Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (23)

Двайсет и три

Паркирах Вайпъра зад книжарницата и седях, взирайки се в някога най-голямата Мрачна зона в града, натъпкана със Сенки, една от които особено огромна и безформена, която, изглежда, се забавляваше да ме заплашва не по-малко, отколкото аз се наслаждавах да я провокирам.

Чудех се къде е сега. Надявах се, че ще имам възможност да я намеря и да изпробвам някоя от новооткритите руни, за да я унищожа веднъж завинаги, защото като се има предвид колко беше голяма преди да избяга в нощта, когато лампите изгаснаха в Дъблин, си представях, че сега може да погълне малко градче на една хапка.

Погледнах към гаража. Погледнах към книжарницата. Въздъхнах.

Той ми липсваше. По ирония сега, когато бях обсебена да се чудя коя и какво съм, се тревожех по-малко за това кой и какво е той. Бях започнала да разбирам защо винаги настояваше да го съдя по действията му. Ами ако шийте зрящите наистина са Ънсийли? Дали това ни правеше по рождение лоши? Или просто значеше, че ние, като останалите от човешката раса, трябва да избираме дали да бъдем добри, или зли?

Излезнах от колата, заключих я и се обърнах към книжарницата.

— Баронс каза ли, че можеш да караш неговия Вайпър? — каза Лор зад мен.

С ръка на бравата се обърнах и размахах връзката ключове на пръста си.

— Притежание. Девет десети от закона.

Ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Била си с него твърде дълго.

— Къде е Фейд? Хванахте ли го?

— Книгата го остави мъртъв.

— И кога точно очаквате той да се върне? — казах сладко.

— Докладвай! Какво научи в манастира?

— Мислиш, че сега докладвам на теб?

— Докато Баронс се върне и отново поеме контрола върху теб.

— Това ли мислиш? Че той поема контрола върху мен? — Гневът ми пламна.

— По-добре се надявай да е така, защото ако не го направи, ще те убием. — Заплахата беше доставена бездушно, с крайна незаинтересованост. Беше вледеняваща. — Ние не съществуваме. Така е било винаги. Така ще бъде винаги. Ако някой човек научи за нас, ние го убиваме. Нищо лично.

— Е, извини ме, ако се опитате да ме убиете и аз реша да го приема лично, по дяволите!

— Не се опитваме. В момента. Докладвай!

Изсумтях и се обърнах да вляза в магазина.

Той беше зад мен, ръката му беше върху моята на бравата, лицето му беше в косата ми, устните близо до ухото ми. Той вдиша.

— Не миришеш като другите хора, Мак. Чудя се защо не съм като Баронс. Риодан е направо цивилизован. Не страдам от проблемите на Кастео, а Фейд все още се забавлява. Смъртта е сутрешното ми кафе. Харесвам кръв и звука на чупещи се кости. Те ме възбуждат. Кажи ми какво научи за пророчеството и следващия път ми донеси книгата на пророка! Ако искаш родителите ти да останат… непокътнати, ще сътрудничиш единствено с нас. Ще лъжеш всички останали. Ние те притежаваме. Не ме карай да ти давам урок! Има неща, които могат да те пречупят. Няма да повярваш каква лудост могат да причинят някои видове болка.

Обърнах се срещу него. За момент той не ми позволяваше, накара ме да се боря, за да помръдна. Тялото му беше също толкова наелектризирано, като на Баронс и на Риодан. И знаех, че му харесва, съвсем вероятно на ниво примитивна чувственост, която не разбирах.

„Има неща, които могат да те пречупят“ — беше казал. Едва не се засмях. Той нямаше представа, че това, което ме беше пречупило напълно, беше вярата ми, че Баронс е мъртъв.

Един поглед към очите на Лор и реших, че ще изчакам Баронс да се върне, преди да повдигна въпроса пред него.

— Мислиш, че Баронс има слабост към мен — казах. — Това е, което те тревожи.

— Забранено е.

— Той ме презира. Мисли, че съм спала с Даррок, помниш ли?

