Скот Уестърфийлд
Грозните (20)

Презряната страна

Бумтежът идваше откъм небето, подобно на гигантски барабан, който думкаше бързо и ожесточено, пронизвайки главата и гърдите й. От ритъма му сякаш се тресеше целият хоризонт, а повърхността на реката потръпваше при всеки удар.

Толи приклекна във водата, потапяйки се чак до шията, миг преди машината да се появи.

Идваше откъм планините, летеше ниско и вдигаше пепел от земята, предизвиквайки поредица малки вихрушки с движението си. Беше много по-голяма от обикновените автолети и стотина пъти по-шумна. Очевидно не притежаваше магнити и се придвижваше с помощта на въздушна струя, задвижвана от диск, който проблясваше на слънцето.

Когато стигна до реката, машината направи завой. Това разпени водата и образува концентрични кръгове, сякаш някой беше запратил голям камък в дълбокото. Толи забеляза вътре хора, които гледаха надолу към нейния бивак. Разгънатият сърф се поклащаше на вятъра, а магнитите се опитваха да го задържат близо до земята. Раницата й изчезна в облак прах и тя видя дрехите, спалния чувал и пакети СпагБол да се разпръскват от образуваната от машината вихрушка.

Толи се потопи още по-дълбоко в непоносимо студената вода, парализирана от мисълта, че ще остане тук, гола и сама, без никакви вещи. А вече почти беше замръзнала.

Но машината се наклони напред, подобно на автолет, и продължи по пътя си. Отправи се към океана, като изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила, оставяйки Толи със заглъхнали уши, а реката — с разпенена повърхност.

Толи зъзнеща се измъкна от водата. Тялото й беше леденостудено, а пръстите й отказваха да се свият в юмрук. Едва се добра до бивака и трескаво навлече дрехите, преди още последните слънчеви лъчи да изсушат кожата й. После седна и уви ръце около себе си, за да спре треперенето, поглеждайки страхливо към аления хоризонт на всеки няколко секунди.

Щетите бяха по-малко от очакваното. Светлините на сърфа вече бяха зелени, а раницата й — прашна, но невредима. Когато събра разпилените пакетчета СпагБол и ги преброи, Толи установи, че са се загубили само две. Спалният чувал обаче беше унищожен. Някаква сила го беше разкъсало на малки парчета.

Толи преглътна мъчително. От спалния чувал не беше останало късче, по-голямо от носна кърпичка. Какво ли щеше да стане, ако беше вътре в него, когато се появи машината?

Тя бързо събра сърфа и опакова всичко. Сърфът беше готов за тръгване почти веднага. Вихрушката от непознатата машина поне го беше изсушила.

„Много съм ви задължена“, каза си Толи, стъпвайки върху дъската, докато слънцето изчезваше зад хоризонта. Нямаше търпение да се махне от това място колкото се може по-бързо — онези можеше пак да се върнат.

Но кои всъщност бяха те? Летящата машина беше точно такава, както Толи си представяше съоръженията на ръждивите, изучавани в училище: портативно торнадо, което унищожава всичко по пътя си. Тя беше чела за летателни апарати, от чийто полет са дрънчали прозорците на къщите, и за бронирани военни превозни средства, които са можели да минават право през стените.

Но ръждивите бяха изчезнали преди много години. И кой е този луд, който ще възстанови техните безумни машини?

Толи се носеше сред сгъстяващия се мрак, а очите й следяха зорко за някакъв знак, който да й подскаже отговора на поредната загадка — „На четвъртия ден вземи презряната страна“ — или за поредната изненада, която може да й поднесе нощта.

Едно нещо обаче беше сигурно: тя не беше сама тук.

Около полунощ реката се раздели на две.

Толи направи плавен завой и спря, изучавайки мястото на разклонението. Един от ръкавите беше видимо по-широк, другият приличаше повече на голям поток. Тя си припомни, че думата за по-малка река, която подхранва по-пълноводна, е приток.

Може би просто трябваше да следва главната река. Досега беше пътувала само три дни, но пък и сърфът й беше по-бърз от останалите. Дали не беше дошло време за поредната загадка?

„На четвъртия ден вземи презряната страна“, промърмори Толи. И впери очи в двете реки, огрени от луната, която отново беше почти пълна. Коя от двете реки трябваше да презира? И двете й се виждаха съвсем обикновени. Тя присви очи и се взря напред. Може би едната водеше към нещо омразно, което се виждаше на дневна светлина.

Ако трябваше да чака утрото обаче, щеше да се забави с една нощ и да спи на студа без спален чувал.

После си каза, че загадката може и да не се отнася до речното разклонение. Дали не трябва да следва по-голямата река, докато нещо по-недвусмислено се изпречи на пътя й? И защо Шай наричаше двете реки „страни“? Ако е имала предвид това разклонение, не трябваше ли просто да каже: „поеми в посоката, която мразиш“?

„Презряната страна“, промърмори Толи, припомняйки си нещо.

