Метаданни
Данни
- Серия
- Маккайла Лейн (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shadowfever, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Ценкова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Elina15 (2020)
Издание:
Автор: Карън Мари Монинг
Заглавие: Разкритието на древния ръкопис
Преводач: Ирина Ценкова
Година на превод: 2014 (не е узказана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; Егмонт България ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 29.11.2014
Редактор: Сабина Василева
Художник: Shutterstock
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1342-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7729
История
- — Добавяне
Единайсет
ВРЕМЕТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ БОГ, А АЗ СЪМ ЗАВИНАГИ. СЛЕДОВАТЕЛНО АЗ СЪМ БОГ.
Логиката ти е дефектна. Времето не е завинаги. То е винаги. Минало, Настояще и Бъдеще. Имало е време в миналото, когато ти не си съществувала. Следователно не си Бог.
АЗ СЪЗДАВАМ. АЗ УНИЩОЖАВАМ.
С капризите на разглезено дете.
НЕ УСПЯВАШ ДА ПРЕДУСЕТИШ ВЕЛИКИЯ ЗАМИСЪЛ. ДОРИ ТОВА, КОЕТО НАРИЧАТЕ ХАОС, ИМА МОДЕЛ И ЦЕЛ.
Стоя на един балкон и се взирам навън в мрака. Сняг се вихри около лицето ми, пада в косата ми. Хващам няколко снежинки в ръка и ги изучавам. В Дълбокия Юг не виждах много сняг, но това, което съм виждала, не изглеждаше така.
Тези снежинки имат сложна кристална структура и някои са обагрени леко в цвят по външните ръбове. Зелено, златно, мръсно като пепел. Не губят сцепление от топлината на кожата ми. По-яки са от обикновените снежинки или аз съм по-студена от обикновените хора. Когато затварям ръка, за да ги стопя, една от снежинките се врязва в ръката ми с остри ръбове.
Чудесно! Сняг-бръснач. Още Фае промени в моя свят. Време е за нова.
Време.
Обмислям понятието. Откакто пристигнах в Дъблин в началото на август, времето беше нещо странно. Трябва само да погледна календара, за да потвърдя това, което умът ми знае — минали са шест месеца.
Но от тези шест месеца аз изгубих целия септември за един-единствен следобед във Фае. Месеците ноември, декември и част от януари са страници от календара, откъснати от моя живот, докато бях в безмозъчно, побъркано от секс забвение. А другата част от януари и февруари прелетяха за няколко дни, докато бях в Сребрата.
Като вземем всичко предвид, от последните шест месеца четири са загубени безвъзвратно, тъй като аз буквално не осъзнавах хода на времето по една или друга причина.
Умът ми знае, че са минали шест месеца, откакто Алина умря.
Тялото ми не вярва на нито една дума от това твърдение.
То се чувства така, сякаш бях разбрала, че сестра ми е била убита преди два месеца. Чувства се така, сякаш бях изнасилена на Хелоуин преди десет дни. Чувства се така, сякаш родителите ми бяха отвлечени преди четири дни, сякаш бях намушкала Баронс и бях гледала как умира преди трийсет и шест часа.
Тялото ми не може да настигне ума ми. Сърцето ми наваксва часова разлика. Емоциите ми са отворена рана, защото всичко сякаш се случи за твърде кратък период от време.
Отмятам влажната си коса назад от лицето и дишам дълбоко студения нощен въздух. Аз съм в апартамент в едно от многобройните укрепления на Даррок в Дъблин. Апартаментът е на последния етаж, високо над града, обзаведен в същия пищен стил Луи ХІV, както и къщата на ЛаРу 1247. Даррок определено обича лукса. Като някой друг, когото познавах.
Познавам.
„Ще познавам отново“ — поправям се.
Даррок ми каза, че има десетки такива тайни квартири и никога не стои повече от една нощ в някоя от тях. Как да намеря всички, за да търся следи? Боя се от мисълта да остана с него достатъчно дълго, за да ме заведе до всички за по една нощ.
Свивам юмруци. Мога да се справя. Знам, че мога. Моят свят зависи от това.
