Скот Уестърфийлд
Грозните (6)

Красиви и досадни

— Мислех, че си готова.

Толи направи завой и спря: десният крак на дъската, левият крак повдигнат, коленете свити.

— За какво да съм готова?

Шай бавно прелетя край нея, оставяйки се на лекия бриз да я носи. Двете се намираха на най-високото и отдалечено място, докъдето изобщо можеха да стигнат със сърфовете, на нивото на горските върхари, в края на града. Беше наистина невероятно колко бързо Толи свикна да е толкова на високо и единственото нещо, което я предпазваше от главоломно падане, беше дъската на сърфа и противоударните гривни.

Гледката от високото спираше дъха. Зад тях, точно в центъра на „Града на новите красиви“, се издигаха спираловидните кули, обкръжени от гъстия пръстен на зеленината, която отделяше най-младите от красивите втора и трета степен. По-старите поколения красиви живееха в предградията, в сгушени между хълмовете редици от къщи, разделени една от друга с градини, където играеха децата им.

Шай се усмихна.

— За нощния рейд.

— А, да. Виж какво, не съм сигурна, че ми се ще пак да минавам оттатък реката — каза Толи, припомняйки си обещанието пред Перис. През последните три седмици двете с Шай бяха обменили опит за доста трикове как да минат оттатък, но от запознанството им не бяха ходили заедно в „Града на новите красиви“. — Докато не се преобразя, разбира се. Освен това след последния път цялата охрана сигурно е…

— Не говорех за „Града на новите красиви“ — прекъсна я Шай. — Това място е досадно и без друго. А и ще трябва да се крием цяла нощ.

— Аха, значи става дума просто да обикаляме из „Града на грозните“.

Шай тръсна отрицателно глава, все още сърфирайки върху въздушните течения.

Толи тромаво промени баланса на тялото си върху дъската.

— Тогава къде?

Шай пъхна юмруци в джобовете на униформеното яке, после разпери ръце, превръщайки дрехата в платно за сърфа. Вятърът отнесе тази въздушна платноходка далече от Толи. Тя инстинктивно пренесе тежестта си на пръстите на краката, за да се задържи върху дъската.

— Някъде там. — Шай кимна с глава към откритото пространство пред тях.

— В предградията? Там е тъпо.

— Не в предградията. Оттатък. — Шай разкрачи крака чак до самия ръб на дъската. Разперените поли на якето й уловиха хладния вечерен повей и той я понесе още по-бързо. Сега тя се носеше към външния край на зеления пояс около града. Извън границите му.

Толи заби крака в своята дъска, наклони я и се стрелна след приятелката си.

— Да не би да искаш да излезем извън града?

— Аха.

— Но това е лудост. Там няма нищо.

— Там има много неща. Истински дървета, по на стотици години. Планини. И руини. Някога ходила ли си отвъд?

Толи примигна.

— Разбира се.

— Нямах предвид на училищна екскурзия, Толи. Била ли си там през нощта?

Толи рязко спря сърфа. „Ръждивите руини“ бяха останки на стар метрополис, горчив спомен за отминали времена, когато градовете са били пренаселени и всички хора са били невероятно глупави. И грозни.

— О, не, не ми казвай, че си ходила там нощем.

Шай кимна.

Толи зяпна.

— Не може да бъде!

— Да не мислиш, че си единствената, която знае разни хитри трикове как да се измъква?

— Добре, може и да ти повярвам — каза Толи. Шай я погледна с онзи поглед, при който тя винаги заставаше нащрек. — А какво ще стане, ако ни спипат?

Шай се изсмя.

— Толи, там отвъд няма нищо, както ти сама току-що каза. Няма никой и нищо, което би могло да ни спипа.

— А сърфовете работят ли извън пределите на града? Изобщо нещо работи ли там?

— По-усъвършенстваните — да, стига да знаеш как да ги излъжеш и къде точно да летиш. Освен това никак не е трудно да преминеш предградията. Просто през цялото време следваш реката. Нагоре по течението водата е бяла и е твърде бурна за скимърите.

Толи пак зяпна.

— Ама ти наистина си ходила там и преди.

Един по-силен повей на вятъра изду якето на Шай и тя отлетя напред, все още усмихвайки се на думите на Толи. Толи също побърза да подкара сърфа, за да може да чува какво казва приятелката й. Върхарите на едно дърво я пернаха през глезените, когато започнаха да се спускат.

— Ще видиш, страшно забавно е.

— Струва ми се доста рисковано.

— Хайде, де. Искам да ти покажа тия места още откакто се запознахме. Още откакто ми каза, че си нахлула на онова парти на красивите и си активирала противопожарната аларма.