Пръстите на ръката й се стрелнаха към лицето. Когато показваше на Шай своите морфинги, Толи беше споменала, че винаги започва с удвояване на лявата страна на лицето си, защото мрази дясната. Точно такова нещо би запомнила Шай.

Дали по този начин нейната приятелка не й подсказваше да поеме надясно?

Надясно се отклоняваше по-малката река, притокът. В тази посока планината беше по-близо. Може би тъкмо тя щеше да я отведе до Мъглата.

Толи продължи да се взира към двете реки в мрака, едната широка, другата малка и си припомни думите на Шай, че симетричната красота е глупаво нещо, затова предпочита да има лице с две различни половини.

Тогава Толи не си беше дала сметка, че разговорът е много важен за Шай — приятелката й за първи път беше споменала, че иска да остане грозна. Ако тогава Толи беше слушала по-внимателно, може би щеше да убеди Шай да остане. И сега щяха да са на върха на някоя парти-кула, заедно и красиви.

„Нека да е надясно тогава“, въздъхна Толи и насочи сърфа към по-малката река.

При изгрев-слънце Толи вече знаеше, че е взела правилното решение.

Докато следваше притока нагоре по склона, полетата около нея се покриха с цветя. Скоро ослепително белите им камбанки станаха по-гъсти от тревата, обагряйки в снежнобяло хълмовете. В сиянието на разпукващата се зора земята сякаш светеше отвътре.

„И търси сред цветята очи на светулка“, напомни си Толи, чудейки се дали не трябва да слезе от сърфа. Може пък по тези места да имаше някакви насекоми, които светят и които трябваше да търси. Ето защо тя се приближи до брега и тръгна пеша.

Цветният килим стигаше чак до самата вода. Толи се наведе, за да разгледа растенията отблизо. Петте дълги листенца нежно се извиваха от ствола към върха и обгръщаха тичинките, които бяха единственото жълто петно. Едното листо беше по-дълго от останалите и стигаше почти до земята. Някакво движение привлече погледа й и Толи зърна малка птичка да кръжи сред цветята, прелитайки от едно на друго, като кацаше на най-дългото листо и пъхаше дългия си клюн в чашката.

„Толкова са красиви!“, каза си Толи. А наоколо беше пълно с тях. Прииска й се да се отпусне върху мекия килим и да заспи.

Но все още не беше видяла нищо, което да прилича на „очи на светулка“. Толи се изправи и огледа хоризонта. Нищо не спря погледа й, освен хълмове, ослепително бели под наметките си от цветя и извиващата се по склона река. Всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно, свят, напълно различен от онзи, който се тресеше под летящата машина миналата нощ.

Толи стъпи отново на сърфа и продължи напред, този път по-бавно, търсейки около себе си ключа към загадката на Шай, като при това не забрави да се намаже със слънцезащитен крем щом слънцето се издигна високо над хоризонта.

Реката продължаваше да пълзи нагоре по хълмовете. От мястото си Толи забеляза голи ивици сред цветята, петна суха песъчлива почва. Този неравен пейзаж й изглеждаше странно, сякаш някой беше изстъргал с шкурка части от боята на красива картина.

Тя на няколко пъти слиза от сърфа, за да оглежда цветята отблизо, търсейки насекоми или каквото и да е друго нещо, което да отговаря на думите „очи на светулка“ от бележката. Но с напредването на деня така и не откри нищо.

Към обед притокът вече се беше превърнал в малко поточе. Рано или късно щеше да стигне до самото му начало, планински извор или топяща се снежна пряспа, след което трябваше да продължи пеша. Изморена от дългата нощ, тя реши да си направи лагер.

Най-напред внимателно огледа небето, притеснена дали някоя от летящите машини на ръждивите не е наблизо. Мисълта за едно такова посещение докато спи я изпълваше с ужас. Кой знае какво искаха онези вътре. Какво ли биха й сторили, ако не беше се скрила във водата предишната нощ?

Едно беше ясно: разгънатият сърф лесно се забелязваше от въздуха. Толи провери батерията — беше изтощена едва на половина, благодарение на ниската скорост, с която летя и яркото слънце над главата й. Тя отново разгъна сърфа, но не целия и го скри сред най-високите цветя, които успя да открие. После се изкачи пеша до върха на близкия хълм. От тук можеше да държи под око сърфа и да види или чуе всяко нещо, което се приближава по въздуха. Реши да сложи всичко в раницата, за да е готова за бягство и при най-малката тревога.

Това засега беше единственото, което можеше да направи.

След поносимо неприятния вкус на поредния пакет СпагБол Толи се сви на кълбо сред най-високите цветя. Вятърът люлееше дългите стебла и сенките им танцуваха върху спуснатите й клепачи.

Без спалния си чувал Толи се чувстваше беззащитна и уязвима, единствената преграда между нея и земята бяха дрехите й, но топлото слънце и умората от дългия нощен преход бързо я приспаха.

Когато се събуди, светът около нея беше в пламъци.