Отпускам ръце и разтривам страните си. Дори часове след като Ънсийли принцът ме докосна, кожата ми все още е вледенена във формата на дланите му. Обръщам гръб на студената снежна нощ, затварям френския прозорец и пръскам останалите руни на прага, където те пулсират като мокри червени сърца на пода. Моето тъмно езеро ми обеща, че ще спя безопасно, ако поставя по една на всяка стена и завардя праговете и первазите на прозорците с тях.
Обръщам се и се взирам втренчено в леглото със същата замаяност, в която функционирам през последните няколко часа. Влача се покрай него към банята, където плискам студена вода на лицето си. Очите ми са подпухнали и сякаш пълни с пясък. Поглеждам в огледалото. Жената, която отвръща на погледа ми, ме плаши.
Даррок искаше да „говорим“, когато пристигнахме. Но аз знам за какво беше всичко. Той ме изпробваше. Показа ми снимки на Алина. Накара ме да седна, да ги гледам заедно с него и да слушам истории, докато не реших, че ще полудея.
Затварям очи, но лицето на сестра ми е прогорено по клепачите ми. А там, застанали до нея, са мама и татко. Казах, че не ми пука какво е станало с тях в тази реалност, защото ще направя нова, но истината е, че би ми пукало във всяка реалност, аз просто блокирах чувството.
Няма да питам Даррок какво е станало с родителите ми, след като бях изхвърлена в Залата на всички дни, а той не предлага тази информация.
Ако ми беше казал, че са мъртви, не знам какво щях да направя.
Подозирам, че това е поредният му тест. Ще го издържа.
„Това е моето момиче! — насърчава ме татко в ума ми. — Горе брадичката, ти можеш да го направиш! Вярвам в теб, бебче. Бим-бум-бам!“ — казва той и се усмихва. Въпреки че не искаше да съм мажоретка, той ме караше на прослушванията, а когато направих първия си пробив, накара един от клиентите си от „Малки сладкарници“ да ми опече специална торта, оформена като чифт помпони в розово и пурпурно.
Превивам се надве, сякаш съм била ритната в корема, а устата ми се извива в плач. Не издавам звук, защото успявам да го спра в последната секунда.
Даррок е отвън с принцовете. Не смея да издам скръбта си. Не смея да издам звук, който може да чуят.
Татко винаги ме насърчаваше, винаги ми казваше мъдри неща, които рядко слушах и никога не разбирах. Трябваше да отделя време, за да ги разбера. Трябваше да прекарвам повече време концентрирана върху това каква бях отвътре и по-малко на това, каква бях отвън. След дъжд качулка.
Сълзи текат по лицето ми. Когато се обръщам от огледалото, коленете ми поддават и аз се строполявам на пода в банята. Свивам се на топка и дишам тихо.
Задържах я колкото можех. Скръбта се разбива над мен, дави ме. Алина. Баронс. Мама и татко също ли? Не мога да го понеса. Не мога да задържа всичко в себе си.
Тъпча юмрук в устата си, за да спра писъците.
Не мога да позволя някой да чуе. Той би разбрал, че не съм това, което се преструвам. Каквото трябва да бъда, за да поправя моя свят.
Седях на дивана с него, гледах сестра ми на всички тези снимки. И всяка от тях ми напомняше как когато ни снимаха като деца, нейната ръка винаги беше около мен, предпазваше ме, защитаваше ме.
Тя беше щастлива на снимките, които Даррок ми показа. Танцуваше. Говореше с приятели. Разглеждаше забележителности. Той беше взел толкова много от албумите й със снимки от апартамента й. Беше ни оставил едва няколко. Сякаш нищожните няколко месеца, които беше прекарал с нея, му даваха повече право над притежанията й, отколкото имах аз, която бях прекарала целия си живот да я обичам!
Не бях в състояние да проследя лицето й с пръсти пред него, защото щях да издам емоция, слабост. Трябваше да хвърля цялото си внимание върху него. Беше ме наблюдавал през цялото време с тези блестящи бакърени очи, попивайки всяка подробност от моята реакция.
Знаех, че би било смъртоносна грешка (и последната, която правя) да подценя древния, поразителен ум зад тези студени, металически очи.
След както издържах сякаш години мъчения, той най-накрая започна да изглежда уморен, да се прозява и дори да разтрива очи.
Забравям, че тялото му е човешко и че също е подложено на ограничения.
