Скот Уестърфийлд
Грозните (14)

Грозна до живот.

Сигурно бяха предупредили пазачите за нейното връщане. Всички други грозни бяха изчезнали, вероятно на някоя извънредна училищна екскурзия. Очевидно охраната е имала достатъчно време да се справи с вещите й. Когато се прибра в старата си стая, Толи видя, че всичко в нея беше рециклирано. Дрехите, спалното бельо, мебелите, снимките на компютърния екран върху стената — всичко сега отново беше в стандартния вид на общежитие за грозни. Сякаш някой друг за малко се е нанесъл тук, после отново се е махнал, забравяйки в хладилника кутия от безалкохолно.

Толи приседна в края на леглото, твърде изплашена, за да плаче. Знаеше, че съвсем скоро ще се разциври, вероятно в най-неподходящото време и на най-неподходящото място. Сега, когато срещата с д-р Кейбъл приключи, гневът и желанието за бунт я бяха напуснали и вече нямаше какво да я крепи. Вещите й бяха изчезнали, мебелите й ги нямаше, само гледката през прозореца оставаше същата.

Тя седеше с втренчен поглед и се налагаше на всеки няколко минути да си припомня, че всичко случило се бе истина: жестоките красиви, странните сгради в края на града, страшната закана на д-р Кейбъл. Имаше чувството, че се е опитала пак да направи някой от нейните щури номера, но този път се е издънила жестоко. Една нова и зла действителност бе зейнала пред нея, поглъщайки света, който познаваше и проумяваше.

Единственото й притежание сега бе малкият брезентов сак, който си приготви за болницата. Даже не си спомняше как го е върнала дотук. Извади от него оскъдните дрехи, натъпкани безразборно вътре, и откри бележката на Шай.

Толи я прочете пак, търсейки някакви указания и напътствия.

Следвай релсата и след празнината в нея,

докато не стигнеш една друга — права и без въртележка.

Студено е морето и пукнатини там зеят.

На втората направи най-голямата грешка.

В ден четвърти вземи презряната страна,

и търси сред цветята очи на светулка.

съзреш ли ги, лек полет ти желая,

а после чакай при лисата глава,

дорде не съмне най-накрая.

Всичко това й звучеше объркано и неясно, някакви думи и фрази, струпани произволно накуп. Шай очевидно беше закодирала посланието за всички останали, използвайки напътствия, които само те двете можеха да разгадаят. Едва сега нейните страхове започваха да стават ясни за Толи. След срещата с д-р Кейбъл тя вече разбираше защо Давид иска да запази своя град — или бивак, или каквото е там — в тайна.

Докато четеше бележката, Толи постепенно осъзна, че точно това търси д-р Кейбъл. През целия разпит е била на ръка разстояние от писмото, но така и не си направи труда да претърси Толи. Това значеше само едно: че Толи е запазила тайната на Шай и че все още има нещо, срещу което да направи сделка.

Освен всичко друго това беше и доказателство, че дори в „Извънредни ситуации“ могат да допускат грешки.

Толи забеляза останалите грозни да се връщат точно преди обед. Щом се изнизаха от училищния автолет, всички като по команда проточиха вратове по посока на нейния прозорец. Неколцина даже я посочиха с пръст, преди да се дръпне обратно в сянката. Минута по-късно вече чуваше в коридора отвън хлапетата, които притихваха, докато минаваха пред нейната врата. Няколко от тях даже се изхилиха, както обикновено правят грозните, когато се опитват да пазят тишина.

Нима се смееха на нея?!

Бунтуващият се стомах й напомни, че не е яла от сутринта насам, или по-точно, от вечерта на предишния ден. Не трябваше да поема храна или течности шестнайсет часа преди операцията. А сега умираше от глад.

Въпреки това остана в стаята си, докато обедът приключи. Не можеше да понесе мисълта да се яви в трапезарията пред очите на всички, които дебнат и най-малкото й движение и се питат с какво е заслужила ужасното наказание да е все още грозна. Когато гладът й стана непоносим, Толи се прокрадна по стълбите към покрива — там качваха останките от храната, ако някой има нужда от тях.

