Скот Уестърфийлд
Грозните (10)

Спорът

— Погледни ги само. Ама че зайци.

— И ние ли сме изглеждали така?

— Сигурно. Но дори така да е, това не означава, че не са жалки.

Толи кимна, опитвайки се да си припомни какво е да си на дванайсет и как й се видя общежитието през първия ден тук. Спомняше си ясно колко заплашителна й се стори сградата тогава. Беше много по-голяма от къщата на Сол и Ели, естествено, както и от бараките, където малките ходеха на училище, с по един учител и десет ученици във всяка.

Сега общежитието й се виждаше твърде малко и клаустрофобично. По детски инфантилно с ярките си цветове и обезопасените с меки пътеки стълбища. Толкова отегчително през деня и така лесно за бягство нощем.

Новодошлите грозни се бяха скупчили заедно в плътна група, притеснени да не се отдалечат твърде много от ръководителя си. Малките им грозни личица надничаха от прозорците на четвъртия етаж с очи, пълни с ужас и почуда.

Шай прибра глава от отворения прозорец.

— Ще падне голям купон.

— Такова кръщение ще бъде, че никога няма да го забравят.

Лятото свършваше след две седмици. Обитателите в общежитието на Толи постепенно намаляваха през последните две години, тъй като по-големите навършваха шестнайсет. Беше дошло време нова партида да заеме мястото им. Толи наблюдаваше как последните грозни прекрачват прага, непохватни и притеснени, неспретнати и объркани. Дванайсетгодишнината наистина беше повратна точка, когато малкото сладурче се превръща в издължен и необразован грозен.

Тя се почувства щастлива, че беше оставила този период зад гърба си.

— Сигурна ли си, че това нещо ще проработи? — попита Шай.

Толи се усмихна. Не се случваше често Шай да е по-предпазлива и загрижена от нея. Тя посочи яката на бънджи жилетката.

— Виждаш ли тази малка зелена светлинка? Това означава, че работи. Предназначена е за извънредни ситуации, ето защо е винаги в готовност.

Шай пъхна ръка под жилетката, за да попила сензора на корема си, което означаваше, че е неспокойна.

— Ами ако е наясно, че сега няма извънредна ситуация?

— Не е толкова умна. Ти падаш, тя те хваща. Не са необходими други трикове.

Шай сви рамене и облече жилетката.

Взеха бънджито назаем от училището по изкуствата, най-високата сграда в „Града на грозните“. Жилетките бяха съвсем достъпни, складирани в сутерена, така че дори не се наложи да прилагат трикове, за да ги измъкнат от шкафа. Толи нямаше никакво желание да я спипат как бърника противопожарната аларма, защото имаше опасност охраната да я свърже с идентичния случай в „Града на новите красиви“ от началото на лятото.

Над бънджи жилетката Шай нахлузи една широка и размъкната тениска за баскетбол. Тя беше с цветовете на нейното общежитие, пък и никой от учителите тук не я познаваше добре по лице.

— Как ти се виждам?

— Сякаш си наддала няколко килограма. Отива ти.

Шай се намръщи. Мразеше да й викат препарирана буболечка, свински очички или другояче, както грозните се обръщаха един към друг. Понякога даже твърдеше, че не й пука дали ще я оперират, или не. Но това бяха само приказки, разбира се. Е, не че Шай беше изрод, но не беше и хубавица по рождение. Историята познаваше само десетина такива, все пак.

— Готова ли си за скокове, Кьорчо?

— Аз съм го правила вече, Шай, още преди да те познавам. Освен това тази гениална идея беше твоя.

Намръщеното лице на Шай се разтегна в усмивка.

— Ама наистина е гениална, нали?

— Така и няма да разберат откъде им е дошло.

Изчакаха, докато новодошлите отидат в библиотеката и се настанят по масите, готови за първия видеофилм с инструкции. Шай и Толи лежаха по корем на най-горното ниво, където върху лавиците бяха струпани стари прашни книги от хартия, и надничаха през решетките на перилата надолу към зайците. Чакаха да дойде ръководителят и да усмири дърдорещите грозни.

— Фасулска работа — каза Шай, удебелявайки с черен молив веждите си.

— Твоята е лесна. Ти ще си изхвръкнала през вратата още преди някой да е разбрал какво става. Аз обаче ще трябва да сляза по стълбите.

— Чудо голямо, Толи! И какво ще ни направят според теб, ако ни хванат?