Яденето на Ънсийли не отменя нуждата от сън. Като кофеин или като спийд[1], плътта им те зарежда мощно, но когато се сринеш, се сриваш също толкова мощно. Предполагам, че това е причината никога да не спи повече от една нощ на едно място. Тогава е най-уязвим. Представям си, че сигурно е голяма досада да имаш човешко тяло, което се нуждае от сън, след като си бил Фае и не си се нуждаел от нищо цяла вечност.
Решавам, че тогава ще го убия, докато спи. След като съм получила каквото искам. Ще го събудя и докато още се чувства по човешки объркан, ще се усмихна и ще забия копието си в сърцето му. И ще кажа: „Това е за Алина и за Джерико“.
Юмрукът ми не задържа хлиповете.
Започват да изтичат на тихи стонове. Изгубена съм в болка, части от спомени се разбиват около мен: Алина маха за сбогом от изхода в деня, когато замина за Дъблин; мама и татко, вързани на столове със запушени усти, чакат спасение, което никога не идва; Джерико Баронс лежи мъртъв на земята.
Всеки мускул от тялото ми се свива в спазми и не мога да дишам. Гърдите ми са горещи, стегнати, смазани под огромно тегло.
Боря се да задържа риданията. Ако отворя уста да дишам, те ще излязат, но аз водя безнадеждна битка. Да плача и да дишам? Или да не плача и да се задуша?
Зрението ми започва да се замъглява. Ако изгубя съзнание от сдържането на дъха ми, поне един силен плач ще изригне от мен.
Дали той е на вратата и слуша?
Ровя в ума си за спомен, който да изгони болката.
Когато се възстанових от състоянието на При-я, с ужас осъзнах, че времето ми с принцовете и след това в манастира е замъглено, но съм задържала всеки един спомен от това, което с Баронс бяхме правили заедно в леглото, и то в пълни подробности.
Сега съм благодарна за тях.
Мога да ги използвам, за да не пищя.
„Ти ме напускаш, момиче-дъга.“
Не, този е грешен!
Превъртам бързо.
Ето! Първия път, когато дойде при мен, докосна ме и беше вътре в мен. Отдавам се на спомена, повтарям всяка подробност с любов.
След време съм в състояние да махна юмрука си. Напрежението в тялото ми отслабва.
Стоплено в спомени, тялото ми трепери на студения мраморен под в банята.
Алина е студена. Баронс е студен.
Аз също трябва да съм студена.
Когато най-после заспивам, студът нахлува в сънищата ми. Подбирам пътя си през нащърбени клисури, издялани в скали от черен лед. Познавам това място. Пътеките, по които вървя, са ми познати, сякаш съм ги вървяла стотици пъти преди. От пещерите, изсечени в замръзналите стени, ме гледат същества.
Зървам красивата, тъжна жена, да се подхлъзва боса по снега точно пред мен. Тя ме вика. Но всеки път, щом отвори уста, леден вятър краде думите й. „Ти трябва…“ — долавям, преди поредният порив да отнесе останалата част от изречението.
„Не мога…“ — вика тя.
„Бързай!“ — предупреждава през рамо.
Тичам след нея в сънищата ми, опитвам се да чуя какво казва. Протягам ръка, за да я хвана. Но тя се препъва на ръба на една бездна, губи опора и изчезва.
Взирам се зашеметена и ужасена.
Загубата е непоносима, сякаш самата аз съм умряла.
Будя се бурно, удрям по пода, дишам тежко.
Все още се опитвам да осъзная съня, когато тялото ми трепва и започва да се движи като програмиран автомат.
Гледам с ужас как краката ми ме изправят, карат ме да напусна банята. Стъпалата ме отнасят през стаята, ръцете ми отварят балконската врата. Тялото ми е движено от невиждана сила в мрака, отвъд защитата на моята кървавочервена защитна линия.
Не действам по своя собствена воля. Знам го и не мога да се спра. Аз съм напълно незащитена на мястото, където стоя. Дори копието не е у мен. Даррок ми го отне, преди принцът да ме пресее.
Взирам се към сенчестите контури на покривите, чакам, страхувам се каква може да е следващата заповед. И знам, че няма да съм в състояние да отхвърля следващите заповеди така, както не бях успяла да отхвърля тази.
Аз съм кукла. И някой дърпа конците ми.
