Скот Уестърфийлд
Грозните (37)

Гибел

Останаха в пещерата чак до сутринта на следващия ден.

Толи присви очи срещу светлината на утрото и огледа небето дали флотата от автолети не се задава някъде над върхарите на гората. Но и двамата не бяха чули никакъв обезпокоителен шум цяла нощ. Може би сега, когато Мъглата беше изравнена със земята, залавянето на последните бегълци не беше чак толкова важно.

Сърфът на Давид прекара нощта в пещерата и до него не беше достигнала слънчева светлина през първите часове на деня, но той имаше достатъчно заряд, за да ги върне обратно в планината. Летяха над реката. Стомахът на Толи се бунтуваше след цяло денонощие без храна, но още повече се нуждаеше от вода. Устата й беше толкова суха, че едва можеше да говори.

Давид коленичи на брега на реката и потопи главата си в ледената вода. Само при вида на това Толи потрепери. През нощта беше замръзнала в пещерата без одеяло и обувки, въпреки че спа сгушена в прегръдката на Давид. Сега имаше нужда да вкара в тялото си топла храна, преди да се изправи лице в лице с нещо по-студено от сутрешния бриз.

— Ами ако Мъглата все още е окупирана? — попита тя. — Откъде ще вземем храна?

— Казваш, че затворниците са били в заешката кошара. Тогава къде отидоха зайците?

— Разбягаха се.

— Така си и мислех. Сега можем да ги срещнем навсякъде. Никак не е трудно да уловим някой.

Толи изкриви лице в гримаса.

— Сигурно. Но ще трябва и да го сготвим.

Давид се разсмя.

— Естествено.

— Никога не съм палила огън — призна тя.

— Не се притеснявай. Ти си родена за това. — Той стъпи на сърфа и протегна ръка към нея.

Толи никога не беше летяла заедно с някой друг на един сърф и сега се радваше, че нейният партньор е Давид, а не просто случаен човек. Стоеше пред него, телата им се докосваха, ръцете й бяха разперени, а неговите — обвити около кръста й. Решаваха накъде да завият без думи, Толи накланяше тялото си и чакаше Давид също да промени центъра на тежестта в избраната посока. Когато постепенно привикнаха един с друг, телата им започнаха да се движат в синхрон и двамата подкараха сърфа по познатото трасе като един човек.

Колкото повече напредваха, толкова повече сливаха движенията си, но Толи през цялото време беше нащрек за внезапна опасност. Щеше да е сложно да се измъкнат с пълна скорост, ако внезапно се появи някой автолет.

Надушиха Мъглата дълго преди да я видят.

Високо от планинските склонове селището приличаше на загасено огнище, димящо и порутено, почерняло от край до край. Нищо не се движеше из него, освен няколко листа хартия, носени от вятъра.

— Изглежда пожарът е продължил цяла нощ — каза Толи.

Давид кимна, неспособен да проговори. Толи стисна ръката му, опитвайки се да си представи какво е да видиш родния си дом, превърнат в димящи руини.

— Толкова съжалявам, Давид — каза тя.

— Трябва да сляза долу. Искам да видя родителите си… — Той преглътна следващите думи.

Толи напрегна очи да различи някакви признаци на живот. Селището изглеждаше напълно изоставено, но нищо чудно извънредните да се спотайват някъде в засада, очаквайки изостанали мъгляни.

— Трябва да изчакаме.

— Не мога. Къщата на нашите е от другата страна на хребета. Възможно е извънредните да не са стигнали дотам.

— Ако са я пропуснали, значи Мади и Аз все още са тук.

— Ами ако са избягали?

— Тогава ще ги открием. Но не и ако ни заловят.

Давид въздъхна.

— Добре.

Толи стисна ръката му. Двамата разгънаха сърфа и зачакаха слънцето да се качи високо на небосклона, продължавайки да следят за признаци на живот долу. От време на време въглените в изпепеленото селище оживяваха, събудени от вятъра, и последните останали дървени подпори се срутваха една по една, превръщайки се в пепел.

Няколко диви животни тършуваха за храна и Толи с ням ужас наблюдаваше как един заблуден заек беше нападнат от вълк, а кратката схватка остави само кървава следа и малко козина. Природата, сурова и дива, навлизаше във владенията си само няколко часа след превземането на Мъглата.

— Готова ли си да се спуснем долу — попита Давид след час.

— Не — отговори Толи. — Но и едва ли някога ще бъда.

Приближаваха бавно, готови да отлетят с пълна скорост при вида на някой извънреден. Когато наближиха покрайнините на селището обаче, Толи усети страховете й да преминават в нещо още по-лошо: ужасяваща увереност, че вече никой жив не е останал тук.

На мястото на дома й имаше само овъглени развалини.

Следи от стъпки край заешката кошара сочеха накъде са отвели отделните групи мъгляни, превърнали се само за миг в стадо. Няколко зайци все още подскачаха наоколо в мръсотията.

— Е, поне няма да умрем от глад — каза Давид.

— Надявам се — отговори Толи, макар че при вида на Мъглата й се беше отяло. Зачуди се как Давид успява да остане здравомислещ и практичен, независимо пред какъв ужас е изправен. — Ей, какво е това?

