Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (32)

Трийсет и две

Измъкнах се от душа и се погледнах в огледалото. Откакто бях завлякла болящото си тяло по стълбите в КДБ до стаята си преди двайсет минути, натъртванията ми бяха намалели с четирийсет процента. Прокарах пръсти през едно особено лошо на ключицата. Бях решила, че чувам пукане и се притеснявах, че има нещо счупено, но това беше само гореща, подута контузия и оздравяваше забележително бързо.

Какво ми имаше? Може да подозирах, че имаше нещо общо с това, че съм… е, не Наложницата, но никога не бях оздравявала толкова бързо като дете. Бях тичала с ожулени колене постоянно.

Дали МакКейб беше една от моите части? Затова ли и той не беше замръзнал? Възможно ли беше момчето със замечтани очи също да е част? Кой още? Колко части имаше Не Наложницата?

— Аз не съм кралят! — казах на глас. — Има някакво друго обяснение — трябваше да има. Просто не можех да го приема.

Тази нощ беше трескава. Бяхме налетели на Джейни, неговите Бранители и на Дани близо до Четиринайста и бяхме прорязали широк път през града. Дагиъс, Киън и В’лане бяха бъхтили с юмруци, Дани и аз бяхме секли и рязали. Баронс беше правил това, което правеше, но го беше правил твърде бързо, за да видя. След време спрях да се опитвам да видя, твърде изгубена в собствената си кръвожадност.

Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.

Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?

— Виждаш ли? Още доказателства, че не съм — казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.

Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.

Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.

Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.

Още едно камъче.

Стиснах очи и зачаках да спрат.

След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.

Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.

Леден вятър развяваше пердетата.

Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.

— Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! — сопнах се. После: О!

Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.

Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.

— Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.

Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.

Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.

— Милоооссссст! — одраните устни се разтегнаха в съскане.

Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.

Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.

Само защото обичаше Джерико Баронс.

Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.

— Мислех, че Книгата убива всички, които обзема — казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.

— Тя има… различни апетити към… тези… които ядат Ънсийли — понесе се нагоре пълният й с болка глас.

— Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.

— Накара го… да млъкне. Заради това… което знаеше.

— Което беше?

— Само ако… знаех. Щях… — тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът — студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.

Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.

— Опитах… сама — продължи тя накрая. — Молих се… да убие… и мен.

— Защо си тук? — Обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.

— Не мога да зарастна — сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите й ги нямаше. — Не мога да умра. Опитах… всичко.

— Още ли ядеш Ънсийли?

— Замъглява… болката.

— Вероятно това те държи жива.

— Твърде… късно.

— Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?

— Даааа.

Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.

— Не мога да намеря… — Погледът й се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. — Само копие… меч… ще…

— … накара Фае частите да спрат да те поддържат жива — довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. — Искаш аз да те убия. — В това имаше ужасна ирония.

— Дааа.

— Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?

Каза „не“.

Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?

— Каза… ти трябва…

— И ти мислиш, че аз имам милост?

— Не можеш… да ме… гледаш.

Отклоних поглед от одраното й лице.

— Мога да те пренебрегвам до края на живота си. — Но не беше истина. И тя го знаеше.

— Милооссст! — изсъска отново.

Ударих перваза на прозореца.

Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.

Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.

Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.

Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.

По пътя надолу имах малко прозрение.

Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки й смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин — да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.

Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.

През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.

Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.

Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.

Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.

Сега нямаше нужда. Имах доброволец.

И даже още по-добре — тя беше предимно човек.

Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.

„То уби Баронс.“

Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.

Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.

— Вдигни качулката!

Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.

— Искаш ли да умреш? Тогава я вдигни!

Очите й бяха пълни с омраза, движеше се сковано и старателно, но нагласи тъканта така, че да засенчва лицето й.

Когато свали ръце, повей на вяръта донесе миризмата й право в ноздрите ми. Задавих се. Тя вонеше на кръв, на гниеща плът със силен мирис на лекарства, сякаш ядеше болкоуспокояващи с шепи.

— Последвай ме!

— Къде?

— Копието ще те убие, но ще го направи бавно. Може би имам начин да те убия мигновено.

Качулката се обърна към мен, сякаш тя проучваше лицето ми, за да разгадае мотивите ми.

Татко ми беше казал веднъж, че ние вярваме, че другите са способни на най-лошото, на което ние сме способни. Фиона се чудеше дали мога да съм толкова жестока към нея, колкото тя би била в същото положение.

— Ще бъде ад за теб да вървиш до там. Но мисля, че ще предпочетеш да отделиш двайсет минути да стигнеш там, за да умреш, вместо седмици или дори месеци, ако умреш от рана от копието. Заради Ънсийли, които ядеш, ще умреш бавно.

