Скот Уестърфийлд
Грозните (16)

Внедрена

Жестоките красиви изглеждаха още по-свръхестествено за уморените й очи. Толи се чувстваше като мишка в клетка, пълна с ястреби, и чакаше всеки миг някой от тях да се спусне отгоре и да я разкъса. Пътуването с автолета беше даже още по-неприятно от предишния път.

Тя се концентрира да овладее порива за повръщане, който се надигаше в стомаха й, опитвайки се да забрави защо се намира тук. Когато придружителите й я отведоха в залата, даже направи опит да се приведе в приличен вид, напъха ризата в колана и си приглади косата.

Д-р Кейбъл определено не приличаше на човек, който току-що е станал от леглото. Толи се опита да си представи как би изглеждала разрошената и раздърпана д-р Кейбъл, но безуспешно. Нейните пронизващи металносиви очи сякаш никога не се затваряха за сън.

— Е, Толи, значи размисли.

— Да.

— И сега ще отговориш на всичките ни въпроси — откровено и по своя воля?

Толи изсумтя.

— Не че ми давате някакъв избор.

Д-р Кейбъл се усмихна.

— Ние винаги имаме избор, Толи. Ти направи своя.

— Да, бе, много благодаря. Вижте, хайде да започваме с въпросите.

— Разбира се. Но първо — какво, за бога, се е случило с лицето ти?

Толи изпъшка и докосна изподрасканите си бузи.

— Клони.

— Клони? — Д-р Кейбъл вдигна вежди. — Много добре. И сега нещо по-съществено: за какво говорихте с Шай при последната си среща?

Толи затвори очи. Ето, това беше моментът, в който трябва да престъпи обещанието си пред Шай. Но тихото гласче в изтощеното й съзнание напомни, че по този начин спазва едно друго обещание. Сега най-после можеше отново да се събере с Перис.

— Тя говореше за заминаването си. За бягство с някой на име Давид.

— А, да, онзи мистериозен Давид. — Д-р Кейбъл се облегна назад. — Каза ли къде точно отиват двамата с Давид?

— На някакво място, наречено Мъглата. Било нещо като град, само че по-малко. Нямало градска управа и никой не бил красив.

— Обясни ли ти къде точно се намира това място?

— Не, не ми каза, честно. — Толи въздъхна и извади от джоба си смачканата бележка от Шай. — Но ми остави това указание.

Д-р Кейбъл не удостои с поглед бележката. Вместо това плъзна един лист по бюрото към Толи.

Макар и със замъглени очи, Толи успя да види, че това е триизмерно копие на бележката, съвършено повтарящо писмото на Шай до най-дребния белег на молива върху хартията.

— Позволихме си волността да направим копие първият път, когато беше тук.

Толи изгледа зверски д-р Кейбъл, давайки си сметка, че са я измамили.

— Тогава защо съм ви аз? Не знам нищо повече от това, което току-що ви казах. Не съм молила Шай за повече подробности. И не тръгнах с нея, просто защото… искам… да бъда красива! — Буца заседна в гърлото на Толи, но тя се зарече при никакви обстоятелства — извънредни или не — да не се разплаква пред д-р Кейбъл.

— Боя се, че за нас инструкциите в бележката звучат като шифър, Толи.

— И за мен е така.

Ястребовите очи на д-р Кейбъл се присвиха.

— Очевидно са предназначени за някого, който познава Шай много добре. Като теб, например.

— Е, успях да схвана малко, но след първите два реда напълно се обърках.

— Сигурна съм, че е много трудно. Особено след такава дълга нощ с… клони. Въпреки това си мисля, че ти можеш да ни помогнеш.

Д-р Кейбъл отвори малко куфарче, което лежеше между двете върху бюрото.

Полузаспалият ум на Толи се опита да направи връзка между предметите в него. Запалка, сгънат спален чувал…

— Ама това е като екипировката на Шай за оцеляване сред дивата природа.

— Точно така, Толи. От този рейнджърски екип постоянно се губи по нещо. И това обикновено се случва по времето, когато някой от грозните изчезне.

— Е, мистерията е разгадана. Шай беше екипирана точно по същия начин, когато тръгна към Мъглата.

— Какво друго беше взела?

Толи сви рамене.

— Сърф. Специален, със слънчеви батерии.

— Разбира се, че и сърф. Това е нищо за тези подлеци и негодници. А какво се канеше да яде Шай през това време, как мислиш?

— Имаше пакети с храна. Дехидратирана.

— Като тази ли? — Д-р Кейбъл измъкна един сребрист пакет.

— Да. Имаше достатъчно за четири седмици. — Толи си пое дълбоко въздух. — Или за две седмици, ако бях тръгнала с нея. Предостатъчно, както каза.

— За две седмици? Значи не е чак толкова далече. — Д-р Кейбъл измъкна една черна раница иззад бюрото и започна да прехвърля съдържанието на куфарчето в нея. — Няма как да не успееш.

