Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (13)

Тринайсет

Няколко промени са настъпвали в модела ми на мислене от деня, в който самолетът ми кацна в Ирландия и аз започнах да търся убиеца на Алина. Големи, или така мислех, но този обира тортата.

Стоя със затворени очи и разтворени устни и чакам целувка от любовника на сестра ми, когато внезапно нещо мокро и топло ме шибва по лицето, капе по брадичката ми, напоява врата ми и тече в сутиена ми. Друго оплисква палтото ми.

Когато отварям очи, започвам да пищя.

Даррок вече не е на път да ме целуне, защото главата му я няма, просто я няма. Никога не си готов за това, независимо колко студен, твърд и мъртъв мислиш, че си отвътре. Това да бъдеш оплискан с кръвта на безглав труп (особено на някой, когото познаваш, независимо дали го харесваш, или не) е нещо, което ти влияе на дълбоко ниво. Двойно повече, когато тъкмо си на път да го целунеш.

Но още по-тревожно е, че не знам как да се слея с Книгата.

Единственото, за което мисля, е: „Главата му я няма и не знам как да се слея с Книгата“. Той яде Ънсийли. Мога ли да поставя главата му обратно? Ако го направя, ще може ли да говори? Може би мога да го закърпя и да измъкна истината с мъчение от него.

Свивам юмруци, бясна от този развой на събитията.

Бях на една целувка (добре, може би на няколко нощи спане с врага и на повече самопрезрение, отколкото някога съм мислела, че е възможно) от получаването на това, което исках. Но щеше да се случи, защото печелех доверието му. Видях го в очите му. Той щеше да ми се довери. Щеше да ми каже всичките си тайни, а аз щях да го убия и да поправя света.

А сега главата му вече не беше свързана с тялото, а аз не знам това, което трябваше да науча, и не мога да живея в тази адска реалност през всичките месеци, които ще са ми нужни, за да намеря четирите камъка, петимата и пророчеството.

Цялата ми мисия беше дестилирана в една цел… а сега тази цел се олюлява обезглавена пред мен!

Пълен провал.

Оставих го да ме докосва за нищо.

Взирам се в кървавия остатък от врата му, докато тялото му се олюлява в малък кръг без глава. Поразена съм, че още се движи. Сигурно е от Ънсийли плътта във вените му.

Той се препъва и се срива на земята. Някъде наблизо чувам объркани звуци. О, Боже, главата му още говори!

Добре! Може ли да оформя изречения? Аз съм в силна позиция за пазарлък. „Кажи ми каквото искам и ще поставя обратно главата ти!“

Мръщя се. Къде са принцовете? Защо не го предпазиха? Чакай малко! Кой му причини това?

Аз ли съм следващата?

Оглеждам се диво наоколо.

— Ъх… — успявам. Не мога да продължа.

Шийте зрящ — мърка Ловецът в ума ми.

Опулвам се празно. Ловецът, който Даррок призова да яздим, е клекнал на десетина крачки, клати главата на Даррок във въздуха и я размахва с ноктест крак.

Ако Ловците се усмихват, този определено го прави. Кожести устни се разпукват над остри зъби и от него се излъчва весело настроение.

Неговата… ръка, поради липса на по-добра дума, е с размера на малка кола. Как е отскубнал толкова точно главата на Даррок?

Дали я е откъснал с ноктите си? Стана толкова абсурдно бързо.

Защо го уби?

Даррок беше съюзен с Ловците. Ловците са го научили да яде Ънсийли. Дали те, както веднъж го предупредих, че ще направят, са се уморили от него и са му обърнали гръб?

Посягам за копието ми. Тук е. Супер, принцовете определено ги няма. Но преди да мога да го извадя, Ловецът се засмива сухо и прашно в ума ми и съм нападната от чувство на възраст, която не се поддава на времето, на здрав разум, който е изкован по дълга пътека от лудост. Преди се беше заглушил. Този тук е много различен от другите Ловци.

Не бих се изненадала да открия, че е прадядото на всички тях.

— Наричам себе си К’Врук. Хората нямат дума за него. Означава състояние отвъд смъртта. Смъртта е дребна, в сравнение с К’Врук.

— Ъ? — заеквам. Гласът е в ума ми.

