Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Отвътре

От върха на хълма покривите на „Извънредни ситуации“ изглеждаха равни и еднообразни. Сега обаче, когато стоеше върху един от тях, Толи различи отдушниците на вентилационната система, антените, аварийните изходи и големия кръгъл отвор, сега закрит, през който минаваха автолетите. Беше цяло чудо, че двамата с Давид оцеляха без драскотина, докато подскачаха нагоре-надолу с бънджи жилетките.

— Как ще влезем вътре? — попита Давид.

— Трябва да започнем оттук — и тя посочи вратата за автолетите.

— Не мислиш ли, че ще ни забележат, ако влезем без автолет?

— Прав си. Какво ще кажеш обаче да блокираме вратата. Ако изникне някой извънреден, не бихме искали толкова лесно да ни проследи.

— Добро хрумване. — Давид започна да рови из раницата и извади от там нещо, което приличаше на тубичка гел за коса. Той изстиска от нея бяло лепкаво вещество и замаза с него отвора, като внимаваше да не го докосва с пръсти.

— Какво е това?

— Лепило. Можеш да залепиш подметките си на тавана и да висиш надолу с главата като прилеп.

Толи ококори очи. Беше чувала слухове за разни трикове, които можеш да правиш с нанолепилата, но на грозните им беше забранено да ги използват.

— Кажи ми, че не си го правил!

Той се усмихна.

— В такъв случай би трябвало да оставя обувките си на тавана. Ненужно прахосване на ценна вещ. Сега обаче как предлагаш да слезем долу?

Тя измъкна автоматичния лост от раницата си и му го показа.

— Ще вземем асансьора.

Стърчащата над покрива метална кабинка приличаше на контейнер за отпадъци, но двойната врата и ирисовият скенер я издаваха. Толи примижа, за да е сигурна, че скенерът няма да я освети и пъхна инструмента в процепа между двете крила на вратата. Те се нагънаха като станиол.

Отвътре зейна мрачна дупка. Толи цъкна с език и по ехото разбра, че е много дълбока. Погледна сигналните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Още светеха зелено.

После се обърна към Давид.

— Изчакай да ти свирна.

И стъпи в празното.

Да пропада в тъмната шахта беше много по-страшно, отколкото да скочи от покрива на „Къщата на Гарбо“ или да се хвърли от върха на хълма. В мрака не можеше да прецени колко дълбока е шахтата и й се стори, че пада безкрайно надолу.

Усещаше стените да свистят около нея и се чудеше дали не се отклонява постепенно при падането, докато накрая не се разбие о някоя от тях. Тя си представи как се блъска ту в едната, ту в другата стена по целия път надолу, докато накрая не кацне, вече окървавена и с изпочупени кости.

Държеше ръцете си плътно притиснати към тялото.

Най-накрая се увери, че бънджи жилетката работи безотказно и тук. Асансьорите действаха на принципа на магнитната левитация също като сърфовете, ето защо на дъното на шахтите винаги имаше здрава метална плоча.

След като бавно беше преброила до пет, жилетката най-после я спря. Толи се преметна два пъти във въздуха и се подмята още малко нагоре-надолу, докато накрая не стъпи на твърда повърхност и не се озова сред пълна тишина в непрогледния мрак. Тя протегна ръце и опипа четирите стени около себе си. Нищо не й подсказа, че едната от тях е затворена врата. Само пръстите й се омазниха.

Толи вдигна глава. Отгоре мъждукаше тънка ивица светлина и само можеше да предполага, че Давид наднича в тъмното надолу. Тя сви устни, готова да свирне, но нещо я спря.

Изпод краката й долетя приглушен шум. Някой говореше.

Тя легна на пода, опитвайки се да различи думите. Единственото, което успя да чуе обаче, беше режещият звук от гласовете на жестоките красиви. Подигравателният тон й напомни за д-р Кейбъл.

Без каквото и да е предупреждение повърхността под краката й се раздвижи. Толи едва успя да запази равновесие. Когато асансьорът отново спря, единият от глезените й се изви болезнено под тежестта на тялото, но въпреки това тя не падна.

Звуците под нея заглъхнаха. Поне едно беше сигурно — сградата не беше празна.

Толи вдигна глава и подсвирна, после се сви в единия ъгъл, прикри главата си с ръце и започна да брои.

Пет секунди по-късно чифт крака се залюляха във въздуха край нея, после рязко отскочиха нагоре и лъчът от фенерчето на Давид заигра по стените. Накрая постепенно спря до нея.

— Брей! Доста е тъмно тук долу.

— Штт! — изсъска тя.

Той кимна и освети шахтата. Точно над главите им лъчът на фенерчето попадна на вътрешната страна на затворена врата. Разбира се. Като стояха на тавана на асансьорната кабина, двамата винаги се намираха между етажите.

Толи събра длани, за да направи стъпало, на което Давид да стъпи и да пъхне лоста между крилата на вратата. Те се отвориха със стържещ звук, който накара косата на Толи да настръхне;. Той се измъкна навън, после се обърна и протегна ръка. Толи я пое и обувките й с грапави подметки заскърцаха по стената на шахтата като стадо изплашени мишки.

Всичко тук произвеждаше твърде силен шум.

Фоайето беше тъмно. Толи се опита да убеди сама себе си, че още никой не ги е чул. Може пък този етаж да беше пуст през нощта.

