Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Работа

Мъгляните обядваха всички заедно, както правеха и грозните в общежитието.

Личеше си, че дългите маси са изработени от съвсем скоро отсечени дървета. По цялата им дължина се виждаха следи от чепове, рисунък на пръстените на растежните години, структурата на влакната. Дъските бяха груби и красиви, но Толи не можеше да се отърси от мисълта, че е отнет животът на дърветата.

Зарадва се, когато Шай и Давид я изведоха навън при група по-млади грозни, струпани около огъня, на който се приготвяше храната. За нея беше същинско облекчение да е по-далече от отсечените дървета и от потискащия вид на старите грозни. Толи нямаше кой знае какъв опит при определяне възрастта на грозните, но се оказа, че в повечето случаи е близко до истината. Двама току-що бяха пристигнали от друг град и още нямаха шестнайсет. Други трима — Крой, Райд и Астрикс — бяха приятели на Шай, избягали заедно преди нея, с тях Толи се запозна най-напред.

Макар да живееха в Мъглата само от пет месеца, приятелите на Шай имаха същото самоуверено излъчване като Давид. Някак успяваха да изглеждат авторитетни като красиви втора степен, въпреки че нямаха челюсти с решителна извивка, изкусно оформени очи и елегантни дрехи. Докато обядваха, те обсъждаха проектите, с които се занимават в момента. Канал, по който да доведат водата от потока по-близо до Мъглата; нови шарки и десени за овчата вълна, от която плетяха пуловери; ново отходно място (Толи се зачуди какво ли е „отходно място“). Всички изглеждаха страшно сериозни, сякаш животът е сложно нещо, което трябва да се планира и проектира всеки ден.

Храната също беше сериозен въпрос и пълнеше чиниите им на внушителни купчини. Оказа се по-тежка от тази, с която беше свикнала Толи, и много по-богата на вкусове, сякаш класът по история на храненето в училище пак се беше опитал да приготви сам яденето. Тук ягодите бяха сладки и без захар и колкото и да беше необичайно да яде обикновен хляб, той имаше собствен вкус, без помощта на добавки. Но Толи би погълнала охотно всичко, което е различно от СпагБол.

Въпреки това не попита какво е месото в задушеното. Мисълта за мъртвите дървета й стигаше за този ден.

Когато ометоха съдържанието на чиниите, приятелите на Шай започнаха да разпитват Толи за новини от града. Резултатите от спортните състезания между общежитията, докъде е стигнала историята в сапунения сериал, градската политика. А дали е чувала за още някой избягал? Толи се опита да отговори на всички въпроси най-пълно и с подробности, колкото беше по силите й. Никой от тях не се опитваше да крие носталгията по дома. Лицата им изведнъж подмладяваха с по няколко години, когато си спомнеха старите приятели и общите лудории.

После Астрикс заразпитва за пътуването й до Мъглата.

— Не беше много трудно, честно. Естествено, след като най-после схванах указанията на Шай.

— Явно не е било чак толкова лесно. Колко време ти трябваше, за да стигнеш дотук, десет дни, а? — попита Давид.

— Тръгнала си в нощта преди рождения ни ден, нали така? — обади се Шай.

— Точно в полунощ — потвърди Толи. — Девет дни… и половина.

Крой се намръщи.

— Май е минало доста време, докато рейнджърите те открият, а?

— Сигурно. А когато ме намериха, едва не ме опекоха жива. Бяха предизвикали огромен пожар, който излезе от контрол.

— Наистина ли? Еха! — Приятелите на Шай изглеждаха истински впечатлени.

— Сърфът ми едва не изгоря. Трябваше да го спасявам и скочих в реката.

— Затова ли лицето ти е такова? — попита Райд.

Толи попила обеления си нос.

— Ами, това е нещо като… — Слънчево изгаряне, едва не изтърси тя. Но всички очакваха с притаен дъх какво ще каже. Беше прекарала толкова време съвсем сама, че сега й доставяше удоволствие да е в центъра на вниманието. — Пламъците бяха навсякъде около мен — продължи Толи. — Обувките ми се разтопиха, докато пресичах поляните с овъглени цветя.

— Невероятно! — подсвирна Шай.

— Странно. Рейнджърите обикновено внимават за нас — каза Давид.