— Да успея ли? В какво да успея?

— По време на пътуването. До Мъглата.

— Аз?!

— Толи, само ти би могла да разгадаеш тези указания.

— Вече ви казах — не разбирам какво означават.

— Но ще разбереш, когато тръгнеш на път. Особено ако си… добре мотивирана.

— Но аз вече ви казах всичко, което искахте да знаете. Дадох ви и бележката. Вие ми обещахте!

Д-р Кейбъл поклати глава.

— Обещах ти, че няма да станеш красива, докато не дадеш най-доброто от себе си, Толи. А не се съмнявам, че тази задача е в твоите възможности.

— Но защо точно аз?

— Слушай ме внимателно, Толи. Нали не мислиш, че сега за първи път научаваме за този Давид? Или пък за Мъглата? Или че за първи път попадаме на някакви надраскани указания как се стига до там?

Толи потрепери от острия като бръснач глас и се извърна, за да се спаси от гнева на жестоката жена.

— Не знам.

— Виждали сме всичко това и преди. Но колкото и да опитвахме, не открихме нищо. Наистина всичко е мъгла.

Буцата отново заседна в гърлото на Толи.

— Тогава как аз бих могла да открия нещо?

Д-р Кейбъл придърпа копието от бележката към себе си.

— Този последен ред, в който се говори за лисата глава, несъмнено определя място за среща. Ще отидеш там и ще чакаш. Рано или късно те ще дойдат да те вземат. Ако пратя автолет с извънредни, твоите приятелчета могат да станат подозрителни.

— Значи искате да отида там сама?

Д-р Кейбъл се пое дълбоко дъх и я погледна с погнуса.

— Не е чак толкова сложно, Толи. Просто си променила решението си. И си избягала, следвайки приятелката си Шай. Още един грозен, освободил се от тиранията на красотата.

Толи погледна жестокото лице, но то беше размазано заради сълзите в очите й.

— И после какво?

Д-р Кейбъл измъкна още един предмет от куфарчето пред себе си — огърлица с медальон във формата на сърце на нея. Тя стисна сърцето отстрани и то с щракване се отвори.

— Погледни вътре.

Толи вдиша сърцето към очите си.

— Нищо не виждам… Ей!

Медальонът беше светнал, ослепявайки я за миг. После издаде слабо пиукане.

— Следачът вече реагира единствено на твоя ирисов отпечатък, Толи. Щом се задейства, ние ще сме там до няколко часа. Придвижваме се доста бързо. — Кейбъл остави медальона на бюрото. — Но не го активирай, докато не си сигурна, че си в Мъглата. Ще ни е необходимо време, за да се ориентираме. А не искам да се окажем на грешно място, Толи.

Толи примигна, за да избистри погледа си след светкавицата, после се насили да мисли трезво. Най-после осъзна, че няма да се отърве, като отговори на няколко въпроса. Те от самото начало са искали да я направят шпионин, да я внедрят сред бегълците. Тя се зачуди от колко ли време е било планирано всичко това. Колко ли пъти досега „Извънредни ситуации“ са опитвали да вербуват някой грозен да работи за тях.

— Не мога да го направя.

— Можеш, Толи. И трябва да го направиш. Гледай на това като на приключение.

— Моля ви, та аз никога досега не съм оставала цяла нощ извън града. Не и сама.

Д-р Кейбъл се направи, че не чува хлипането, което накъса думите на Толи.

— Ако не се съгласиш още сега, ще намеря някой друг. А ти ще останеш грозна цял живот.

Толи вдигна глава, насилвайки се да гледа през сълзите, които вече се стичаха до лицето й, и се опита да проникне зад жестоката маска на д-р Кейбъл, за да разбере истината. Жената седеше насреща й с безизразни металносиви очи и студена, ужасяваща самоувереност — изражение, непосилно за който и да е нормален красив. Толи разбра, че тази жена мисли точно това, което казва.

Или тя отива като шпионин в Мъглата и предава Шай, или за цял живот остава грозна.

— Трябва да си помисля.

— Версията ти е, че си избягала нощта преди рождения си ден — каза д-р Кейбъл. — Това означава, че трябва да наваксаш тези четири дни. Ако се забавиш още малко, те вече няма да ти повярват. Ще се досетят какво става. Затова трябва да решиш сега.

— Не мога. Много съм уморена.

Д-р Кейбъл насочи пръст към екрана на стената и върху него се появи изображение, също като огледало, което обаче предаваше образа увеличен. Показваше как изглежда Толи в момента: раздърпана и с подпухнали очи; с коса, стърчаща във всички посоки; с уморено лице, покрито с драскотини, и с растящ ужас в погледа, докато разглежда изображението си.

— Това си ти, Толи. Завинаги.

— Изключете го…

— Решавай.

— Добре, ще го направя. Изключете го.

Екранът на стената потъмня.