Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (14)

Четиринайсет

Първото ми подозрение, че не ме носи Дани, надигна глава, когато прелетяхме през предната врата на книжарницата.

Или по-скоро подозрението обърна главата си и облиза кръв от задната част на бедрото ми.

Освен ако Дани нямаше някои сериозни проблеми, за които не знаех, не бях на нейното рамо.

Облиза ме отново, прокарвайки език по крака ми, точно до извивката на задника ми. Роклята ми беше вдигната нагоре, притисната между корема ми и неговото рамо. Захапа ме. Здраво.

— Ох!

С кучешки зъби. Недостатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но достатъчно, за да боли. Прокарах ръкав през лицето си, забърсвайки кръвта от очите си с мекия маншет.

Бях зашеметена от внезапното убийство на Даррок и шокирана от това, че К’Врук е Книгата. Ако мислех ясно, щях да знам от началото, че съм твърде високо от земята, за да е Дани. Няколко стъпки по-високо.

Рамото, на което бях преметната, беше масивно, както и останалата част от тялото, но беше твърде тъмно, за да видя ясно. Прожекторите по покрива вече не осветяваха фасадата на книжарницата, а обичайният кехлибарен блясък не къпеше вътрешността. Само светлината от почти пълната луна се изливаше през високите прозорци.

Какво ме беше отмъкнало? Ънсийли? Защо ме беше донесло тук? Не исках никога повече да виждам това място! Мразех КДБ! Беше тъмно и празно, и имаше призраци навсякъде. Те стояха с тъжни очи върху касата ми, клюмаха покрай редовете с книги и висяха тънки като хартия и провалени на моите дивани, треперещи пред камини, които никога повече нямаше да бъдат запалени.

Не бях подготвена да бъда хвърлена от рамото му. Полетях назад във въздуха, забих се в канапето в задната част, отскочих от него, срутих се в един стол, оплетох се в един от скъпите килими на Баронс и забуксувах по полирания под. Главата ми се фрасна в емайлираната камина.

За миг можех само да лежа там. Всяка кост в тялото ми беше натъртена. Кръв се беше съсирила по лицето ми и в ъгълчетата на очите ми.

С болезнен стон се претърколих и се подпрях на лакът, за да оценя щетите. Поне ръката ми не беше счупена, както си бях помислила.

Избутах косата от лицето си.

И замръзнах. В слабата светлина на книжарницата стоеше форма, която беше унищожително позната.

— Излез от сенките! — казах.

Ниско ръмжене беше единственият отговор.

— Моля те, разбираш ли ме? Излез!

Стоеше до една библиотека и дишаше тежко. Беше огромно, поне три метра високо. Очертано на лунната светлина, процеждаща се през прозореца зад него, то имаше три чифта остри извити рога, поставени на равни интервали по продължението на два костени гребена, които се протягаха от двете страни на главата му.

Бях виждала такива рога преди. Торбичката ми с камъни беше вързана на подобни. Рога, които бях гледала да се стопяват, когато звярът, който ги носеше, възвърна човешката си форма.

В Сребрата Баронс беше тъмносив с жълти очи през деня и черен с червени очи през нощта. Това тук беше в пълна нощна форма — кадифеночерно в мрака, освен проблясъка на дивите очи. Бях чула още от тези зверове на улицата, преди този да ме отнесе. Откъде бяха дошли?

Ръцете ми започнаха да треперят. Избутах се предпазливо в седнала позиция, съвсем наясно с всяко разтегнато сухожилие и разпънат мускул по тялото ми. Облегнах се на камината, свих крака и ги прегърнах. Не се доверявах на себе си да стана. Това същество беше от същия вид, от който беше Баронс, и беше връзка към мъжа, когото бях изгубила.

Какво правеше тук? Все още ли ме предпазваше някак, дори в смъртта? Беше ли назначил други от неговия вид да ме пазят, ако се случеше най-лошото и бъдеше убит?

Нещото в сенките внезапно се обърна и заби юмрук в библиотеката. Високите рафтове се залюляха на болтовете в пода. С метално стържене богато украсеният шкаф се изскубна от пода и започна да пада. Заби се в следващия до него, който се заби в следващия, поваляйки ги като домино и напълно разрушавайки моята книжарница.

— Престани! — извиках.

Но ако можеше да ме разбере или дори да ме чуе през шума, не му пукаше. Прехвърли се на рафта за списания и строши и него. Ежедневници и месечници полетяха във вихър от страници и трески от стелажите. Столове се забиха в стените. Телевизорът ми беше стъпкан. Хладилникът ми беше смачкан. Касата избухна в дрънчене на звънчета.