— Копие… не незабавно? — в гласа й имаше шок.

— Не.

Усетих мига, в който тя прие истината. Когато се обърнах и тръгнах към Среброто в тухлената стена, тя ме последва. Чувах тихото шумолене на наметалото й зад мен.

— Има цена обаче. Ако наистина искаш да умреш, ще трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за…

— Не мога да те оставя и за минутка сама, нали? — каза Баронс. — Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш този път, госпожице Лейн? И кой е това с теб?

 

 

Тримата тръгнахме заедно.

Това беше една от най-неприятните, най-неудобните разходки, на които съм била.

Сякаш отново се гледах някъде отгоре, извън кожата си. Преди осем месеца, когато се бях гмурнала в КДБ, търсейки убежище от първата ми среща с Мрачна зона, дори не си бях представяла този момент: да влизам в тухлена стена зад книжарницата (имам предвид наистина в тухлена стена!) с жестоко одраната и силно наркотизирана жена, която тогава беше управлявала КДБ, с Баронс, който ме чакаше да му върна доброто настроение със секс и който се превръщаше в триметров звяр понякога, само за да мога да открия, че аз съм кралят и създателят на чудовищата, които бяха превзели света ми. Ако бях помислила, че животът ми ще стигне до там, щях още в същия ден да отида до летището и да се прибера у дома.

Фиона не беше изрекла и една сричка, откакто Баронс се беше появил в уличката. Беше придърпала качулката си плътно около лицето. Не можех да си представя как се чувстваше тя, докато вървеше към самоубийството си между мъжа, когото беше обичала чак до собственото си унищожение, и жената, за която вярваше, че й го е отнела.

В началото Баронс беше оспорил плана ми бурно.

Беше искал да използвам копието и да я убия, без да се връщам в Сребрата и да губя седмици, вероятно месеци. Но след като го дръпнах настрани и му обясних, че тя е идеалният експеримент, той се беше съгласил неохотно и аз разбрах, че той също се надява да докажем, че легендата греши.

Защо? Той мислеше, че съм наложницата. Но като се имат предвид моите страхове за това коя съм, идеята да съм наложницата не изглеждаше нещо толкова лошо.

Освен ако не беше стигнал до заключението, че ако аз съм наложницата, е предопределено самият крал да дойде за мен в някакъв момент, а това е враг, с който не би могъл да се справи, дори като звяр. Може би се тревожеше, че кралят ще му отнеме ОС детектора и тогава за него няма да има избор?

„Но ако я попиташ и едно нещо за мен, госпожице Лейн — беше прошепнал в ухото ми, — ще я убия на място и ти няма да проведеш малкия си експеримент.“

Погледнах към него с ъгълчето на окото. Можеше ли? По същия начин, по който убиваше Фае, какъвто и да беше той? Но все пак не го предложи като милост. Чудех се какво изпитва, докато се движехме по един розов коридор. Дали скърбеше за нея, за жената, която беше управлявала магазина му с години, жената, на която бе доверил повече от тайните си, отколкото някога беше доверявал на мен? Не беше предложил да я убие бързо, за да сложи край на страданията й. Беше го използвал само като заплаха, за да не се бъркам в работите му.

Лицето му беше със сурови, студени черти. Той погледна надолу към върха на главата на Фиона и изразът му се промени. После осъзна, че го гледам и отново се превърна в маска от камък.

Наистина скърбеше за нея. Не за страданията или за смъртта, а за това, че беше избрала пътя, който я беше довел тук. Подозирах, че никога нямаше да спре да се грижи за нея и че тя винаги щеше да му е скъпа, ако не беше се обърнала срещу мен. Но това действие беше подпечатало съдбата й.

Баронс беше един от най-сложните мъже, които бях срещала някога и в същото време един от най-простите. Ти си или с него, или срещу него. Точка. Край на историята. Имаш само една възможност. И ако го предадеш, спираш да съществуваш в неговия свят, докато той не те убие.

Фиона беше спряла да съществува в момента, в който беше пуснала Сенките в книжарницата, за да ме погълнат, докато спях (по този начин му отнемаше единствената възможност за нещо, което той желаеше много силно, каквото и да беше то), и единственото, което изпитваше сега, беше щипка желание нещата да се бяха развили по друг начин и шепот от съжаление. Не толкова отдавна той беше забил нож в сърцето й и ако тя не ядеше Ънсийли, щеше да я е убил. Беше готов да я убие в уличката, и то не милостиво.

Откраднах си още един поглед към него, осъзнавайки пълния размер на това, върху което размишлявах.