К’Врук е много по-цялостен от смъртта. Той е редукция на материята до състояние от крайна инертност, от която нищо никога не може вече да се издигне. По-малко от нищото. Нищото е нещо. К’Врук е абсолютен. Вашият вид приема загубата на душата, за да се опита да обвие хилавия си мозък около него.

Сковавам се. Познавам този глас. Тази подигравка. Копието ми няма да е от полза срещу него. Ако убия Ловеца, вероятно просто ще скочи в мен.

— Ще ти кажа тайна — казва копринено. — Вие наистина продължавате напред. Човеците. Освен ако не сте — засмива се тихо — К’Врукнати.

Поемам накъсано дъх.

— МакКайла, не позволявам на никого да ме контролира. Даррок никога няма да използва своя пряк път, а ти никога няма да го научиш.

Ловецът пуква главата на Даррок сякаш е зърно грозде. Коса и кост плясват на паважа. И сега, след като вече не съм вкаменена от кървавата гледка, виждам какво държи Ловецът в другата си ръка. Какво е държал през цялото време.

Отстъпвам назад бързо.

Никога не е имало шанс Даррок и аз да се понесем в нощта и да търсим Шинсар Дъб.

Тя ни е изпреварила.

Качила се е на стоп на нашия Ловец и е дошла за нас.

И ето ме тук, безпомощна. Нямам камъни, а копието ми е непотребно.

Амулетът! Когато Ловецът откъсна главата на Даррок, той остана на тялото му. Оглеждам се диво наоколо, опитвайки се да не гледам в нещо определено и във всичко едновременно, за да не предам намеренията си.

Къде са принцовете, по дяволите? Те биха могли да ме пресеят от тук! Какво направиха? Изчезнаха в мига, когато Даррок беше убит? Страхливци!

Той е там! Когато тялото на Даррок се срина на земята, амулетът се изплъзна от врата му. Сребро и злато, той лежи в локва кръв на три метра от мен! Имам сила в гладкото си езеро. Дали с помощта на амулета бих могла да я укрепя достатъчно, за да удържа?

Обръщам се навътре, за да стъпя на обсипания с черни камъчета бряг, но проклетата стена изскача преди да стигна там. Шинсар Дъб се смее. Напуках тази стена снощи. Ще го направя тази вечер или ще умра, докато опитвам.

Силата се печели, а ти не си спечелила нищо.

Няма нужда да поглеждам, за да знам, че се издига, отделя се от Ловеца, извисява се, става Звяра от Книгата, готов да ме смаже с болка.

Или, кой знае, този път? Може би по-лошо. Може би ще ме отнесе с К’Врук.

Скачам напред и сграбчвам. Пръстите ми закачат веригата. Хванах я! Дръпвам я към мен.

Тогава внезапно нещо се забива в мен отстрани, амулетът е избит от ръката ми и изчезва. Ръката ми остава под лош ъгъл, протегната напред, и чувам как изпуква, когато съм избутана в дълго, безпомощно хлъзгане на една страна и очегъртвам паважа. Главата ми удря земята и челото ми се влачи. Усещам как кожата се съдира.

После съм вдигната и хвърлена във въздуха. Оглеждам се диво наоколо, но не виждам амулета никъде. Когато падам надолу, някой ме мята на рамото си. Косата ми е върху лицето ми, ръката ми виси отпуснато, а челото ми кърви в очите. Едва не се скалпирах на паважа.

Всичко се движи толкова бързо, че е замъглено.

Суперсила. Суперскорост. Усещам как гаденето идва.

— Дани? — ахвам. Дошла е да ме спаси, въпреки че се държах като такава кучка и я изпъдих?

Дани, не! Нужен ми е амулетът!

Вися надолу с главата и гледам как паважът профучава.

Дани, спри!

Но не спира. Чувам ръмжене, което се отдалечава бързо зад нас.

Ловецът реве.

Смразяващ кръвта вой разтърсва нощта.

Трепвам. Познавам този звук. Чувала съм го преди.

— Върни ме, върни ме! — крещя аз, но вече по съвсем различна причина. Кои са те, тези зверове, които звучат като Баронс? Трябва да знам!

— Дани, трябва да ме върнеш!

Но тя не ме връща. Продължава да тича. Не чува и една дума, която казвам. Тича с мен право към мястото, което никога повече не искам да видя.

„Книги и дреболии Баронс“.