Заминаването
Толи замина в полунощ.
Д-р Кейбъл настоя нейната мисия да бъде запазена в пълна тайна, даже от охраната в общежитието. Щеше да е добре, ако Перис пусне слух — така или иначе никой не взема насериозно клюките на новите красиви. Но дори нейните родители нямаше да бъдат официално уведомени, че Толи е избягала по принуда. С изключение на сърцето медальон, тя беше напълно сама.
Измъкна се по обичайния път, през прозореца и надолу по тръбата на рециклатора. Интерфейс-пръстенът остана да лежи на нощното шкафче край леглото и сега Толи не носеше нищо със себе си, освен екипировката за оцеляване и бележката на Шай. Едва не забрави сензора на корема си, но все пак успя да го откачи малко преди тръгването. Луната беше в първата си фаза и постепенно растеше. Поне щеше да има някаква светлина, докато пътува.
Край бента я чакаше специален сърф за пътуване на дълги разстояния. Той едва помръдна, когато се качи на него. Повечето дъски поддават, докато се пригодят към теглото на сърфиста, и подскачат като трамплин за скокове от кулата на басейна, но този беше напълно устойчив. Тя щракна с пръсти и той се издигна във въздуха, стабилен като бетон под краката й.
„Не е зле“, каза на глас, после прехапа устни. Откакто Шай замина преди десет дни, беше започнала да си говори сама. Не е на добре. Предстоеше да остане сама дълго време и последното, от което имаше нужда, бяха още от въображаемите разговори с приятелката й.
Сърфът плавно потегли, издигайки се нагоре по склона. Когато се озова над бента, Толи увеличи скоростта, накланяйки се силно напред, докато реката отдолу не се превърна в светла лента. Явно този сърф нямаше ограничение на скоростта — не се чуха никакви предупреждения за безопасно управление. Изглежда единственото условие за полет бе открито пространство отпред, метал в земята долу и краката на Толи, стъпили върху дъската.
Само скоростта можеше да й помогне да навакса четирите дни, прекарани под ключ. Ако се появеше с голямо закъснение след рождения си ден, Шай можеше да се досети, че операцията е била отложена. А от това лесно следва изводът, че Толи не е просто обикновена бегълка.
Реката бягаше все по-бързо и по-бързо под краката й и тя стигна бързеите за рекордно време. Капките я брулеха като градушка, когато се вряза в първия водопад, и Толи леко се изправи, за да намали скоростта. Въпреки това премина през бялата вода по-бързо от всеки друг път.
Чак сега си даде сметка, че сърфът й не е като останалите играчки на грозните. Беше истинска машина. На носа му светеше полукръг аварийни лампички, които подаваха информация на металния детектор, дали в земята долу има достатъчно метал, за да осигури полета. Интензитетът на светлината им не се промени, докато летяха през бързеите и Толи искрено се надяваше онова, което Шай каза за съдържанието на метал в реките, да е вярно. В противен случай я чакаше много дълго пътуване.
От друга страна, при тази скорост едва ли би имала време да спре, ако светлините внезапно угаснат. Което щеше да направи пътуването съвсем кратко.
Но светлината на лампичките продължаваше да е равномерна, а неспокойството на Толи се разсея от рева на бялата вода, от студените пръски в лицето и от острите завои в изпъстрената с лунни отблясъци тъмнина. Този сърф беше по-съвършен от предишния и усвои движенията й само за няколко минути. Беше все едно да смени велосипед на три колела с мощен мотор: страшно, но вълнуващо.
Толи се зачуди дали по пътя към Мъглата има още много бързеи. Тогава пътуването й щеше да се превърне в истинско приключение. Но в края на това приключение я чакаше едно предателство. Или нещо по-лошо — да открие, че доверието на Шай към Давид е било незаслужено, което можеше да означава… всичко. Във всички случаи обаче щеше да е нещо ужасно.
Толи потръпна и се зарече повече да не мисли за такава възможна развръзка.
Когато стигна самия край на града, Толи се обърна, за да го погледне за последно. Той светеше като брилянт сред тъмната долина, толкова далечен и смален, че можеше да го закрие с длан. Въздухът бе кристалночист и тя можеше да различи избухването на всеки фойерверк над острова, разпукващ се като ярко цвете. Пустошта наоколо й се стори толкова необятна, разпенената река — толкова могъща, а лесът — пълен с тайни, скрити в тъмните му недра.
Преди да слезе от сърфа, Толи дълго гледа светлините на града, питайки се кога ще види дома си отново.
Докато мъкнеше дъската на гръб, Толи се зачуди колко ли често ще й се налага да ходи пеша занапред. Преминаването през бързеите стана за рекордно време, даже по-бързо, отколкото автолетът на „Извънредни ситуации“ успяваше да се промъкне през градския трафик. След такава скорост да ходи пеша с раница и сърф на гърба й се виждаше като да се движи със скоростта на охлюв.
Но „Ръждивите руини“ скоро се появиха отпред и металният детектор на сърфа я насочи към рудната жила. Тя пое към порутените кули на развалините, а нервите й все повече се обтягаха, докато те растяха пред нея, закривайки лунния сърп. Скоро разрушените сгради я наобиколиха и овъглените коли се замяркаха все по-често под краката й.