Толи смутено преглътна — щеше й се още в началото да беше казала на приятелката си цялата истина за онази нощ, за това как точно се случи всичко. А сега Шай си мислеше, че тя е най-лудата глава на този свят.

— Ами, онова с алармата се получи случайно.

— Да, бе, да.

— Искам да кажа, че не е зле да почакаме. Остават ни само още два месеца.

— Точно така — каза Шай. — Само два месеца, след което ще ни натикат оттатък реката. Красиви и досадни.

Толи изсумтя.

— Не мисля, че всичко това ще е досадно, Шай.

— Винаги е досадно да правиш само онова, което е редно. Не мога да си представя нещо по-ужасно от това единствено да се забавляваш.

— Аз мога — тихо отвърна Толи. — Изобщо да не си се забавлявал някога.

— Виж какво, Толи, тези два месеца са последният ни шанс да направим нещо наистина яко. Да бъдем самите себе си. Преобразим ли се, тогава не ни остава нищо друго, освен да бъдем новите красиви, а после красиви от втора и трета степен. — Шай отпусна ръце край тялото си и сърфът й престана да се носи по въздушното течение. — Накрая ще бъдем просто красиви мъртъвци.

— Даже това е по-хубаво отколкото да си грозен — каза Толи.

Шай сви рамене и отново разпери якето си като платно. Вече бяха съвсем близко до края на зеления пояс. Скоро Шай щеше да получи предупреждение. А малко след това сърфът й щеше да я изпее, че нарушава правилата.

— Освен това — продължи да я убеждава Толи, — операцията не означава, че вече няма да можем да правим нещо подобно.

— Но красивите никога не правят такива неща, Толи. Никога.

Толи въздъхна и пак заби крака в дъската, за да настигне приятелката си.

— Може би защото имат много по-интересни неща за правене от такива хлапашки номера. Може би да си на парти в града е много по-интересно, отколкото да се мотаеш из някакви стари развалини.

Шай светна гневно с очи.

— А може би, след като те оперират — когато усучат и разтегнат костите ти до необходимата правилна форма, когато ти обелят лицето и ти остържат кожата, когато ти натикат изкуствени скули, за да изглеждаш като всички останали — може би, след като минеш през всичко това ти просто изгубваш желание да правиш каквото и да било.

Толи потрепери. Досега не беше чувала някой да описва операцията по този начин. Даже в часовете по биология, където обсъждаха темата до най-малките подробности, не звучеше толкова зле.

— Стига де. Ние дори няма да помним, че всичко това ни се е случило. Просто през цялото време ще сънуваме красиви сънища.

— Как ли пък не.

В този момент в главата на Толи прозвуча глас: „Внимание, забранена зона.“ Вятърът стана студен, когато слънцето залезе.

— Хайде да слизаме долу, Шай. Време е за вечеря.

Шай се усмихна, поклати глава и свали интерфейс-пръстена си. Сега вече нямаше да чува предупрежденията.

— Нека го направим тази вечер. Ти вече можеш да сърфираш почти толкова добре, колкото и аз.

— Шай…

— Ела заедно с мен. Ще ти покажа скоростното влакче.

— Какво е…

„Второ предупреждение. Забранена зона.“

Толи спря сърфа си.

— Ако продължаваш така, Шай, накрая ще те хванат и няма нищо да направим тази нощ.

Шай сви рамене, докато вятърът я отнасяше напред.

— Просто исках да ти покажа какво според мен е забавно, Толи. Преди да станем красиви и преди да започнем да се забавляваме според представите на някой друг.

Толи енергично поклати глава с намерението да каже на Шай, че тя вече я е научила да сърфира във въздуха, най-якото нещо, което беше преживявала досега. За по-малко от месец вече чувстваше Шай като най-добрата си приятелка. Също както срещна Перис като мажа, но двамата веднага разбраха, че ще останат неразделни.

— Шай…

— Слушам те.

Толи въздъхна.

— Добре тогава.

Шай спусна ръце край тялото си и заби пети в дъската, за да спре сърфа.

— Наистина? Още тази нощ?

— Да, право на „Ръждивите руини“.

Толи си наложи да се успокои. Не беше кой знае какво престъпление все пак. Тя непрекъснато нарушаваше правилата, пък и всички ходеха с класа си до руините поне веднъж годишно. Значи няма как да е опасно.

Шай направи рязък завой със сърфа, отдалечавайки се от края на зеления пояс, и се спусна към Толи, за да я обгърне с едната си ръка.

— Чакай да видиш реката.

— Ти каза, че там водата е бяла.

— Точно така.

— Какво е това?

Шай се усмихна.

— Пак е вода. Само че много, много по-хубаво.