Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Бързеи

— Лека нощ.

— Да спиш в кош — отвърна стаята.

Толи нахлузи якето, прикачи сензора за пръстена на корема си и отвори прозореца. Въздухът беше неподвижен, а реката толкова спокойна, че се виждаше всеки детайл от отразения в нея като в огледало силует на града. По всичко личеше, че при красивите пак има някакво събитие. През реката достигаше шумът от много гласове, хиляди весели възгласи, които се надигаха и заглъхваха едновременно. Парти-кулите стърчаха тъмни на светлината на почти пълната луна, а фойерверките се разпукваха в синкави букети толкова нависоко в небето, че до нея не достигаше никакъв звук.

Градът никога не й се беше виждал толкова далечен.

— Скоро пак ще сме заедно, Перис — тихо промълви тя.

Покривът беше хлъзгав от дъжда, паднал късно вечерта. Толи внимателно се покатери до ъгъла на общежитието, където растеше стар чинар. Тя знаеше къде точно са здравите чепове по неговите клони и бързо се спусна в тъмната сянка на рециклатора.

Докато изследваше двора на общежитието за евентуална опасност, Толи хвърли поглед през рамо. Сенките, които очертаваха пътя за бягство от общежитието, изглеждаха толкова подходящи, сякаш някой нарочно ги беше разположил там. Като че се очакваше грозните да се измъкват от време на време.

Толи тръсна глава. Явно започваше да мисли като Шай.

Срещнаха се при бента, където реката се разделяше на две, за да огради „Града на новите красиви“. Тази вечер нямаше нито един речен скимър, който да нарушава нощния покой и Шай отработваше някои движения със сърфа, когато Толи пристигна.

— Трябва ли да се упражняваш точно тук и точно сега? — Толи се опита да надвика рева на водата, която нахлуваше през отворите на бента.

Шай танцуваше върху дъската, накланяйки тялото си ту напред, ту назад сякаш избягваше въображаеми препятствия.

— Исках да се уверя, че работи. Само за твое успокоение го правя.

Толи погледна своя сърф. Шай беше успяла да измами програмата му за сигурност, така че той нямаше да докладва за нощното им сърфиране или да алармира, ако излязат извън града. Толи обаче не се притесняваше толкова дали ще ги издаде, колкото дали ще полети изобщо. И дали няма да я остави да се блъсне право в някое дърво. Но изглежда сърфът на Шай работеше съвсем нормално.

— Летях през целия път дотук и никой не се опита да ме спре — каза Шай.

Толи спусна сърфа си на земята.

— Благодаря ти, че правиш всичко възможно да ме успокоиш. Не очаквах, че ще се окажа толкова задръстена.

— Не си задръстена.

— Напротив. Освен това отдавна трябваше да ти кажа нещо. Онази нощ, когато се запознахме, обещах на приятеля си Перис да не рискувам никога повече. Нали разбираш, да не правя нещо, което ще ги вбеси и заради което може наистина здравата да загазя.

— Че на кого му пука дали ония са бесни? Ти си почти на шестнайсет.

— Ами ако толкова ги ядосам, че откажат да ме направят красива?

Шай престана да балансира върху дъската.

— Не съм чула някога да се е случвало такова нещо.

— Аз също, но може би просто крият от нас. И все пак аз обещах на Перис да кротувам известно време.

— А не ти ли е хрумвало, че го е казал, за да не ходиш пак там?

— А?

— Може да те е накарал да обещаеш това, за да не му досаждаш повече. И да те е страх да припариш пак в „Града на новите красиви“.

Толи се опита да отговори, но от пресъхналото й гърло не излезе нито звук.

— Виж какво, ако не искаш да дойдеш с мен, няма проблем — продължи Шай. — Наистина, Кьорчо. Но ние няма да позволим да ни хванат. А ако това стане, аз ще поема цялата вина. — Тя се засмя. — Ще им кажа, че съм те похитила.

