Скот Уестърфийлд
Грозните (27)

Сърдечни трепети

По време на вечерята същия ден Толи разказа на насядалите около огъня как се беше скрила в реката при първата поява на хеликоптера с рейнджърите. И отново видя ококорените от почуда очи наоколо. По всичко личеше, че нейното пътуване до Мъглата беше едно от най-вълнуващите в историята на селището.

— Представете си само — аз съм гола и съм се потопила цялата във водата, а машината на ръждивите унищожава моя бивак.

— Те защо не са кацнали? — попита Астрикс. — Не забелязаха ли нещата ти на брега?

— Мислех, че са ги видели.

— Рейнджърите вземат бегълци само от ливадите с орхидеи — обясни Давид. — Това е мястото за среща, което сме им посочили и за което бегълците знаят. Те не могат да приберат всеки, който им се изпречи, защото така неволно ще докарат шпионин при нас.

— Предполагам, че точно това не бихте искали — тихо се обади Толи.

— Все пак може да са по-внимателни с тези хеликоптери — каза Шай. — Един ден ще накълцат някой на парчета.

— На мен ли го казваш. Вихрушката от перката им едва не ми издуха сърфа — каза Толи. Освен това вдигна от земята спалния ми чувал и го запрати право във витлото. Стана на парчета. — Достави й удоволствие да види изумлението по лицата на слушателите си.

— Тогава къде спеше? — попита Крой.

— Не беше чак толкова лошо. Беше само за… — Толи спря точно навреме. В действителност прекара само една нощ без спален чувал, но в официалната версия беше живяла четири дни на поляните с орхидеи. — Беше доста топло.

— Тогава е най-добре да си вземеш нов чувал, преди да е станало време за лягане — каза Давид. — Тук е много по-студено, отколкото в полето с плевелите.

— Ще я заведа до търговския пункт — каза Шай. — Това е нашето място за обмяна на стоки, Толи. В случай че вземеш нещо, трябва да оставиш друго вместо заплащане.

Толи се размърда смутено на мястото си. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че тук за всяко нещо се плаща.

— Единственото, което имам, е СпагБол — каза тя.

Шай се усмихна.

— Това е отлично средство за размяна. Тук не можем да правим дехидратирана храна, освен сушени плодове, а да си на път с обикновена храна си е жива мъка. Затова СпагБол е като чисто злато.

След вечеря Шай я заведе до голяма барака близо до центъра на селището. Рафтовете вътре бяха пълни с неща, произведени в Мъглата, с изключение на един-два предмета, донесени от различни градове. Повечето градски вещи бяха износени и захабени, поправяни неведнъж, затова пък ръчно изработените стоки очароваха Толи. Тя прокара все още незаздравелите си пръсти по глинените гърнета, дървените сечива, смаяна, че всяко едно от тях има различна структура и тежест. Всичко тук изглеждаше толкова тежко и… внушително.

Един възрастен грозен държеше това място, но не изглеждаше толкова страшен като Шефа. Той извади всякакви вълнени завивки, одеяла и няколко сребристи спални чувала. Одеялата, шаловете и ръкавиците бяха красиви, боядисани в пастелни тонове и с прости шарки, но Шай настоя Толи да си вземе един от градските спални чували.

— По-леки са и лесно се сгъват. Много по-удобни са за експедиции.

— Естествено — каза Толи, опитвайки да се засмее. — Този ще свърши работа.

Тя размени дванайсет пакета СпагБол срещу спалния чувал, даде още шест за един ръчно плетен пуловер и остана с осем пакета. Не можеше да повярва, че пуловерът, кафяв с бледочервени райета и зелени точки, струва два пъти по-евтино от спалния чувал, който беше протрит и с кръпки.

— Имаш късмет, че не си загубила пречиствателя — каза Шай, докато се връщаха обратно. — Такова нещо е невъзможно дори да купиш тук.

Толи ококори очи.

— А какво става, когато се развалят?

— Ами тук казват, че водата от потоците може да се пие и без да се пречиства.

— Ти се шегуваш.

— Хич. Много от по-възрастните мъгляни го правят — отговори Шай. — И даже да имат пречиствател, не ги е грижа за него.