То се развилня из магазина, съсипвайки целия първи етаж, покосявайки всичко, което обичах, и превръщайки лелеяното ми убежище в руини.

Можех единствено да се свивам и да гледам.

Когато не беше останало нищо за смазване или чупене, то се обърна към мен.

Лунната светлина посребряваше абаносовата му кожа и проблясваше в кървавочервените му очи. Вени и сухожилия изпъкваха по ръцете и врата му, а гърдите му се издуваха като мях. Късове от отломките бяха заседнали в рогата му. То разтърси глава яростно и парчета хоросан и дърво се разлетяха във въздуха.

Взираше се в мен от преисторическо лице, през дълги кичури сплъстена черна коса, с изпълнени с омраза очи.

Взирах се в него, уплашена да дишам. Дали ме беше спасило, за да ме убие? Не беше повече, отколкото заслужавах, наистина.

То беше живо напомняне за това, което бях имала… и загубила. За това, което така и не бях видяла ясно… и което бях убила. Приличаше твърде много на съществото в Сребрата, но все пак беше различно. Баронс беше неконтролируемо убийствен, неспособен (или нежелаещ) да спре да убива всичко, попаднало в полезрението му, независимо колко малко и безобидно беше то. На онази скала в очите на Баронс бях зърнала лудост.

Този звяр също беше машина за убиване, но не безмозъчна. Нямаше лудост в очите му, само ярост и жажда за кръв.

Беше Баронс… но не беше.

Изръмжа дълбоко, много по-близо, отколкото беше преди миг.

Очите ми се отвориха рязко.

Стоеше на два метра от мен, извисяваше се над мен, преливаше от неизразходена ярост. Диви очи се бяха заковали на врата ми, ръце с остри нокти се отваряха и свиваха, сякаш не искаше нищо повече от това да ги обвие около врата ми и да стисне.

Разтърсих главата си, благодарна за белега на Баронс. Очевидно все още ме предпазваше, защото създанието не ме беше наранило, въпреки че искаше. Чудех се дали белега му ме предпазваше от цялата „глутница“ подобни на Баронс създания. Той беше казал, че никога няма да позволи да умра. Изглежда, беше взел мерки да продължи тази защита, ако нещо се случеше с него. Нещо като Риодан, аз и копие.

— Благодаря! — прошепнах.

Думите ми, изглежда, го вбесиха. То скочи към мен, сграбчи ме за яката на палтото ми, вдигна ме във въздуха и ме разтърси като парцалена кукла. Зъбите ми изтракаха и костите ми издрънчаха.

Може би белегът все пак не ме предпазваше.

Нямаше да умра тази нощ. Графикът на мисията ми може би беше променен, но целта ми не беше. Докато висях с палци, забърсващи пода, оставих погледа ми да се разконцентрира, потърсих езерото ми и призовах кървавочервените руни. Те бяха задържали Ънсийли принцовете на разстояние, а Фае принцовете са много по-смъртоносни и могъщи, отколкото този звяр.

Други неща плаваха по повърхността на езерото ми, но ги пренебрегнах. Щях да имам много време (повече, отколкото ми се искаше, бях сигурна в това) в бъдещето да изследвам всичко, което беше скрито под тези черни, неподвижни води. Свих шепи, загребах това, за което бях дошла, и го измъкнах бързо.

Звярът все още ме разтърсваше. Взирах се в него през свити очи и осъзнах, че може би трябва да преразгледам предишната си преценка, че не е толкова луд, колкото беше Баронс.

Вдигнах юмруци, от които капеше кръв. Абаносовият звяр разтърси глава и изрева.

— Свали ме долу! — заповядах.

То се раздвижи толкова бързо, че беше поело цялата ми длан в устата си, преди да мога дори да ахна. Думата „долу“ не беше напуснала още устните ми, когато ръката ми изчезна и остри черни зъби се бяха сключили около китката ми.

Но те не откъснаха ръката ми, както подозирах. То засмука. Езикът му — влажен и топъл върху пръстите ми, минаваше нежно около тях.

Пусна ръката ми така внезапно, както я беше погълнал. Юмрукът ми беше празен.

Взирах се глупаво в него. Извадих руни, от които най-смъртоносните сред Фае се страхуваха, а това нещо просто ги изяде? Като сочна разядка? Облиза устните си. Аз ли бях основното ястие? В мъгла от движение изчезна и другият ми юмрук.

Мокър натиск върху кожата ми, копринена прецизност на език, драскане на зъби по китката ми и този юмрук също остана празен.

Пусна ме. Приземих се неравно на крака, ударих се в едно разбито канапе и се закрепих.

