Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (41)

Четирийсет и едно

Исках да го изследвам. И щях да го направя, ако не беше плачещото дете.

Ако трябваше да съставя списък с неща, които бих очаквала Баронс да е скрил от света и да е защитил толкова добре, детето въобще не би попаднало в него.

Следи към самоличността му? Несъмнено.

Луксозен дом? Определено.

Дете? Никога.

Последвах звука изумена. Беше тих, идваше някъде отдолу. Детето плачеше така, сякаш светът свършваше. Не можех да позная дали е момче, или момиче, но болката и тъгата, които почувствах, бяха разкъсващи душата. Исках да го накарам да спре. Трябваше да го накарам да спре. То разбиваше сърцето ми.

Минавах от стая в стая, едва забелязвайки обстановката, отварях и затварях врати, търсех път надолу. Някак отдалечено осъзнавах, че истинските съкровища от колекцията на Баронс са тук, в подземното му леговище. Минавах покрай неща, които бях виждала в музеи, и вече знаех, че са били копия. Баронс не би се забърквал с копия. Той обичаше антиките си. Мястото бръмчеше от ОС. После щях да ги намеря.

Но първо детето.

Неговият плач ме убиваше.

Имаше ли Джерико Баронс деца? Може би е имал едно от Фиона?

Изсъсках, после осъзнах колко Фае бях прозвучала и се престорих, че не съм го направила. Спрях и наклоних глава. Плачът стана по-силен, сякаш детето беше чуло съскането ми и казваше: „Аз съм тук, наблизо съм, моля те, намери ме! Толкова съм уплашено и само!“.

Трябваше да има стълби.

Минавах през мястото и отварях врата след врата. Плачът действаше на майчиния ми инстинкт. Най-после намерих точния вход и пристъпих вътре.

Той беше взел сериозни предпазни мерки.

Намирах се в стая с огледала от лунапарк. Можех да видя стълби на десетина различни места, но нямаше как да различа отражение от реалност.

И познавайки Баронс, бях съвсем наясно, че ако мина през отражение, ще ми се случи нещо много гадно. Очевидно беше сериозно загрижен за защитата на това дете.

Тъмното ми езеро предложи руни, но нямах нужда от тях.

— Покажи ми кое е истина! — промърморих и огледалата станаха тъмни едно след друго, докато едно хромирано стълбище не заблестя в слабата светлина.

Слизах тихо надолу, привлечена от детските хлипове.

Още веднъж очакванията ми бяха пръснати на пух и прах.

Плачът идваше иззад високи врати, които бяха обковани с вериги, заключени с катинари и гравирани с руни. Не трябваше изобщо да съм в състояние да го чуя. Бях учудена, че изобщо можех да чуя Баронс да реве толкова далеч под земята.

Отне ми двайсет минути да разбия веригите, защитите и руните. Той очевидно искаше това дете да е напълно защитено. Защо? Какво беше толкова важно? Какво ставаше?

Когато отворих вратите, плачът спря рязко.

Влязох в стаята и се огледах. Бях очаквала всичко друго, но не и това. Тук нямаше разкош, нито съкровище или колекции. Стаята изглеждаше малко по-добре от пещерата на Малуш под Бърен.

Беше изсечена от камък. Пещера, прокопана в сърцето на земята. През нея течеше малък поток, появяваше се в източната стена и изчезваше в западната. Навсякъде имаше поставени камери. Той щеше да разбере, че съм била тук, дори да се дръпнех още сега.

В центъра на стаята имаше клетка, която беше шест на шест, направена от тежки железни решетки, поставени наблизо. Също като вратите и тя беше плътно обградена с руни. Беше също така празна.

Приближих я.

И спрях, зашеметена.

Не беше празна, както бях помислила. В клетката лежеше дете, свито на една страна, голо. Изглеждаше на десет или единайсет.

Забързах към него.

— Скъпи, добре ли си? Какво има? Защо си тук?

Детето погледна нагоре. Олюлях се и паднах на колене на каменния под, вцепенена.

Гледах детето от видението, което бях споделила с Баронс.

Всеки детайл от него беше кристално ясен в главата ми, сякаш бях го преживяла вчера — рядък поглед в сърцето на Баронс. Можех да затворя очи и да се върна там с него съвсем лесно. Бяхме в пустинята.

Пада здрач. Държим момче в ръцете си.

Взирам се в нощта.

Няма да погледна надолу.

Не мога да видя това, което е в очите му.

Не мога да го понеса.

Погледът ми слиза неохотно и жадно надолу.

Детето се взира в мен с безкрайно доверие.

— Но ти умря! — възразих, гледайки го втренчено.

Момчето дойде към мен, застана в края на клетката и обви малките си ръце около решетките. Красиво момче. Тъмна коса, златна кожа, тъмни очи. Син на баща си. Очите му са толкова меки, топли.

И аз съм Баронс, взирам се надолу към него…

Очите му казват: „Знам, че няма да ме оставиш да умра“.

Очите му казват: „Знам, че ще накараш болката да спре“.

Очите му казват: „Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност/тисимоятсвят“.

Но аз не успях да го опазя.

Стояхме в пустинята, държахме това дете, това същото момче в ръцете си, губехме го, обичахме го, скърбяхме за него, усещахме как животът му се изплъзва…

Виждам него там. Неговите вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.

Виждам болката му и тя ме разкъсва.

Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.

Виждам светлината — тази красива, съвършена светлина, която е живот.

То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.

Тя започва да гасне.

Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!

Взирам се в неговите очи както изглежда хиляда дни.

Виждам го. Държа го. То е тук.

Няма го.

Но не е умряло. То е точно тук с мен. Момчето притиска лице към решетките. Усмихва ми се. Дава ми цялата си любов в очите си. Разтопявам се. Ако можех да бъда нечия майка, щях да взема това дете и да го предпазя завинаги.

Изправям се на крака. Движа се като в транс. Бях държала това дете в главата на Баронс. Обичах го като Баронс и го бях изгубила. Когато той сподели с мен това видение, раната беше станала и моя.

— Не разбирам. Как така си жив? Защо си тук? — как Баронс беше преживял смъртта му? Нямаше съмнение, че я е преживял. Аз бях там. Аз също я бях усетила. Беше напомняне за съжаленията, които бях изпитвала към Алина…

Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?

— Как си се озовал тук? — питам учудено.

То ми говори, а аз не разбирам нито дума. Това е мъртъв и забравен език. Но чувам жаловитите нотки. Чувам дума, която звучи като ма-ма.

Преглъщайки ридание, се пресягам към него.

Когато пъхам ръце през решетките и обвивам неговото малко голо тяло, а тъмната му глава се отпуска във вдлъбнатината, където рамото ми се среща с врата, остри зъби пробиват кожата ми и красивото малко момче разкъсва гърлото ми.