— Пука му, че си спала с Даррок.

— Пукаше му, че изгорих килима му. Става малко раздразнителен за неща, които му харесва да смята за своя собственост.

— Вие двамата ме побърквате. Пророчеството. Говори!

Разпитва ме почти половин час, преди да остане доволен. Качих се в стаята си на четвъртия етаж, уморена до смърт. Тя беше разхвърляна — опаковки от протеинови закуски, празни шишета от вода и дрехи навсякъде. Измих си лицето и зъбите, пъхнах се в пижамата и тъкмо щях да изпълзя в леглото, когато се сетих за картата таро от снощи, която момчето със замечтаните очи ми беше дало.

Зарових в джоба на палтото и я измъкнах. Гърбът й беше черен, покрит със сребърни символи и руни, които много приличаха на сребърните гравюри, които бях зърнала на една от трите форми на Шинсар Дъб — тази на древен черен том с тежки ключалки.

Обърнах я. „СВЕТЪТ“, беше написано отгоре.

Беше красива карта, обрамчена с червено и черно. Една жена стоеше в профил върху бял пейзаж, обагрен със синьо, което изглеждаше ледено, неприветливо. На фона на звездно небе една планета се въртеше пред лицето й, но тя гледаше настрани — изобщо не към света, а се взираше в далечината. Или гледаше някой, който не беше на картата? Нямах представа какво трябва да означава Светът в тълкуването на таро. Никога не ми бяха гледали. Мак 1.0 беше смятала предсказването на бъдещето по таро карти за също толкова нелепо, колкото да се опиташ да се свържеш с мъртъв роднина на дъска за спиритични сеанси. Мак 5.0 би била щастлива да получи всяка помощ, която можеше да получи, от всеки източник. Проучих я. Защо момчето със замечтаните очи ми я беше оставило? Какво трябваше да науча от нея? Че трябва да гледам към света? Че съм разсеяна от други неща и хора и не виждам ясно? Че наистина аз съм човекът, който държи съдбата на света в свои ръце?

Независимо как гледах на нея, картата загатваше твърде много отговорност. Пророчеството ясно заявяваше, че моето участие изобщо не е голямо. Пъхнах я между страниците на книгата ми на тоалетката, мушнах се в леглото и дръпнах завивките над главата си.

Отново сънувах тъжната красива жена и отново имах най-странното чувство на двойственост да виждам през нейните очи и през моите, да чувствам нейната тъга и моето объркване.

Ела, трябва да побързаш, трябва да знаеш!

Настойчивостта ме стисна.

Само ти можеш. Няма друг начин…

Думите й отекваха от скалите, избледнявайки с всеки отскок.

Опитвам се… от толкова дълго… толкова трудно…

Тогава един Ънсийли принц се появи до нея (нас).

Но не беше един от тримата, които познавах, един от тримата, които ме изнасилиха. Беше четвъртият. Този, който така и не видях.

По странния начин, по който знаем неща в сънищата, знаех, че това е Война.

Бягай, скрий се! — изкрещя тя.

Не можех. Краката ми бяха сраснали със земята, очите ми бяха залепени за него. Беше много по-красив от другите Ънсийли принцове и много по-ужасяващ. Също като другите, той гледаше вътре в мен, не към мен и погледът му сякаш режеше с бръсначи през най-съкровените ми надежди и страхове. Знаех, че специалитетът на Война не е просто да обръща противникови фракции, раси или населения едни срещу други, а да намира страни в една личност и да ги обръща една срещу друга.

Той беше най-големият фокусник, унищожителят.

И разбрах, че не Смърт е този, от когото трябва да се страхуваме. Война беше този, който опустошаваше животите. Смърт просто беше чистачът, последният акт.

Същата черна торква се виеше около врата на Смърт, но тази беше прошарена със сребро. Същите калейдоскопски цветове тичаха под кожата му, но го обкръжаваше ореол от злато и на гърба му забелязах проблясък на черни крила. Война имаше крила.

Много закъсня — каза той.