Скот Уестърфийлд
Грозните (23)

Лъжи

Няколко часа след зазоряване те дойдоха за нея.

Толи ги забеляза да се катерят нагоре сред орхидеите, четири фигури, които носеха сърфове и бяха облечени целите в бяло. Широките бели шапки със странни форми криеха лицата им и Толи осъзна, че ако се снишат сред цветята, стават незабележими.

Тези хора бяха минали през много изпитания, за да останат невидими.

Когато групата я наближи, Толи разпозна плитчиците на Шай, които се подаваха изпод една от шапките и започна лудешки да маха с ръце. Отначало реши да приеме указанията в бележката съвсем буквално и да чака на върха, но при вида на приятелката си грабна сърфа и се втурна надолу да ги посрещне.

Внедрена или не, тя нямаше търпение пак да види Шай.

Високата върлинеста фигура се откъсна от останалите, втурна се насреща й и скоро двете се прегръщаха със смях.

— Това си ти. Знаех си!

— Разбира се, че съм аз, Шай. Не можех да понеса раздялата ни. — Което си беше самата истина.

Шай не можеше да събере усмивката си.

— Когато забелязахме хеликоптера снощи, повечето хора решиха, че това трябва да е някоя друга група. Казаха, че е минало твърде много време и трябва най-после да се откажа.

Толи се насили да й се усмихне в отговор, чудейки се дали не се е забавила твърде много. Не можеше да признае, че е тръгнала четири дни след шестнайсетия си рожден ден.

— Всеки момент щях да тръгна обратно. Бележката ти не можеше ли да е още по-мъглява?

— О — лицето на Шай помръкна. — Мислех си, че ще я разбереш.

Толи се засрами, като видя как Шай се обвинява и разтърси глава.

— Всъщност бележката си беше съвсем наред. Аз съм тъпата. А най-страшно стана, когато стигнах до цветята. Рейнджърите отначало не ме забелязаха и за малко жива да ме опекат.

Очите на Шай се ококориха, когато се вгледа в загорялото и изподраскано лице на Толи, в мехурите по ръцете й, в нейната рошава опърлена коса.

— О, Толи, изглеждаш така, сякаш си минала през военна зона.

— Доста приличаше на война.

Другите трима грозни също тръгнаха към тях. Спряха на известно разстояние и едното от момчетата вдигна някакво устройство високо над себе си.

— Тя носи бръмбар — каза то.

Толи замръзна.

— Какво?

Шай внимателно измъкна сърфа от ръцете на Толи и го подаде на момчето. То прокара устройството по него, кимна и извади един от стабилизаторите.

— Ето го.

— Понякога слагат проследяващи устройства в сърфовете за дълги разстояния — каза Шай. — Опитват се да открият Мъглата.

— О, аз наистина… Нямах представа, кълна се.

— Спокойно, Толи — каза момчето. — Вината не е твоя. И сърфът на Шай имаше такова нещо. Затова посрещаме новите тук. — Той й показа бръмбара. — Ще го прикрепим към някоя мигрираща птица. Да видим дали на извънредните ще им хареса в Южна Америка.

Мъгляните се разсмяха в един глас.

После момчето пристъпи към Толи и прекара устройството по цялото й тяло. Толи потръпна, когато то мина близо до медальона. Но той се усмихна.

— Всичко е наред. Чиста си.

Толи въздъхна облекчено. Вярно, че още не беше активирала медальона, затова и устройството не можа да го засече. Другият бръмбар просто беше примамка, поставена от д-р Кейбъл за заблуда на мъгляните. Всъщност истинската заплаха беше самата Толи.

Шай застана до момчето и взе ръката му в своята.

— Толи, това е Давид.

Момчето отново се усмихна. Беше от грозните, но имаше хубава усмивка. В изражението му имаше увереност, каквато Толи не беше срещала преди у грозен. Може би беше няколко години по-голям от нея. Досега не познаваше човек, съзрял по естествен начин след шестнайсетата си година. Тя се запита до каква степен това да си грозен се определяше и от пубертета.

Е, Давид беше далече от представата за красив. Усмивката му беше крива, а челото — прекалено високо. Но грозни или не, беше хубаво да ги види — Шай, Давид и всички останали. С изключение на двата часа, прекарани с рейнджърите, тя сякаш не беше виждала човешко лице от години.

— Е, какво носиш?

— Ъ?

Крой беше един от грозните, дошли да я посрещнат. Той също изглеждаше по-голям от шестнайсетгодишен, но за разлика от Давид това не му отиваше. Явно някои хора се нуждаят от операция повече от други.

Той протегна ръка към раницата й.

— О, благодаря. — Раменете й се бяха разранили от ремъците, които непрекъснато се врязваха в тялото й през последната седмица.

Крой отвори раницата още докато се спускаха по склона и надникна вътре.

— Пречиствател. Джипиес навигатор. — Той измъкна непромокаемата торба и пъхна ръка вътре. — СпагБол! Уха!

Толи изпъшка.

— Можеш да ги вземеш.

Очите му се ококориха.

— Наистина ли?

Шай издърпа раницата от ръцете му.

— Не, не можеш.

— Виж какво, ядях това нещо три пъти дневно през последните… от цяла вечност — каза Толи.

— Сигурно, но в Мъглата много трудно се намира дехидратирана храна — обясни й Шай. — Запази я, за да я продадеш.