Толи стъпи на сърфа си и щракна с пръсти. Когато се извиси на нищото на Шай, каза:

— Идвам. Нали вече казах.

Шай се усмихна, хвана ръката на Толи и леко я стисна.

— Страхотно. Ще падне голям купон. Не като забавленията на новите красиви, а истински. Ето, сложи си това.

— Какво е това? Очила за нощно виждане ли?

— Не, предпазна маска. Бялата вода ще ти хареса.

Стигнаха бързеите след десет минути.

Толи беше прекарала целия си живот край реката. Бавноподвижна и достолепна, тя очертаваше града, указвайки границата между световете. Но Толи никога не си беше давала сметка, че само няколко километра нагоре от бента благородната сребърна лента се превръща в ръмжащ звяр.

Разпенената вода наистина беше бяла. Тя се стоварваше върху скалите, блъскаше се в тесните отвърстия на каналите, изригваше в облети от лунната светлина фонтани, събираше се отново в едно и се хвърляше във врящия казан в подножието на водопада.

Шай пореше въздуха над буйния поток толкова ниско, че оставяше диря във водата всеки път, когато правеше вираж. Толи я следваше на, както тя смяташе, безопасно разстояние с надеждата, че нейният преформатиран сърф все още може да я предпази от сблъсък с невидимите в тъмнината скали или със ствола на някое дърво. Лесът оттатък изглеждаше нереален в мрака, гъсто обрасъл със стари некултивирани дървета, които нямаха нищо общо с редовите карбодиоксидни израстъци, с които беше украсен града. Осветените от луната облаци се провиждаха през клоните като седефен таван.

Всеки път, когато Шай изпищяваше, Толи знаеше, че отново й предстои да мине през стена от пръски, изригнали сред водовъртежа. На лунната светлина някои приличаха на бяла дантелена завеса, други се появяваха внезапно от мрака като гъст облак. И всеки път Толи се врязваше в дъга от студена вода, вдигната от Шай, когато накланяше носа надолу или облизваше водната повърхност с дъската, но така поне знаеше кога наближава следващият завой.

Първите няколко минути си бяха същински ужас и зъбите й тракаха толкова силно, че чак челюстта я болеше, пръстите й изтръпваха в новите специални обувки, чиито подметки прилепваха плътно о дъската и не се хлъзгаха, а ръцете и даже пръстите на дланите й бяха широко разперени, за да пази равновесие. Но лека-полека тя свикна с тъмнината, с рева на водата под краката и не се стряскаше от ударите на студените струи през лицето. Всичко това беше по-диво, по-бързо и по-крайно от всичко преживяно досега. А реката се врязваше в тъмната гора, лъкатушейки в неизвестността.

Най-сетне Шай махна с ръка и спря, забивайки задната част на сърфа дълбоко във водата. Толи се наведе, за да избегне фонтана от пръски, и завъртя дъската в малък кръг, за да направи спирането по-гладко.

— Стигнахме ли вече?

— Не още, но виж това — и Шай посочи назад, откъдето бяха дошли.

Толи ахна, когато гледката се разкри пред нея. Останалият далече зад тях град приличаше на искряща монета, обгърната в мрак, а от фойерверките в „Града на новите красиви“ се виждаше само студено синьо сияние. Сигурно се бяха изкачили много нависоко: Толи виждаше огрените от луната светли петна по ниските хълмове около града, които бавно се търкаляха по склоновете, побутвани от лекия ветрец и едва-едва движещите се облаци.

Тя никога не беше излизала нощем извън пределите на града и никога не го беше зървала така осветен от толкова далече.

Толи свали запотената си маска и пое дълбоко дъх. Въздухът беше наситен с остри и силни ухания, аромат на борова смола и диви цветя, и наелектризирания дъх на разпенената вода.

— Чудно, а?

