам на себе си в огледалото, съм благодарна, че съм родена красива. Трябва да знам на какво отговаря той. Какви са слабостите му. Колко слабост мога да го накарам да изпитва към мен. Той е бил Сийли. Това е същината му, а снощи видях отблизо какво са Сийли.

Властни. Красиви. Арогантни.

Мога да бъда такава.

Нямам много търпение. Искам отговори и ги искам бързо.

Довършвам грима си внимателно, като напудрям допълнително бронз по бузите и горните извивки на гърдите ми, така че кожата ми заприличва на поръсената със злато кожа на Фае.

Жълтата ми рокля прилепва към тяло, станало перфектно от секс-маратона с Баронс. Обувките и аксесоарите ми са златни.

Ще изглеждам точно като негова принцеса.

Когато го убивам.

Той спира да говори, щом ме вижда и ме гледа дълго.

— Косата ти някога беше руса като нейната — казва накрая.

Кимвам.

— Харесвах косата й.

Обръщам се до най-близкия страж и му казвам какво ми трябва, за да променя цвета й. Той поглежда към Даррок, който кимва.

Тръсвам глава.

— Моля за прости неща, но те се съмняват в мен. Това е вбесяващо. Не можеш ли да ми дадеш двама от твоите стражи за мен самата? — настоявам. — Нищо ли няма да имам за себе си?

Той гледа краката ми — дълги и с гладки мускули и стъпалата ми — красиви на високите токчета.

— Разбира се — мърмори. — Кои двама искаш?

Махам с ръка презрително.

— Ти избери! Те всички са еднакви.

Назначава ми двойка, която да изпълнява моите желания.

— Ще й се подчинявате така, както се подчинявате на мен — казва им. — Моментално и без въпроси. Освен ако заповедите й не противоречат на моите.

Те ще свикнат да ми се подчиняват. Другите му стражи ще свикнат да ги гледат да ми се подчиняват. Малки печалби, малки ерозии.

Закусвам с него и се усмихвам, докато се давя с храна, която има вкус на кръв и пепел.

 

 

Шинсар Дъб рядко е активна през деня.

Също като останалите Ънсийли тя предпочита нощта. Тези, които са били затворени прекалено дълго в лед и мрак, изглежда, намират слънчевата светлина за дразнеща и болезнена. Колкото нося скръбта в себе си, толкова по-добре разбирам това. Сякаш слънчевата светлина е шамар в лицето, който казва: „Виж, светът е толкова ярък и блестящ! Твърде жалко, че ти не си!“.

Чудя се дали затова Баронс рядко се мяркаше през деня. Защото и той е бил повреден като нас и е намерил утеха в потайността на сенките. Сенките са чудесни. Те крият болката и маскират мотивите.

Даррок ме оставя през деня с малък контингент от неговата армия и отказва да ме вземе с него. Искам да го притисна, усещам се като животно в клетка, но има граници, които знам, че е по-добре да не прекрачвам, ако искам той да ми вярва.

Прекарвам следобеда в апартамента му, пърхайки наоколо като ярка пеперуда. Вдигам неща, преглеждам книги и надничам в шкафове и чекмеджета, възкликвам на това и онова, докато претърсвам мястото под маската на любопитството, а стражите ме гледат бдително.

Не намирам нищо.

Те отказват да ме пуснат в спалнята му.

Тази игра се играе от двама. Аз отказвам да пусна който и да било в моята. Усилвам защитните си руни, за да запазя раницата и камъните. Ще вляза в неговата спалня по един или друг начин.

Късно същия следобед боядисвам косата си, изсушавам я и я оформям в бъркотия от големи, свободни къдрици.

Отново съм руса. Колко странно. Спомням си как Баронс ме нарече дяволита дъга. Това ме кара да копнея за бяла къса пола и розова камизола.

