Скот Уестърфийлд
Грозните (9)

В очакване на Давид

— Това е някаква шега, нали?

Шай не отговори. Двете отново бяха в центъра на руините, в сянката на най-високата сграда, която се виждаше наоколо. Шай беше вдигнала глава нагоре и я изучаваше с объркано изражение.

— Мисля, че си спомням как се правеше — каза тя.

— Кое как се прави?

— Да стигна до горе. Да, точно така.

Тя намали скоростта на сърфа и наклони предната му част, за да се промуши в една от дупките на порутената стена.

— Шай!

— Спокойно, правила съм го и преди.

— Мисля, че ми стигат приключения за тази нощ, Шай.

Толи не беше в настроение за поредната шега на Шай.

Чувстваше се изморена, а до града оставаше още много път. Освен това на следващия ден се падаше нейният ред да чисти общежитието. И въпреки че беше лято, това не означаваше, че ще я оставят да спи цял ден.

Но тя все пак последва Шай през дупката в стената. Само щеше да изгуби време, ако се опитваше да спори с нея.

Без усилие се отделиха от земята; сърфовете им използваха металната конструкция на сградата, за да се издигнат нагоре. Усещането да са в затворено пространство и да виждат само през изпочупените прозорци порутените силуети на околните сгради беше доста зловещо. Все едно бяха призраците на ръждивите, които наблюдават как градът им се руши през вековете.

Таван нямаше и пред двете се разкри вълнуваща гледка. Облаците съвсем бяха изчезнали и лунната светлина ясно очертаваше контурите на развалините; на нея сградите приличаха на редица изпочупени зъби. Толи се увери, че онова, което беше видяла да проблясва в далечината, наистина е океанът. От тази височина водата приличаше на светла сребърна лента, огряна от луната.

Шай извади нещо от раницата си и го счупи на две.

Светът изведнъж лумна в пламъци.

— Ей! Защо направо не ме ослепиш! — извика Толи, прикривайки очите си с ръце.

— О, извинявай. — И Шай отдалечи безопасния фойерверк на ръка разстояние. Пукането му отекваше силно сред тишината на руините; под неговата светлина по стените заподскачаха сенки. Лицето на Шай изглеждаше страховито заради сиянието, а посипалите се надолу искри скоро се изгубваха в дълбините на порутената сграда.

Фойерверкът най-после угасна. Толи примигна, опитвайки се да премахне светлите петна, които играеха пред очите й. Доскоро привикнала с тъмнината, сега тя не можеше да различи нищо друго, освен луната на небето.

Толи преглътна притеснено, давайки си сметка, че светлината от фойерверка може да бъде забелязана от което и да е място в долината. Даже от морския бряг.

— Шай, това сигнал ли беше?

— Да.

Толи погледна надолу. В тъмнината на сградата под нея гъсто проблясваха като фантоми още живи искри, които изгаряха очите й. Тя внезапно осъзна, че избухването на фойерверка почти я е ослепило. Почувства студени капки пот да се стичат по гърба й.

— Кого чакаме всъщност?

— Името му е Давид.

— Давид? Ама че странно име. — В ушите на Толи то прозвуча неестествено, като измислено нарочно. Тя реши, че това е поредната шега на Шай. — Значи така, той просто ще се яви тук? Иначе не живее в руините, така ли?

— Не, той живее доста далече от тук. Сега обаче може да е наблизо. Понякога наминава насам.

— Значи е от друг град.

Шай я погледна, но в тъмнината Толи не успя да различи изражението й.

— Нещо такова.

Шай отново обърна поглед към хоризонта, сякаш очакваше някакъв сигнал в отговор на нейния. Толи се загърна плътно в якето. Едва сега, когато се задържа на едно място, си даде сметка колко студено е станало. Чудеше се колко ли е часът. Без интерфейс-пръстена даже това не можеше да разбере.

Пълната луна вече се спускаше по небето и Толи реши, че трябва да е минало полунощ, както помнеше от астрономията. Ето какво значеше да си извън града: сега всички знания за природата, научени в училище, изглеждаха много по-полезни. Вече можеше да си представи как дъждът напоява планината и най-напред попива в почвата, преди да избликне отново на повърхността във вид на потоци, богати на минерали. А после пак се връщаше в морето като пълноводни реки, които дълбаеха корита и каньони в земята в продължение на векове. Ако живееше сред природата, можеше да се носи със сърфа си над реките, като в добрите стари времена отпреди ръждивите, когато техните здравомислещи предци са се придвижвали с малки лодки, издълбани от стеблото на дърво.

