Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Тайната

Спуснаха се по склона от противоположната страна, следвайки стръмна и тясна пътека. Давид я водеше бързо и уверено в тъмното, откривайки почти невидимата просека без ни най-малко колебание. Толи просто трябваше да го следва.

Целият ден беше поредица от сътресения, а сега като капак на всичко преживяно отиваше да се запознае с родителите на Давид. Това беше последното, което можеше да очаква, след като му показа медальона и призна, че е издала тайната за Мъглата. На всичко той реагираше по съвсем различен начин от всичките й познати досега. Причината за това може би беше, че е отраснал тук, далече от порядките на града. А може би просто… беше различен.

Познатото било остана далече зад гърба им и сега от едната страна стръмно се извисяваше планината.

— Родителите ти не живеят ли в Мъглата?

— Не. Прекалено опасно е.

— Как така опасно?

— То е част от онова, за което ти разказах онзи ден в пещерата при железопътната линия.

— За твоята тайна ли? И как си бил отгледан в дивата природа?

Давид спря за миг в мрака и се обърна с лице към нея.

— Има много повече от това.

— Какво?

— Нека те сами ти разкажат. Ела.

Няколко минути по-късно от страната на планината се появи малко квадратче мъждукаща светлина, което сякаш се носеше във въздуха. Толи различи прозорец, а светлината струеше през него наситено червена заради спуснатото перденце. Къщата изглеждаше наполовина вкопана в планината, сякаш някой я е посадил там.

На хвърлей камък от къщата Давид спря.

— Не искам да ги изненадам. Понякога са доста нервни — каза той, после извика: — Ехо!

Миг по-късно вратата се отвори, пропускайки лъч светлина.

— Давид? — извика в отговор женски глас. Вратата се отвори по-широко и светлината ги заля. — Аз, Давид е дошъл!

Когато приближиха, Толи различи лицето на възрастна грозна. Не можеше да определи дали е по-млада или по-стара от Шефа, но със сигурно видът й не беше ужасяващ. Очите й грееха като на красивите, а чертите на лицето й бяха озарени от приветлива усмивка, когато прегърна сина си.

— Здравей, мамо!

— А ти сигурно си Толи.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тя се зачуди дали трябва да си стиснат ръцете, или пък да направят нещо друго за поздрав. В училище не беше общувала много с родителите на другите грозни, освен когато прекарваше част от ваканциите в домовете на приятелите си.

Къщата беше много по-топла от бараките в Мъглата, а дъските по пода, макар и грубо изсечени, се бяха изгладили от стъпките на обитателите през дългите години. По някаква причина този дом изглеждаше много по-здрав и стабилен от която и да е къща в Мъглата. Той наистина беше изсечен в планината, Толи лично се убеди в това. Едната от стените беше гола скала, покрита с някакъв прозрачен изолиращ материал.

— Приятно ми е да се запознаем, Толи — каза майката на Давид. Толи се запита как ли е името й. Давид наричаше родителите си „мама“ и „татко“, обръщения, които тя не беше използвала към Сол и Ели от малка.

Появи се един мъж и се здрависа с Давид, преди да се обърне към нея.

— Радвам се да се запознаем, Толи.

Тя примигна и за миг изгуби дар слово. Давид и неговият баща… си приличаха.

Но това не подлежеше на никаква логика! Разликата във възрастта им трябва да беше повече от трийсет години, ако баща му наистина е бил лекар, когато Давид се е родил. Въпреки това линията на челюстта, челото, даже леко несиметричната усмивка бяха едни и същи и при двамата.

— Толи? — извърна се към нея Давид.

— Извинете. Но вие просто… изглеждате еднакви!

Родителите на Давид избухнаха в смях, а Толи почувства, че се изчервява.

— Често ни го казват — каза баща му. — Това винаги шокира вас, градските деца. Но вие знаете за генетиката, нали?

— Разбира се, знам всичко за гените. Познавам две сестри, грозни, които изглеждат почти еднакво. Но родители и деца — това е толкова странно!