Той мислеше, че съм го предала, като съм поела с Даррок, когато вярвах, че е мъртъв. Но не беше изхвърлил мен от живота си. Каквото и да искаше от Шинсар Дъб, го искаше много силно.

И според моята собствена преценка за него, щом го получеше, щеше да ме убие.

Сигурно беше усетил, че се взирам в него, защото ме погледна.

Нещо не е наред ли, госпожице Лейн?

Погледът ми се присмя:

Има ли нещо наред в тази ситуация?

Той се усмихна без грам хумор.

Освен очевидното.

Поклатих глава.

Гледаш ме така, сякаш очакваш да те убия.

Трепнах. Толкова ли лесно можеше да ме разгадае?

Чудиш се какъв мъж съм и какви са чувствата ми в този момент.

Зяпнах го.

Мислиш, че си ме предала и един ден ще те убия за това.

Не съм сигурна защо изобщо си давам труда да говоря.

Очите ми пламнаха от гняв. Не можех да се примиря, че съм толкова прозрачна.

Това, че се съюзи с Даррок, за да постигнеш целите си, не ме е предало. Аз щях да направя същото.

Тогава защо си толкова кисел?

Това, че си го чукала, ще бъде простено, едва когато чукаш мен. Друга жена би се затичала презглава към опрощението.

Сложих край на разговора ни, като се загледах право напред.

Напредвахме бавно. Фиона не можеше да се движи много бързо. Вървяхме със скороста на охлюв от розови коридори към слънчеви и бронзови.

— Библиотеките — каза Баронс, докато преминавахме. — Ще се отбием на връщане, след като така и така сме тук. Искам да огледам още веднъж.

Усетих внезапно напрягане в закачулената фигура до мен, сякаш тъмната качулка се обърна в моята посока.

Нямаше нужда да виждам лицето й, за да почувствам горчивината в погледа й или да предскажа мрачния обрат на мислите й.

Коментарът му й беше напомнил, че той и аз ще се връщаме заедно, а тя ще бъде мъртва. И знаех, че според нея щяхме да се забавляваме страхотно, да танцуваме и да се караме, да правим секс и да живеем, докато нейното съществуване щеше да свърши, угасено, сякаш тя никога не е била раждана — неоплакана, без да липсва на никого.

Усетих изпод наметалото да се излъчва злобна и мрачна омраза и се радвах, че виждах черните подове напред.

Имах чувството, че сме пазачи на затвор, тръгнали по дългия, бавен адски път към електрическия стол. Осъдената между нас би направила всичко, за да избегне присъдата, но съдбата не й беше оставила друг избор, освен да жадува за забвение.

— Как? — прошепна тя, докато влизахме в черния тунел.

Погледнах към Баронс и той ме погледна. След като стъпихме на черните подове, бях започнала да усещам сексуалното напрежение, която тази част на замъка неизбежно предизвикваше. Един поглед към лицето му потвърди, че и той го чувства.

С ужас осъзнах, че Фиона също би трябвало да го усеща.

Баронс отвърна сковано:

— Има Сребро, което разделя стаята на Ънсийли краля и наложницата. Само те двамата могат да минават през него. Всичко останали умират моментално.

— Дори… ти?

Значи тя знаеше, че той може да умре. И да се върне.

— Да.

Чух отново ужасния звук, който беше смях, но не беше.

— Тя… вече знае.

Баронс ми хвърли поглед, който ясно казваше: Накарай я да млъкне или аз ще приключа всичко още сега!

— Да. Знам всичко, Фиона — излъгах.

Тя продължи напред, отново мълчалива.

 

 

Крисчън беше заспал в голямото легло на Ънсийли краля, дългата му черна коса беше като копринено ветрило по възглавницата.

Ако Фиона не беше одрана и не изпитваше толкова силна болка, щях да я блъсна през бялата половина от будоара в огледалото, за да приключа с това, но не можех да се накарам да я докосна.

— Кой… Какво, мамка му? — Баронс забърза през снежнобелите кожи и осеяния с диаманти въздух към огромното Сребро, взирайки се в мъжа на леглото.

Хвърлих поглед към камината, очаквайки да видя наложницата. Опитвах се да реша как бих обяснила на Баронс, ако остатъкът от спомена на кралицата се беше изтегнал там, но кожите бяха празни, а огънят се беше стопил до бяла жарава.

Гласът му стресна Крисчън. Младият шотландец се претърколи и скочи на крака.

Коприни се плъзнаха по тялото му, оставяйки го гол и видимо възбуден. За миг помислих, че се е отървал от татуировките, но те се появиха, задвижиха се нагоре по краката му, по чатала и по корема му, после отстрани на гърдите, преди отново да изчезнат.