В единия край на кошарата, точно до оградата, се виждаше купчина дребни предмети.

Двамата насочиха сърфа натам и Давид напрегна очи, опитвайки се да види по-ясно през облака дим.

— Приличат на… обувки.

Толи примигна. Той беше прав. Тя снижи сърфа и скочи в движение на земята, хвърляйки се тичешком към купчината.

Огледа се изумена. Наоколо й бяха пръснати двайсетина чифта обувки с различен размер. Тя коленичи, за да ги разгледа отблизо. Връзките все още бяха стегнати, сякаш някой е събул хора с ръце, вързани на гърба…

— Крой ме разпозна — промърмори тя.

— Какво?

Толи се обърна към Давид.

— Когато избягах, прелетях точно над заешката кошара. Крой трябва да е разбрал, че съм аз. Знаеше, че съм боса, даже се шегувахме с това.

Тя си представи как мъгляните, които безпомощно очакват предопределената им съдба, оказват последна съпротива. Крой събува обувките си и прошепва на всички, които могат да го чуят: „Толи е на свобода и е боса.“ Бяха й оставили различни размери обувки, за да си избере, само така можеха да помогнат на един мъглянин, успял да се спаси.

— Знаели са, че ще се върна. — Гласът й пресекна. Какво ли биха направили, ако знаеха кой ги е предал.

Тя си избра един чифт с грапави подметки за сърфиране, който изглеждаше нейният размер, и ги надяна. Прилепнаха й съвсем по мярка, даже по-добре от онези, които рейнджърите й бяха дали.

Когато отново се качи на сърфа, се опита да прикрие болезненото изражение на лицето си. Занапред щеше да е все така. Всеки жест на внимание от страна на жертвите щеше да я кара да се чувства още по-зле.

— Давай да вървим.

Трасето на сърфа пресичаше димящото селище, следвайки бившите улици между овъглените развалини. Близо до една дълга постройка, превърната сега в купчина почернели отломъци, Давид спря.

— Точно от това се боях.

Толи се опита да си припомни какво имаше на това място. Сега, когато познатите й улици се бяха превърнали в еднородна маса от разпилени пепел и въглени, тя не можеше вече да се ориентира в Мъглата.

После забеляза няколко обгорели страници, които вятърът беше подхванал. Библиотеката.

— Не са извадили книгите, преди да… — извика тя. — Но защо?

— Не са искали хората да разберат какво е било преди операцията. Искат да продължавате да мразите сами себе си. В противен случай е много лесно да свикнеш с грозните лица, с нормалните лица.

Толи се обърна, за да погледне Давид в очите.

— Е, поне с някои от тях.

Той тъжно се усмихна.

После една мисъл проблесна в главата й.

— Шефа беше взел със себе си една торба стари списания. Може да е успял да избяга.

— Пеша? — Гласът на Давид издаваше съмнение.

— Надявам се. — Тя се наведе напред и сърфът се понесе към покрайнините на селището.

Едно петно разпилян пипер все още бележеше мястото, където се състоя схватката й с агента от извънредни. Толи скочи от сърфа, опитвайки се да си припомни точно в коя посока Шефа хукна към гората.

— Ако е успял да избяга, значи вече е много далече от тук — каза Давид.

Толи си проправи път през шубраците, оглеждайки се за следи от скорошна борба. Лъчите на утринното слънце струяха между листата, осветявайки просека от отъпкани и изпочупени храсти. Шефа явно не е бил особено грациозен, оставяйки подире си следа като разгневен слон.

Откри брезентовия сак под едно покрито с мъх повалено дърво, скрит на половина. Беше с отворен цип, но Толи видя, че списанията са още вътре, всяко едно грижливо опаковано в самостоятелна найлонова подвързия. Тя преметна сака през рамо, доволна, че може да спаси поне нещо от библиотеката, малка победа над д-р Кейбъл.

Малко след това откри и Шефа.

Лежеше по гръб, главата беше отметната под толкова неестествен ъгъл, че Толи веднага заподозря нещо нередно. Пръстите му бяха свити, а ноктите окървавени от драскане по нечие тяло. Сигурно се беше борил, за да отвлече вниманието и да не им позволи да открият сака.

Или пък за да спаси Толи, когато е видял, че и тя стигна гората.

Спомни си думите на извънредните, повтаряни неведнъж: „Не искаме да ви нараним, но ще го направим, ако се наложи.“

Очевидно не са се шегували. Всъщност те никога не се шегуват.

Тя се запрепъва по обратния път, изплашена и с провесен на рамото брезентов чувал.

— Откри ли нещо? — попита Давид.

Тя не отговори.

Той чак сега забеляза изражението й и скочи от сърфа.

— Какво е станало?

— Хванали са го. Убили са го.

Давид я погледна с отворена уста. После бавно си пое въздух.

— Хайде, Толи. Трябва да вървим.

Тя примигна. Сега слънчевите лъчи й се виждаха неестествено усукани, също като врата на Шефа. Сякаш светът се беше сринал, докато беше в гората.

— Къде? — промълви тя.

— Трябва да отидем в къщата на родителите ми.