Неколцина от грозните я забелязаха в коридора. Те млъкнаха и отстъпиха настрани, докато отмине, сякаш беше заразна. Какво ли им бяха казали пазачите за нея? Толи се опита да си представи обвиненията по неин адрес. Че е правила прекалено много нарушения? Или че е невъзможно да бъде оперирана и ще остане грозна до живот? Или просто, че е била в „Извънредни ситуации“?

Навсякъде, където отидеше, погледите се отклоняваха от нея, но никога през живота си Толи не се беше чувствала толкова видима.

Чинията с храна я чакаше на покрива, покрита с прозрачно фолио и с прикачен етикет с нейното име. Някой беше забелязал, че не е обядвала. Всички знаеха, че се крие.

Видът на храната в чинията, повехнала и изоставена, отключи потисканите досега сълзи. Гърлото й гореше сякаш бе погълнала острие и тя побърза да се върне в стаята, преди да е избухнала в отчаяно хлипане.

Когато тръшна вратата след себе си, Толи с облекчение установи, че все пак не е забравила да вземе чинията. Тя плака през цялото време, докато се хранеше, усещайки солта на сълзите върху всяка хапка.

Родителите й пристигнаха след около час.

Отначало Ели се хвърли насреща й с разперени ръце, бурно я прегърна, вдигна я във въздуха и я остави без дъх.

— Толи, бедното ми бебче!

— Гледай да не нараниш момичето, Ели. И без това е имало тежък ден.

Дори лишена от въздух, Толи се почувства добре в тази здрава мечешка прегръдка. Ели винаги миришеше хубаво, както се полага на една майка, и Толи всеки път се усещаше като пеленаче в обятията й. Стояха така цяла минута, която въпреки това й се видя твърде кратка, после Толи отстъпи назад, опитвайки се да овладее сълзите си. Смутено погледна родителите си, чудейки се какво ли си мислят в този момент. Чувстваше се като пълен неудачник.

— Не очаквах, че ще дойдете.

— Разбира се, че ще дойдем — каза Ели.

Сол поклати глава.

— Никога не съм чувал да се е случвало подобно нещо. Това е пълен абсурд. Но ние ще разплетем този случай, ти само не се притеснявай!

Толи усети как камък пада от плещите й. Най-после имаше някого на своя страна. Очите на баща й, красив от втора степен, светеха с невъзмутима увереност. Не можеше да има и най-малко съмнение, че той ще сложи всекиго на мястото му.

— Какво ти казаха? — попита го Толи.

Сол махна с ръка и Толи седна на леглото. Ели отиде при нея, докато Сол кръстосваше напред-назад малката стаичка.

— Казаха ни за тази Шай. По всичко личи, че е като трън в петата.

— Сол! — прекъсна го Ели. — Бедното момиче е изчезнало!

— Май е изчезнала по свое желание.

Майка й мълчаливо сви устни.

— Вината не е нейна, Сол — каза Толи. — Просто не искаше да става красива.

— Аха, ясно, значи е непокорна и независима. Хубаво. Само че трябваше да премисли всичко по-добре, преди да завлече още някой след себе си.

— Никъде не ме е завлякла. Аз съм си още тук. — Толи погледна през прозореца до болка познатия силует на „Града на новите красиви“. — Тук, където явно ще остана завинаги.

— Разбира се, че не е така — възпротиви се Ели. — Казаха, че щом им помогнеш да открият това момиче Шай, всичко ще си тръгне по нормалния ред.

— Няма значение дали операцията ще се отложи с няколко дни. Така или иначе това е страхотна история, която да разказваш на внуците един ден — подсмихна се Сол.

Толи прехапа устни.

— Не мисля, че ще мога да им помогна.

— Просто направи всичко възможно — каза Ели.

— Не мога. Обещах на Шай да не издавам пред никого какво смята да прави.

В стаята за миг се възцари пълна тишина.

Сол седна до нея и взе ръката и. Дланите му бяха топли и силни, загрубели от работата в неговата дърводелница. Толи си даде сметка, че не е виждала родителите си от лятната ваканция, когато едва дочака да се върне в общежитието заради Шай. Сега се радваше да са пак заедно.

— Толи, всички сме давали някакви обещания като малки. То е част от това да си грозен — всичко ти се вижда вълнуващо, като на живот и смърт, съдбоносно, но е крайно време да го надживееш. В края на краищата не дължиш нищо на това момиче. А и тя не ти е донесла нищо друго, освен неприятности.