Майката на Давид се насили да си върне сериозното изражение, но очите й все още се смееха.

— Чертите, които наследяваме от родителите си, са онова, което ни прави различни от останалите. Голям нос, тънки устни, високо чело — всичко онова, което операцията заличава.

— Защото така е много по-удобно — добави бащата.

Толи кимна, припомняйки си уроците в училище. Сборът от най-често срещаните човешки черти беше основен шаблон при операцията.

— Разбира се, хората най-напред търсят в лицето на другия нещо познато.

— Но така се губят характерните черти на различните семейства. Като нашите големи носове например. — Мъжът пощипна носа на Давид и той извъртя шеговито очи. Толи си даде сметка, че носът на Давид е доста по-голям от носовете на красивите. Как не го беше забелязала досега!

— Това е едно от нещата, от които се отказваш, когато станеш красив. Фамилният нос — каза майката. — Защо не засилиш малко отоплението, Аз?

Толи чак сега си даде сметка, че трепери, но причина за това не беше студът навън. И това също беше много странно. Тя все още не можеше да се съвземе от шока колко много си приличаха Давид и баща му.

— Всичко е наред. Тук вътре е чудесно…

— Няма ли най-после да седнем, Мади? — каза мъжът.

По всичко личеше, че Аз и Мади ги бяха очаквали. В предната стая имаше четири старинни чаши с чинийки. Скоро металният чайник започна тихо да свири на електрическия котлон, Аз наля вряла вода в старинен порцеланов съд и в стаята се разнесе аромат на цветя.

Толи се огледа. Домът не приличаше на нито една от къщите в Мъглата. По-скоро имаше вид на антикварен магазин, пълен с куп непрактични вещи. В единия ъгъл стоеше мраморна статуя, а по стените бяха провесени пъстри килими, които оцветяваха стаята с багрите си и омекотяваха всички ъгли и извивки. Мади и Аз сигурно бяха взели със себе си доста неща при бягството от града. За разлика от грозните, които притежаваха единствено униформите от общежитието и малко вещи за еднократна употреба, те двамата бяха прекарали половината си живот в колекциониране на предмети, преди да избягат от града.

Толи си спомни своето детство сред дървените скулптури на Сол, изработени от счупени клони със странна форма, които тя събираше в парка като малка. Сигурно детството на Давид не се различаваше много от нейното.

— Всичко тук ми изглежда толкова познато — каза тя.

— Давид не ти ли каза? — обади се Мади. — Двамата с Аз сме от същия град, откъдето си и ти. Ако бяхме останали, може би точно ние щяхме да те направим красива.

— А, разбирам — промърмори Толи. Ако бяха останали в града, сега Мъглата нямаше да съществува и Шай нямаше да има къде да избяга.

— Давид казва, че ти си изминала целия път дотук съвсем сама — продължи Мади.

Толи кимна.

— Следвах една приятелка. Тя ми беше оставила указания.

— И ти реши да тръгнеш сама? Защо не изчака Давид да дойде да те вземе?

Нямало е време да чака — обясни й Давид. — Тръгнала е през нощта преди шестнайсетия си рожден ден.

— Така е, когато нещата се оставят за последния момент — каза Аз.

— Затова пък всичко е много по-вълнуващо — одобрително рече Мади.

— Всъщност аз нямах голям избор. Даже не бях чувала за Мъглата, докато Шай, моята приятелка, не ми каза, че заминава. Това се случи близо седмица преди рождения ми ден.

— Шай ли? Не си спомням да сме се запознавали с нея — каза Аз.

Толи погледна Давид и той сви рамене. Нима наистина нито веднъж не беше водил Шай тук? Тя за миг се зачуди какво всъщност става между Шай и него.

— В Такъв случай излиза, че доста бързо си взела решение — каза Мади.

Толи се опита да се съсредоточи отново върху разговора.

— Налагаше се. Имах само един шанс.