— Ами, предполагам, че са ме пропуснали. — Толи реши да не се издава, че умишлено е скрила сърфа си. — Пък и аз бях по това време в реката и никога не бях виждала хеликоптер, освен предишния ден, а това нещо изскочи с гръм и трясък от дима и насочваше огъня право към мен. Представа нямах, че рейнджърите са от добрите. Помислих, че това са ръждиви пиромани, надигнали се от гроба.

Всички се разсмяха, а Толи се радваше на топлината от общото внимание. Чувстваше се така, сякаш разказва на всички в общежитието за някой особено успешен номер, но сега беше още по-хубаво, защото наистина оцеля в ситуация на живот и смърт. Давид и Шай поглъщаха всяка нейна дума. И тя беше доволна, че още не е активирала медальона. Едва ли би могла да седи тук и да се къпе във възхищението на мъгляните, ако миг по-рано ги беше предала. Реши да изчака настъпването на нощта, когато ще е сама и ще трябва да направи онова, което така или иначе трябваше да свърши.

— Трябва да е било доста гадно — каза Давид й гласът му я откъсна от неприятните мисли, — през всичките тези дни да седиш съвсем сама сред орхидеите и само да чакаш.

Тя сви рамене.

— Мислех, че са просто красиви цветя. И съвсем не бях наясно за тоя суперплевел.

Давид се обърна намръщен към Шай.

— Съвсем нищо ли не й спомена за това в бележката си?

Шай се изчерви.

— Нали ми каза да не споменавам нищо, което би издало Мъглата, затова написах бележката с нещо като шифър.

— Излиза, че твоят шифър едва не я е убил — каза Давид и лицето на Шай помръкна. Той се обърна към Толи: — Едва ли някой е предприемал такова пътуване сам. Не и при първото си излизане от града.

— Аз съм излизала от града и преди това. — Толи утешително обгърна раменете на Шай. — Освен това се чувствах чудесно. За мен това бяха просто красиви цветя и имах запас от храна за две седмици.

— Защо си задигнала само СпагБол? — попита Крой. — Явно страшно ги обичаш. — Останалите се присъединиха към смеха му.

Толи направи опит да се усмихне.

— Даже не съм забелязала, когато ги свих. Три пъти СпагБол дневно цели девет дни поред. Едва можех да ги погледна още в края на втория ден, но човек огладнява зверски понякога.

Те закимаха с глава. Явно всички знаеха от собствен опит какво е едно опасно пътуване и тежка работа. Толи вече беше забелязала колко много храна погълнаха на обед. Може би Шай все пак не страдаше от оная болест с гладуването. Беше изяла до последното късче камарата храна в чинията си.

— Радвам се, че въпреки всичко си успяла — каза Давид. После протегна ръка и докосна внимателно драскотините по лицето й. — Май излиза, че си имала повече приключения от тези, за които ни разказа.

Толи преглътна смутено и сви рамене с надеждата, че има вид на скромна.

Шай се усмихна и прегърна Давид.

— Знаех си, че и ти ще се съгласиш — Толи е велика!

Над тях се разнесе камбанен звън и всички побързаха да довършат обеда си.

— Какво беше това? — попита Толи.

Давид се ухили.

— Трябва да се връщаме на работа.

— Ти идваш с нас — каза Шай. — Не се безпокой, това няма да те убие.

По пътя към работното място Шай й разказа подробности за дългите прави релси, наричани железопътна линия. Някои се простирали през целия континент, малка част от наследството на ръждивите, което все още мъчи земята. За разлика от повечето руини обаче железните пътища бяха полезни, при това не само за придвижването по въздуха. Релсите се бяха превърнали в основен източник на метал за мъгляните.

Давид беше открил нова железопътна линия преди около година. Тя не водеше до никое полезно за тях място, ето защо той имаше план да използват нейния метал и да построят още трасета за сърфовете из долината. Шай се беше включила към този проект още с пристигането си в Мъглата преди десет дни.