Тя извади фенерчето и насочи лъча му към вратите, покрай които минаваха. Върху всяка имаше малка кафява табелка.

— Рентгенология. Неврология. Магнитен резонанс — тихо изреждаше тя. — Операционна зала Две.

Погледна Давид. Той вдигна рамене и натисна вратата. Тя се отвори.

— Предполагам, че когато си в подземен бункер, няма нужда да заключваш вратите — тихо каза той. — След теб.

Толи се прокрадна вътре. Стаята беше голяма, покрай стените имаше наредени тъмни притихнали уреди. Операционният резервоар се намираше в средата, течността беше източена от него, тръбите и електродите висяха над локва на пода. Върху метална маса наблизо жестоко проблясваха остриетата на скалпели и вибротриони.

— Това ми напомня една снимка, която мама ми показа — каза Давид. — Тук правят операцията.

Толи кимна. Лекарите просто поставят тялото в резервоара, докато правят основната операция.

— Може би тук правят извънредните наистина специални — каза тя. Тази мисъл никак не я разведри.

Двамата се върнаха обратно в коридора. Няколко врати по-нататък откриха една с надпис МОРГА.

— Искаш ли… — започна тя.

Давид рязко тръсна глава.

— Не.

Огледаха останалата част от етажа. Оказа се, че това е мажа, но много добре екипирана болница. Нямаше никакви стаи за мъчения или затворнически килии. Нито следа от мъгляни.

— А сега накъде?

— Чакай да видим — каза Толи. — Ако ти беше на мястото на злата д-р Кейбъл, къде би пратил затворниците?

— На мястото на коя?

— О. Така се казва жената, която ръководи това място. Спомням си името й от времето, когато ме спипаха.

Давид се намръщи и Толи се зачуди дали не беше се увлякла.

После той сви рамене.

— Предполагам, че бих ги затворил в подземието.

— Добре тогава, да вървим долу.

Откриха аварийно стълбище, което водеше надолу, но то свърши един етаж по-ниско. Явно бяха стигнали най-долното ниво на „Извънредни ситуации“.

— Внимавай — прошепна Толи. — Преди малко чух хора, които се качиха на асансьора под мен. Трябва да са били тук някъде.

Този етаж беше осветен от аварийни светлини, разположени по средата на пода в коридора. Тръпка премина по гърба на Толи, когато разчете табелките на вратите.

— Стая за разпити Едно. Стая за разпити Две. Изолатор Едно — шушнеше тя, а светлината на фенерчето й трепкаше върху думите като уплашена нощна пеперуда. — Стая за дезориентация Едно. О, Давид, те сигурно са някъде тук.

Той кимна и внимателно натисна една от вратите, но тя не поддаде. Давид прокара пръсти по ръба, търсейки цепнатина, в която да пъхне лоста.

— Внимавай ирисовият скенер да не те засече — тихо го предупреди Толи. После посочи малката камера до вратата. — Ако лъчът попадне на окото ти, ще сканира ириса и ще направи справка в базата данни на главния компютър.

— Те нямат никакви данни за мен.

— И това окончателно ще ги подлуди. Просто не се приближавай прекалено. Той действа автоматично.

— Дадено — кимна Давид. — Тия врати и без това са прекалено гладки. Няма къде да подпъхна лоста. Да продължим нататък.

Малко по-надолу по коридора една табелка спря погледа на Толи. „Дългосрочно задържане“, прошепна тя. След тази врата идваше голям участък сляпа стена, сякаш стаята зад нея беше по-дълга от останалите. Тя допря ухо до вратата, надявайки се да долови някакъв звук.

Дочу познат глас. Той се приближаваше все повече.

— Давид! — изсъска тя, отскочи от вратата и се притисна към стената. Давид започна трескаво да се оглежда за някакво прикритие. Но и двамата бяха като в капан между гладките стени.

Вратата се отвори с плъзгане и злобният глас на д-р Кейбъл проникна в коридора.

— Просто не се стараеш достатъчно. Трябва само да я убедиш да…

— Д-р Кейбъл — каза Толи.

Жената се извърна, за да погледне Толи, орловите й черти се изкривиха от изненада.

— Искам да се предам.

— Толи Янгблъд?! Но как…

Лостът на Давид замахна над главата й и тя рухна на земята.

— Тя да не… — заекна Давид. Лицето му беше побеляло.

Толи коленичи и обърна главата на д-р Кейбъл, за да види раната. Нямаше кръв, но жената беше в безсъзнание. Явно, колкото и съвършени да бяха жестоките красиви, моментът на изненада все още можеше да осигури предимство пред тях.

— Ще се оправи.

— Д-р Кейбъл, какво става…

Толи се обърна по посока на гласа и погледът й се спря на млада жена.

Беше стройна и елегантна, със съвършени черти. Очите й — дълбоки и одухотворени, с медни и златни точици, които блестяха в ирисите — бяха тревожно окръглени. Върху плътните й устни имаше изписан ням въпрос и тя стоеше с вдигната изящна ръка. Сърцето на Толи замря при гледката на красивия й смут.

После по лицето на жената пробяга радостна изненада и широката й усмивка озари мрака, а Толи не можа да не отвърне на усмивката й. Би сторила всичко, за да бъде тази жена щастлива.

— Толи! Ти ли си това?!

Беше Шай. Красивата Шай.