Толи вдигна рамене.

— Права си. — Въпреки това обаче си нахлузи мишосивата перука.

През лятото, когато и последните ученици от горните класове навършваха шестнайсет и се превръщаха в красиви, пакостите в общежитията ставаха все по-опасни. Но въпреки това още никой не беше наказан, а обещанието на Толи пред Перис сякаш беше дадено преди много, много години. Станеше ли един път красива, вече нищо от стореното през последния месец нямаше да има значение. Нямаше търпение да загърби всичко това, но не и преди да е организирала един грандиозен финал.

Докато мислеше за Перис, Толи се дегизира с един огромен пластмасов нос. Бяха нахлули в класа по драма в общежитието на Шай предишната нощ и се бяха запасили с достатъчно грим и маски.

— Готова ли си? — попита тя и се изкиска, което прозвуча доста хремаво заради фалшивия нос.

— Зависи. — Шай грабна от лавицата една голяма й дебела книга. — Хайде, време е за шоу.

Двете се изправиха.

— Дай ми тази книга! — викна Толи срещу Шай. — Тя си е моя!

Малките грозни под тях притихнаха и тя едва устоя да не погледне надолу, за да се наслади на обърнатите като слънчогледи лица.

— Не си познала, свинска зурло! Аз първа я поръчах!

— Майтап ли си правиш с мен, дундо? Ти даже не можеш да четеш!

— А, така ли? Я прочети това тогава!

Шай запрати книгата към Толи, но тя се наведе бързо. После я грабна и я хвърли обратно към Шай, улучвайки силно вдигнатите й ръце. От удара Шай залитна назад и се преметна през перилото.

Толи се хвърли напред, проследявайки с ококорени очи как Шай лети надолу към пода, три нива под нея. Новите грозни изкрещяха в един глас, разпръсвайки се като пилци пред тялото, което падаше право към тях.

Секунда по-късно бънджи жилетката се задейства и Шай увисна във въздуха, кикотейки се с пълно гърло. Толи почака още миг, наблюдавайки как ужасът на зайците преминава в объркване, докато Шай се премята във въздуха, накрая тя застана стабилно върху една от масите и тръгна към вратата.

Толи остави книгата, втурна се към стълбите и не спря да бяга, докато не стигна задната врата на общежитието.

— О, това беше велико!

— Видя ли лицата им?

— Не успях — отговори Шай. — Не можех да откъсна поглед от пода, който летеше срещу мен.

— Да, спомням си това усещане, когато скочих от покрива. Наистина те поглъща напълно.

— Като стана дума за лица, страшно ми харесва този нос.

Толи се изкиска и свали фалшивия нос.

— Права си, няма смисъл да се правим на по-грозни, отколкото сме.

Лицето на Шай се помрачи. Тя изтри фалшивите дебели вежди, после погледна приятелката си остро.

— Ти не си грозна.

— Хайде, стига, Шай.

— Не, сериозно го казвам. — Тя протегна ръка и докосна истинския нос на Толи. — Профилът ти е страхотен.

— Не ставай глупава, Шай. Аз съм грозна, ти си грозна. Така ще бъде още две седмици. Не е кой знае какво. — Тя се разсмя. — Ти, например, имаш една дебела и рошава вежда и една тънка.

Шай отклони поглед, сваляйки останалата част от дегизировката си в пълно мълчание.

Бяха скрити в съблекалните до плажа, където преди това оставиха интерфейс-пръстените си и резервен чифт дрехи. Щяха да кажат, че са плували през цялото време, в случай че някой попита. Това с плуването беше страхотен трик. Не можеха да бъдат проследени от топлинните сензори, имаха обяснение за сменените дрехи и добро извинение защо са свалили интерфейс-пръстените. Реката заличаваше всички престъпления.

Миг по-късно те се хвърлиха във водата, за да потопят дегизировката си. Бънджи жилетката щеше да се върне на мястото си в сутерена на училището по изкуствата още тази нощ.

— Сериозно ти говоря, Толи — повтори Шай, когато излязоха на плиткото. — Носът ти не е грозен. Очите ти също ми харесват.

— Очите ми?! Е, не, ти окончателно си изперкала! Те са прекалено близо едно до друго.

— Кой го каза?

— Биологията го казва.

Шай я плисна с вода.

— Нали не вярваш на тия глупости — че всички трябва да сме еднакви и че сме така програмирани, че да го приемем.