Сякаш да подчертаят това или може би просто да ме направят за посмешище, ръцете ми внезапно се стрелват нагоре във въздуха, размахват се диво над главата ми, преди да паднат отпуснато.
Гледам стъпалата си, докато се влачат във весел танц. Иска ми се да вярвам, че сънувам, но не сънувам.
Танцувам на балкона, тупайки с крака все по-бързо и по-бързо.
Точно когато започвам да се чудя дали ще бъда приказното момиче, което е танцувало до смърт, краката ми спират. Дишайки тежко, свивам пръсти плътно около парапета от ковано желязо. Ако неизвестният ми кукловод реши, че трябва да се хвърля през балкона, ще срещне здрава борба.
Даррок ли е? Защо му е да го прави? Може ли да го направи? Има ли такава сила?
Температурата пада толкова рязко, че ръцете ми замръзват на парапета. Когато ги дръпвам рязко, ледът се троши, пада в нощта и дрънчи на паважа. Малки парчета кожа от върховете на пръстите ми остават на парапета. Отдръпвам се, решена да не извърша принудително самоубийство.
„Никога не съм те наранявала, Мак“ — припява Шинсар Дъб в ума ми.
Вдишвам рязко. Въздухът е толкова злобно студен, че прогаря гърлото и дробовете ми.
— Току-що го направи. — Скърцам със зъби.
Усещам любопитството й. Тя не разбира как ме наранява. Кожата зараства.
„Това не беше болка.“
Стягам се. Не ми харесва тонът й. Твърде гладък, твърде пълен с обещание. Опитвам се отчаяно да стигна до моето тъмно езеро навреме, за да се въоръжа срещу нея, за да се защитя, но между мен и водната ми бездна изригва стена и аз не мога да намеря път около или през нея.
Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.
„Това, Мак — мърка Шинсар Дъб, — е болка.“
Нося се в агония. Нямам представа колко дълго ме изтезава, но през цялото време съм мъчително наясно с едно — Баронс няма да ме спаси.
Няма да реве по мен, докато ме върне в реалността, както направи последния път, когато Книгата ме смаза на улицата, последния път, когато тя ме „вкуси“.
Няма да ме отнесе обратно в книжарницата, щом свърши, да ми направи какао и да ме загърне в одеяла. Няма да ме накара да се смея, като настоява да знае какво съм аз или по-късно да ме накара да плача, когато открадвам спомен от главата му и го виждам разбит от скръб, държащ умиращо дете.
Докато Книгата ме държи разперена върху студената стомана на пода на балкона, докато всяка клетка в тялото ми бива прогорена и всяка кост систематично смазвана една по една, аз се държа за спомените.
Не мога да стигна до езерото си, но мога да стигна до външните пластове на ума си. Шинсар Дъб също е там, проучва мислите ми, сондира.
„Научава ме“, както каза веднъж преди. Какво търси?
Казвам си, че просто трябва да оцелея. Че не наранява наистина тялото ми. Само си играе с мен. Дошла е за мен тази нощ. Аз я търся. И по някаква причина отвъд моето разбиране, тя търси мен. Това ли е представата на Книгата за страховита шега?
Тя няма да ме убие. Поне не днес. Предполагам, че я забавлявам.
Само ще ме накара да ми се иска да съм мъртва, а аз познавам това чувство. Живея с него от известно време.
След неопределено, безкрайно време болката най-после утихва и аз съм изправена рязко на крака.
Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.
Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.
Няма да умра.
Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.
Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.
В нея се появява тънка като косъм пукнатина.
Не знам кой е по-стреснат — аз или Шинсар Дъб.
После внезапно тя се ядосва.
Усещам яростта й, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.
Сякаш аз лично съм я вбесила някак.
Тя е… разочарована от мен?
Намирам това за неизразимо обезпокоително.
Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.
Една личност стои под мен — тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.
Личността извива глава назад и поглежда нагоре.
Преглъщам писък.
Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.
Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона — бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.
Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.
— Милост! — крещи Фиона. Одраните й устни оголват окървавени зъби.
И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?
Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?
Гневът на Книгата към мен расте.
Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.
Объркана съм.
Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.
Внезапно тя се преобразява в Звяра — сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.
Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.
Стискам очи.
Когато ги отварям отново, съм сама.