— Аха — едва си пое дъх Толи. — Много по-хубаво от това да дебнем из „Града на новите красиви“.

Шай се ухили щастливо.

— Много се радвам, че мислиш така. Знаеш ли, нямах търпение да се върна тук, но не сама.

Толи обходи с поглед заобикалящия ги лес, опитвайки се да надзърне в тъмните пролуки между дърветата. Наистина се намираха сред дива пустош, която криеше много опасности и не беше място за хора. Тя потрепери при мисълта, че може да попадне тук сама.

— А сега накъде?

— Сега продължаваме пеша.

— Пеша.

Шай спусна сърфа си на брега и слезе от него.

— Точно така. На половин километър оттук има желязна рудна жила, но не и по пътя от тук до там.

— За какво говориш?

— Толи, сърфовете работят на принципа на магнитна левитация, нали така? Значи наблизо трябва да има някакъв метал, иначе няма да могат да се издигнат.

— Предполагам, че е така, но в града…

— Там в земята има вградена метална решетка, така че няма значение къде се намираш. Тук обаче трябва да внимаваме.

— А какво ще стане, ако сърфът ти откаже да лети, докато си във въздуха?

— Падаш на земята. Защото и противоударните ти гривни също няма да работят.

— Аха.

Толи слезе от сърфа и го взе под мишница. Мускулите по цялото й тяло горяха от дивото препускане дотук. Колко хубаво беше пак да усети твърда почва под краката си. Скалите изведнъж осигуриха неподозиран комфорт на разтрепераните й крака.

След няколко минути ходене пеша обаче сърфът натежа. Когато ревът на водата зад тях се превърна в глухо бучене, тя вече имаше чувството, че носи дъбова талпа.

— Не подозирах, че тия неща тежат толкова много.

— Това е реалното тегло на сърфа, когато не е в движение. Чак тук човек си дава сметка, че градът ни заблуждава за това как в действителност работи всичко.

Облаците по небето започнаха да се сгъстяват, а в мрака студът изглеждаше по-остър. Толи повдигна сърфа, за да го хване по-здраво, чудейки се дали ще завали. И без това беше достатъчно мокра от преминаването през бързеите.

— Май за доста неща съм се заблуждавала досега.

След дълго пълзене по скалите Шай най-накрая наруши мълчанието.

— Насам. Тук под земята има естествена желязна жила. Можеш да я усетиш по противоударните си гривни.

Толи протегна едната си ръка и недоверчиво се намръщи. Само след минута обаче тя почувства леко подръпване в гривната, сякаш някакъв призрак я водеше за ръката напред. Сърфът постепенно взе да олеква и скоро двете с Шай отново се носеха по въздуха, препускайки напред към тъмната долина.

Носена от сърфа, Толи най-сетне успя да си поеме дъх и да зададе въпросите, които я човъркаха от доста време.

— Щом като сърфовете се нуждаят от някакъв метал, за да летят, тогава как действат над реката?

— Търсят злато.

— Какво?

— Реката е образувана от потоци, които извират от недрата на планината. Водата носи със себе си полезни изкопаеми от сърцето на земята, ето защо в коритата на реките винаги има и метали.

— Ясно. Както едно време златотърсачите са промивали пясъка на златоносните реки.

— Точно така. Макар че сърфовете предпочитат желязото. Не всичко, което блести, става за летене.

Толи сбърчи вежди. Понякога Шай се изразяваше толкова загадъчно, сякаш рецитира текстове на някоя музикална банда, която никой друг не е чувал.

Тя се готвеше пак да й зададе въпрос, но Шай рязко спря и посочи надолу.

Вятърът беше разкъсал облаците и луната надничаше между тях, осветявайки долината. Долу се извисяваха масивни кули и хвърляха назъбени сенки, а очертанията им, сътворени от човешка ръка, се открояваха на фона на разлюлените от вятъра горски върхари.

„Ръждивите руини“.