Ели взе другата й ръка.

— Така ще помогнеш и на нея, Толи. Кой знае къде е сега и какво преживява. Чудя се как си я оставила да си замине просто така. Не си ли даваш сметка колко е опасно там навън?

Толи се усети, че кима с глава. Всичко изглеждаше толкова просто и ясно, докато гледаше лицата на Сол и Ели. Може би ако се съгласи да сътрудничи на д-р Кейбъл, наистина ще помогне на Шай, пък ще уреди и своите проблеми. Но мисълта за д-р Кейбъл я накара да потрепери.

— Сигурно сте виждали тези хора. Същите, които преследват Шай. Те приличат на…

Сол се разсмя.

— Предполагам, че това е истински шок за човек на твоите години, Толи. Но ние възрастните знаем всичко за „Извънредни ситуации“. Хората там може и да са безкомпромисни, но просто си вършат работата. Светът навън е жесток.

Толи въздъхна. Може би нейната съпротива се дължеше единствено на това, че жестоките красиви здравата я бяха наплашили.

— Срещали ли сте ги преди? Просто не мога да повярвам, че има хора, които изглеждат по този начин.

Ели сбърчи чело.

— Не бих казала, че съм срещала някой от тях преди.

Сол се намръщи, после избухна в смях.

— Е, никой не изгаря от желание да се срещне с някой от извънредните, Ели. Ако от сега нататък постъпваш правилно, Толи, и ти няма да ги видиш повече. Всички бихме си живели щастливо и без тях.

Толи погледна баща си и за момент в неговото изражение й се мярна нещо по-различно от мъдрост и увереност. Някак твърде лекомислено Сол се надсмиваше над „Извънредни ситуации“, пренебрегвайки всичко онова, което се случва извън пределите на града. За първи път в живота си Толи почувства, че не може напълно да се довери на красивите от втора степен и това я обърка. Тя не можеше да се отърси от мисълта, че Сол не знае нищо за света отвъд, където избяга Шай.

Може би повечето хора не искаха да знаят за този различен свят. Толи беше учила за ръждивите и ранните епохи в тяхната история, но никой не беше споменал и дума за това, че извън градовете до ден-днешен живеят хора, такива като Давид. Преди да срещне Шай, Толи също не беше мислила за това.

Но сега не можеше да загърби този факт, както правеше баща й.

На всичкото отгоре беше дала тържествено обещание на Шай. И независимо от това, че все още беше грозна, обещанието си оставаше обещание.

— Ще трябва още веднъж да обмисля всичко.

Неловко мълчание се възцари в стаята. Беше казала нещо, което никой не очакваше от нея.

После Ели се разсмя и я потупа по ръката.

— Разбира се, че трябва хубаво да го обмислиш, Толи.

Сол също се съвзе и кимна.

— Вярваме, че ще постъпиш правилно.

— Сигурно. А дотогава мога ли да се върна у дома с вас?

Родителите й изненадано се спогледаха.

— Много е странно да продължавам да живея тук. Всички знаят, че аз… Вече не трябва да ходя на училище, така че ще се прибера у дома, все едно съм в есенна ваканция.

Сол първи дойде на себе си и я потупа по рамото.

— А не мислиш ли, че ще е още по-странно да дойдеш в „Града на трошливите“? Искам да кажа, че по това време на годината там няма никакви деца.

— Тук ще си много по-добре с останалите деца, скъпа — намеси се Ели. — Ти си само няколко месеца по-голяма от тези в последния клас. Пък и не сме ти приготвили стаята.

— Не ме интересува. Не може да е по-лошо, отколкото е тук сега — каза Толи.

— Просто си поръчай някакви дрехи и сложи на екрана твои любими снимки — каза Сол.

— Не, стаята е…

— Както и да е — прекъсна я Ели. — Защо трябва да правим драма от това? Скоро всичко ще приключи. Просто хубавичко си поговори с хората от „Извънредни ситуации“, разкажи им всичко и ще отидеш там, където ти е мястото.

Толи гледаше през прозореца към кулите на „Града на новите красиви“.

— Сигурно е така.

— Скъпа — продължи Ели, потупвайки я по коляното, — ти просто нямаш друг избор.