Все още облизвайки устните си, звярът започна да се отдръпва.

Когато спря в млечен басейн от лунна светлина, очите ми се присвиха. Нещо беше… не наред. Не изглеждаше правилно. Всъщност, изглежда… страдаше.

Хрумна ми ужасна мисъл. Ами ако беше звяр с прост мозък и аз току-що го бях нахранила с нещо смъртоносно, а то не знаеше какво да прави, освен да изяде всичко, което беше кърваво… като куче, което не може да подмине отровен сандвич?

Не исках да убивам още едно от тези създания! То ме беше спасило, също като Баронс!

Взирах се в него с ужас, надявах се да оцелее след това, което му бях причинила. Просто исках да се измъкна от него, да намеря място, където да се прегрупирам и да призова силите си, за да продължа. Имах определен брой оръжия на мое разположение. Трябваше добре да ги използвам.

То се олюля.

Проклятие! Кога щях да се науча?

Препъна се и тупна тежко на задницата си с дълбок, тръпнещ стон. Мускулите започнаха да трептят под кожата му. То отметна глава и зави.

Притиснах с ръце ушите си, но дори така воят беше оглушителен. Чух как в отговор и други се присъединиха към скръбния концерт.

Надявах се да не бягат право към книжарницата, за да бъдат с умиращия си брат и да ме разкъсат на парчета. Съмнявах се, че мога да измамя всички да ядат от отровните руни.

Звярът беше вече на четири крака, мяташе масивната си глава настрани, явно в предсмъртна агония с отворени широко челюсти, с отдръпнати назад устни и с оголени зъби.

То виеше и виеше с такава мъка и отчаяние, че заби шип право в сърцето ми.

— Не исках да те убия — извиках.

Присвито на пода, то започна да се променя.

О, да, бях го убила. Точно това стана, когато убих Баронс.

Очевидно смъртта ги принуждаваше да се преобразяват.

Бях вкаменена, неспособна да погледна встрани. Щях да нося и този грях така, както носех всички останали. Щях да чакам, докато се промени, и щях да съхраня в паметта си лицето му, за да мога да направя нещо специално за него, в новия свят, който щях да създам с Шинсар Дъб.

Може би можех да го спася да не стане това, което беше. Какъв мъж дишаше в кожата на този звяр? Един от осмината, които Баронс беше довел в манастира в деня, когато ме беше измъкнал? Щях ли да го разпозная от „Честър“?

Рогата му се стопиха и започнаха да се стичат отстрани по лицето му. Главата му стана ужасно безформена, уголеми се и се смали, изтуптя и се сви, преди отново да се уголеми… сякаш твърде голяма маса беше сгъстявана в твърде малка форма и звярът се съпротивляваше. Масивните рамене се свиха навътре, опънаха се, после пак се свиха. Издълба дълбоки трески дърво от пода, докато се превиваше и трепереше.

Ноктите се наклониха към пода и станаха пръсти. Лапите се надигнаха, после се отпуснаха надолу и станаха крака. Но някак си не бяха правилни. Крайниците бяха изкривени. Костите не се свиваха там, където трябваше — гумени на места, буцести на други.

Все още виеше, но звукът се променяше. Махнах ръце от ушите си. Човешкото в този вой смрази кръвта ми.

Безформената му глава се разтърси настрани. През сплъстената коса зърнах диви очи, които блестяха на лунната светлина. То оголваше черни зъби и пръскаше плюнка, докато ръмжеше. После сплетените кичури внезапно се стопиха, гладката черна козина започна да изсветлява и животното падна на пода в спазми.

Внезапно скочи на четири крака с главата надолу. Костите хрущяха и пукаха, наместваха се в нова форма. Раменете се оформяха — силни, гладки, издути от мускули. Ръце се протягаха широко. Един крак се протегна назад, другият се сви, сякаш готов за нисък старт.

На лунната светлина клечеше гол мъж.

Задържах дъха си, чаках да вдигне главата си. Кого бях убила с моята небрежна идиотщина?

За миг се чуваше само звукът от неговото тежко дишане и от моето.

После той прочисти гърло. Поне това мисля, че направи. Звучеше по-скоро като гърмяща змия, разтърсваща опашка някъде дълбоко в задната част на устата му.

След още един момент той се засмя, но не беше истински смях. Беше звукът, който дяволът може би ще издаде в деня, когато дойде да обяви падежа на вашия договор.

Когато изправи главата си, отметна коса от лицето си и ми се присмя с абсолютно презрение, аз се стопих тихо на пода.

— Ах, но скъпа, скъпа моя госпожице Лейн, точно там е работата. Ти го направи — каза Джерико Баронс.