— Не става дума дали го вярваме, Шай. Ти просто знаеш, че е така. Виждала си красивите. Те изглеждат… прекрасно.

— Те всички изглеждат еднакво.

— И аз мислех така. Но когато двамата с Перис отидохме в града и ги видяхме всички заедно, си дадох сметка, че красивите се отличават един от друг. Всеки има индивидуалност. Но това е по-неуловимо на пръв поглед, просто защото не са изроди.

— Ние не сме изроди, Толи. Ние сме нормалните. Може и да не сме най-красивите на света, но поне не сме някакви измислени кукли Барби.

— Какви са тия кукли?

Шай отклони поглед.

— Това е едно от нещата, за които ми разказа Давид.

— О, страхотно. Ето го пак Давид. — Толи се отблъсна от брега и заплува по гръб, вперила поглед в небето с надеждата да прекрати този разговор. Бяха ходили до руините още няколко пъти и Шай всеки път настояваше да пускат фойерверки, но Давид така и не се показа. От всичко това на Толи й настръхваше косата — да кръстосват из някакъв мъртъв град в търсене на човек, който най-вероятно не съществува. Иначе много й харесваше да правят експедиции извън града, но манията на Шай по този Давид започваше да я вкисва.

— Той е истински. Срещала съм го неведнъж.

— Хубаво, Шай. Давид е истински. Но същото се отнася и за грозотата ни. Не можеш да се промениш само защото много силно го искаш, или пък като си повтаряш, че си красива. Точно затова е измислена операцията.

— Но това е измама, Толи. Цял живот си заобиколена от красиви лица — родителите ти, учителите ти, всеки, който е навършил шестнайсет. Но ти не си родена с такава нагласа — да виждаш точно такъв тип лица около себе си, и то през цялото време. Ти просто си програмирана да мислиш за грозота всичко, което е различно.

— Не е просто програмиране, това е естествена реакция. И което е още по-важно — така е по-честно. Преди всичко е било въпрос на случайност — някои хора са били що-годе красиви, а повечето са оставали грозни през целия си живот. Сега всички са грозни… докато не станат красиви. И никой не страда.

Шай мълча известно време, после каза:

— И сега има такива, които страдат, Толи.

Толи потръпна. Всички знаеха, че има и грозни до живот, хора, при които операцията не дава резултат. Но те не се срещат често. Не че не им е позволено да се показват, но повечето от тях предпочитаха да се крият. Че кой не би искал, ако е на тяхно място? Грозните може и да изглеждат откачено, но поне са млади. Виж, старите грозни, те наистина са непоносими.

— Това ли било? Да не се притесняваш, че операцията няма да се получи? Но това е глупаво, Шай! Ти не си изрод. И само след две седмици ще бъдеш толкова красива, колкото и всички останали.

— Не искам да съм красива.

Толи изпъшка. Ето че пак се започва.

— Вече ми се гади от този град — продължаваше Шай. — Писна ми от правила и от граници. И последното нещо, което бих си пожелала, е да се превърна в някаква празноглава красавица, която купонясва по цял ден.

— Хайде, стига, Шай! Нали и те правят същото като нас — скокове с бънджи, летене, пускане на фойерверки. Само дето не трябва да се крият, както правим ние.

— Те дори представа си нямат какво е да се криеш.

— Виж, Кльощо, аз съм с теб — остро каза Толи. — Да рискуваш, е страхотно! Нали така? Страшно забавно е да нарушаваш правилата. Но най-накрая идва време да станеш нещо по-различно от един умен малък грозен.

— За да се превърнеш в тъп отегчителен красив.

— Не, просто да пораснеш. Не ти ли е хрумвало, че когато си красив, няма нужда да правиш номера и да объркваш нещата? Може би грозните затова постоянно спорят и се заяждат едни с други, защото са грозни и не са щастливи от това. Е, аз искам да съм щастлива и първата стъпка към това е да изглеждам като истински човек.

— Мен обаче не ме е страх да изглеждам така, както съм сега, Толи.

— Може и така да е, но те е страх да пораснеш!

Шай не отговори. Толи плува мълчаливо по гръб известно време с очи вперени в небето, но неспособна да види облаците, защото гневът я заслепяваше. Тя искаше да е красива, искаше отново да види Перис. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто беше говорила с него или с някой друг, освен с Шай. Беше й писнало да повтарят все едно и също и нямаше търпение всичко това да приключи.

Миг по-късно тя чу Шай да плува към брега.