Вместо това се пъхвам в кървавочервена рокля, черни ботуши с високи токчета, които обгръщат краката ми чак до средата на бедрото, и черно кожено палто с козина по яката и ръкавите, чийто колан закопчавам плътно на кръста, за да покажа извивките си. Черни ръкавици, ярък шал и диаманти на ушите и врата допълват ансамбъла. След като по-голяма част от Дъблин е мъртва, пазаруването е мечта. Жалко, че вече не ми пука.

Когато Даррок се връща, разбирам по изражението в очите му, че съм избрала добре. Той смята, че съм избрала черно и червено заради него, цветовете на неговите стражи, цветовете, които той ми каза, че е избрал за бъдещия си двор.

Аз избрах черно и червено заради татуировките по тялото на Баронс. Тази вечер нося моето обещание към него, че ще поправя нещата.

— Твоята армия няма ли да дойде с нас? — питам, когато излизаме от апартамента. Нощта е студена и ясна, по небето блестят звезди. Снегът се е стопил през деня и павираните улици са сухи за разнообразие.

— Ловците ненавиждат нисшите касти.

— Ловците? — повтарям като ехо.

— Как очакваше да търсим Шинсар Дъб?

Яздила съм преди с Баронс, в нощта, когато се опитахме да заловим Книгата с три от четирите камъка. Чудя се дали Даррок знае това. Той е имал предимството на хитро скритото огледало в задната уличка на „Книги и дреболии Баронс“ и аз няма как да знам колко е научил за мен.

— А ако я намерим тази вечер?

Той се усмихва.

— Ако я намериш за мен тази вечер, МакКайла, ще те направя моя кралица.

Оглеждам го бързо. Облечен е богато в костюм на Армани — туид, кашмир и кожа. Не носи нищо. Знанието ли е ключът към сливането с Книгата? Ритуал? Руни? Предмет?

— Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? — питам откровено.

Той се смее.

— Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля — казва той копринено — се надявах на прелъстяване.

Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.

— Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.

Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.

— И какво, МакКайла? Какво сме ние? — Обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.

— Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.

Той проучва лицето ми.

— Наистина ли вярваш в това?

Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.

Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.

Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам… свободна.

Той нежно ме смушква умствено. Усещам въздържане. Той няма сила, той е сила.

Смушквам го в отговор с помощта на гладкото ми езеро.

Той изпуфква тих звук на изненада.

Връщам вниманието си върху Даррок.

„Шийте зрящ?“ — казва Ловецът.

Пренебрегвам го.

ШИЙТЕ ЗРЯЩ? — избухва Ловецът в ума ми толкова силно, че ме дарява с моментално главоболие.

Извръщам рязко глава.

— Какво? — изръмжавам.

Той се свива в сенките като огромно черно очертание. Главата му е ниско. Долната част на брадичкатка му опира в паважа. Прехвърля тежестта си от единия ноктест крак към другия, докато тежката му опашка помита улицата от отдавна неизползвани кофи за боклук и обивки от човешки остатъци. Огнени очи проблясват към моите.

Усещам как се притиска към мен умствено, внимателно. Легендите на Фае казват, че Ловците или не са Фае, или не са изцяло Фае. Нямам представа какво са, но не ми харесва да са в главата ми.

След миг той казва: „Аххх! — и се настанява на задницата си. — Ето те!“

Не знам какво значи това. Свивам рамене. Махнал се е от главата ми и само това ме интересува. Обръщам се отново към Даррок, който подновява разговора ни от там, където спряхме.

— Наистина ли вярваш, че сме родени да водим?

— Някога питала ли съм те къде са родителите ми? — отговарям с въпрос, който наранява сърцето ми, наранява душата ми дори да мисля за това, но аз съм в настроение „всичко или нищо“. Ако мога да получа това, което искам тази нощ, се махам от тук. Болката и страданието ми ще свършат. Мога да спра да се мразя. На сутринта мога отново да говоря с Алина, да докосвам Баронс.

Погледът му се изостря.

— Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист^[1]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

— Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят. — Пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. — И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала — казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. — Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

— Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.