Шестима от тях вдигнаха сърфовете във въздуха и полетяха към противоположния край над потока, който се пенеше и кипеше, та чак до острото като бръснач било, богато на желязна руда. Чак сега Толи си даде сметка колко високо в планината беше стигнала, откакто напусна океанския бряг. Целият континент сякаш се беше проснал пред тях. Тънък слой облаци под билото сякаш бяха огледален образ на плътната облачност над главите им, но през техния воал лесовете, пасищата и проблясващите извивки на реките се виждаха ясно. Морето от бели орхидеи личеше и от тази страна на планината, ослепително като нажежена пустиня.

— Всичко е толкова голямо — промърмори Толи.

— Това никога не можеш да го разбереш, когато си на закрито — каза Шай — Градът всъщност е много малък. И колко малки ни карат да се чувстваме, за да ни държат затворени в него като в капан.

Толи кимна, но си представи какво би се случило, ако всички тези хора нахлуеха в полето под нея, започнеха да секат дърветата и да избиват, за да си набавят храна, прегазвайки природата като някоя възкръснала машина на ръждивите.

Въпреки това тя не би разменила за нищо този миг на върха и гледката на полята, проснали се в краката й. Беше прекарала последните четири години взряна в очертанията на „Града на новите красиви“ с вярата, че няма по-хубаво нещо на света, но вече не мислеше така.

Малко по-надолу, на половината път около планината, една друга река пресичаше железопътната линия на Давид. На това място пътят откъм Мъглата се разклоняваше във всички посоки, възползвайки се от богатите залежи на желязо в земята, от реките и пресъхналите речни корита. Това беше добре, защото сърфовете им трябваха. Ходенето пеша не беше за предпочитане, обясни Шай, особено когато си натоварен с тежкия метал на връщане.

Старата железопътна линия беше обрасла с пълзящи растения и уродливи дървета, а всяка дървена траверса беше хваната в здравата прегръдка на гъсти зелени ластари и пипала. Гората беше отстъпила единствено на няколкото места, където липсваха части от релсите, но иначе държеше цялата линия в хватката си.

— И как изобщо ще успеем да вземем нещо от тук? — попита Толи и ритна един възлест корен, усещайки се безсилна пред дивата природа.

— Ти само гледай — каза Шай. Тя измъкна някакъв инструмент от раницата си, пръчка с дължината на ръката й, която се разгъна и почти стигна ръста на Толи. Шай завъртя единия й край, а от другата страна като спиците на чадър изскочиха четири къси остриета. — На това му се казва автоматичен лост и с него може да премести почти всичко.

Шай отново завъртя дръжката и ребрата се прибраха. После заби края на инструмента под една от траверсите. С още едно завъртане на дръжката пръчката взе да се тресе и дървото започна да скърца. Шай се подхлъзна назад от усилието, но след това пренесе цялата си тежест върху лоста, забивайки го все по-дълбоко в земята под траверсата. Постепенно старото дърво взе да се надига, като отърсваше от себе си пръст и растителност и огъваше релсата, която лежеше отгоре. Толи видя как ребрата постепенно се разтварят под сглобката между релсата и траверсата, разкъсвайки я постепенно, докато релсата не се освободи от своите окови.

Шай се ухили насреща й.

— Нали ти казах.

— Дай и аз да опитам — предложи Толи и протегна ръка.

Шай се засмя и извади още една пръчка от раницата си.

— Ти се погрижи за другата страна, докато аз довърша тази.

Пръчката беше по-тежка, отколкото изглеждаше, затова пък управлението й беше съвсем просто. Толи я разгъна и заби края под сглобката, която й посочи Шай. После бавно завъртя дръжката, докато инструментът не започна да се тресе в ръцете й.

Дървото започна да се отмества и тя усети съпротивата на метал и земя, която разтърси ръцете й. Корените изскочиха над земята и тя усети недоволството им като далечен земен трус даже през подметките на обувките. Скърцане на метал прониза въздуха, когато релсата започна да се огъва, освобождавайки се от увивните растения и ръждивите болтове, държали я в плен в продължение на векове. Най-накрая лостът отвори ребрата си до краен предел, но релсата бе извадена едва наполовина от старите спойки. Двете с Шай сега дърпаха с всички сили лостовете, за да ги извадят от земята.

— Забавляваш ли се? — попита Шай, отривайки потта от челото си.

Толи кимна ухилена.

— Тогава стига си стояла със скръстени ръце, давай да довършим работата.