Слепите прозорци й напомняха, че е съвсем сама, самотен скитник сред един мъртъв град.
— Следвай релсата и след празнината в нея — повтори тя на глас като заклинание, което да държи далече призраците на ръждивите. Поне тази част от бележката беше съвсем ясна. „Релсата“ трябваше да е тази на скоростното влакче.
Когато внушителните развалини отстъпиха място на незастроено пространство, Толи намали скоростта. Щом стигна релсата на влакчето обаче, тя направи пълния кръг на атракцията с максимално ускорение. Може би „след празнината в нея“ беше единствената важна част от загадката, но въпреки това Толи реши да приеме бележката като магическо заклинание. Пренебрегнеше ли някоя част, това можеше да обезсмисли всичко друго.
Освен това й доставяше удоволствие отново да се носи с бясна скорост, оставяйки далече зад себе си призраците от „Ръждивите руини“. Профучаваше през острите завои и главоломно се спускаше надолу, а светът танцуваше около нея. Яхаше вятъра, без да знае накъде ще я отведе това приключение.
Няколко секунди преди да скочи над дупката в релсата светлините на металния детектор угаснаха. Дъската пропадна в мрака и стомахът й сякаш я последва, оставяйки зейнала дупка в тялото й. Нейното подозрение се оказа правилно — при максимална скорост всякакви предупреждения губеха смисъл.
Толи полетя над празното пространство, а свистенето на вятъра в ушите й бе единственият доловим звук. Спомни си първия полет в нищото и колко ядосана беше тогава. Няколко дни по-късно това се превърна в повод за безкрайни шеги между тях двете с Шай, типично за грозните. Но сега нейната приятелка го беше направила отново — изчезна като релсата под краката й, оставяйки я свободно да пада.
Преди да преброи до пет, аварийните светлини отново оживяха и противоударните гривни я поеха, докато сърфът застане стабилно под краката й. В подножието на хълма релсата правеше рязък завой и се издигаше нагоре в стръмна спирала. Толи обаче намали скоростта и продължи направо, повтаряйки монотонно: „след празнината в нея“.
Под краката й отново се замяркаха развалини, но сега едва се различаваха в мрака, само тук-там надигайки безформени силуети сред гъстата растителност. Добре поне, че ръждивите бяха строили стабилно, без да жалят метала. Светлините на носа на сърфа продължаваха да светят ярко.
„Докато не стигнеш друга една — права и без въртележка“, повтори си Толи. Беше запомнила указанията наизуст, но това не правеше смисълът им по-ясен.
Една какво, беше въпросът. Отново релса на скоростно влакче? Или дупка? Първото би било глупаво. Къде се е чуло и видяло скоростно влакче с права релса?! Ами дупка без въртележка? Може пък това да е описание на каньон с река на дъното. Но какво общо има каньонът с въртележка?!
А може „една“ да означава просто числото едно. Дали пък не трябва да търси нещо, което прилича на числото едно? То наистина беше право и без никакви въртележки. Значи трябва да е римската цифра за едно, ако не се броят малките черти в горния и долния край.
„Благодаря ти за страхотното упътване, Шай“, каза на глас Толи. Тук, в покрайнините на мъртвия град, където останките на ръждивите отчаяно се опитваха да се освободят от хватката на растителността, вече не й се виждаше толкова неуместно да говори сама на себе си. Всичко, способно да наруши мъртвешката тишина, беше добре дошло. Тя премина над равнини от бетон, нацепени от наболата през пукнатините трева. Прозорците на порутените сгради се взираха в нея, сякаш земята беше обрасла с очи.
Толи огледа хоризонта, търсейки някакви следи. Не се виждаше нищо равно и право, докъдето погледът й стигаше. Едва успяваше да различи нещо в обраслия с бурени мрак под краката си. Нищо чудно да е подминала знака, за който се говореше в указанието, без дори да го забележи. Трябваше да мине по същия път на дневна светлина. Но откъде да знае на кое място да внимава? „Благодаря ти, Шай“, повтори тя отново.
После зърна нещо на земята и рязко спря.
Изпод шубраците, бурените и камънаците се различаваха правилни геометрични форми — поредица от правоъгълници, наредени в линия. Бяха две успоредни метални релси, съединени с напречни дървени трупи — като на скоростното влакче, но много по-големи. И вървяха право напред, докъдето стигаше погледът й.
„Следвай релсата и след празнината в нея,
докато не стигнеш друга една — права и без въртележка.“
Това тук също беше релса като на скоростното влакче, само че по-дълга и права.
„За какво ли е служило това“ запита се Толи на глас. Що за забавление е скоростно влакче без остри завои, стръмни спускания и въртележки?
Тя сви рамене. Каквото и удоволствие да са намирали в това ръждивите, то идеално ставаше за сърфиране. Релсата водеше в две посоки, но не беше трудно да се досети накъде да поеме. Едната сочеше натам, откъдето идваше Толи — към центъра на руините. Другата продължаваше на север, към морето.
„Студено е морето“, изрецитира Толи следващия стих от бележката на Шай и се запита колко ли далече на север трябва да отиде.
После се понесе с максимална скорост, доволна, че е открила отговора на първата загадка. Ех, ако всички гатанки на Шай бяха толкова лесни, пътуването щеше да мине неусетно.