— Да я продам ли? — сбърчи вежди Толи. — Какво искаш да кажеш? — В града грозните обикновено продаваха дреболии, които бяха откраднали, но да търгуват с храна?

Шай се разсмя.

— Скоро ще свикнеш с тази мисъл. В Мъглата нещата не се появяват просто от въздуха. Ще ти се наложи да разчиташ на онова, което си донесла със себе си. И не раздавай вещите си на първия, който те помоли за това. — Шай стрелна с очи Крой, който смутено заби поглед в земята.

— Щях да й дам нещо в замяна — увери я той.

— Не се и съмнявам — каза Давид.

Толи забеляза как преметнатата му през раменете на Шай ръка докосва нежно приятелката й, докато се спускаха надолу. Тя си спомни как Шай говореше за Давид, в нещо като мечтателен унес. Явно не само поривът към свободата я беше довел тук.

Стигнаха края на полето с цветя, в подножието на планината, където растяха гъсти дървета и храсталаци.

— Как пречите на орхидеите да се разпространяват? — попита Толи.

Очите на Давид светнаха, сякаш беше подхванала любимата му тема.

— Тази стара гора ги спира. Издига се тук от векове, най-вероятно още отпреди времето на ръждивите.

— В нея има много и разнообразни растителни видове — допълни Шай. — Достатъчно силна е, за да държи бурените настрана. — И тя се обърна към Давид за одобрение.

— Останалото е било земеделска земя или пасища — продължи той, сочейки с ръка към бялата шир зад тях. — Ръждивите достатъчно са я унищожили, още преди да дойдат плевелите.

Само след няколко минути в леса Толи разбра защо орхидеите нямат място тук. Гъстият шубрак и дебелите стволове на дърветата така се бяха вплели едни в други, че образуваха непроходима стена. Даже докато вървеше по тясната пътека, тя трябваше непрекъснато да си побива път сред надвисналите клони и вейки, като се препъваше в коренища и камънаци. Не беше виждала досега толкова див и негостоприемен лес. Пълзящи растения, обсипани с жестоки бодли, се виеха в полумрака като бодлива тел.

— Ама вие наистина ли живеете на това място?

Шай се разсмя.

— Не се безпокой. Имаме си начини за придвижване. Сега просто искаме да се уверим, че не са те проследили. Мъглата е много по-високо и там дърветата не са така нагъсто. Скоро ще стигнем потоците. Тогава пак ще си на сърфа.

— Хубаво — въздъхна Толи. Новите обувки вече бяха протрили краката й. Поне са по-топли от обувките за сърф, каза си тя, и стават за катерене. Зачуди се как ли щеше да върви, ако рейнджърите не й ги бяха дали. Как изобщо човек можеше да се сдобие с нови обувки в Мъглата? Да ги размени срещу всичката си храна? Или сам да си ги направи? Тя сведе поглед към краката пред нея, тези на Давид, и забеляза, че обувките му наистина изглеждат правени на ръка, сякаш няколко парчета кожа бяха грубо съшити едно с друго. Странно, въпреки това той се движеше грациозно през храсталака, тихо и уверено, докато останалите вдигаха шум като стадо слонове.

Мисълта, че сама ще трябва да си прави обувките, не на шега я стресна.

Това не е важно сега, напомни си Толи, поемайки дълбоко въздух. Попадне ли веднъж в Мъглата, тя ще активира медальона и само след един ден ще си е отново у дома, а защо не и след няколко часа. Ще има дрехи и храна, каквито пожелае. Лицето й ще бъде завинаги красиво, а Перис и старите й приятели ще са около нея.

И този кошмар най-накрая ще е свършил.

Скоро звук на течаща вода изпълни леса и групата стигна малко сечище. Давид отново извади своето устройство, насочвайки го към пътеката зад тях.

— Няма никой. — Той се ухили на Толи. — Поздравления, сега си една от нас.

Шай се изкикоти и прегърна Толи, докато останалите подготвяха сърфовете си.

— Още не мога да повярвам, че дойде. Мислех, че всичко съм оплела, като толкова късно ти казах за бягството. Бях глупачка да споря с теб, вместо просто да обясня какво се каня да направя.

Толи поклати глава.

— Ти още преди това ми беше казала всичко, просто аз не те слушах внимателно. Но след като разбрах, че си сериозна, имах нужда от време, за да го обмисля. Това ми отне известно… буквално всяка минута до нощта преди рождения ми ден. — Тя си пое дълбоко въздух, чудейки се защо лъже Шай, когато всъщност не й се налага. Можеше просто да си замълчи, да пристигне в Мъглата и да приключи с всичко веднъж завинаги. Но въпреки това се чу да продължава: — После си дадох сметка, че никога повече няма да те видя, ако не дойда тук. И щях вечно да съжалявам.

Е, поне последната част беше истина.

Колкото по-нависоко се издигаха в планината, толкова по-широк ставаше потокът, проправяйки криволичещ път през гъсталака. Възлестите и криви дървета се превърнаха в стройни ели, храсталакът оредя, а потокът постепенно премина в отделни бързеи. Шай крещеше всеки път, когато се гмурваше в облака от пръски над разпенената бяла вода.

— Умирах от нетърпение да ти покажа всичко това! Но истински добрите бързеи са от другата страна.

По едно време изоставиха потока и последваха една желязна рудна жила през билото. От върха се откри гледка към малка долчинка, в която почти нямаше дървета.

Шай стисна ръката на Толи.

— Ето го. Нашият дом.

Мъглата лежеше под тях.