— Пфу!

Шай се изкиска.

— Да бе, без майтап. Но ти винаги можеш да използваш моя.

Толи сложи ръка на рамото на Шай.

— Същото важи и за моя.

Шай забави крачка.

— Толи…

— Какво?

— Ти се канеше да ми кажеш нещо в библиотеката, преди Шефа да ти се развика.

Стомахът на Толи се сви. Тя се дръпна назад и ръката й инстинктивно посегна към медальона на врата й.

— Аха — каза Шай. — Явно става дума за колието.

Толи кимна, но не знаеше как да започне. Тя все още не беше активирала медальона, а след разговора с Давид вече се съмняваше, че е способна да го направи. Може би ако се върне след месец в града, прегладняла и с празни ръце, д-р Кейбъл щеше да се смили над нея.

Но какво ще стане, ако жестоката жена спази своята закана и Толи не получи операция до края на живота си? След двайсет и няколко години тя вече ще е сбръчкана и отпусната, грозна като Шефа, отхвърлена от останалите. Ако остане в Мъглата, цял живот ще спи в стари спални чували и с ужас ще очаква деня, когато нейният пречиствател ще спре да работи.

Така се беше уморила да лъже всички.

— Не съм ти казала всичко — започна тя.

— Знам. Но май започвам да се досещам.

Толи погледна приятелката си, страхувайки се да продължи.

— Искам да кажа, че е съвсем очевидно, нали така? Ти си разстроена, че не спази обещанието си към мен. Не си запазила тайната за Мъглата.

Толи зяпна насреща й.

Шай се усмихна и стисна ръката й.

— Колкото повече е наближавал рожденият ти ден, толкова повече ти се е искало да избягаш. Но през това време си срещнала някого. Някой важен за теб. Същият, който ти е дал това колие. И ти си нарушила обещанието, което ми даде. Казала си му къде отиваш.

— Нещо такова — едва отрони Толи.

Шай се изкиска.

— Знаех си. Затова си толкова нервна през цялото време. Искаш да си с нас, но в същото време те тегли и на друго място. За да си с някой друг. А преди да избягаш, си оставила указания, копие от моята бележка, в случай че твоят любим пожелае да дойде тук. Права ли съм, или да?

Толи прехапа устни. Лицето на Шай сияеше на лунната светлина, тя очевидно беше страшно доволна от себе си, че е разгадала голямата тайна на Толи.

— Така е, донякъде си права.

— О, Толи! — Шай я прегърна през раменете. — Не разбираш ли, че всичко е наред? Нали и аз направих същото.

Толи се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не биваше да казвам на никого, че идвам тук. Давид ме накара да обещая, че дори ти няма да знаеш.

— Защо?

Шай тръсна глава.

— Не те познаваше и не беше сигурен, че може да ти се довери. Обикновено бягствата се правят заедно със стари приятели, с които имате много общи спомени и сте правили заедно номера години наред. А аз те познавах едва от началото на лятото. И не бях ти говорила за Мъглата до деня преди да замина. Не посмях от страх, че ще ми откажеш.

— Значи не е трябвало да ми казваш, така ли?

— За нищо на света. Затова, когато се появи, всички станаха доста нервни. Не бяха сигурни дали могат да ти се доверят. Даже Давид взе да откача.

— Съжалявам, Шай.

— Вината не е твоя! — Шай разтърси енергично глава. — Аз съм виновна. Аз прецаках работата. И какво от това. Сега, когато те опознаха, всички са съгласни, че наистина си страхотна.

— Аха — тихо каза Толи. — Много мило от тяхна страна.

Искаше й се да беше активирала медальона още в мига, когато пристигна. Само след един ден в Мъглата тя започна да си дава сметка, че няма да предаде само мечтата на Шай. Животът на стотици хора беше свързан с Мъглата.

— А аз съм сигурна, че и твоят човек ще е страхотен — продължи Шай. — Нямам търпение да се съберем всички заедно.

— Не съм сигурна… че това някога ще стане. — Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от тази ситуация. Дали ако отиде в някой друг град… Или се върне при рейнджърите и им каже, че се наема доброволец, стига да я направят красива. Но тя не знаеше нищо за техния град, освен едно — че не познава никого там.