Очите й отново започваха да свикват с тъмнината и тя се взря в хоризонта. Щеше ли наистина някъде там в отговор на сигнала на Шай да лумне светлина? Толи се надяваше това да не се случи. Никога досега не беше срещала човек от друг град. От училище знаеше, че в някои от другите градове говорят различен език и не се превръщат в красиви, докато не навършат осемнайсет години, както и още други откачени неща от този род.

— Шай, не е ли време да се връщаме у дома?

— Нека почакаме още малко.

Толи прехапа устни.

— Виж, може пък този Давид да не е наблизо тази нощ.

— Да, може и така да е. Сигурно е така. Само че аз се надявах да е тук някъде. — Тя се обърна с лице към Толи. — Щеше да е страхотно, ако се беше запознала с него. Той е… различен.

— По всичко личи, че е така.

— Не си измислям, честно.

— Ей, аз ти вярвам — отвърна Толи, макар че с Шай никога нищо не беше сигурно.

Шай отново впи поглед в хоризонта и загриза нокътя си.

— Е, май наистина го няма. Ако искаш, можем да тръгваме.

— Вече е много късно, а и доста път ни чака. Пък аз утре съм дежурна за почистването.

— Аз също — кимна Шай.

— Благодаря ти, че ми показа всичко това, Шай. Беше наистина невероятно. Но ако трябва точно сега да преживея още едно такова страхотно нещо, съм мъртва.

Шай се разсмя.

— Скоростното влакче обаче не те уби.

— Малко оставаше.

— Още ли не си ми простила за това?

— Ще си помисля, Кльощо.

Шай пак се разсмя.

— Хубаво, не забравяй обаче, че това за Давид е тайна.

— Ей, нали ти обещах! Можеш да ми имаш доверие, Шай. Наистина.

— Добре. Аз наистина ти вярвам, Толи.

После тя присви колене и сърфът й започна да се спуска.

Толи за последен път се огледа, обхождайки с поглед руините под тях, тъмния лес, перлената лента на реката, която се простираше чак до проблясващото в мрака море. Запита се дали наистина има някой тук, отвъд, в случай че Давид е просто измислен, за да се плашат грозните един друг с него.

Но Шай не изглеждаше никак изплашена. По-скоро беше разочарована, че никой не отговори на сигнала й, сякаш срещата с Давид би била много по-хубава от съвместното им приключение на бързеите, сред руините и по релсата на скоростното влакче.

Независимо дали е реален човек, или не, помисли си Толи, изглежда за Шай той беше съвсем истински.

Двете минаха през дупката в стената на порутената сграда и се насочиха към покрайнините на руините, след това последваха желязната рудна жила чак до края на долината. На билото сърфовете започнаха да буксуват и момичетата тръгнаха пеша. Макар да беше изморена, този път носенето на сърфа не се видя толкова тежко за Толи. Тя вече не гледаше на него като на играчка, като на някакъв балон. За нея дъската се превърна в нещо солидно, което се подчинява на свои собствени правила и освен това може да бъде опасно.

Толи предполагаше, че Шай беше права за едно нещо: стоиш ли само в града, всичко ти изглежда изкуствено и фалшиво по някакъв начин. Като сградите и мостовете, които се държаха без помощта на носещи подпори и конструкции, или пък скачането от покрива на сграда само с бънджи жилетка — нищо не беше съвсем истинско. Беше доволна, че Шай я взе със себе си при руините. Ако не друго, то хаосът, останал след ръждивите, беше доказателство, че всичко може да стигне до ужасен край, ако не си достатъчно внимателен.

Щом наближиха реката, сърфовете отново олекнаха и двете скочиха с облекчение върху тях.

Шай изпъшка, когато полетяха напред.

— Не знам за теб, но аз не съм способна да направя и крачка повече тази нощ.

— Сигурна съм.

Шай се наклони напред и насочи сърфа право към реката, загръщайки раменете си плътно в униформеното яке, за да се предпази от влагата на бързеите. Толи се извърна за последно назад. Сега, когато облаците ги нямаше, можеше да види от тук чак до руините.

После примигна невярващо. Стори й се, че зърна едва забележимо просветване откъм мястото, където се падаше релсата на скоростното влакче. Може би беше просто игра на светлината, отражение на лунен лъч о някоя открита част на лъскавия метал.

— Шай — тихо каза тя.

— Идваш ли? — дочу вика на Шай сред грохота на водата.

Толи примигна отново, но повече не видя блещукане.

Пък и без това вече бяха много далече от руините. Ако кажеше на Шай за светлината, това само щеше да я накара да се върне обратно. А нямаше сила, която да принуди Толи да измине целия този път отново.

Сигурно просто й се е привидяло.

Толи си пое дълбоко въздух и извика:

— Давай, Кльощо! Ще те изпреваря!

После насочи сърфа към реката, вряза се в студения облак водни пръски и за миг остави зад себе си заливащата се от смях Шай.