— Говори като истински мъглянин — каза Аз, разливайки по чашите тъмна течност от чайника. — Чай?

— Да, благодаря. — Толи пое чинийката и усети парещата топлина, която се просмукваше през тънките стени на чашката от бял минерал. Даде си сметка, че това е една от ония мъглянски отвари, които парят езика и сръбна предпазливо. Лицето й се изкриви от горчивия вкус.

— О! Искам да кажа… извинете. Всъщност никога досега не съм пила чай.

Аз опули очи.

— Наистина ли? Но той беше много популярен, когато ние живеехме в града.

— Чувала съм. Но той е напитка за трошливите. Пият го само красивите от последна степен — отговори Толи, надявайки се да не се изчерви.

Мади се разсмя.

— Е, ние сме доста трошливи, така че за нас е съвсем подходящ.

— Говори само за себе си, скъпа.

— Опитай с това — каза Давид. После пусна в чая й бяло кубче. При следващата глътка сладкият вкус беше успял да смекчи донякъде горчивината. Сега вече можеше да пие без гримаси.

— Предполагам, че Давид не ти е разказал много за нас — каза Мади.

— Каза ми само, че сте избягали преди много време. Преди той да се роди.

— Така ли? — попита Аз. Изражението му беше същото като на Давид, когато някой от екипа по разчистване на железопътната линия направи нещо необмислено или опасно с вибротриона.

— Не съм й казал всичко, татко — каза Давид. — Само че съм отрасъл сред дивата природа.

— Изоставила си всичко заради нас? — малко надуто каза Аз. — Много похвално.

Давид издържа погледа на баща си.

— Толи дойде тук, за да се увери, че приятелката й е добре. Изминала е целия път сама. Но не е сигурна дали ще остане завинаги.

— Никого не държим тук насила — каза Мади.

— Не това исках да кажа — отговори Давид. — Но мисля, че трябва да знае всичко, преди да се върне обратно в града.

Толи стъписана местеше очи от Давид към родителите му и обратно. Начинът, по който те общуваха, беше толкова странен, съвсем различен от отношенията между грозните и трошливите красиви. По-скоро приличаше на караница между грозни. Говореха като равни.

— Какво трябва да знам? — тихо попита тя.

Тримата се обърнаха към нея, Мади и Аз я измериха с поглед.

— Голямата тайна — отговори Аз, — заради която избягахме навремето, преди повече от двайсет години.

— Същата, която обикновено не споделяме, а пазим само за себе си — спокойно продължи Мади, гледайки Давид.

— Толи заслужава да знае — каза Давид с впит в майка си поглед. — Тя ще разбере колко важно е това.

— Тя е дете. Градско дете.

— И въпреки това е стигнала дотук сама, ръководейки се от някакви неясни указания, които са й били оставени.

— Ти никога не си бил в града, Давид — навъси се Мади. — Представа нямаш колко изнежени и разглезени са там. И пропиляват безсмислено целия си живот.

— Тя е оцеляла сама в продължение на десет дни, мамо. Минала е дори през санитарния пожар.

— Я престанете и двамата — намеси се Аз. — Тя седи точно до вас. Нали така, Толи?

— Аха, тук съм — тихо каза Толи. — И много ми се иска да разбера за какво говорите.

— Съжалявам, Толи — каза Мади. — Но тази тайна е много важна. И много опасна.

Толи кимна, вперила очи в пода.

— Всичко тук е опасно.

Тримата замълчаха. Единственият звук беше подрънкването на лъжичката на Аз, докато разбърква чая.

— Ето, виждаш ли — каза Давид най-накрая. — Тя всичко разбира. Можеш да й се довериш. Заслужава да знае истината.

— Всички заслужават да я научат — каза Мади. — Рано или късно.

— И така — започна Аз, но направи пауза, за да отпие от чая си, — предполагам, че трябва да ти кажем всичко, Толи.

— Да ми кажете какво?

Давид си пое дълбоко въздух.

— Истината за това какво е да си красив.