Застанах до Баронс пред огледалото, опитвайки се да не зяпам, но красивите голи мъже са красиви голи мъже.

Чудех се дали спомените за любенето на краля и кралицата са му повлияли така, както влияеха на мен. Очите му проблясваха с ленива чувственост и можех съвсем ясно да си представя посоката на сънищата му. Можеше да се окаже трудно да го откъртим от стаята, когато дойдеше време.

Той стоеше в тъмната част на будоара и гледаше към мен.

— Сигурно сънувам. Докарай този сладък задник тук и ще ти покажа за какво Бог е създал жените и надарените шотландци.

— Кой е това, по дяволите? — настоя Баронс.

— Крисчън МакКелтър.

— Това не е Крисчън МакКелтър! — избухна Баронс. — Това е Ънсийли принц!

— А, мамка му! — Крисчън прокара ръка през дългата си черна коса, мускулите му се надиплиха на раменете му. — Наистина ли на това приличам, Мак?

За малко да кажа: „Не знам, не мога да спра да гледам твоя…“.

Фиона ме бутна.

Кучката всъщност ме блъсна в гърба.

Толкова бях сащисана, че дори не ахнах. Нямах думи. Бях дошла тук на мисия от милост, а тя се беше опитала да ме убие отново!

Беше заключила от думите на Баронс, че аз също ще умра, ако докосна среброто, и последното й действие беше да се опита да ме отнесе със себе си.

Тя ме блъсна достатъчно силно, за да се стрелна право през несъпротивляващото се Сребро и да се забия в Крисчън, избутвайки го назад в леглото. Оплетохме се един в друг, в опита да се измъкнем.

Зад мен Баронс изрева.

Крисчън издаде груб, възбуден звук и се притисна към мен.

Вдишах рязко през зъби. Всяка клетка в тялото ми искаше да правя секс тук и сега, с когото и да е. Това място беше опасно.

— Крисчън, стаята е. Тя прави секса…

— Знам, момиче. Бях тук известно време. — Той вдигна едната ръка, която ме натискаше към леглото. — Измъкни се изпод мен! Размърдай се! — изскърца той.

Когато не реагирах моментално, той изръмжа:

— Побързай! Няма да мога да го кажа отново.

Погледнах го. Очите му бяха леко разфокусирани, заковани в някаква точка вътре в мен, като на Фае принц. Изстрелях се изпод него и изпълзях от леглото.

Остана да клечи там за малко на ръце и колене, топките му бяха натежали, еректиралият му член беше голям и прилепнал към стомаха му. После Крисчън скочи на крака, опитвайки се да се прикрие, но ръката му беше безнадеждно недостатъчна. Опита се да издърпа чаршаф от леглото, но черната коприна беше с размери за цели акри легло. Проклинайки, той започна да рови между възглавници и кожи и да търси дрехите си, докато аз се опитвах да не гледам и се провалях безславно.

— Мак! — прогърмя Баронс.

Сърцето ми блъскаше. Исках Баронс, не Крисчън, но мъжът, когото исках, беше от другата страна на огледалото, а проклетият полубял, получерен будоар беше Екстази на стероиди с примес от адреналин и правеше нещата толкова замъглени и объркани…

Ужасният звук от смеха на Фиона развали магията.

Обърнах се и я видях да стои до огледалото и да гледа към Баронс със свалена качулка.

Тя произнесе най-дългото изречение за тази нощ.

— Какво е чувството да искаш някого повече, отколкото той те иска, Джерико? — от гласът й капеше отрова. — Щом тя мина през огледалото, значи принадлежи на краля. Надявам се това, че я искаш, да те изяжда отвътре. Надявам се той да ти я отнеме. Надявам се да страдаш цяла вечност!

Баронс не каза нищо.

— Трябваше да ме оставиш да умра, когато ме намери, копеле такова! — каза тя горчиво. — А ти просто ми даде живот, който ме накара да искам неща, които не можех да имам.

Щях да й кажа, че изобщо не е така. Баронс не изпитваше нищо към мен или към някой друг, но преди да успея да кажа и дума, Фиона се хвърли към огледалото.

Подготвих се да се забие в мен.

Толкова бях сигурна, че не съм Ънсийли кралят.

Бях готова за вонята от тялото й, очаквах осакатеното й тяло да се забие в моето. Щях да я отклоня към леглото, където щях да я намушкам и да отърва всички от нещастието й веднъж завинаги.

Фиона падна мъртва в мига, в който докосна огледалото.

— Здравей, госпожице Наложница! — подигра ми се Баронс.

О, само ако знаеше!

Но Крисчън не му каза, преди да си тръгнем, нито пък аз.