Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (26)

Двайсет и шест

Изненадах се от лекотата, с която се плъзнах през черната мембрана. Бях зашеметена от студа, който ме преряза.

Мозъкът ми издаде заповед да вдишам. Тялото ми не успя да се подчини. Бях заледена от глава до пети с тънък лист блестящ лед. Той се напука, когато пристъпих, иззвънтя в краката ми и моментално отново бях заледена.

Как трябваше да дишам тук? Как е дишала наложницата?

Ледът покри вътрешната част на носа ми, устата, езика и зъбите ми, стигна чак до дробовете, сякаш всички части, които ми трябваха, за да обработват въздух, бяха обвити с непробиваем слой. Препънах се назад, търсейки другата страна на огледалото, където беше бяло и светло и имаше кислород.

Толкова ми беше студено, че едва можех да мърдам. За миг не бях сигурна, че ще успея да се върна през Среброто. Боях се, че ще умра в спалнята на Ънсийли краля, че щях да повторя историята, само че този път не бях оставила бележка.

Когато най-после се плъзнах през тъмната мембрана, топлината ме удари като от пещ, аз се препънах, полетях през стаята и се забих в стената. Наложницата, изтегната на килима, не ми обръщаше внимание. Поех въздух алчно.

Къде беше Джерико? Той можеше ли да диша от другата страна? Той имаше ли нужда да диша, или това беше естествената му среда? Погледнах обратно към огледалото, очаквайки да го видя да се движи мрачно от другата страна и да ми се мръщи, задето съм го принудила да разкрие истинската си самоличност.

Олюлях се и едва не паднах.

Бях толкова сигурна, че съм права.

Баронс се беше сринал на пода, на границата между светлина и мрак, от бялата страна на стаята.

Само двама в цялото съществуване могат да пътуват през това Сребро — Ънсийли кралят и наложницата му — ми беше казал Даррок. — Всеки друг, който го докосне, моментално бива убит. Дори Фае.

— Джерико! — изтичах при него, издърпах го от огледалото и се отпуснах на пода до него. Обърнах го. Той не дишаше. Беше мъртъв. Отново.

Загледах се в него.

Загледах се в мрака на огледалото.

Среброто не беше убило мен. Но беше убило него. Значението на случилото се не ми харесваше. Никак.

Това означаваше, че аз наистина бях наложницата.

Също така значеше, че Джерико не е моят крал.

СЕГА!

Заповедта беше мощна, неудържима, Глас на ента степен. Исках да остана с Джерико. Но не можех да остана, дори животът ми да зависеше от това. А бях съвсем сигурна, че зависи.

— Не мога да дишам там.

Ти не живееш от тази страна на Среброто. Промени очакванията си! Откажи се да дишаш! Спира те страхът, а не невъзможността.

Беше ли възможно? Не вярвах. Но очевидно нямаше значение дали вярвам, защото ръцете ми ме отблъскваха нагоре, а краката ми се упътиха право към тъмното Сребро.

— Джерико! — извиках, докато сякаш бях избутвана напред.

Мразех да става така. Ненавиждах начина, по който се случваше всичко. Аз бях наложницата, но Джерико не беше кралят и това беше нещо, с което не можех да се справя. Не че бях сигурна, че бих могла да се справя, ако той наистина беше кралят. Сега бях призована на място, на което не можех да дишам и на което не живеех наистина, според безтелесния ми мъчител, а нямах друг избор, освен да зарежа Баронс, отново мъртъв, отново сам.

Внезапно вече нямах желание да науча нищо повече за себе си. Това беше достатъчно. Съжалявах, че в началото бях толкова настървена да знам. Той беше прав. Не беше ли винаги прав? Някои неща просто не трябва да бъдат узнати.

— Няма да направя това. Няма да играя глупавите ти игри, каквито и да са, който и да си ти. Връщам се към моя живот сега. Това е животът на Мак — изясних. Нямаше отговор. Само неумолимо придърпване в мрака.

Отново бях кукла на конци на невидим кукловод. Нямах избор. Бях притеглена и не можех да направя нищо.

Борех се, стиснала зъби, опитвах се да устоя на всяка крачка по пътя, но прекрачих тялото на Джерико и влезнах обратно в Среброто.