Шай вдиша рамене.

— Може и така да е. Аз също не бях съвсем сигурна, че ще дойдеш. — Тя стисна ръката на Толи. — Затова пък съм страшно доволна, че си тук.

Толи се насили да се усмихне.

— Въпреки че ти навлякох неприятности ли?

— Голяма работа! Според мен всички тук са малко нещо параноици. През цялото време са заети да измислят маскировка за селището, така че да не го забележат сателитите; вземат мерки да не прихванат и телефонните разговори. А всички тия предпазни мерки с бегълците са излишни. Даже опасни. Помисли само — ако не беше достатъчно умна да разгадаеш насоките в бележката ми, сега да си на половината път към Аляска!

— Знам ли, Шай. Сигурно знаят какво правят. Градските власти са безкомпромисни.

Шай се разсмя.

— Не ми казвай, че и ти вярваш в съществуването на „Извънредни ситуации“.

— Аз… — Толи затвори очи. — Просто казвам, че мъгляните наистина трябва да внимават.

— Добре, де, така е. Не казвам, че трябва да шумим и да привличаме вниманието. Но защо хора като мен и теб, които искат да живеят по различен начин, да не могат да дойдат тук? Никой няма правото да ни задължава да ставаме красиви, нали така?

— Може би се тревожат за нас, защото сме още деца.

— Ето това е проблемът на градовете, Толи. Всички там са деца, обгрижвани, зависими и красиви. Точно както ни учат в училище: големите очи означават уязвимост. Но нали ти сама ми каза, че един ден човек все пак трябва да порасне.

Толи кимна.

— Разбирам какво искаш да кажеш — грозните тук са много по-зрели. По лицата им си личи.

Шай дръпна Толи да спре и се втренчи в лицето й за миг.

— Чувстваш се виновна, нали?

Толи отвърна на погледа й, но не можа да проговори. Внезапно се почувства като гола в студения нощен въздух, сякаш Шай можеше да прозре лъжите й.

— Какво? — едва успя да произнесе тя.

— Виновна. И то не само защото си казала на още някого за Мъглата, а защото има опасност и онези да дойдат дотук. Сега, когато видя Мъглата, вече не си сигурна, че това ще е за наше добро. — Шай въздъхна. — Знам, че на пръв поглед тук нищо не е както трябва, пък и се иска много здрава работа. Но мисля, че един ден и на теб ще ти хареса.

Толи сведе поглед, чувствайки как в очите й напират сълзи.

— Не е това. Е, може и донякъде да си права. Просто не знам дали ще мога… — Гърлото й се стегна и тя не успя да продължи. Ако произнесе само още една дума, трябва да признае цялата истина на Шай: че е шпионин, предател, изпратен тук, за да разруши всичко.

И че Шай е била глупачката, която й е показала пътя.

— Ей, всичко е наред! — Шай взе Толи в прегръдките си и нежно я залюля, когато тя се разплака. — Извинявай. Нямах намерение да ти стоваря всичко това наведнъж. Но усещам, че между нас не е същото, откакто си дошла. Имам чувството, че даже не искаш да ме погледнеш.

— Трябва да ти разкажа всичко.

— Шштт! — Толи почувства пръстите на Шай, които галеха косата й. — Радвам се, че си тук.

Толи остави сълзите да текат свободно и зарови лице в грубия вълнен ръкав на новия си пуловер, търсейки закрила в топлата прегръдка на Шай и в същото време изгаряйки от вина при всеки жест на внимание от нейна страна.

Една част от Толи беше доволна, че е дошла тук и е видяла всичко това. Можеше да прекара целия си живот в града и изобщо да не разбере за този различен свят. Другата й половина обаче продължаваше да съжалява, че не е активирала медальона още с идването си в Мъглата. Така всичко щеше да е много по-лесно.

Но вече няма връщане назад. Трябваше да избира дали да предаде хората от Мъглата, или не, осъзнавайки какво ще причини това на Шай, на Давид, на всички останали.

— Всичко е наред, Толи — прошепна Шай. — Всичко с теб ще бъде наред.